Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (68) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Сянката на Цезар

Не биваше Цезар да си устройва триумф над нещастията на отечеството…

Плутарх

Когато прелиствах сборник от документи за Отечествената война през 1812 г., дълго не можах да откъсна очи от едно писмо на Михаил Иларионович Кутузов до жена му:

„Август 19-и 1812. Пристанището край Гжатск.

Аз, слава богу, съм здрав, моя съпруго, и храня много надежди. Духът в армията е необикновен, добри генерали има твърде много. Вярно, време няма, моя съпруго. Боже, благослови децата.

Верен съпруг Михайло (Голенишчев) Кутузов“

Възхитителен лаконизъм, изпълнен с дълбок смисъл, сила и благородство. Само хора с нравствено величие пишат такива писма. Сталин никога не го е имал. За него човешките отношения се ограничават в рамките на класовата борба и политиката.

В обширния многотомен фонд „Кореспонденция с другаря Сталин“ няма такова писмо. На „вожда“ докладват. Той реагира. Често пъти устно. Понякога просто адресира донесенията и съобщенията до Берия, Молотов, Маленков, Вознесенски, Хрушчов и неколцина още. В неговата „Кореспонденция“ няма нещо такова, което би могло да бъде отнесено към епистоларния жанр. Той не е способен да напише, макар и кратичка, но вълнуваща бележчица до свой приятел или молител. Резолюциите му са сухи, еднообразни — „Съгласен“, „Несъгласен“. Запазени са всичко на всичко само няколко писма на Сталин, които, с изключение на едно-две до дъщеря му, са лишени напълно от човешкото у човека. Огромното количество документи, минаващи всеки ден през него, той преглежда бързо и ги изпраща на изпълнителите за решаване на конкретните въпроси или казва на Поскрьобишев какво да направи. В следвоенните резолюции няма и сянка от съмнения, размишления и колебания. Ако е имал, излагал ги е устно. „Железният“ човек иска да остане такъв и в историята.

Сталин, който слага епизодично някакви загадъчни знаци в черната си тетрадка, много пъти се връща към мисълта вместо „Кратката биография“ да бъде създаден голям, монументален труд за него. Това личи от указанието му за „инвентаризиране“ на архивите, от отделни, изказвани на глас размисли в присъствието на Жданов, Булганин и Поскрьобишев, от нееднократните му разговори с Александров, Митин и Поспелов (създателите на официалната му биография) по въпросите на партийната историография, от тълкуванията за „ролята на Лениновите ученици“. Той често се връща към миналото. От година на година мислите му все по-натрапливо го отнасят към началото на века, към борбите след революцията, към имената и ликовете на ония, с чиято съдба той самият се е разпореждал. Понякога му напомнят за миналото и роднините на бившите му съратници. След редовния си доклад за извършеното Берия слага от време на време на бюрото му списъци с имената на роднини на известни партийни дейци, разстреляни като „народни врагове“ или осъдени на безпросветен мрак в някой концентрационен лагер, които се обръщат с писма лично към „вожда“. Очите на Сталин пробягват по списъците и обикновено мълчаливо, без дума да отрони, „вождът“ ги връща. На Берия всичко е ясно, той прибира книжата в папката и напуска кабинета. „Нека си носят кръста“ — мисли си диктаторът. Никак няма да го радва перспективата да се завърнат в Москва, Ленинград и в други градове стотици, хиляди жени, деца, племенници и внуци на негови другари по партия. А и колко нови грижи за властите, за „органите“! Не, нека да си останат там, където са.

Все пак пита понякога за някои:

„И какво иска? И тя ли моли за освобождаване?“ — поглежда той с упрек Берия. А той изважда чевръсто от папката препечатаното на пишеща машина писмо на човека, чието име е заинтересувало „вожда“.

Последния път писмото беше от роднина на Феликс Едмундович Дзержински — Ядвига Йосифовна, живееща в Москва на улица „Потаповска“. Молителката се застъпваше за майка си Ядвига Генриховна Дзержинска, осъдена от „Особеното съвещание“ и намираща се вече много години в лагерите край Караганда. Дъщерята пише: „… мама е много болна, страда от туберкулоза на белите дробове, скорбут и бруцелоза. Състоянието й е много тежко“[1].

Сталин се пренася мислено в ония далечни години, когато по заръка на Ленин пътуваше заедно с Дзержински към Източния фронт, към Вятка и към Петроград за организиране на отпор против Юденич… Боже мой, колко отдавна беше всичко това! И лицето на Дзержински отдавна вече се е изтрило в паметта му. Но защо такива хора имат съмнителни роднини, деца и внуци? И после, какво общо има тук някоя си Ядвига Генриховна? Не, нека с тия въпроси се занимава Берия.

На Сталин му липсва и най-елементарното човешко състрадание. Но като че ли най-страшното е, че „вождът“ никога нито е можел, нито е искал, макар и мислено, да се постави на мястото на жертвата, на човека, чиято съдба зависи от неговата воля. Студенината — тази най-страшна болест на човешката душа — завинаги е „вледенила“ у него всякакво човешко чувство. Вглеждайки се в поредния списък, диктаторът се учудва: колко много са живите още измежду ония, които отдавна трябваше да изчезнат от лицето на земята!

„Тази също ли моли за някого?“ — разговаряйки сякаш със себе си, измърморва тихичко Сталин и тиква пръста си под името Радек.

„Не за себе си моли, дъщерята на Радек“ — пояснява Берия.

„Аз, София Карловна Радек, родена в 1919 г., Ви пиша това писмо и Ви моля да ми обърнете внимание…“ Сталин си спомня, че никой май не е писал така възторжено за него като Радек. Добро перо имаше той… Например колко хубаво се беше изказал за него като вожд: „В годините на Октомврийската революция виждахме Сталин не само в щаба на революцията, но по-често на предната бойна линия. Когато Москва е заплашена от примката на глада, той намира хляб; когато обръчът от враждебни сили се затяга застрашително около Царицин, той организира там отпор; когато опасност заплашва Петроград, той проверява там бастионите. Той вижда революцията не по съобщенията, той я гледа право в лицето, той вижда нейните недосегаемо извисили се полети, вижда и дъното й. И така, очи в очи с нея, завършва окончателното развитие на Сталин като вожд на революцията.“[2]

Тогава Сталин много хареса тия негови думи. А после го постави на подсъдимата скамейка заедно с Пятаков главно защото го подозираше в трайни симпатии към Троцки. Та нали му бяха доложили, че е писал на изселения в Алма Ата „изтъкнат вожд“! Както и Троцки на него![3] Макар че Радек се силеше после да си върне отново доверието му. Сталин дори беше видял писмото от Троцки, беше му го донесъл Блюмкин, а той тогава го предаде на Ягода, без да го разпечатва… Стигаше му само да види, че изгнаникът е писал писмо не на някого си, а на Радек… Не, троцкист беше Радек и троцкист си остана. Все пак, когато утвърждаваше проекта за присъда, представен му от Улрих, замени наказанието на Радек с лагер, вместо да бъде разстрелян. По-късно му казаха, че скоро след това Радек е умрял…

Та, какво пише сега дъщерята на Радек?

„Баща ми Карл Бернхардович Радек беше осъден на 30 януари 1937 г. като народен враг на 10 години тъмничен затвор. След половин година с решение на «Особеното съвещание» аз и моята майка Р. М. Радек бяхме изселени за пет години в гр. Астрахан. В Астрахан майка ми беше арестувана и беше изпратена за 8 години в темниковските лагери, където и почина… През ноември 1941 г. ме изселиха от Астрахан с предписание «Има право да живее само в Казахстан». Излишно е да описвам всички страдания, които трябваше да изпитам. Срокът на изселването ми изтече през юни 1942 г… Нали аз също съм човек. Ако съм дъщеря на народен враг, нима това означава, че и аз съм враг? Когато през 1936 г. арестуваха баща ми, бях на 17 години и ето че от 17-годишна нося позорното петно на «враг». Имам образование, но в Челкар няма работа по специалността ми. И до ден-днешен нямам паспорт. Началникът на НКВД в гр. Челкар др. Иванов не дава никакъв отговор на моето питане. Помогнете ми да изкупя вината на баща си!“[4]

„Ето, тъй трябва да се говори!“ — помисли си Сталин. Не са отишли напразно изселванията и заточаванията. Така и трябва да бъде: всички тия „сродници“ трябва да стоят там, докато разберат, че те също са виновни. А после нека изкупуват вината си! Но това е работа на човека, който не сваля сега от него мъничките си очички…

Такива писма го връщат в миналото. Както и днешната статия в „Правда“ — „Забележителен болшевишки документ“, — посветена на поредната годишнина от изказването му пред февруарско-мартенския пленум на ЦК на ВКП(б) от 1937 г. Изглежда, Н. Михайлов, който е подписал статията, е отбелязал вярно — продължава разсъжденията си Сталин, — че тогава бях „мобилизирал партията и съветския народ за пълното унищожаване на агентурата на чуждите империалистически разузнавания. А това доведе до по-нататъшното укрепване на съветската държава“. Но от върха на изминалите години той иска да вижда не сенките на отишлите си завинаги някогашни негови съратници, а онова, което е създал.

Под неговото ръководство за по-малко от три десетилетия възникна могъща държава, с която са принудени сега да се съобразяват всички в света. Нима не е така? Но защо между резултата и процеса се пораждат тъй често несъответствия, противоречия? Защо има толкова много недоволни? Защо нито едно голямо дело не помръдва, ако той не даде команда? Защо не намаляват враговете, изменниците, предателите? Ето, само преди няколко дни му се наложи да удовлетвори молбата на министъра на вътрешните работи: „Численият състав на специалните лагери е определен сега на 180 хиляди души. Министерството на вътрешните работи моли за разрешение капацитетът на специалните лагери да бъде увеличен със 70 хиляди души и да нарасне на 250 хиляди.“[5] Нали там трябва да бъдат изпращани специалните врагове, които не искат да се разоръжат? Значи броят им расте? А Берия пък казва, че исканията на министерствата да получат работна сила от състава на специалния контингент са толкова големи, че въпреки увеличаването на контингента тези техни молби не могат да бъдат удовлетворени. Колко милиони хора минаха през лагерите, а броят на подозрителните не намалява! Ето, на Запад твърдят, че обществото, което той създаде, било „тоталитарно“. Пишат, че той бил „бащата“ на ново явление в обществения живот и в политиката и му дават името „сталинизъм“. Ами и той самият кажи-речи смята, че е дошло времето да се говори за „марксизъм-ленинизъм-сталинизъм“, но засега това изобщо няма да свърши работа. Ще му дойде времето. А враговете… Враговете затова са и врагове, за да хулят всичко, което той е създал с цената на целия си живот. Троцки, Хилфердинг, Розенберг и Абрамович твърдяха, че сталинизмът бил „измяна спрямо болшевизма“. А Карл Кауцки малко преди смъртта си измъти откритието, че в Русия „се появиха още по-силни и жестоки стопани, а пред пролетариата израснаха по пътя му към социализма още по-големи спънки в сравнение с ония, които съществуват в развитите капиталистически страни с вкоренена демокрация“[6]. Какво друго може да се очаква от такива хора? Та те и Ленин не пощадиха!

Предполагам, че такива мисли са спохождали Сталин. През целия си живот той е вярвал само в борбата. И в новите „измишльотини“ на буржоазните апологети чува само отглас от тази вечна борба — страха и злобата им. Ето и „Правда“, която посвети неотдавна на последните издания на британската и американската енциклопедия голяма статия под наслов „Енциклопедии на мракобесието и реакцията“, съвсем правилно пише, че в казаното „за социализма и комунизма клеветнически се твърди, че при комунизма не се полагат грижи за щастието на хората“[7]. Та какво ли друго още могат да пишат? Това са същите ония драскачи, които, бог знае защо, пишат и за сталинизма, възмущава се „вождът“. Той не знае, че в страната, в която е смятан за земен бог, ще дойде време, когато хората също ще си зададат въпроса: що е сталинизъм и каква е същността му?

Бележки

[1] ЦГАОР, ф.9401, оп.1, д.2180, л. 120–121.

[2] Радек, К. Портреты и памфлеты. Книга II. М., 1934, с.19.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.326, оп.1, д.113, л.72.

[4] ЦГАОР, ф.9401, оп.1, д.2180, л.50-51.

[5] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.269, т.I, л.169-170.

[6] Kautsky, K. Die Aussichten des Sozialismus in Soviet Russland. — In: Die Gesellschaft, vol. Il, S. 437–438.

[7] Правда, 18 ноября 1948.