Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (41) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Януари 1939 година. Дълбока зимна нощ. Спи Москва. Само тук-таме в народните комисариати, в Генералния щаб и в огромния „ковчег“ на НКВД на улица „Лубянка“ през завесите на прозорците се процеждат бледи светлинки. Членовете на Политбюро, народните комисари и военното ръководство бодърстват както винаги. Този режим — работа до късно през нощта — се установява постепенно. Сталин и преди се е връщал вкъщи към полунощ, но когато международната обстановка се влошава, започва редовно да остава в кабинета си до 2–3 часа през нощта, а понякога и по-дълго. А колкото до НКВД, там нощта е едва ли не „основното работно време“.

След полунощ Сталин рядко повиква някого. Изключение прави само най-близкото му обкръжение — Молотов, Ворошилов и Берия. Обсъждайки един или друг въпрос, по предложение на Сталин те често прекъсват и отиват да вечерят във вилата му в Кунцево, където продължават да работят, но вече на трапеза. Обикновено Сталин дава възможност на всеки да се изкаже, намесва се понякога с кратки реплики, а накрая обобщава, без да бърза. Често пъти решенията му се отличават съществено от мнението на неговите събеседници, но това никак не ги смущава. Веднага се съгласяват. Възразява от време на време, и то не настойчиво, само Молотов. А Берия по-често от другите успява да налучква мислите на „вожда“ и не скрива задоволството си. Когато са необходими справки, уточняване на някаква подробност или статистически данни, Сталин веднага се обажда по прекия телефон на някой народен комисар или на друго високопоставено длъжностно лице и бързо си изяснява въпроса. Почти няма случай на другия край на жицата да не се окаже търсеният. На пръв поглед, изглежда, че с тия обаждания Сталин проверява усърдието на ръководителите, които на свой ред държат при себе си и през нощта определен брой служители за решаване на внезапно поставената задача. В навечерието на войната нощните бдения са нещо обикновено.

Сега Сталин препрочита отчетния доклад, който ще изнесе пред редовния XVIII конгрес на партията. В началото на януари пленумът на Централния комитет решава конгресът да бъде свикан на 10 март 1939 г. Подготвеният в апарата на Централния комитет първи вариант на доклада вече е невъзможно да бъде разпознат. Сталин преработва напълно десетки страници. Той иска да прокара две главни идеи. Първата: светът е пред прага на нови сътресения. Руши се системата на следвоенните мирни договори. Икономическата криза засилва опасността от въоръжен сблъсък. На хоризонта се задават буреносните облаци на световната война. А още по-точно, замисля се Сталин и написва: „Новата империалистическа война става факт.“

Втората идея, която „вождът“ иска да изложи в популярна форма, е публично да бъдат признати новите успехи на социализма. Той смята, че в резултат от разгрома на „капитулантите и вредителите“ страната е станала още по-силна. Сталин прелиства страниците със статистически изводи, подготвени специално за него, и след продължителен размисъл започва бързо да пише: „Ние изпреварихме главните капиталистически страни по отношение на техниката на производство (?! — б.а.) и темповете на развитие на промишлеността. Това е много добре. Но е малко. Нужно е да ги изпреварим и в икономическо отношение. Можем да направим това и трябва да го направим… Нужно е да строим нови заводи. Нужно е да създадем нови кадри за промишлеността. Но за това е необходимо време, и то доста. Невъзможно е за 2–3 години да изпреварим главните капиталистически страни. За това се изисква малко повече време.“^[2]

Сталин отмества уморено доклада настрана, извиква Поскрьобишев и поисква да му донесе списъците на делегатите на предишния конгрес и на избраните тогава членове на Централния комитет. Предишния ден тези списъци липсваха. Сталин отваря тънката папчица и се задълбочава в четене. Може би повече от половината имена са му добре познати. Един го познава още от Народния комисариат по националните въпроси, друг — от колективизацията, трети помни от разговора си с него при назначаването му за секретар на областен комитет. Познава почти всички военни делегати. Сталин мести бавно пръст по списъците и от време на време го спира под едно или друго име. Будната му памет възстановява срещи, разговори, размяна на мисли.

Ето например В. И. Михайлов, ръководител на строежа на Двореца на съветите. Идвал е при него един или два пъти заедно с архитекта академик Б. М. Йофан, изслушваха препоръките му във връзка с проектирането и разгръщането на строителните работи. Помни И. Е. Любимов с това, че обикновено един от първите му рапортуваше за преизпълнението на плана от предприятията на леката промишленост. Погледът на „вожда“ дълго не може да се откъсне от реда, на който е написано „А. С. Енукидзе — секретар на Президиума на Централния изпълнителен комитет на СССР“. Нали бяха приятели, а пък виж го какъв потаен се оказа… А ето я и цялата „компания“ от завеждащи отдели на ЦК на партията — К. Я. Бауман, И. Я. Пятницки, Я. А. Яковлев, А. И. Стецки… Как се променят хората! Яков Аркадиевич Егщейн, когото, кой знае защо, наричаха Яковлев, така добре работеше в годините на колективизацията, а изведнъж „кривна“. Сталин си спомня, че няколко пъти го е канел на обяд, а това е белег на особено благоразположение. Стецки умееше да работи с писатели и артисти, но не успя да спечели доверието му. Излиза, че предчувствието не го е излъгало — враг е бил… Погледът на Сталин се препъва в името на М. Л. Рухимович, народен комисар на отбранителната промишленост. С него се е срещал много пъти: упорит, изпълнителен човек, но се оказа, че се е забъркал в някакви връзки с троцкистите… А ето го и Л. И. Мирзоян, първи секретар на ЦК на КП (б) в Казахстан. Не го познава добре, но си спомни, че след обсъждането на кандидатурата му даде съгласието си да бъде „избран“.

„Вождът“ взема молива и подчертава имената на бившите членове и кандидат-членове на Политбюро — Я. Е. Рудзутак, С. В. Косиор, В. Я. Чубар, Н. П. Постишев. Добре че навреме разгада тия хора — те щяха да бъдат опасни не само за партията, но и за него. В паметта му изплуват писмата им с молба да се изяснят нещата, да се прояви милосърдие, да се вникне в дейността на НКВД, където по тяхно мнение „са свили гнездо банда провокатори“.

Прелиствайки, списъците, Сталин забелязва, че след повечето имена веднага след инициалите Поскрьобишев е написал с молив буквите „в.н.“, а тук-таме е поставил и някаква дата. Колкото до датата, Сталин веднага разбира какво означава тя — кога е изпълнена присъдата или просто кога е умряло лицето. Не може да схване смисъла на буквените знаци, но когато погледът му пада върху името на Я. С. Агранов, се досеща: „в.н.“ значи „враг на народа“. Да, Агранов, неговият стар другар, разстрелян преди една година, също се оказа народен враг… И пред очите на „вожда“ се зареждат имената на тия, които не са вече между живите: К. В. Уханов, Б. А. Семьонов, С. С. Лобов, Б. П. Шеболдаев, И. П. Румянцев, М. М. Хатаевич, Н. Н. Демченко, Д. Е. Сулимов, Ш. З. Елиава, Н. М. Голодед, А. К. Лепа, Г. Н. Камински, Н. М. Попов, И. А. Зеленски, А. С. Булин, Н. Ф. Гикало… Сталин се замисля: „Ами кой тогава е останал?“ Но спомняйки си, че почти триста от делегатите на XVII конгрес са гласували против него, се успокоява: тия са били…

Сред делегатите на конгреса е имало и твърде много скрити врагове. А нали почти всички те са влезли в партията още преди революцията или в годините на гражданската война? Прелиствайки списъците, Сталин навярно си е рекъл: „Явно, не са били готови да живеят при социализма!“ Тия хора навеки са замлъкнали. Те нищо не могат нито да кажат, нито да помислят за поредния конгрес, за нарастващата опасност от война, за това, че не бог, а той, другарят Сталин, е техният върховен съдия.

Сякаш като продължение на нощните си размисли на другия ден Сталин ще каже на Г. М. Маленков, когото все по-често и по-често вика при себе си и на когото възлага най-различни отговорни задачи: „Мисля, че се очистихме доста добре от вражеския баласт. Нужни са пресни сили, нужни са нови хора в партията…“

На партията са нужни нови хора. Още повече че след XVII конгрес числеността й спада на 330 хиляди души. Добре беше провел операцията по отстраняване на многобройните „врагове“! Не ще й дума, че без да се увеличи броят на преданите му комунисти, няма да може да се залови за дръзката и фантастична задача да бъдат изпреварени главните капиталистически страни и в икономическо отношение. Но на партията и е нужно ново, младо, сталинско попълнение… И още през 1939 г. са приети над един милион кандидат-членове на ВКП(б). Или, както открито се пише и говори, партията става все повече „сталинска“.

Връщайки се към доклада, Сталин вписва в текста още едно новоредие: „Някои писачи от чуждата преса дърдорят — ниже буквите четливо и с голям наклон «вождът», — че очистването на съветските организации от шпиони, убийци и вредители като Троцки, Зиновиев, Каменев, Якир, Тухачевски, Розенголц, Бухарин и други изверги е «разклатило» съветския строй, внесло е «разлагане». Тези блудкави бръщолевения заслужават само да им се надсмеем.“

Перото едва догонва мислите му:

„През 1937 г. бяха осъдени на разстрел Тухачевски, Якир, Уборевич и други изверги. След това се произведоха избори за Върховен съвет на СССР. За съветската власт гласуваха 98,6% от всички участници в гласуването. В началото на 1938 г. бяха осъдени на разстрел Розенголц, Риков, Бухарин и други изверги. След това се произведоха избори за върховни съвети на съюзните републики. За съветската власт гласуваха 99,4% от всички участници в гласуването. Пита се, къде тогава са признаците на «разлагане» и защо това «разлагане» не се отрази на резултатите от изборите?“^[3]

Нощната логика на Сталин е като него „желязна“. „Вождът“ вярва в своите антиистини.

Сталин никога не е бил разтревожен от мъките на разкаянието. Разкаянието, както впрочем милосърдието и състраданието са му съвсем непознати. Вглеждайки се по време на нощната си работа над доклада в близкото минало, Сталин вероятно е почувствал не само справедлив гняв и тъжен укор. Не може да не е усетил и опасността, която неволно е засилвал толкова, колкото е отслабвал през последните години „първата земя на социализма“.