Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (33) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Популярността на триумфатора

Историята е пълна с примери за обожествяване на отделни личности. В проучванията на съветския историк С. Утченко за Юлий Цезар се привеждат следните подробности около прославянето му: „Сенатът провъзгласява петдесетдневен молебен в чест на победата. Сенатът разрешава на Цезар да се появява на всички игри с одеждата на триумфатор и с лавров венец, а също и да носи високи червени ботуши, каквито според преданието са носели някога царете на албаните. Сенатът и народът постановяват за Цезар да бъде построен дом на Палатинския хълм на държавна сметка и дните на победите му да бъдат обявени за празнични дни. По време на игрите и процесиите била носена на разкошна носилка статуята му, изваяна от слонова кост; статуи на Цезар се поставят също на Квириналския хълм и сред изображенията на царете на Капитолийския хълм. Това са вече такива почести, каквито по думите на Светоний прекрачват човешките граници…“^[1]

През 30-те години славословията за Сталин не са достигнали още „човешките граници“. Макар че дори на изложбата на картини от Рембранд, както пише в книжката си Фойхтвангер, се пъчи „колосален грозноват бюст на Сталин“. Но трябва да имаме предвид, че тогава Сталин наистина е популярен сред народа. Днес това звучи странно, дори кощунствено, когато става дума за човек, в чиято „лична сметка“ фигурират толкова много престъпления против собствения му народ. Но тогава хората, поне голямото мнозинство, са преценявали Сталин и положението в държавата по външните прояви, често пъти без да имат нито възможността, нито желанието да вникват в същността на онова, което става. Било е време, когато по всякакъв начин се е насаждало единомислието, еднообразието. Още от детската градина децата са приучвани да скандират благопожелателни възгласи в чест на „великия вожд“. Било е време, когато никой не е можел да си позволи да не „обича“ Сталин. Заедно с изясняването на истината за всички извращения на култовщината, за престъпленията на Сталин и на обкръжението му, за механизма на действие на цялата бюрократична машина все по-настойчиво се натрапва мисълта, защо все пак Сталин е бил популярен в ония години. Защо и сега мнозина се отнасят с благоговение към изживелия времето си кумир? Какви са „тайните“ за неговата популярност сред народа?

Мисля, че този феномен може да се обясни с цял комплекс от причини. Ето една от тях: въпреки огромната морална разруха и неизброимите човешки жертви обществото като цяло не деградира и бележи значителни успехи в икономическата, социалната и културната сфера. Мисля също, че при друг лидер, при ръководител с ленински светоглед, тези успехи щяха да бъдат, разбира се, по-големи. И все пак извращенията на култовщината не спират напълно общественото развитие.

В промишлеността е извършен голям скок от дълбока изостаналост до индустриално развита държава. Преживелият империалистическата война, гражданската война и разрухата народ не може да не предизвиква удивление с огромния си потенциал от енергия, с творческите си възможности, създадени от Октомврийската революция. Разбира се, и тук дават своето отражение грешките и крайностите, свързани с насаждането на култовския вождизъм. Но независимо от това в националното, в народното съзнание упорито пулсира гордата мисъл: „Ние можем много! Да изпълним петилетката за четири години!“ Като че ли в потвърждение на Сталиновите думи „Животът ни стана по-добър, животът ни стана по-весел!“ в края на 30-те години се появяват стотици нови заводи, фабрики, пътища, градове, дворци на културата, почивни домове, болници, училища, лаборатории, преобразява се панорамата на страната.

Значително по-тежко е положението в селското стопанство, където са допуснати особено големи грешки при определянето на пътищата и метода на кооперирането. Подсилени от престъпните действия при разкулачването, тези грешки оформят за десетилетия наред нерадостната картина в аграрния сектор. Докато преди да започне колективизацията в страната е имало 25 милиона дребни еднолични селски стопанства (35% бедняшки, 60% средняшки и 5% кулашки), в средата на 30-те години над 90% от селските домакинства влизат в състава на колективните стопанства. Но това не предизвиква решителен прираст на селскостопанската продукция.

Големите стратегически грешки, свързани с насилието като основен инструмент на колективизацията, не само пораждат продължително социално напрежение в обществото, но и си „отмъщават“ исторически за хроничното изоставане на стопанската дейност в тази сфера. Колкото и да говори Сталин за големи успехи в колхозното строителство, за „решаващи постижения“ и дума не може да става. В колхозите навлиза техника, навлизат специалисти, образование, култура, но се оказва, че никак не е лесно разрушените вековни структури да бъдат заменени с нови.

По-голямо впечатление правят постиженията в областта на народното образование.

Всеобщото ограмотяване на населението се превръща в голямо народно постижение. Печатът, радиото и киното повлияват активно върху милионите, отдали всичките си сили за изграждането на социалистическото общество.

Хората вярват, че това е само началото, че утре и вдругиден ще се открият нови хоризонти за подобряване на условията за труд и социално осигуряване. След премахването на купоните в магазините започват да се появяват в по-голямо количество не само промишлени, но и продоволствени стоки. И макар че според днешните представи се е живеело трудно, в теснотия, без охолство, общата атмосфера в обществото е била оптимистична. Печатът и радиото упорито внушават, че всички сегашни и особено бъдещите успехи са свързани преди всичко с „мъдрото ръководство на вожда“. Всеки ден още от детските години на хората се втълпява, че „Сталин мисли за всекиго“, „ако не беше Сталин, нямаше да станем индустриална държава, нямаше да имаме покрив над главата си и гарантирано парче хляб“. Историята не може да бъде спряна и затова въпреки грешките, злините и престъпленията на Сталин и на неговото обкръжение народът строи, твори, крачи смело напред. Най-парадоксалното и драматичното е това, че в дните, когато хиляди и хиляди невинни честни синове и дъщери на отечеството гинат в Сталиновата кланица, ония, които тази горчива чаша отминава, смайват страната, а често и света.

Почти в същите юнски дни на 1937 г., когато М. Н. Тухачевски и група други военачалници попадат под ударите на действащия по бързата процедура несправедлив съд, „Правда“ съобщава, че един героичен екипаж в състав В. Чкалов, Г. Байдуков и А. Беляков извършва с наш, роден самолет АНТ-25 първия в света полет без кацане по маршрут Москва-Северен полюс-Северна Америка. Това е триумф на съветската техника, на трудовите хора в Съветския съюз. През март 1937 г. „Правда“ пише, че Алексей Стаханов е постигнал нов трудов рекорд. За 6 часа в шахта „Централна“, носеща името на Сталин, изкопал 321 тона въглища. Това се равнява на 23 норми на един миньор в този участък! За една смяна Стаханов надминал с 83 тона денонощната норма на целия участък.^[2] Но и този рекорд е свързан задължително с името на Сталин. В книгата си „Разказ за моя живот“, излязла наскоро след постигането на рекорда, Стаханов пише: „Когато си припомням всичко, когато всичките ми мисли се събират ведно, иска ми се всеки път да изрека едни и същи думи: благодаря на другаря Сталин! Другарят Сталин така ме издигна мене, обикновения работник, че по-рано дори и през ум не можеше да ми мине такова нещо. Сега вече свикнах с думите «стахановско движение», срещам често името си във вестниците, чувам го по събрания. Откровено казано, отначало всичко това ми беше необяснимо. Пък и сега смятам.) че е справедливо нашето движение да бъде наречено сталинско, защото работническата класа, тръгнала в сталински поход за овладяване на техниката, роди моя рекорд и рекордите на моите другари. Именно другарят Сталин направи нашето движение широко.“^[3]

Папанин, Чкалов, Бусигин, Викоградови^[4], Кривонос^[5], Демченко^[6] и много други челници, патриоти, новатори, ентусиасти стават обект на пропагандата не като отделни личности, а непременно през призмата на „ръководството“, „участието“, „грижите“ на Сталин за всекиго от тях, за всеки човек. Реалните им успехи, рекордите, изобретенията и постиженията им, обвързани в контекст с ролята на Сталин, създават на „вожда“ стабилна популярност. Това се изразява често в най-необичайни форми. Стана дума, че след публикуването на редица мои статии за Сталин в пресата получих хиляди писма. Автор на едно от тях е членът на партията С. Е. Плоста. Той пише, че баща му, който по-късно заел висок пост като политически работник в Червената армия, по единодушната молба на приятелите си, слушатели във Военнополитическата академия „В. И. Ленин“, нарекъл новородения си син Сталий. И Сталий Ефимович ми пише, че по-късно баща му е сполетян от трагична съдба: на 15 май 1937 г. го арестували като „народен враг“, а на 4 ноември, в навечерието на 20-ата годишнина от Великия Октомври, го разстреляли. Момчето останало живо, но и досега, през целия си живот, този възрастен вече човек носи име свързано с прякора на деспота, погубил баща му. Всяка трагедия има свой облик, свои багри.

Дори кампаниите по разобличаването и премахването на враговете се свързват с авторитета и популярността на Сталин. В печата непрекъснато се раздухва версията, че „троцкистко-зиновиевските вредители“ имат за цел да осъществят терористични актове спрямо ръководители на партията и държавата и преди всичко „искали да убият другаря Сталин“. И същевременно „другарят Сталин, подлагайки се постоянно на опасности, проявява внимание към всеки човек, допуснал грешки, ако той иска да се поправи“. На февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г. Молотов привежда пример на „грижливо отношение на другаря Сталин към кадрите“, като прочита едно от писмата на „вожда“:

„Перм, до секретаря на градския комитет др. Голишев

До ЦК дойдоха сведения за преследване и притискане на директора на моторния завод Побережки и на основните му сътрудници заради минали грешки във връзка с троцкизма. Предвид на това, че както Побережки, така и сътрудниците му работят сега добросъвестно и се ползват с пълното доверие на ЦК на ВКП(б), молим ви да опазвате другаря Побережки и неговите сътрудници от притеснения и да създадете около тях атмосфера на пълно доверие.

За взетите мерки съобщете незабавно в ЦК на ВКП(б).

26 декември 1936 г.

Секретар на ЦК Сталин“^[7]

„Ето как трябва да се отнасяме към другарите, бивши троцкисти, които сега работят честно на своя пост“ — казва в заключение Молотов. Дори в най-буйния кипеж на репресиите Сталин се мъчи с помощта на своето обкръжение да си създаде репутация на изключително справедлив и внимателен човек. Всичко това се прави, за да се внедри широко в съзнанието на народа популярността на лидера. Трябва да признаем, че неуспокоилата се още след революционните бури страна възприема активно и попива бързо призивите за изостряне на бдителността, за необходимостта от задълбочаване на борбата с „народните врагове“, реагира живо на „разобличенията“, без да съзре в тях нито мистификациите, нито фалшификациите.

Сталин обръща внимание дори на дребните неща, ако са свързани с „явяването му пред народа“. Тактиката му скромно да се облича и простичко да говори импонира силно на хората. Фойхтвангер отбелязва, че „Сталин в никой случай не е голям оратор. Говори бавничко, без всякакъв блясък, с малко възглух глас, на пресекулки. Развива проточено аргументите си, призоваващи хората да проявяват здрав разум, и те го разбират — бавно, но напълно… Когато Сталин говори с лукавата си приятна усмивка и с характерното за него движение на показалеца, той не създава като други оратори пропаст между себе си и аудиторията…“^[8]. Готви се най-усърдно за редките си речи. На Товстуха, а сетне на Поскрьобишев заръчва да подбират за всяко негово изказване поне десетина интересни цитати от произведения на основоположниците на научния социализъм, от художествената литература или от фолклора. Както съобщава сътрудникът в секретариата на Ворошилов Антонов, „референт-докладчиците на Сталин му помагат с подбиране на цифров материал по съответните въпроси. Често тези данни биват взимани от съответните народни комисариати. От тези цифри другарят Сталин избира, които са му нужни. Референтите не дават никакъв текст“^[9]. Понякога Сталин използва данните в хода на изказването си. При говоренето винаги се придържа към известна литургийна тоналност, усвоена от него още в духовната семинария. Обича катехизисната структура: въпрос — отговор, въпрос — обяснение. Прибягва често до рефрен, до нарочни повторения, притежаващи според него хипнотично въздействие. И трябва да кажа, че този небиещ на очи, но обмислен похват е правел силно впечатление на участниците в различните съвещания и срещи. И най-главното — убеждавал ги в мъдростта на Сталин. А нали отдавна се знае, че нищо не спомага толкова за популярността, както увереността на хората в умствените достойнства на ръководителя им.

Нито една снимка на Сталин не може да бъде публикувана без предварителното одобрение на самия „вожд“, а по-късно — на Поскрьобишев. Сталин обича да бъде изобразяван според каноните: с войнишки шинел — въплъщение на „пролетарска скромност“, с дете на коленете или хванал детенце за ръчицата — „баща на своя народ“, с униформа на генералисимус — „велик пълководец, победител“. Може би затова неговите безбройни скулптури, портрети и фотографии са мъчително еднообразни и неизразителни. Когато работех над книгата, успях да намеря много негови снимки. Но най-силно впечатление ми направиха ония, където е фотографиран „случайно“, без да позира. Най-интересни са фотографиите, направени от Н. С. Власик и Н. С. Алилуева, но качеството им е такова, че за съжаление надали могат да бъдат възпроизведени в печатан вид.

В грижите за стабилизиране на единовластието си Сталин все повече и повече улеснява формирането в страната на цяла йерархия от ръководители, заемащи най-ниските стъпала на властта. Можело е, да речем, още в началото на 30-те години човек да разлисти подшито течение на някой централен вестник и да си състави една неофициална „таблица на ранговете“. Разбира се, на върха на пирамидата е „най-добрият ученик на Ленин“. В репортажите пише, че всички в залата стават, за да приветстват вожда. Аплодисментите преминават в овации. Във всички случаи благопожелателни възклицания „ура“. Не оставят самодържеца дълго да говори. Възторгът е непринуден. Състояние на екзалтация. Същинско идолопоклонство. Няма граници за превъзходните степени, за възхваляващите епитети.

А ето какво пише „Правда“ за Молотов, Каганович и Ворошилов: „В президиума се появи славният съратник на Сталин.“ Бурни продължителни аплодисменти. Наричани са дори с малкото и с бащиното им име. Пак тук четем и неизменните епитети: „твърд болшевик-ленинец“, „Сталиновият народен комисар“, „ръководител от Сталиновата школа“…

По-нататък, когато идва ред на ръководители от по-долен ранг (народни комисари, секретари на областни партийни комитети, ръководители на големи ведомства), епитетите са вече „по-умерени“: „верните болшевики“, „образцовите чекисти“, „всеотдайни ръководители“… Но макар тези хора да са стояли значително по-ниско на йерархичната стълба, възглавявали са цели републики, области, народни комисариати и до 1934 г. често пъти са наричани „вождове“ (от регионален мащаб).

Ония пък, които се намират още по-надолу, организират работата по претворяването на „гениалните“ планове за индустриализация и колективизация, обявяват подписки за въздушни флотилии, уреждат митинги и шествия, участват в разкулачването и пълнят отчетните табла. На мнозина от тях много ще им провърви, ако останат живи до края на десетилетието, тогава те сигурно ще се изкачат на по-високо стъпало. Ваканции е имало много. По време на Сталиновото единовластие таблицата на ранговете е една от най-важните основи на цезарството. Колкото по-малко народовластие, толкова повече началници.

Сталин разбира, че в народа, особено сред селячеството, още не са изживени скритите „верноподанически“ традиции останали от царско време. Невъзможно е да бъдат изтрити дълбоките следи на вековната изостаналост и простотия, на някаква ирационална вяра във всемогъществото на който и да е управник, особено на оня, който е в столицата. Култовите настроения сред селяните са свързани не само непосредствено със Сталин, но и с властта изобщо.

Често му пишат обикновени хора. Отговорите се подготвят в големия му секретариат, който възлага на местните органи да помогнат на просителите в техните затруднения. На някои писма Сталин отговаря собственоръчно. В неговия архив успях да открия десетки фотокопия на такива отговори. Ето един пример:

„Ленинград. До семейство Климкини

Драги другари,

Поради претрупаност закъснях с отговора си, за което Ви моля да ме извините. Изразеното от Вас пожелание вече изпълних. Изпратени са облигации: за 10 рубли в разпореждане на ЦК на МОПР-а^[10] и за 300 рубли — в разпореждане на колхоза «Пламъкът на революцията» в Хопьорски окръг — един от начинателите на масовата колективизация в селото.

Изпращам на дечицата картичка, както ме бяха помолили.

Привет!

7.04.30 г.

Й. Сталин“^[11]

Всяко такова писмо след получаването му се превръща в средство за широка пропагандна кампания в съответния район, област или край като пример за „добродушието и грижите на вожда за народа“.

Успях да установя, че Сталин е обръщал доста голямо внимание не само, както бихме казали днес, на проблемите на управлението, но и непосредствено на „техниката на единовластието“. Проучвал е внимателно труда на В. Воровски „За природата на абсолютизма“, на М. Александров „Държавата, бюрокрацията и абсолютизмът в руската история“, на Ю. Казмин „Съдбата на властелина“ и други подобни съчинения. Може да се направи изводът, че влечението на Сталин към историческата литература не е безкористно, не е обикновен читателски интерес. Търсел е аналогии, „рецепти“, изучавал е „технологията“ на властта, психологическите й нюанси. Така например разбира, че голямо въздействие върху съзнанието и чувствата на хората оказват речите му при различни тържества и големи съвещания в Кремъл. През 1935 г. говори в Кремъл на съвещанието на железничарите (30 юли), на колхозничките ударнички в цвеклопроизводството (10 ноември), на съвещанието на челниците комбайнери (1 декември), на приема, устроен за най-добрите колхозници и колхознички от Таджикистан и Туркменистан (4 декември), на трактористите (20 декември) и т.н. Всяко такова съвещание е широко оповестявано в печата и отразявано в кинопрегледите. С нарастването на популярността му обаче Сталин идва до заключението, че трябва да говори, „да се явява пред народа“ по-рядко — тогава стойността на общуването му с хората ще нараства в обратна пропорция. Усеща, че „усамотеността“, „тайнствеността“ дават по-големи възможности за разпространяване на официалните легенди, митове и варакосани щампи за „вожда“.

Страната, в която народът векове наред е управляван от самодържец, не може така лесно и бързо да „се отърси“ от психологичните натрупвания само със заклинания. Нужно е време. Ето защо, за да поддържа и увеличава популярността си, Сталин слага особено ударение върху формирането на „вяра въз вожда“, „вяра в неговите грижи за хората“, „вяра в справедливостта му“. Всички свои грешки, недомислици и престъпления той винаги обяснява с „вредителството“, „глупащината“, „тъпотията“ на чиновниците и местните ръководители, които или не разбират, или изопачават указанията му. Тази негова тактика заработва безпогрешно. Та нали дори и днес има хора, които смятат, че трагедията на Сталин е в това, че се „доверявал“ на Ежов, а после на Берия, че Сталин „много неща не знаел“, че размахът на репресиите му бил „неизвестен“. Това са все отгласи от хитрата идеологическа кампания, водена от него дълги години. Същината й е простичка — всички победи, постижения и успехи на народа се дължат на „вожда“, всички провали, злоупотреби и поражения са станали възможни само защото не е била изпълнявана волята му.

Причините за популярността на Сталин сред народа се крият и в сравнително ниската политическа култура на широките маси. Искам да се върна още веднъж към тая мисъл ето от каква гледна точка. В една от своите последни статии — „За нашата революция“ — Ленин пише, че за изграждането на социализма се иска определено стъпало на културата и трябва да се създават предпоставки за достигане на това стъпало.^[12] В дадения случай ще наблегна върху онази страна на тази култура, която изразява взаимоотношението между народ и власт. Щом почувствал (за пръв път имал основание да усети това през 1927 г., а да се убеди окончателно — след XVII конгрес на партията през 1934 г.), че може да стане „дългосрочен“ вожд, Сталин веднага започва да се грижи преди всичко този символ на властта да придобие привлекателен вид за народа. Пуснати са в ход филми, книги и изследвания за силната личност, за диктаторите и „прогресивните“ царе. Наред с чистото революционно изкуство се пробутват полека-лека и произведения, абсолютизиращи фактически ролята на отделната личност. Сталин лично дава съвети на С. Айзенщайн и Н. Черкасов какъв трябва да бъде образът на Иван Грозни в едноименния им филм.

За популярността на Сталин особено активно помага обкръжението на „вожда“. Казано с думите на Салустий, тези хора, като славословят вожда, „търсят благосклонност“. Сталин е подозрителен, във всеки непредпазлив жест, дума или мисъл вижда „знак“, скрит замисъл, намерение. Има доказателства, че той е анализирал не по-малко внимателно и рутинните, безсъдържателни и хвалебствени статии по случай 60- и 70-годишнината си. Преглеждал насаме купища списания и книги, в които пише за него. Ненаситно е славолюбието му. Но умее да го скрива пред хората, като подхранва идеята за „изключителната си скромност“. А всъщност, въпреки разликите в заглавията, тези статии си приличат твърде много. Например на Молотов подготвят статия от негово име със заглавие „Сталин като продължител на Лениновото дело“, а на Микоян — със заглавие „Сталин — това е Ленин днес“. Обкръжението познава тази особеност на „вожда“ и се „надпреварва“ помежду си в търсенето на епитети, възвишени сравнения и исторически аналогии, които според авторите им могат още повече да прославят „великия вожд“. Много често на „възхвалителите“ им изневерява не само чувството за мярка, но и здравият разум. През 1939 г., когато още не е направена кървавата равносметка от изкореняването на „народните врагове“, помощниците на Сталин Поскрьобишев и Двински пишат за него, че е човек, по природа „дълбоко човечен и хуманен“. В статията им „Учител и приятел на човечеството“ има такива думи: „Сталин влезе в революцията с образа на Ленин в ума и сърцето си. За Ленин той винаги мисли, дори тогава, когато умът му е обременен от проблеми, подлежащи на разрешаване, ръката му машинално, автоматично рисува по листчето хартия «Ленин… учителят… приятелят…». Колко често след работния ден обирахме от писалището му издраскани от край до край с тези думи листчета.“^[13]

Тази сладникавост трябвало, както сигурно са си мислели авторите, да въздейства не толкова върху ума, колкото върху чувствата на хората. А че това е сладникава измислица, става ясно от следния факт. В архива (фонда на Й. В. Сталин) се пазят най-различни книжа и документи — от такива с историческо значение до записчици без никакво значение. Пазят се докладите, с които Сталин е излизал на партийните конгреси, и заедно с тях записки като „До др.др. Андреев, Молотов, Ворошилов. Време е да свършвате. Съкращавайте изказванията. В четири пленумът трябва да завърши. Й. Ст.“ А ето че на едно от заседанията на Политбюро в ръцете на Сталин се оказва брошурата „За дясната опасност в нашата партия“. Той слуша разсеяно изказванията и през цялото време драска небрежно с молива по корицата. Преписал съм следните думи:

„Сталин. Признава се. Учителят. За дясната опасност. За дясната опасност в нашата партия. Мухоловка. Частно съвещание. Токио. Учителят. Соколников. Работническо издателство «Прибой». Огън. Дискусия. Молотов.“^[14]

По машиналните драскулки от края на 20-те години може да се направи само един определен извод: за Сталин борбата е всичко. Твърденията на Поскрьобишев и Двински, че Ленин е „в ума и сърцето“ на Сталин, не се потвърждават (за съжаление!) от механично написаните думи. А бих могъл да ви изброя доста такива драсканици.

Популярността на Сталин се превръща и в извратена форма на социална защита. Всеки, който не иска да си навлече излишни подозрения, гледа да не допуска „небрежност“ по отношение на лидера в публичните си изказвания и в разговорите си. Всяко, дори косвено „опетняване“ на ролята на вожда завършва трагично за непредпазливите. Както ми разказа социологът А. Фьодоров, в края на 40-те години в една машинно-тракторна станция край Витебск се случило следното. След като варосали канцеларията, решили да окачат отново портретите по стените. Един млад тракторист бутнал неволно портрета на Сталин, опрян на стената, и в желанието си да се задържи на крака, стъпил върху лицето на „вожда“. В стаята имало няколко души. Настанала мъчителна тишина. После майсторът направил остра бележка. Как точно са се развивали по-нататък събитията там, не зная, рече ми Фьодоров, но след три дни откарали момчето и то се върнало чак след XX конгрес на партията. Една от машинописките в редакцията на районния вестник допуснала грешка в словосъчетанието „Сталинский взорь“, като написала буквата „д“ („вздор“ — глупост). Повече нямала възможност да греши. Веднага изчезнала.

Ето защо някъде в невидимите пластове на неговата популярност, ако тя бъде потърсена в разреза на съществуващите отношения между хората, винаги ще открием страха. Невинаги и не от всички е осъзнавано това, но хората, които са знаели за репресиите, ония, които имали пострадали близки и познати, са „славели“ Сталин и са потулвали известни на тях факти. Затова популярността на „вожда“ се е крепяла не само върху дадени успехи, постигнати от народа, или върху усилията на пропагандата и манипулирането на общественото съзнание в угода на „най-великия измежду вождовете“, но и върху опасението (не всякога ясно осъзнато), че е възможно да последва реално наказание, ако бъдат изказани каквито и да било забележки или дори съмнения по негов адрес. Никак не е случайно, че популярността на „вожда“ разцъфтява най-пълно, когато разцъфтява и доносничеството като неизбежна последица от политиката на насаждане на всеобща подозрителност и шпиономания.

Естествено, неправилно ще е да смятаме, че абсолютно всички съветски граждани са обичали фанатично „вожда“ и че се е ползвал сред всички с неоспорима популярност. Не бива да се забравя, че в партията е имало значителна прослойка от комунисти с дореволюционен стаж, наричана често Лениновата гвардия. Тези хора са познавали историята на партията и реалния влог на всеки от партийните ръководители в Октомврийската революция не от „краткия курс“, редактиран от Сталин. Старите комунисти, поне повечето от тях, са чули за Сталин доста; време след октомврийските дни, пък и след годините на гражданската война; бъдещият генерален секретар, както казахме вече, е играел в тях второстепенни и третостепенни роли. Именно затова Сталин се отнася към старите комунисти с особено „пристрастие“. Той разбира, че тези хора, дори да не говорят открито против него, го оценяват потенциално другояче, не така, както той иска. И затова не са му никак нужни хората с революционно минало. Резултатът е известен: старата гвардия понася най-тежките загуби.

Сталин вижда, че въпреки движението напред много неща не вървят. Тъпче на едно място селското стопанство, макар 1936 г., предхождаща годината, отбелязана като епицентър на трагедията, да е плодородна. Страната преживява както и преди сериозни икономически и социални трудности. Изминали са толкова много години от революцията, а той все още призовава за ограничения в името на бъдещето, макар „да се живее вече по-добре, да се живее вече по-весело“. В живота на хората не са настъпили значителни подобрения. Ако сега каже, че за тези трудности са виновни вредителите, нима народът няма да повярва? Още повече като знае, че всички тия хора, бивши опозиционери, са с опетнена репутация. Кой не вижда, че има вредителство в народното стопанство и в държавния апарат? Нима в чужбина не се опитват да използват бившите опозиционери? Ами ето например белоемигрантският вестник „Русское слово“ направо пише, че против Сталин има опозиция не само в партията, но и в армията…

Мислите, а често направо и разсъжденията му веднага долавят Молотов, Каганович, Ежов и бързо издигащият се Маленков… Сталин не е Цезар и не носи одеждите на триумфатор, нито червени ботуши като царете на албаните. Външно устройваните му почести не достигат „човешките граници“, както при Юлий Цезар. Преди всичко затова, че често пъти се гуши във войнишкия си шинел, усещайки мислено невидимите погледи на потенциалните си недоброжелатели. Само пълното им отстраняване ще укрепи безвъзвратно положението му. Нужна е широкомащабна акция. Масиран удар по спотаилите се недоброжелатели, прикрили се противници и опозиционери — ето кое ще компенсира, мисли си Сталин, многото провали и грешки в икономическата му политика: ще ликвидира потенциалните си врагове. След войната Молотов притури: унищожавайки враговете си, Сталин гледаше далече напред — унищожи онези, които във войната с фашизма щяха да застанат на страната на Хитлер.

Сталин смята, че е настъпил дългоочакваният момент. От сега нататък никой, дори теоретично, дори мислено, никой не ще може да посегне на неговото цезарско единовластие. Трагедията наближава. Решението му се оформя зряло и окончателно, когато е далече от Москва, в Сочи, там именно може спокойно да обмисли пътищата за по-нататъшното укрепване на единовластието си. Макар да е прочел доста книги за деспоти, той все пак много неща още не знае. Ако би взел със себе си томчето на Гай Светоний, в което е описан деспотизмът на Тиберий, щял е да прочете следните редове: „Дотолкова му било противно угодничеството, че не пускал до носилката си никого от сенаторите нито за поздрав, нито по работа. Когато един бивш консул, молейки го за прошка, искал да се хвърли в краката му, той така отскочил назад, че се проснал по гръб. Дори когато в разговор или в пространна реч слушал ласкателства, незабавно прекъсвал говорещия, скастрял го и веднага го коригирал. Когато един се обърнал към него с «господарю», той тутакси предупредил повече да не го оскърбяват по този начин. Друг един нарекъл делата му «свещени» и казал, че се обръща към сената по негова заповед, той го поправил и го накарал да каже вместо «по негова заповед» «по негов съвет» и вместо «свещени» «важни».“^[15] Къде-къде по-напред е отишъл Сталин в сравнение с Тиберий! Но впрочем това „вождът“ не е можел да прецени, защото с никакъв Светоний не искал да си пълни главата…

На 25 септември 1936 г. той и Жданов (който на XVII конгрес на партията става секретар на ЦК и бързо спечелва доверието на Сталин) изпращат от Сочи до Молотов, Каганович и другите членове на Политбюро следната телеграма:

„Смятаме за абсолютно необходимо и неотложно др. Ежов да бъде назначен на поста народен комисар на вътрешните работи. Ягода несъмнено се показа явно неспособен да разобличи троцкистко-зиновиевския блок. ОГПУ изостава с четири години по този въпрос. Това се забелязва от всички партийни работници, повечето представители на НКВД.“

Сигналът е даден. Чудовищен, страшен сигнал. Надали някой е можел да предположи колко много „шпиони“, „вредители“, „диверсанти“, „терористи“ и просто „двуличници“ ще бъдат открити в нашето отечество тогава. Дори може да си помислим, че не те са живели сред нас, а ние сред тях! Но пеем. „Друга аз страна не зная, дето тъй свободно диша днес човек!“ Неотдавнашният процес против Зиновиев и Каменев вдъхва кураж у Сталин: та народът горещо поддържаше държавния обвинител! Съдът още не се е състоял, не са известни още обстоятелствата по делото, а печатът и радиото скандират в един глас: „Да изтребим гадовете!“, „Смърт на враговете!“, „Никаква пощада за двуличниците!“. Сталин разбира, че в много неща е успял — отнел е истината от народа, превърнал го е в тълпа, за която само той ще мисли занапред. Може да се приеме, не това престъпление на Сталин, а дълга е редицата на престъпленията му, е измежду най-тежките.

Нека си припомним: „вождът“ още през 1933 г. „предсказва“, че „контрареволюционните елементи“ могат да се „разшават“. Така и става! Нещата вече опират не само до унижаването на народа от страна на чудовищната култовщина, но и до нещо още по-голямо и още по-страшно. Надвисва трагедия. Отваря се страшна, чудовищно страшна рана. Колко години са минали оттогава, а тя все още не може да зарасне напълно…