Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (53) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Катастрофи и… надежди

През 1941 г. и отчасти през 1942 г. на съветско-германския фронт се разиграват не едно и две катастрофални събития. Мисля, че нито една държава не би могла да издържи на такива свръхтежки удари, свързани с обграждане на основни сили — отначало на Западния фронт край Минск, а после на Югозападния пред Киев. Следват още две катастрофи: в Крим и при Ленинград. Едната от тях „ще се състои“, а другата с цената на невъобразими жертви и свръхчовешка издръжливост от страна на съветските хора ще бъде отклонена. Ако, разбира се, не се смята за катастрофа смъртта на стотици хиляди ленинградчани.

След големия си успех в Украйна Хитлер стига до убеждението, че може да продължи настъпателните операции по няколко стратегически направления. В края на септември Шапошников долага на Сталин: под заплаха е Крим; предните части на немската ударна групировка са нахълтали чак до Турския вал. Съветват се и решават да изпратят незабавно две директиви от Ставката. За първата настоява Сталин, а за втората — Шапошников. Но върховният главнокомандващ не е забравил, че още през август, когато назначаваше генерал-полковник Кузнецов за командващ 51-ва армия, подчерта в специалната си заповед: „Кримският полуостров да се задържа в наши ръце до последния боец…“

Новите оперативни документи са изпратени. Тъй като смята авиацията за панацея срещу много беди (през цялата война), Сталин отдава следната заповед:

„До командващия Южния фронт

до члена на Военния съвет на ВВС на ЧА др. Степанов

до командващия 51-ва отделна армия

Противникът със сили около три пехотни дивизии е атакувал укрепленията на Перекопския провлак и се е промъкнал до Турския вал. Върховният главнокомандващ заповяда: пета резервна авиогрупа в пълен състав, действайки през целия ден на 26. 9. 41, да унищожи щурмуващите Перекоп немски войски…

26.9.41 г. 4:20

По поръчение на Ставката Б. Шапошников“[1]

Сталин наивно се надява да спре с помощта на авиацията нахлуването на германските войски в Крим… Другата директива се отнася до евакуирането на войските от Одеса в Крим и преминаването на частите от Одеския отбранителен район в подчинение на командващия 51-ва отделна армия. След подписването на директивите Сталин пита Шапошников:

— Колко души ще защищават Крим? Какви са възможностите ни да го задържим?

— С присъединяването на одеските части броят на защитниците на Крим ще нарасне до 100 хиляди, танкове — около 100, оръдия — над 1000, самолети — 50. С тези сили Крим може да бъде удържан.

Но Сталин не знае, че командването на 51-ва отделна армия, страхувайки се от стоварване на вражески десант, ще раздроби силите си по целия полуостров и явно недостатъчно ще укрепи опасния, северния участък. Пак ще повторя — още не знаехме да воюваме…

За отбрана на провлака фактически са използвани само части от четири стрелкови дивизии, а и те — с непълен състав. След десет дни кръвопролитни боеве германците нахлуват в Крим. Войските на Приморската армия се оттеглят с жестоки боеве към Севастопол, а 51-ва армия (през това време Сталин е сменил командващия Кузнецов с Батов) отстъпва към Керченския полуостров.

Командващият войските в Крим вицеадмирал Левченко, на когото в края на октомври Ставката подчинява и всички сухопътни сили, на 6 ноември 1941 г. докладва с шифрована телеграма на Сталин, че положението в Крим е изключително тежко, особено на Керченския полуостров. В донесението се съобщава: „Резервите са изчерпани, карабини и картечници няма, ротите от запасняци дойдоха без въоръжение, оттеглящите се по керченското направление дивизии имат по 200–350 човека. Предвид малобройния състав 271-ва, 276-а и 156-а стрелкова дивизия са слети в една — 156-а дивизия.“ Левченко моли или „срочно да се усили допълнително керченското направление с две дивизии, или да се реши въпросът за евакуирането на войските от Керч“[2].

Докато слуша докладите на Генералния щаб за продължаващото отстъпление на 51-ва армия, Сталин през цялото време гневно настоява:

„Защо отстъпват? Нали там германците дори танкове нямат! Силите са приблизително равни! Наредете на Левченко лично да отлети за Керч и да прекрати отстъплението. Предайте: да се прекрати отстъплението!“

На 9 ноември Левченко пристига в Керч от Севастопол. Обстановката не се подобрява. Сталин нарежда да го свържат по телефона с маршал Кулик, който по това време е снет вече от длъжността командващ 54-а армия. Със сърдит глас и студен поздрав, без никакви предисловия и обяснения върховният главнокомандващ заповядва на Кулик:

„Незабавно отлетете за Керч. Помогнете на Левченко да се оправи в обстановката. Керч трябва да остане в наши ръце, иначе немците може да се настанят и на Таманския полуостров. Ясно ли ви е?“

„Всичко ще бъде изпълнено. Веднага отлитам.“

„Двбре, действайте“ — завършва сухо Сталин.

Когато на 11 ноември пристига в Керч, Кулик заварва в района едно дезорганизирано военно сборище, чиито части водят разпокъсани ариергардни боеве без ясен план и единно ръководство. В града се появяват паника, неразбория и объркване. Кулик се опитва да въведе елементарен ред в отбраната, но не успява. Всички заповеди на Кулик — „Зарийте се в земята и нито крачка назад!“ — са глас в пустиня. Само отделни подразделения се бият до смърт. Двата полка, които все още може да прехвърли от Таманския полуостров в Керч, според него не са вече в състояние да спасят положението. И той заповядва на тези полкове да не се прехвърлят в Керч, а да подсилят отбраната на таманското крайбрежие. Скоро това обстоятелство ще се превърне едва ли не в главното обвинение против Кулик, докато е още маршал на Съветския съюз.

На 15-и, един ден преди окончателната катастрофа, Кулик получава още едно разпореждане от Сталин, предадено от Шапошников: „Керч да не се предава!“ Разговаряйки по прекия телефон с генерал-майор Вечний от Генералния щаб, Кулик характеризира обстановката и намеренията си по следния начин:

„Състоянието на 51-ва армия е толкова тежко, че може да се смята за максимум 40% боеспособна само 106-а стрелкова дивизия, останалите дивизии имат в състава си до 300 щика, не повече… Сега се водят боеве в южните покрайнини на града, противникът се е вклинил в района на Митридат. Днес им поставих задачата да се удържат още едно денонощие, до смрачаване да се изтегли основната част от артилерията, а през нощта срещу 16-и да се изтеглят и останалите части… Оцених на място обстановката и взех решението съгласно личното указание на другаря Сталин по телефона при заминаването ми за 51-ва армия да не се позволи на противника да се прехвърли в Северен Кавказ (подчертано от авт.).“

Ще се отклоня за малко. Когато след катастрофата извикват Кулик за обяснение в Москва, твърдението му, че Сталин му дал указание „да не позволи на противника да се прехвърли в Северен Кавказ“, кара върховния главнокомандващ да избухне в гняв:

„Да не се пусне в Кавказ, като се задържи Керч! А не като се изостави!“

Но да продължа със съобщението на Кулик в Генералния щаб:

„Сега 12-та стрелкова бригада, въоръжена от мене за сметка на кримските военноучебни заведения и запасните части в района на Краснодар и отхвърлена на северния рог на Таманския полуостров, заема за отбрана западния склон на този рог. Два полка от 302-ра стрелкова дивизия заемат за отбрана южния рог на Таманския полуостров…“

Всички действия на Кулик по отбраната на Керч ще бъдат квалифицирани като престъпни. Сталин няма да му прости изоставянето на Керч, тъй като според него Кулик не бил използвал всички възможности за удържането на града.

Ще се върна още веднъж към съобщението на Кулик, където се казва:

„Сега имаме само един кей при завода «Войков», който става за товарене на артилерия, а на кея при Еникале може да се товари само жива сила, такива са накратко обстановката и състоянието на армията. Още една подробност. Сега залавяме в Анапа, Новоросийск, Кримск и Краснодар дезертьори от 51-ва армия, а те са с хиляди.“[3]

Не ще и дума, че е трудно да се разчита на успех, щом в дивизиите има „по 300 щика, не повече“, а „дезертьорите са с хиляди“. В архивните документи няма следи от официално разрешение на Ставката да се изостави Керченският полуостров, макар в Москва да са разбирали, че при създалите се условия организираната евакуация остава единственият шанс. Отстъпването на Керч е логичен край на неумелото водене на бойните действия в Крим. Ръководството на 51-ва армия не е използвало както трябва опита от героичната отбрана на Севастопол. След оттеглянето от Керч положението на Севастополския отбранителен район става още по-тежко.

Когато изслушва доклада на началника на Генералния щаб за катастрофата в Крим, Сталин изпада в ярост. Този път изкупителната жертва е Кулик. Керч е началото на залеза в кариерата му. На 16 февруари 1942 г. се явява пред Специалното присъствие към Върховния съд на СССР, а през март е понижен в звание и продължава да служи като генерал-майор. Около половин година по-късно Кулик командва 4-а гвардейска армия, а след това е назначен за заместник-началник на Главното управление за сформиране и комплектуване на войските при Народния комисариат на отбраната. Но пораженията на фронта Сталин не му прощава.

А той е издигнал Григорий Иванович Кулик във висините на военната йерархия, макар Кулик, както може да се обобщи, да не е притежавал нито голям ум, нито висока професионална компетентност. След разжалването на маршала на Съветския съюз в чин генерал-майор Сталин му дава някакъв шанс: след месец Кулик е произведен в чин генерал-лейтенант. Но в края на войната, след като Булганин получава писмо от началника на Главното управление за сформиране и комплектуване на войските генерал-полковник Смородинов и от члена на военния съвет генерал-майор Колесников за „морална замърсеност и кекавщина, загуба на желание за работа и на интерес към нея“, Сталин отново дава указание Кулик да бъде понижен в чин генерал-майор. Службата (по-точно Сталин) окончателно съсипва Кулик, когато е назначен за заместник-командващ войските в Приволжкия военен окръг. По онова време командващ е генерал-полковник Василий Николаевич Гордов, който също изпада в немилост пред Сталин. Огорчените генерали водят непредпазливи разговори и скоро ги изпращат в запаса, след това ги арестуват, а през 1950 г. ги осъждат на смърт и ги разстрелват. През 1957 г. са реабилитирани, а воинските им звания са възстановени.

Такава е печалната съдба на още един Сталинов маршал. По всичко личи, както вече споменах, че Кулик е бил, общо взето, доста късоглед военачалник, лишен от значителни пълководчески способности. Но в керченската катастрофа, по мое мнение, вината му не е главната причина. Той отива в Керч само пет дни преди трагичния финал. Способностите му не са дотам изключителни, та да обърне за толкова малко време невъзможното във възможно. Сталин преценява действията на бившия маршал като неизпълнение на указанията му. Докато след войната, анализирайки в спокойна обстановка събитията в Керч през ноември 1941 г., маршалът на Съветския съюз Соколовски пише в заключението на Генералния щаб: „Изучаването на наличните документи показва, че в създалите се условия бившият маршал на Съветския съюз Кулик, пристигнал на 11 ноември, за да окаже помощ на войските, действащи на Керченския полуостров, поради липса на необходимите сили и средства в негово разпореждане вече не е можел да промени хода на военните действия в наша полза и да задържи град Керч. Този извод потвърждават и участниците в събитията адмирал Левченко Г. И. и армейски генерал Батов П. И.“[4]

Върховният главнокомандващ не иска да се примири със загубата на Керч. Той се съгласява с предложението на Генералния щаб героичната отбрана на Севастопол да бъде подкрепена с дръзка десантна операция в Крим, която би могла да се превърне в начало на освобождаването на полуострова. И по-малко от месец след загубата на Керч Ставката утвърждава план за такава десантна операция.

Това е най-голямата десантна операция във Великата отечествена война. Неизвестно защо, Сталин е убеден в успеха й. Уповавал се е може би на психологическия фактор: нима немските генерали ще могат да предположат, че след малко повече от месец на Керченския полуостров отново ще се появят съветски войски? А нашите дивизии, макар че са претърпели жестоко поражение, ще докажат именно на същата тази камениста земя, че волята им за борба и победа не е сломена. Той сам контролира разработката на операцията, пазена в голяма тайна.

Това е не само голяма десантна операция, но голям неуспех. От 26 до 31 декември 1941 г. корабите на Черноморския флот и на Азовската военна флотилия стоварват в северната и източната част на Керченския полуостров и в района на Феодосия около 40 хиляди души, 43 танка, 434 оръдия и минохвъргачки, голямо количество други технически средства и оръжия. Първоначалната сила на удара е внушителна. Частите на възстановената 51-ва и на 44-а армия, които заедно с 47-а армия са формирали Кримския фронт, успяват да напреднат на запад повече от 100 километра и да освободят Керч и Феодосия. По всичко изглеждало, че е нужно само още едно усилие — и ето ти го Севастопол, след което става реално цялостното освобождаване на Крим. Но докато набира, сили за предстоящото настъпление, военният съвет на Кримския фронт пренебрегва отбраната. Оставя я плитка и неустойчива. Лошо организира разузнаването, системата за противовъздушна отбрана, маскировката и разполагането на резервите. Разплатата не закъснява. На 8 май 1942 г. немската групировка, по брой и по мощ двойно по-слаба от съветските войски, нанася удар по крайбрежието на Феодосийския залив. Безгрижието и неорганизираността се превръщат в голяма трагедия. Мехлис, когото Сталин е изпратил на Кримския фронт като представител на Ставката, веднага започва да изпраща на върховния главнокомандващ телеграми с доноси против командващия фронта Козлов. Но този път реакцията на Сталин е необичайна. Той разбира, че е вече късно да сменя командващия фронта в критичната минута и затова смъмря строго Мехлис:

„Вие се придържате към странната позиция на страничен наблюдател, който не отговаря за действията на Кримския фронт. Това е много удобна, но изцяло гнила позиция. На Кримския фронт вие не сте страничен наблюдател, а отговорен представител на Ставката, отговарящ за всички успехи и неуспехи на фронта… Вие настоявате да сменим Козлов с някого поне от класата на Хинденбург. Но не може да не ви е известно, че нямаме в резерв Хинденбурговци. При вас в Крим нещата не са сложни и бихте могли сам да се справите с тях…“

Сталин е прав: Хинденбурговци в резерв няма. Но той греши, като твърди, че нещата в Крим „не са сложни“.

Ако е бил склонен към самокритика, сигурно е щял да признае пред себе си колко нужни са сега по фронтовете, а ги няма, военачалници като Тухачевски, Блюхер, Егоров, Якир, Дибенко, Корк, Каширин, Уборевич, Алкснис… Но такъв му е характерът — не може, не е способен да се погледне отстрани. Върховният главнокомандващ винаги е бил убеден, че коренът на несполуките, на катастрофите е в неизпълнителността на щабовете, в слабата организаторска работа на командирите, в неумението на политическите работници да мобилизират бойците. В списъка на недостатъците, пропуските, грешките, които умее и обича да изброява, дори мислено не се мярка собствената му вина. А тя е най-голямата… Много от командирите, политическите работници и щабните офицери са били просто слабо подготвени в професионално отношение.

Няколко пъти Сталин изпраща до командването на Кримския фронт директиви на Ставката с настояване да се задържи Турският вал, да се организира там упорита отбрана, то лично да излиза на предната линия, да се използва по-активно артилерията… Обаче командването на фронта, откровено казано, загубва самообладание. Предчувствайки нещастието, на 11 май през нощта върховният главнокомандващ диктува на един дъх телеграма в типичния за него стил:

„До главнокомандващия Севернокавказкото направление Будьони

Копие: Военния съвет на Кримския фронт — до Мехлис

Понеже военният съвет на Кримския фронт, включително Мехлис и Козлов, е уплел конците и не може да се свърже и досега с армиите, въпреки че щабовете на армиите отстоят на не повече от 20–25 километра от Турския вал, понеже Козлов и Мехлис въпреки заповедта на Ставката не се решават да отидат на Турския вал и да организират там отбраната, Ставката на Върховното главно командване заповядва на главнокомандващия Севернокавказкото направление маршал Будьони в най-кратък срок да замине за района на щаба на Кримския фронт (гр. Керч), да застави Мехлис и Козлов да прекратят работата си по сформирането в тила, като предадат този въпрос на тиловите работници, да ги накара да отидат незабавно на Турския вал, да посрещнат оттеглящите се войски и материална част, да ги приведат в ред и да организират устойчива отбрана на линията на Турския вал, като разделят отбранителната линия на участъци начело с отговорни командири.

Главна задача — да не се допусне противникът на изток от Турския вал, като за това се използват всички отбранителни средства, войскови части, средствата на авиацията и морския флот.

Ставка на Върховното главно командване.

11.5.42.

Сталин

Василевски“[5]

Цялата телеграма от половин страница се състои от две изречения. В нея има оценки, негодувание, съвети, заповед, план на действията, задача — всичко заедно. Но за съжаление създават се ситуации, когато заклинанията дори и на най-могъщите личности са безсилни. Пет дни преди горчивия епилог Сталин нарежда на Василевски още един път да предаде от негово име заповед до ръководството на Кримския фронт:

„До командващия Кримския фронт

генерал-лейтенант Козлов

15 май 1942 г. 1 часът и 10 мин.

Ставката на Върховното главно командване заповядва:

1. Керч да не се отстъпва, да се организира отбрана по образец на Севастопол.

2. Да се прехвърли към войските, водещи бой на запад, група от мъжествени командири с радиостанции със задача да поемат командването на войските и да организират ударна група с цел да бъде ликвидиран пробилият си път към Керч противник и да възстановят отбраната по един от пръстените[6] около Керч. Ако обстановката позволява, необходимо е и вашето лично присъствие там.

3. Командвате фронта вие, а не Мехлис. Мехлис е длъжен да ви помага. Ако не помага, съобщете.“[7]

Когато изпраща на 15 май последната си заповед до командването на Кримския фронт, Сталин вече вижда, че Керч агонизира за втори път през последните шест месеца. Докладват му, че основните сили (в началото на май Кримският фронт е наброявал около 270 хиляди души) ще бъдат евакуирани. След трагедията, когато стихват експлозиите и гърмежите в Керч, започва да иска точни данни за загубите. Представят му обобщеното сведение едва след десетина дни. От него става ясно, че за дванайсетте дни на германското настъпление Кримският фронт при значителен превес в силите е загубил 176 566 души, 347 танка, 3476 оръдия и минохвъргачки, 400 самолета. Още едно голямо, катастрофално по мащабите си поражение, претърпяно от Червената армия! Сталин чете сведението и едва сдържа гнева си:

„Недоносчета! Така да провалят тази успешна операция!“

Специално изпрати там Мехлис, но той, изглежда, само е пречел; изпрати заместник-началника на Генералния щаб генерал Вечний — и той го подведе… А Козлов направо се уплаши. Както се уплашиха и командващите армиите. Будьони, и той се изложи като ръководител на операцията… Сталин повиква по телефона Василевски и му нарежда в най-кратък срок да подготви директива на Ставката до военните съвети на фронтовете, обобщаваща горчивите уроци от поражението в Крим. На 4 юни при поредния доклад Василевски представя на Сталин проекта на директивата. Сталин задълбочено чете:

„В началото на противниковото настъпление Кримският фронт разполагаше с шестнайсет стрелкови дивизии, три стрелкови бригади, една кавалерийска дивизия, четири танкови бригади, девет артилерийски полка за усилване срещу седем пехотни, една танкова дивизия и две бригади на противника… Въпреки това нашите войски претърпяха поражение на Кримския фронт и в резултат на неуспешните боеве бяха принудени да се изтеглят отвъд Керченския пролив…“

По-нататък следват смислени изводи за оперативните и тактическите грешки, за причините на неуспеха — лошо ешелониране на отбраната, лошо използване на резервите, лошо управление на войските, лошо взаимодействие.

„Командването на фронта — чете Сталин — не осигури дори получаването на заповедите му в армиите, какъвто е случаят със заповедта до 51-ва армия за оттегляне на всички сили на фронта зад Турския вал — заповед, която не е стигнала до командващия армията. В критичните дни на операцията командването на Кримския фронт и др. Мехлис, вместо лично да общуват с командващите армии и вместо лично да въздействат върху хода на операцията, са прекарвали времето си в многочасови безплодни заседания на военния съвет. Козлов и Мехлис нарушиха указанието на Ставката и не осигуриха изпълнението му, не осигуриха своевременно оттегляне на войските отвъд Турския вал. Войските се оттеглиха с два дни закъснение и това се отрази гибелно върху цялата операция…“

След това се изброяват задачите, които се поставят пред военните съвети на фронтовете във връзка с необходимостта да бъдат извлечени поуки от поражението.

— И това ли е всичко? — Сталин поглежда строго Василевски.

— Да, другарю Сталин.

— Пишете… Всички тия хора трябваше да бъдат изправени пред военен трибунал. Но и това ще стане. Пишете:

„1. Армейски комисар първи ранг Мехлис да бъде снет от поста заместник на народния комисар на отбраната и началник на Главното политическо управление на Червената армия и да бъде понижен в звание корпусен комисар.

2. Генерал-лейтенант Козлов да бъде снет от поста командващ фронт, да се понижи в звание генерал-майор и да бъде проверен на друга, по-малко отговорна работа.

3. Дивизионен комисар Шаманин да бъде снет от поста член на военния съвет, да бъде понижен в звание бригаден комисар и да бъде проверен на друга, по-малко отговорна работа.

4. Генерал-майор Вечний да бъде снет от длъжността началник-щаб и да бъде изпратен в разпореждане на началника на Генералния щаб за назначаване на по-малко отговорна работа.

5. Генерал-лейтенант Черняк да бъде снет от поста командващ армия, да бъде понижен в звание полковник и да бъде проверен на друга, по-малко отговорна работа.

6. Генерал-майор Колганов да бъде снет от поста командващ армия, да бъде понижен в звание полковник и да бъде проверен на друга, по-малко отговорна работа.

7. Генерал-майор от авиацията Николаенко да бъде снет от поста командващ военновъздушните сили на фронта, да бъде понижен в звание полковник от авиацията и да бъде проверен на друга, по-малко отговорна работа…“[8]

Сталин поглежда Василевски и пита:

— Не забравихме ли някого? Останалите нека да ги накаже главнокомандващият направлението. А сега дайте да се подпиша…

За него всичко това е вече минало… Почти по същото време, с една-две седмици разлика, Сталин претърпява още един свръхтежък удар — жестокото поражение край Харков. Тук загубите са още по-страшни — около 230 хиляди души загинали и пленени, 775 танка, над 5000 оръдия и минохвъргачки.[9] След катастрофите от 1941 г. това са двете най-страшни несполуки. Картината „Апотеоз на войната“ от Верешчагин (пирамида от черепи — б.пр.) само бледо отразява мащабите на Сталиновите катастрофи.

В ранното лято на 1942 г. се създава ситуация, при която върховният главнокомандващ, след като се съветва с Молотов и Берия за плановете на Япония, е принуден да изтегли още веднъж големи сили от Далечния изток. Молотов го уверява, че „Япония се е забатачила в Югоизточна Азия“, и Сталин веднага звъни на Василевски, който от юни 1942 г. е вече началник на Генералния щаб:

„Изтеглете 10–12 дивизии от Далечния изток. Начало на скритото придвижване не по-късно от 11 юли. Доложете утре.“

„Разбрано, другарю Сталин.“

На другия ден, по-точно, на другата нощ, Василевски чете на Сталин по телефона директивата до командващия Далекоизточния фронт:

„Да се изпратят от състава на войските на Далекоизточния фронт в резерв на Върховното главно командване следните стрелкови съединения:

205 стр. дивизия — от Хабаровск

96 стр. дивизия — от Куйбишевка и Завитая

204 стр. дивизия — от Черемхово (Благовешченск)

422 стр. дивизия — от Розенгартовка

87 стр. дивизия — от Спаск

208 стр. дивизия — от Славянка

126 стр. дивизия — от Раздолни и Пуциловка

98 стр. дивизия — от Хорол

250 стр. бригада — от Биробиджан

248 стр. бригада — от Зелодворовка и Приморие

253 стр. бригада — от Шкотово“[10]

„Одобрявам. Пращайте директивата.“

Молохът на войната иска жертви. Сталин му ги „доставя“ в резултат на своите недомислици, грешки и некомпетентност. В това отношение „преуспяват“ и някои наши военачалници, изиграват ролята си и струпалите се фатални обстоятелства. Но в интерес на истината трябва да кажем, че броят на жертвите се е определял и от факта, че в началото на войната германците воюваха по-добре от нас…

Върховният главнокомандващ, който към края на 1941 г. тъкмо започва да добива увереност и да мисли вече как да направи от 1942 г. година на разгром на немските войски, отново е отчаян от нечуваните поражения край Харков и в Крим. Без да предполага, че те не са последните му катастрофи. Сталин не иска да признае дори пред себе си, че пълководческото майсторство на противника се е оказало по-голямо. Праволинейните, често пъти закъснели указания и директиви на Ставката в повечето случаи са все още недообмислени, понякога елементарни, лишени от мъдростта на съвременното военно изкуство. Но да се върнем още веднъж към Харков.

През март 1942 г. Сталин свиква съвещание, на което се обсъждат предложенията на главното командване на Югозападното направление. Трудно е да се каже дали това е било заседание на Ставката или на Държавния комитет по отбраната. Присъстват Сталин, Ворошилов, Тимошенко, Шапошников, Жуков и Василевски. Главното командване чрез Тимошенко предлага да се осъществи на юг широка настъпателна операция от силите на три фронта с излизане на линията Николаев-Черкаси-Киев-Гомел. Възразява Шапошников:

„Ние не разполагаме с големи стратегически резерви. По-целесъобразно е да се ограничим с активна отбрана по целия фронт, като отделим особено внимание на централното направление.“

„Но ние не бива да седим в отбрана със скръстени ръце и да чакаме немците първи да ни нанесат удар!“ — намесва се Сталин.

Жуков предлага да се нанесе удар в Западното направление, а на останалите направления да се води активна отбрана. Тимошенко настоява да се предприеме крупна операция на юг. Поддържа го Ворошилов. Възразява Василевски, който поддържа позицията на Генералния щаб. Мненията се разделят. Всички чакат какво ще каже Сталин. Дотогава на подобни заседания той се е ограничавал да одобрява или да отхвърля разглежданите предложения. А сега му се налага да вземе самостоятелно решение, като поеме цялата отговорност за него. Длъжен е да направи избор. Стратегически избор.

По душа Сталин винаги е бил „центрист“. В дните на Октомври, на борбата за Бресткия мир, на схватките с опозицията се стреми да заеме такава позиция, от която ще може бързо, удобно и безопасно да се присъедини към най-силната страна. В архива например е запазен интересен документ „За центризма в нашата партия“, където Сталин е наречен негов привърженик, а самият центризъм — „политика на идейно безсилие“[11]. Сталин остава верен на своето кредо в областта на методологията. Той взима половинчато решение, разрешавайки на войските от Югозападното направление да предприемат частична настъпателна операция — да разгромят харковската групировка на противника с цел да бъде освободен след това Донбас. Сега вече никой не възразява. Изобщо в Ставката рядко възразяват на върховния главнокомандващ.

Сталин е предполагал, че ударите по събиращи се в една точка направления — от района южно от Волчанск и от барвенковския плацдарм — ще са достатъчни да поставят противника в безизходно положение. Но не е знаел, че и германското командване се кани да нанесе удар по нашите войски в района на Барвенковската издатина. Фактически Ставката одобрява настъпление от оперативния чувал, какъвто за войските от Югозападното направление е Барвенковската издатина. А това е свързано с много голям риск. Но войната не е само риск, тя е и постоянна гибелна опасност.

Настъплението към Харков започва на 12 май. И започва успешно. За първите три дни войските проникват на 50 километра в дълбочина. И за всички е пълна изненада мощният удар на хитлеристките армии от юг във фланг на нашата настъпваща групировка. Следват редица противоречиви разпореждания. Още на 18 май по някои данни (в архива следи от тези разговори няма) Тимошенко се обръща към Сталин с молба да бъде прекратено настъплението към Харков. Върховният главнокомандващ отговаря: „Ще дадем от резерва две стрелкови дивизии и две танкови бригади. Южният фронт да се държи! Немците скоро ще изплезят език…“

Хрушчов, който тогава е член на военния съвет на Югозападния фронт, посвещава на събитията край Харков цял абзац от доклада си пред XX конгрес на партията. Както твърди, той позвънява от фронта на Сталин, който бил във вилата си. Но се обажда Маленков. Хрушчов настоява да говори лично със Сталин. Върховният главнокомандващ обаче, намиращ се „на няколко крачки от телефона“, не взима слушалката, а чрез Маленков нарежда на Хрушчов. След като чрез Маленков, обяснява пред делегатите на XX конгрес Хрушчов, предадох молбата на фронта за прекратяване на настъплението, Сталин каза: „Оставете всичко така, както е.“ С други думи, Хрушчов недвусмислено заявява, че именно Сталин е виновен за харковската катастрофа. Друга версия предлага Жуков, който смята, че отговорност за неуспеха носят и ръководителите от военните съвети на Южния и Югозападния фронт. В книгата си „Спомени и размисли“ той пише, че в Генералния щаб опасността е била усетена по-рано, отколкото на фронта. На 18 май Генералният щаб още веднъж е изразил мнение „да се прекратя нашата настъпателна операция при Харков… Вечерта на 18 май се състоя по същия този въпрос разговор с члена на военния съвет на фронта Хрушчов, който изложи същите съображения като командването на Югозападния фронт: опасността от страна на краматорската група на противника била силно преувеличена и нямало основания да се прекрати операцията. Въз основа на докладите на военния съвет на Югозападния фронт за необходимостта от продължаване на настъплението върховният главнокомандващ отклони съображенията на Генералния щаб. Съществуващата версия за тревожни сигнали, изпратени уж в Ставката от военните съвети на Южния и Югозападния фронт, не съответства на действителността. Аз свидетелствам за това, понеже присъствах лично при разговорите на върховния главнокомандващ.“[12]

Мисля, че в този случай по-близо до истината е маршалът. Вмъквайки в доклада си своите лични спомени, Хрушчов най-вероятно споделя след много години закъснялата си реакция спрямо неуспеха — тогава, когато вече е било ясно на всички, че са пред прага на катастрофа. Маршал Жуков няколко пъти подчертава, че решението на върховния главнокомандващ се основава на докладите на Тимошенко и Хрушчов. Ако Хрушчов просто е забравил как е било, това е отделен въпрос. Но ако се е опитал да си създаде със задна дата политическо алиби — тогава това е друго нещо. Колкото до Сталин, той не успява да оцени както трябва трезвия анализ на ситуацията, направен от Генералния щаб.

Танковата армия на Клайст увеличава силата на удара си, разширява пробива и за свой ужас Сталин вижда ясно, че след ден-два нашите войски може да се окажат в барвенковската „мишеловка“. Най-сетне върховният главнокомандващ отдава заповед на Барвенковската издатина да се премине към упорита отбрана. Но вече е твърде късно. Двете армии, 6-а и 57-а, както и армейската група на генерал Бобкин, настъпваща към Красноград, попадат в обкръжение и фактически са разбити. Това е още една от най-страшните катастрофи през Великата отечествена война.

Разбира ли Сталин причините за несполуките? Дава ли си сметка за своите собствени недоглеждания? Чувства ли, че е уязвим по отношение на стратегическите и оперативните си решения? Трудно е да се каже. Но едно е безспорно: той, както и Ставката като цяло усвояват постепенно кървавите уроци на войната. От избистрения хоризонт на днешните години обаче военните историци правилно посочват, че причините за харковската злополука лежат на повърхността: не са били създадени нужните резерви за солидно прикриване на фланговете на настъпващата групировка; не е бил осигурен решителен превес на силите в направлението на главния удар; не са проведени две-три заблуждаващи операции, като с това на германското командване е била предоставена възможност да маневрира спокойно със силите си; не е използвана авиацията на Брянския и Южния фронт за поддържане на настъплението и за нанасяне на удари по най-опасните групировки на противника. Към това ще добавя, че контраударът на Клайст се оказва направо неочакван, което говори за слаба работа на разузнаването. И накрая, управлението на войските и свръзките отново се оказва на извънредно ниско равнище. Всичко това ни е ясно днес, в тишината на кабинетите, насаме с архивните материали на Ставката. А в ония дни, в кървавата кланица на войната, нещата са били по-сложни, по-трудни, по-неопределени. Но в такива моменти именно се изявяват истинското величие и талантът на пълководеца. Сталин не ги е проявил. Въпреки това съветският народ, обикновеният съветски войник продължава да се бие, да се бие и да се бие, без да знае, че много от колосалните жертви, понесени край Минск и Киев, в Крим и при Харков, както и на редица други места, са свързани в огромна степен с некомпетентността на върховния главнокомандващ и с неподготвеността на мнозина „недоузрели“ командири, заместили унищожените от „вожда“ преди войната. Този кървав данък, платен на цезарството в предвоенните години, се изкупува с безбройните жертви в хода на войната, особено през 1941 и 1942 г.

Изпил горчилката от съкрушителните поражения в Крим и край Харков, Сталин взима решение да активизира партизанското движение. В края на май 1942 г. подписва постановление на Държавния комитет по отбраната №1837 за партизанското движение. В постановлението се посочва: „С цел да се обедини ръководството на партизанското движение в тила на противника и за по-нататъшното разрастване на това движение да се създаде при Ставката на Върховното главно командване Централен щаб на партизанското движение.“ При военните съвети на Югозападното направление и на Брянския, Западния, Калининския, Ленинградския и Карелския фронт се създават фронтови щабове на партизанското движение. Пред партизанското движение се поставят важни военнополитически задачи. В Централния щаб влизат Пономаренко (от ЦК на ВКП(б), Сергиенко (от НКВД) и Корнеев (от Разузнавателното управление при Народния комисариат на отбраната).[13] Това е правилна крачка на Ставката, макар че може би е трябвало да бъде направена по-рано.

Разбира се, Сталин мъчително размишлява над причините за неуспехите. И благодарение на това много неща ще му станат по-ясни. Но сега, стабилизирайки криво-ляво фронта на юг, решава да изпрати незабавно писмо до военния съвет на Югозападния фронт.

В два часа през нощта на 26 юни 1942 г., след като Василевски завършва поредния си доклад и се кани да си ходи, Сталин промърморва:

— Почакайте. Искам да се върна на харковския неуспех. Днес, когато запитах щаба на Югозападния фронт спрян ли е противникът при Купянск и как върви изграждането на отбранителната линия на река Оскол, нищо свястно не можаха да ми доложат. Кога ще се научат тия хора да воюват? Та нали харковското поражение трябваше да стане обеца на ухото за този щаб. Кога ще започнат точно да изпълняват директивите на Ставката? Трябва да им се припомни това. Тези, на които са дадени съответните права и задължения, да накажат онези, които заслужават наказание, а пък аз искам да изпратя до ръководството на фронта лично писмо. Какво ще кажете?

— Мисля, че това ще бъде полезно — отговаря Василевски.

Архивите са запазили за нас и този документ:

„До Военния съвет на Югозападния фронт

Ние тук в Москва — членовете на Комитета по отбраната (за отбелязване е, че Сталин не се е съветвал с никого от ДКО, и решението, както и много други, взима еднолично — б.а.) и хората от Генералния щаб — решихме да отстраним от поста му началник-щаб на Югозападния фронт др. Баграмян. Др. Баграмян не задоволява Ставката не само като началник-щаб, призван да укрепва свръзката и ръководството на армиите, но не задоволява Ставката и като обикновен информатор, длъжен честно и правдиво да съобщава в Ставката за положението на фронта. Нещо повече, др. Баграмян се оказа неспособен да извлече урок от разразилата се на Югозападния фронт катастрофа. За някакви си три седмици поради лекомислие Югозападният фронт не само проигра наполовина спечелената Харковска операция, но успя на това отгоре да подари на противника 18–20 дивизии…“

Сталин спира да се разхожда, замлъква, поглежда към Василевски, тръгва отново и го пита:

— Тогава, през 1914 г., заедно със Самсонов претърпя поражение един генерал от руската армия с немско име, забравих…

— Рененкампф — отвръща Василевски (той току-що е назначен за началник на Генералния щаб и още не е свикнал с възможните „лъкатушения“ в мисълта на върховния главнокомандващ).

— Ами да, разбира се… Пишете по-нататък:

„Това е катастрофа, която по пагубните си резултати е равносилна на катастрофата с Рененкампф и Самсонов в Източна Прусия. След всичко станало др. Баграмян би могъл при желание от негова страна да извлече урок и да се научи на нещо. За съжаление, това все още не личи. Сега, както и преди катастрофата, връзката на щаба с армиите остава незадоволителна, информацията е недоброкачествена…

Изпращаме временно при вас на поста началник-щаб заместник-началника на Генералния щаб др. Бодин, който познава положението във вашия фронт и може да ви окаже голяма услуга. Др. Баграмян се назначава за началник-щаб на 28-а армия. Ако др. Баграмян се изяви като началник-щаб на армия откъм добрата си страна, ще поставя въпроса да му се даде по-късно възможност да се придвижи напред.

Естествено, въпросът тук не е само за др. Баграмян. Става дума също за грешките, допуснати от всички членове на военния съвет и най-вече от др. Тимошенко и др. Хрушчов. Ако съобщим на страната за тази катастрофа с цялата й пълнота — със загубата на 18–20 дивизии, — катастрофа, която фронтът преживя и продължава все още да преживява, страхувам се, че народът би постъпил с вас твърде сурово…

Желая ви успех.

26 юни 1942 г. 2:00

Й. Сталин“[14]

Сталин отпраща Василевски, отпуска се уморен в креслото и се замисля. А така добре започна годината. Контранастъплението при Москва от 5 декември 1941 г. до 7 януари 1942 г. беше първата голяма настъпателна операция, осъществена с тясното взаимодействие на три фронта. Страната ликуваше: успяхме да отхвърлим врага от стените на столицата на 100–150 километра на запад! Създаде се впечатление, че е настъпил обрат. Сполучливо стоварване на голям десант в Крим. Успех край Тихвин, обкръжаване на крупна противотанкова групировка при Демянск… Най-после… Ако Сталин беше чел какво пише Гай Светоний за божествения Юлий, сигурно би си спомнил думите на Цезар: „Никоя победа не може да прибави… толкова, колкото може да отнеме едно поражение.“ А то не е само едно. И още ще има…

Тези поражения разтърсват Сталин. Но все пак ги посреща по-спокойно в сравнение със заплахата, надвиснала над столицата през октомври 1941 г. Тогава върховният главнокомандващ още не е могъл да се освободи поне малко от обзелата го вътрешна неувереност, измъчват го тревожни предчувствия. Когато на 2 октомври 1941 г. му донасят радиозапис от речта на Хитлер, той сигурно си е помислил: ако сега не издържим, това ще бъде краят преди всичко за мене. След още един голям неуспех не само всички ще се отдръпнат от него, ами и ще го свалят, ще го махнат, ще го ликвидират… А в обръщението на Хитлер към германските войски се казва: „Създадени са най-сетне условията за последния мощен удар, който трябва да доведе до унищожаването на врага, преди още да е настъпила зимата…“

Той и досега помни, че в ония дни няколко нощи подред не излезе от кабинета си, унасяше се в кошмарни сънища, полегвайки си за два-три часа на разсъмване в малката стаичка за почивка, а през другото време в присъствието на генералите от Генералния щаб и членовете на Политбюро все нещо трескаво решаваше, все за нещо се разпореждаше, все викаше някого. Помни умната, както му се струваше тогава, директива, подготвена в Ставката: да се премине по целия фронт към упорита, твърда отбрана, да се влезе дълбоко в земята, да се изкопаят навсякъде окопи пълен профил в няколко линии и с ходове за съобщение, телени мрежи и противотанкови прегради.[15] Сега това го разсмива, но тогава той беше, кажи-речи, главният „снабдител“: лично разпределяше едва ли не всеки танк, оръдие, автомобил, пристигащи в Москва. Например на 1 октомври 1941 г. разпределяше дори бодливата тел и другите инженерни отбранителни средства.[16]

Въпреки героичните усилия на войските от Западния, Резервния, Брянския и Калининския фронт в средата на октомври 3-а и 4-а танкова група на германските войски се съединяват в района на Вязма и нашите 19-а, 20-а, 24-а и 32-ра армия попадат в обръча на обкръжението. Някаква зла орис виси над съветските войски през 1941 и първата половина на 1942 г.: немските танкови и механизирани съединения не веднъж и дваж ги хващат в „примка“, в „клещи“. Обкръжението, като за проклетия, преследва частите и съединенията на Червената армия. Страхът от обкръжение създава предпоставки за паника, понижава рязко духа на личния състав. На 12 септември 1941 г. Сталин изпраща до всички фронтове, армии и дивизии телеграма, надписана като „Особено важна“, в която се казва:

„Опитът от борбата с немския фашизъм показва, че в нашите стрелкови дивизии има голям брой поддаващи се на паника и направо враждебни елементи, които още при първия натиск от страна на противника захвърлят оръжието, започват да крещят «Обкръжени сме!» и увличат след себе си другите бойци. В резултат на такива действия дивизията започва да бяга… Ако командирите и комисарите на такива дивизии бяха се задържали на висотата на своята задача, склонните към паника и враждебните елементи не биха могли да вземат връх в дивизията.“[17]

Сталин се е опасявал, че страхът от обкръжение ще парализира армията и край Вязма. Но хората се бият отчаяно, проявявайки необикновена твърдост. За съжаление обаче това се оказва недостатъчно. И той веднага дава заповед: обкръжените съединения да се оттеглят с бой на можайската отбранителна линия. Отделни части успяват да изпълнят заповедта. Но загубите са много големи. Самопожертвователността на съветските войници, попаднали в обкръжение в района на Вязма, задържа повече от седмица около тридесет дивизии на противника. През това време трескаво се укрепява можайската линия. Сталин си спомня, че когато му казаха, че немските войски са достигнали до Осташково, Тула и Нарофоминск и заплашват непосредствено Москва, той, без да се посъветва с Генералния щаб, издиктува една кратка заповед и я подписа като народен комисар на отбраната:

„Всички противовъздушни батареи от корпуса на Московската ПВО, разположени на запад, югозапад и на юг от Москва, освен за основната си задача да отблъскват въздушния противник да бъдат готови за отблъскване и унищожаване на промъкналите се танкови части и жива сила на противника.“[18]

Над Москва надвисва реална заплаха. На 20 октомври с решение на Държавния комитет по отбраната в Москва е въведено обсадно положение. За Сталин, както и за целия съветски народ, октомври и ноември се оказват изключително трудни. Противникът ожесточено нанася удар след удар и не дава на съветските войски да се опомнят, да си поемат дъх, да се огледат. Сталин заприличва на боксьор, притиснат към въжетата в ъгъла, едвам се държи на краката си под градушката от удари на ощастливения от съдбата съперник. От време на време върховният главнокомандващ си помисля, че само едното чудо може да го спаси. Но го спасява не чудото, а народът, който, макар и поставен в свръхтежко положение, намира сили в себе си да издържи. В това е главната „тайна“ за победата при Москва.

Сталин си спомня, че в онези октомврийски дни свръхтежко е било и положението край Ленинград. Огромна издръжливост, истинско величие на духа проявяват ленинградчани. В речта си на 9 ноември 1941 г. Хитлер, обяснявайки защо германската армия тъпче на едно място пред стените на Ленинград, цинично заявява: „Към Ленинград ние настъпвахме точно толкова време, колкото беше нужно да обградим града. Сега сме там в отбрана, а противникът е принуден да прави опити за измъкване, но той ще умре от глад в Ленинград. Ако имаше сила, която да ни накара да свалим обсадата, щях да заповядам градът да бъде превзет с щурм. Но градът е здраво обкръжен, и той, и неговите обитатели — всички ще попаднат в ръцете ни.“[19]

Сталин не е бил уверен, че Ленинград ще издържи. По негово нареждане Василевски диктува на 23 октомври 1941 г. през нощта телеграма, написана собственоръчно от Сталин:

„До Федюнински, Жданов, Кузнецов

Ако се съди по вашите мудни действия, може да се стигне до извода, че вие все още не сте осъзнали критичното положение, в което се намират войските на Ленинградския фронт. Не пробиете ли фронта в близките няколко дни и не възстановите ли здрава връзка с 54-а армия, която ви свързва с тила на страната, всичките ви войски ще бъдат взети в плен. Възстановяването на тази връзка е необходимо не само за снабдяването на войските от Ленинградския фронт, но и особено, за да се осигури път на войските от Ленинградския фронт да се оттеглят на изток (така е в текста — б.а.) — за да се избегне попадането им в плен, в случай че необходимостта ви принуди да предадете Ленинград. Имайте предвид, че Москва е в критично положение и не е в състояние да ви помогне с нови сили. Или за тия два-три дни ще пробиете фронта и ще дадете възможност на вашите войски да се оттеглят на изток, в случай че им е невъзможно да задържат Ленинград, или ще попаднете в плен.

Ние искаме от вас решителни и бързи действия. Съсредоточете осем или десет дивизии и си пробийте път на изток. Това е необходимо както в случай че Ленинград бъде удържан, така и в случай, че бъде отстъпен. За нас армията е по-важна. Искаме от вас решителни действия.

23.10. 3 ч. 35 мин.

Сталин“

Сталин е допускал възможността Ленинград да бъде овладян от противника. Това се вижда ясно от приведената по-горе телеграма, както и от разпорежданията във връзка с подготовката за унищожаване на Балтийския флот. В същите архивни дела е зафиксирано, че един час по-късно Василевски е говорил по прекия телефон с командващия 54-а армия генерал-лейтенант Хозин, който след четири дни ще бъде назначен за командващ Ленинградския фронт:

„На вашите въпроси отговарям с указанията на другаря Сталин. 54-а армия трябва да положи всички усилия за подпомагане на войските от Ленинградския фронт да си пробият път на изток… Моля да имате предвид, че в дадения случай става дума не толкова за спасяването на Ленинград, колкото за спасяването и извеждането на армиите от Ленинградския фронт. Край.“[20]

Критична ситуация се създава и на подстъпите към Москва. Командването на групата армии „Център“ получава предписание от Хитлер: „4-а танкова група и 4-а армия незабавно да нанесат удар с направление към Москва, имащ за цел да се разбият намиращите се при Москва сили на противника, и да се овладеят трайно местностите около Москва, а също така да се обкръжи градът. За тази цел 2-ра танкова армия трябва да достигне района югоизточно от Москва с оглед, прикривайки се от изток, да обхване Москва от югоизток, а по-късно и от изток.“ През октомври немските войски се придвижват на редица места на 200–250 километра в дълбочина. Сталин си спомня, че на 17 или 18 октомври сутринта беше събрал при себе си в кабинета членове на Държавния комитет по отбраната, членове на Политбюро и военни ръководители. Дойдоха Молотов, Маленков, Микоян, Берия, Вознесенски, Шчербаков, Каганович, Василевски и Артемиев.

След като се ръкува, той предложи на всички да седнат и тутакси започна да дава разпореждания: още днес да се евакуират по-изтъкнатите обществени и държавни дейци, да се минират най-големите предприятия и да се приготвят за разрушаване, в случай че немците навлязат в Москва. На всички пътища към Москва да бъдат създадени противотанкови и противопехотни препятствия. Още там беше решено, както и се предписваше от мобилизационните планове, правителството да се евакуира в Куйбишев, а Генералният щаб — в Арзамас. Помълча и добави, че все пак се надява на по-добър изход: скоро от Сибир и Далечния изток ще пристигнат дивизии. Товаренето им в ешелоните е вече започнало.[21]

„Няма да отстъпим Москва!“, „Повече нито крачка назад!“ — тези лозунги се превръщат в патриотичен императив за всеки съветски гражданин. След кратковременната паника в средата на октомври по улиците на Москва се появява спокойна решителност. Столицата е готова да се бие докрай.

Около близката до Москва вила на Сталин се разполагат на позиция няколко противовъздушни батареи, засилва се охраната. Веднъж, на разсъмване почти до вилата си в Кунцево, Сталин още с излизането си от автомобила става свидетел на въздушно нападение. Оглушителният трясък на противовъздушните оръдия, лъчите на прожекторите над главата му и зловещият тътен на пълчищата от самолети в московското небе нагледно демонстрират положението на столицата в момента. Стъписан, той не мръдва ни на крачка от автомобила. Можел ли е да помисли само преди четири месеца, че вилата му ще се окаже на не повече от един дневен преход на немската танкова колона? Нещо пада на алеята до него. Власик се навежда — парче от противовъздушен снаряд. Началникът на охраната се опитва да склони Сталин да влезе в сградата (скривалището ще бъде построено по-късно). Но върховният главнокомандващ може би за пръв път в тази война усеща непосредствено смъртоносния й полъх и остава още няколко минути навън, вдишвайки студения и влажен въздух на ранната октомврийска утрин. Тъкмо тогава у него възниква желание да посети фронта.

В края на октомври колона от няколко автомобила излиза през нощта извън Москва по Волоколамското шосе и след няколко километра свръща по един черен път. Сталин иска да види залп от реактивната артилерия, която в момента заема огневи позиции, но придружителите и охраната не позволяват да се отиде по-нататък. Остават там за известно време. Върховният главнокомандващ изслушва някакъв командир от Западния фронт, вглежда се дълго в пурпурните отблясъци на запад зад линията на хоризонта и се прибира в колата. По обратния път: тежкият брониран автомобил затъва в калта. Шофьорът Кривченков е отчаян. Но кавалкадата не се застоява. Берия убеждава Сталин да се прехвърли в друг автомобил и на разсъмване „отиването на фронта“ завършва.

Един ден в средата на октомври, когато Сталин се готви да тръгва за вилата си, Берия му казва нерешително: „Не може, другарю Сталин!“ И на погледа на „вожда“, пълен с недоумение и раздразнение, пояснява на грузински: „Вилата е минирана и подготвена за взривяване.“ Сталин е възмутен, но бърже се примирява. Берия му съобщава също, че на една от гарите край Москва за него е подготвен специален влак, а освен това са готови и четири самолета на Ставката, включително личният самолет на Сталин „Дъглас“. Той мълчи. Колебае се. Но нейде в дъното на душата си усеща, че докато армията и народът знаят, че Сталин е в Москва, това допълнително ще ги насърчи… И след дълъг размисъл решава да остане в Москва до последния момент. Знае, че евакуацията на столицата е в пълен ход, че се минират предприятията от отбранителната промишленост; Берия му предлага в случай на оттегляне да бъде разрушено и метрото… Трябва да се поговори с Шчербаков… Сталин затваря очи и се отпуска в креслото… Изведнъж Берия се отдалечава нанякъде, заглъхва гласът му. С мириса на пелин започват да нахлуват като видения пурпурните отблясъци. А той държи още парещото парче от противовъздушен снаряд, което му беше подал Власик…

И второто генерално настъпление на немците към Москва се проваля! Скоро Сталин одобрява предложението на командващия Западния фронт Жуков да се премине към развърнато контранастъпление. По същината си планът предвижда с мощни удари на Западния фронт във взаимодействие с войските от лявото крило на Калининския фронт, а също и с войски от Югозападния фронт да бъдат унищожени основните групировки на противника, надвиснали над Москва откъм север и юг, да се обкръжат и разгромят силите на противника, намиращи се пред Западния фронт.[22] В крайна сметка нещата се решават от резервите. Както предсказва командващият групата „Център“ Ф. фон Бок, „изходът от сражението ще бъде решен от последния батальон“. Този път съветското командване използва резервите си далеч по-пресметливо. Когато атаките на вермахта заглъхват буквално на подстъпите към Москва и хитлеристите започват да залитат от умора, съветското командване дава заповед за контранастъпление. Този път успешно. Немците претърпяват първото си голямо поражение във Втората световна война. А това се оказва особено важно, като се има предвид, че германското командване вече е разработило ритуал за „пленяването“ на столицата, с който трябвало да бъде отбелязана скорошната капитулация на руснаците. Най-поразителното е, че съветските войски успяват да спечелят сражението при известен превес на противника в танкове, артилерия и техника.

Когато завоевателите поемат обратно на запад, създава се впечатление, че е настъпил прелом. Главното, което е постигнато с тази победа, е вярата на хората във възможността да бъде разгромен агресорът, разсеяна е атмосферата на фатална обреченост, развенчан е митът за „непобедимостта“ на германската армия. Морално-политическото значение на победата в първата голяма стратегическа настъпателна операция е неизмеримо. Изглежда, тъкмо от декември 1941 г. у Сталин започва да се възвръща вътрешната увереност в крайния благоприятен изход от войната. Съмненията си той винаги е пропъждал дълбоко в себе си. Сега обаче те изчезват. Дори в горчивите минути след пораженията край Харков, в Крим и в района на Вязма той продължава да вярва в крайния успех. И тези негови надежди не са безпочвени.

Битката при Москва не само има голямо стратегическо значение (разгромени са над тридесет вражески дивизии и са освободени хиляди населени места), но за съветския народ, за неговата армия и за ръководството тя е първият голям успех във войната, получил силен международен отзвук. Сталин си спомня, че когато в края на ноември немците достигнаха канала Волга-Москва, форсираха река Нара и се приближиха от юг към Кашир, нещо у него се преобърна. Ставката готвеше контранастъпление, а той отново предложи „разместване“ на командващите фронтове. Още по-преди, през октомври, на мястото на генерал-полковник Конев (на когото повери командването на Калининския фронт) изпрати за командващ войските на Западния фронт армейски генерал Жуков, командващия Брянския фронт генерал-полковник Ерьоменко замени с генерал-майор Захаров, а по-късно и с генерал-полковник Черевиченко. В Югозападния фронт, който беше участвал в Московската битка с дясното си крило, на мястото на маршал Тимошенко прехвърли генерал-лейтенант Костенко. Задържа се само маршал Будьони, командващ Резервния фронт. Сталин смята, че тези премествания са му помогнали да напипа най-сполучливото съчетание на фронтови ръководства. Но аз мисля, че тези мерки на върховния главнокомандващ не са имали никакъв друг ефект освен недоумението на фон Бок, командващ фашистката група армии „Център“, не успял да разтълкува разузнавателните донесения за рокадите на съветския генералитет, и нервността на самите командващи, които е трябвало непрекъснато да се вписват „от движение“ в новата обстановка.

Извратливият и социално циничен ум на Сталин, изглежда, е доловил още една истина: надеждите му за краен успех се основават не само на първата голяма победа край Москва, а преди всичко на способността на съветския народ да се оправя след такива катастрофи, на каквито не би издържал никой друг народ. Катастрофите не могат да убият надеждата. Катастрофите, сполетели фронтовете, армиите, корпусите и дивизиите, не се превръщат в непоправима национална трагедия главно защото Хитлер не е могъл да сломи духа на народа. Докато този дух е жив, докато не е угаснала волята за борба, и най-големите материални загуби и човешки жертви още не означават непоправим край. Преживените катастрофи подсилват надеждите на Сталин. Парадоксално е, но е така. Грешките, които Сталин допуска в навечерието на войната, дилетантското му ръководене на въоръжената борба в първия й етап, повлякло след себе си невъобразими материални, човешки, технически и териториални загуби, не би простил нито един народ. Но съветският народ прощава на Сталин, защото от дълго време вече е в действие система, в която му е отредена роля не на творец, а на изпълнител на волята на „вожда“. За Сталин винаги е бил важен само резултатът, а не цената му. По волята на историята гигантската страна имаше за ръководител „пълководец и вожд“, който можеше да си позволи да губи на фронта по сто, двеста, триста, четиристотин хиляди души и пак да не губи надежда за крайна победа…

Своеобразна е реакцията на Сталин по повод на съобщенията за трагедията на ленинградчани — гладната смърт на стотици хиляди хора. Армейски генерал Федюнински си спомни за разговора на Сталин с група ленинградски ръководители вече след деблокирането на града. Разказват му, че през зимата на 1941–1942 г. градът се превръща в град-призрак. Просто нямало кой да събира от улицата труповете. Покрай къщите бавно се тътрели сенки. Хората падали и не ставали. Най-страшното било, че до последния момент умиращият от глад човек запазва ясно съзнанието си. Изчезва дори страхът. Премръзналият град е мълчалив свидетел на една от най-страшните трагедии в човешката история.

А Сталин отговаря: „Смъртта косеше тогава не само ленинградчани. Загиваха хора по фронтовете и в окупираните територии. Съгласен съм, страшна е смъртта в условията на безизходица. А гладът е безизходица. Тогава на Ленинград ние не можахме да предложим повече храна. Москва дори висеше на косъм. Смъртта и войната са понятия, неотделими едно от друго. Този космат проклетник гладът измъчи не само Ленинград…“

Когато докладват на Сталин за големите загуби в резултат от едно или друго обкръжение, неуспешен контраудар или операция, той не дава воля на чувствата си. Най-многото да направи една-две злобни забележки по адрес на военачалниците, като например: „Кога най-сетне ще се научат да воюват?“, „Пак старата история…“ Но никога дума не обелва, че е огорчен от безвъзвратните загуби, че го боли за хилядите загинали синове на отечеството. Емоциите му или са били „приспани“ дълго преди войната, или е умеел да ги скрива много дълбоко, или просто не ги е имало.

В някои случаи се проявява като добър психолог. Схващал е, че не бива да напуска Москва, разбирал е, че в съобщенията на Информбюро не трябва да има нотки на паника, съвсем целенасочено е искал вестниците да пишат повече за подвизи, за героични, мъжествени постъпки на съветските воини. Пред прага на ноемврийските празници, няколко дни преди 7 ноември 1941 г., Сталин пита Молотов и Берия:

— Как ще премине военният парад? Може би час-два по-рано от обикновеното?

На тях им се е сторило, че не са чули добре. Какъв ти парад? Немците са буквално пред Москва. Ударната групировка на фашистите в състав от 51 дивизии е обградила, кажи-речи, столицата… А Сталин продължава, все едно че не е забелязал недоумението им:

— Войските на противовъздушната отбрана на Москва трябва още повече да се подсилят. Основните военачалници да останат по фронтовете. Парадът ще командва генерал Артемиев, а ще го приема Будьони. Ако по време на парада ни бомбардират, ако се промъкнат германски самолети — убитите и ранените бързо да бъдат прибрани, но парадът да завърши. Кинохрониката да снима документални прегледи, които веднага да се размножат и да се разпратят по цялата страна… Вестниците трябва да отразят парада по-нашироко. Ще изнеса доклад на тържественото събрание и ще произнеса реч на парада… Какво ще кажете?

— Но рискът… рискът! Разбира се, политическият резонанс у нас и в другите страни ще бъде огромен — сапикасва се Молотов.

— Значи, решено — пести думите си Сталин. — Дайте необходимите разпореждания — обръща се той към Берия, — но до последния момент освен Артемиев, Будьони и още няколко особено доверени лица никой не бива да знае за подготвяния парад.

Трябва да признаем, че решението да се проведе парад е било смело и проницателно. То говори за нарастващата увереност у Сталин, за умението му да влияе на общественото мнение в страната, да борави с духовното състояние на хората. Особено когато войната е посяла съмнения в победния й изход, когато в окупираните райони се появяват многобройни помагачи на хитлеристите. Сталин е разбирал, че неуспехите подкопават вярата. Трябвало е да бъде укрепвана с всички средства.

Фактите на масово предаване в плен той оценява като прояви на предателство, измяна, враждебни намерения. Без никакво изключение. При това не признава никога публично безспорния факт, че във вражески плен попадат твърде много съветски военнослужещи. В доклада си на 6 ноември 1941 г. пред участващите в тържественото заседание на Московския съвет на депутатите на трудещите се, състояло се в станция „Маяковска“ на метрото, Сталин заявява, че „за 4 месеца война ние загубихме 350 хиляди убити и 378 хиляди безследно изчезнали“[23]. Председателят на Държавния комитет по отбраната е знаел, че „безследно изчезналите“ са няколко пъти повече. В оскъдните данни на обобщените сведения за загубите, където в графата „безследно изчезнали“ (графа „пленени“ не е имало) били вписани числа с много цифри, той е виждал не резултата от катастрофалното начало на войната, а политически празноти в подготовката на хората, несвършена докрай работа на наказателните органи, вражеско влияние или остатъци от класовата борба в миналото. В оценката на тези явления Сталин не е бил нито тънък психолог, нито трезв политик, нито „мъдър баща на нацията“. Тук той е същият Сталин, какъвто се изправя в целия си ръст в периодите 1929–1933 г. и 1937–1939 г. Нравът на човека, вътрешната му „ос“ бавно се променят. У Сталин ориентирането към „вражески интриги“ и „вражеско обкръжение“ остава за цял живот. Иначе просто той не би бил Сталин.

Бележки

[1] ЦАМО, ф.48-А, оп.1554, д.91, а. 266.

[2] ЦАМО, ф.8, оп.72558, д.35, л.8.

[3] ЦАМО, ф.8, оп.72558, д.35, л.33.

[4] ЦАМО, ф.15, оп.72558, д.35, л.16.

[5] ЦАМО, ф.132-А, оп 2642, д.41, л.136-137.

[6] Укрепителен кръг.

[7] Пак там, ф.3, оп.11556, д.7, л.362.

[8] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.8, л.121-129.

[9] Ето какво съобщава за това Совинформбюро на 31 май 1942 г.: „Преди известно време на съветското главно командване станаха известни плановете на германското командване за предстоящо голямо настъпление на немскофашистките войски в един от участъците на Ростовския фронт… За да предотврати и провали удара на немскофашистките войски, съветското командване започна настъпление на Харковското направление, като в дадената операция овладяването на Харков не влизаше в плановете на командването… Основната задача, поставена от съветското командване — да се предотврати и провали ударът на немскофашистките войски — е изпълнена. В хода на боевете немскофашистките войски загубиха убити и ранени не по-малко от 90 хиляди войници и офицери, 540 танка, не по-малко от 1500 оръдия, към 200 самолета. В тези боеве нашите войски загубиха към 5000 убити, безследно изчезнали 70 хиляди души, 300 танка, 832 оръдия и 124 самолета…“

[10] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.8, л.332.

[11] ЦПА ИМЛ, ф.326, оп.1, д.113, л.63-75.

[12] Жуков, Г. К. Воспоминания и размышления. Т. 2. М., 1983, с.257.

[13] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.8, л.80-82.

[14] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.8, л. 212–214.

[15] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642. д.30, л.47-49.

[16] Пак там, ф.69, оп.14065, д.6, л.117.

[17] Пак там, ф.3, оп.11556, д.2, л.175.

[18] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.45, л.26.

[19] Пак там, ф.32, оп.11306, д.24, л.7.

[20] ЦАМО, ф.96-А, оп.2011, д.5, л.141-143.

[21] ЦАМО, ф.48-А, оп.1910, д.11, л.16-19.

[22] ЦАМО, ф.208, оп.10163, д.27, л.8.

[23] Сталин, И. В. О Великой Отечественной войне Советского Союза. М., 1950, с.35.