Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (2) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

В началото на 1917 г. Йосиф Висарионович Сталин (Джугашвили) е на трийсет и седем години. Мразовитата Курейка в Туруханския край, до самия Полярен кръг, вече от няколко години е негова обител. Време и храна за размисъл — много. Вие снежната буря, не спира, затрупва до покрива къщурката, а мислите му непрекъснато се връщат към събития, които никога не може да забрави. Декември 1905 г. — първата му среща с В. И. Ленин на партийната конференция в Тамерфорс. Шумни спорове на заседанията, а в почивките — приятелски разговори… Това винаги е удивлявало Сталин. Партийните конгреси в Стокхолм и Лондон, където всъщност за пръв път се докосва до изкуството на политическата борба, търсенето на компромиси, проявата на неотстъпчивост, в принципите…

Малобройните му излизания в чужбина утаяват в душата му някаква трудно обяснима, тревожеща го горчилка. Често се чувствува чужд, излишен сред остроумните си събеседници. Сталин не може да се дуелира с думи тъй бързо и сръчно, както Плеханов, Акселрод, Мартов. Усещането на вътрешно раздразнение и на оскърбена интелигентност не напуска кавказеца през цялото време, докато е в компанията на тия хора. Още тогава се ражда нейде скрито у него трайна враждебност към емиграцията, към чуждите земи, към интелигенцията — безкрайни препирни в евтини кафенета, окадени стаи в затънтени хотелчета, умуваници за философски школи и за икономически учения…

Цялата дооктомврийска биография на Сталин се вмества между седем ареста и пет бягства от царските зандани и заточения. Но за този период бъдещият вожд не обича публично да говори. Никога по-късно не е разказвал за участието си във въоръжени изземвания за партийната каса, за това, че когато е в Баку, известно време отстоява позицията „обединяване на всяка цена с меншевиките“, за първите си безпомощни литературни опити. Веднъж, когато фъртуната разтърсва къщицата, Сталин си припомня едно от ранните си стихотворения, което му харесва и дори е удостоено с публикуване във вестник „Иверия“. Тогава семинаристът е на шестнайсет-седемнайсет години. Стиховете за неговата планинска страна засилват копнежа му по нея и събуждат у него някаква смътна надежда. Сталин има чудесна памет и тихичко, почти шепнешком, започва бавно да реди:

Когда луна своим сияньем

Вдруг озаряет мир земной,

И свет се над дальней гранью

Играет бледной синевой,

Когда над рощею в лазури

Рокочут трели соловья

И нежный голос саламури^[1]

Звучит свободно, не таясь,

Когда утихнув на мгновенье

Вновь зазвенят в горах ключи

И ветра нежным дуновеньем

Разбужен темный лес в ночи,

Когда беглец, врагом гонимый,

Вновь попадет в свой скорбный край,

Когда кромешной тьмой томимый

Увидит солнце невзначай, —

Тогда гнетущей душу тучи

Развеян сумрачный покров,

Надежда голосом могучим

Мне сердце пробуждает вновь,

Стремится ввысь душа поэта;

И сердце бьется неспроста:

Я знаю, что надежда эта

Благословенна и чиста!^[2]

Докато той неочаквано за самия себе си шепне като молитва стихове от своята ранна младост, стопанката на порутената къщица надниква два пъти през пролуката, вглеждайки се учудено в мрачния наемател. А той седи с отворена книга до трепкащата свещ, вторачил поглед в ослепялото заледено прозорче. Сталин оставя завинаги още в далечната си младост не само наивните си стихчета, но и много от онова, което интелигентните наричат сантименталност. Дори на майка си пише много рядко. Суровото детство и животът му на нелегален, на вечен беглец са го направили студен, коравосърдечен и подозрителен.

Той умее да отпъжда тревожните си мисли и спомени. Но ето, че са изминали вече почти десет години от смъртта на жена му Като, а образът й, разкривен от тифа, витае сега нейде наоколо… И той си спомня как през юни 1906 г. тайно ги венчава в църквата „Свети Давид“ неговият съученик от семинарията Христофор Тхинволели. Като (Екатерина Сванидзе) е съвсем млада, чудно красива и гледа влюбено и предано с големите си очи своя съпруг, който ту се появява, ту изчезва задълго. Кратък е семейният им живот. Безмилостният тиф отнема на Сталин единственото по всяка вероятност същество, което истински е обичал. На снимка е увековечен миг от погребението — отпред до ковчега с лице, изразяващо искрена скръб, стои Сталин, възнисък, слабичък, с гъста рошава коса.

От живота Сталин научава много неща и не на последно място да си служи с хитрости, да проявява пресметливост, да изчаква. Сянката на саможивство и на вътрешна студенина, пролазила у него още в младите му години, се превръща с времето в ледена безчувственост и безпощадност. Но по-късно Сталин ще се научи да носи маската на спокоен, дори приветлив човек с проницателни очи.

Защо Йосиф Джугашвили става революционер? Може би защото рано вкусва от трохите интелектуална храна в Горийското духовно училище и Тифлиската духовна семинария, в които се е учил? Кой знае, ако не бяха попаднали в ръцете на семинариста томчета от Русо, Ницше или Лок, дали щеше да се замисли защо баща му кърпи обуща само на бедняците? Или пък може би неудовлетвореността от теологичното затворничество го е завела при хората с бунтарски характер? А може да го е накарала да погледне на света с по-широко отворени очи попадналата в ръцете му тъничка брошура „Азбуката на марксизма“? Никой не е в състояние да отговори на този въпрос. Ако не беше обаче станала тогава, на прага на новия век, не съвсем ясната, но решителна смяна на религиозните пътепоказатели със светски, еретични, някое грузинско село дало да се сдобие с млад, възнисичък православен свещеник — духовен пастир на хората. Не само веригата величествени планини, но и дребнавите грижи за сиромашката му енория и за многобройната му челяд, мечтите му за шумния Тифлис щяха да издигнат стена между монотонния му живот и целия останал свят. Можел ли е синът на един бедняк да предположи, че по волята на съдбата и поради играта на обстоятелствата ще стане през един етап от историята на великия наш народ нещо неизмеримо по-голямо от духовен негов пастир?