Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (71) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Тотална бюрокрация

Преди да премина към анализа на още една останка от сталинизма — бюрокрацията, бих искал да предложа на читателя един малък откъс от книгата на Николай Бердяев „Съдбата на Русия“. Бележитият руски философ завършва книгата, когато вече е извършена Октомврийската социалистическа революция, когато във въздуха се усеща опиянението от свободата у едни и страхът от „антихриста“ у други. Бердяев разсъждава за демокрацията и стига в много отношения до парадоксални изводи: „Народовластието също може да лиши личността от неотменните й права както единовластието. Такава е буржоазната демокрация с формалното й абсолютизиране на принципа за народовластие. Но и социалната демокрация на Маркс също така недостатъчно освобождава личността и също така не се съобразява с автономното й съществуване. На един конгрес на социалдемократите беше изказано мнение, че пролетариатът може да лиши личността от нейните на пръв поглед неотменни права, например правото на свободна мисъл, ако това е в съществен интерес на пролетариата. В този случай пролетариатът се разглежда като някакъв абсолют, пред който всичко трябва да бъде принесено в жертва. Навсякъде срещаме наследството на абсолютизма, държавен и обществен, той е жив не само когато царува един, но и когато царува мнозинството.“[1] Бердяев вижда опасност и в тиранията на мнозинството, а не само на единовластието. Мисля, че в тези разсъждения има рационално зърно: по отношение на социализма тази опасност става реална, когато мнозинството помага на лидера да създаде вътре в държавата някаква прослойка от „изпълнители на волята на мнозинството“, когато се създава колективният бюрократизъм.

Нито една държава не може да мине без апарат. Бюрокрацията обаче се появява там, където апаратът не е свързан, не зависи пряко от резултатите на икономическото функциониране на системата и където няма демократични методи за формиране на апарата и за контрол над него. Отначало се е смятало, че „изпълнителите на волята на мнозинството“ няма да се превърнат в голяма опасност. Наскоро след Октомври Ленин, разсъждавайки по създаването на нов апарат, казва, че той „в интерес на народа трябва да бъде лишен от всякакъв бюрократизъм“[2]. Но още първите години на съветска власт показват, че бюрокрацията крие в себе си значително по-сериозна опасност, отколкото изглежда на теория. Ние знаем, че в критични минути Ленин е можел да бъде много твърд спрямо бюрокрацията, в която съзирал надвисваща опасност за новия строй. Например през януари 1919 г. изразява отношението си към една от конкретните прояви на бюрокрацията: „За… бюрократично отношение към работата, за неумение да се помогне на гладуващите работници репресията да бъде сурова, включително и разстрел.“[3]

Борбата за укрепване на съветската власт, особено в условията на военния комунизъм, довежда до нарастване на апарата. Военният комунизъм предвижда тотален контрол върху производството, разпределението и изпълнението. А с това се занимават много хора, твърде много… Раждат се нови елементи на държавната структура, нови звена, често пъти междинни, координиращи, свързващи… Апаратът започва да расте застрашително още по времето на Ленин, изразходвайки значителна част от народната енергия, от средствата, от възможностите за осигуряване на собствено функциониране. Ако в ония години Сталин е бил специалист в нещо, това е областта на апаратната работа. Народен комисар на два комисариата, дългогодишен член на Централния комитет, на различни съвети, комисии и комитети, той по-рано от другите е доловил силните и слабите страни на административния и на партийния апарат, възможностите им.

Когато става генерален секретар, той възлага на апарата да разработи класификация на длъжностите в народните комисариати, които с течение на времето се превръщат в добилата печална слава бюрократична номенклатура. По негово указание например отговарящият за работата на Народния комисариат на националностите Брезановски подготвя през февруари 1923 г. документ, наречен „Разпределение на длъжностите в структурата на апарата на НКН по постепенната им градация“. Всички длъжности са разделени на четири групи (ръководители по националните проблеми, ръководители на административно-стопанските служби, ръководители на политико-научно-просветната работа, ръководители на литературнонаучните издателства). Посочва се квалификацията: партиен работник с най-висша и висша квалификация, със средна, с ниска; какви длъжности могат да изпълняват безпартийните (а те се оказват само две-три). След одобряването й от Сталин градацията разделя ясно разрасналия се апарат на няколко равнища (по подобие на многото класове за царските чиновници), отрязвайки и без това слабите връзки на народния комисариат с реалните проблеми на нациите и народностите.[4] Всъщност още в самото начало на дейността си като генерален секретар Сталин формира огромна, всеобхватна армия от чиновници.

За съжаление партията става жертва и оръдие на тоталната бюрокрация. Пренебрегнати са Лениновите демократични начала и това ускорява бюрократизирането на обществото. Не успява да се противопостави на цезарските наклонности на бъдещия „вожд“. И постепенно се превръща в маша на единодържеца. Тежко е да се пише за това, но е така. Ако беше иначе, нямаше да говорим днес за обновление и преустройство. Днес партията трябва отново да спечели доверието на масите, да търси нови, демократични пътища, за да възвърне влиянието си в обществото, трябва да създава условия за разширяване на реалния социалистически плурализъм. Партията трябва да извлече многобройни поуки от уроците на миналото. Защото именно тя трябва да издигне преграда по пътя на приближаващата се сталинска диктатура.

Сталин съсредоточава в ръцете си голяма власт, превръща се в изпечен майстор на апаратната структура. Тъкмо с неговото участие се доусъвършенстват и стават с течение на времето класически в съветската бюрокрация безбройните отчети и доклади от долу на горе, директивите и указанията от горе на долу, създаването на кадрова номенклатура и концентрирането на назначаванията в Центъра, повишеното засекретяване на най-различни сфери от управленската дейност, доведено постепенно до абсурд, опитите за решаване на възникващите проблеми с помощта на все по-нови и по-нови ведомства, формирането на няколко равнища и пластове контролни механизми, разширяването на функциите за потискане, осъществявани от съответните органи на пролетарската диктатура, и т.н. Сталин става по-рано от другите „професор по бюрокрация“. Дори според общоприетото разбиране той бързо усвоява обикновената хитрост на бюрократите — тяхната недостъпност, макар че още през 1922 г. пленумът на Централния комитет определя дните и часовете, в които генералният секретар е длъжен да приема граждани. Сталин бързо се отказва от това безинтересно за него занимание. Ето един пример: Енукидзе получава писмо от Малиновска (името и презимето й не са дадени в писмото), една от сътрудничките в централния апарат, която е уволнена. Тя пише:

„Авел Сафронович!

Аз съм човек, отстранен от работа… подозирана от всички. Които ме познават, отсъстват: Серебряков, Семашко, Риков. До Сталин не може да се проникне (курс.авт.). Помогнете ми, Авел Сафронович, да изляза от това непоносимо положение, няма да ви изложа…

Малиновска

Телефонът ми е 2-66-93

19.XII.24 г.“[5]

Това, разбира се, е само една от чертите на бюрокрацията, съвсем не толкова важна, но скритостта, недостъпността, богоподобното откъсване на Сталин от „простолюдието“ водят началото си още от ония далечни години. Може дори да кажем, че той, такъв, какъвто го знаем днес, е в огромна степен рожба на бюрокрацията, неин зловещ продукт. На бюрокрацията е бил нужен вожд от типа на Сталин, а на него — желязна бюрократична машина.

Когато е вече болен, Ленин в редица свои разпореждания и особено в последните си писма се опитва да започне сериозна борба срещу настъплението на бюрокрацията, която в апогея на единовластието на Сталин ще стане тотална. Виждал е опасност не само в количественото нарастване на бюрокрацията, спрямо която не се стеснява в изразите си („чиновници като скакалци“, „бюрократичен плъх“), а преди всичко в подмяната на народовластието с чиновнически апарат. Какви пътища вижда Ленин за блокиране и ограничаване на бюрокрацията?

Разчитал е много на социалния състав на управленския апарат, настоявайки за увеличаване на работническия и селския елемент в него. Но днес знаем, че това би могло да бъде само първоначална мярка. Тя не е панацея. Цялата ни сегашна бюрокрация: е „плът от плътта на своя народ“, в нея няма представители на експлоататорските класи, лица, които, както бихме се изразили по-рано, внушават опасения поради социалния си произход. Ленин възлага надежда и на прочистването на партията, за да се избави тя от ония нейни членове, които „не само не знаят да се борят с разтакаването и с подкупа, но пречат на борбата с тях“[6]. Можем да си представим в какъв ужас би изпаднал Ленин, ако някой би му казал, че след шест-седем десетилетия в Съюза на републиките, създаден от него, ще се ширят явления като рашидовщината, чурбановщината, кунаевщината и много други. Чистотата на „апаратните редици“ остава винаги актуална. Но не това е основното. Ленин разчита главно на осигуряването на истинско народовластие, на реалното участие на трудовия народ в управлението на държавата, контрол върху изпълнителната власт, разширяване на гласността, повишаване на общата култура на целия народ. Не народът трябва да зависи от апарата, а обратното, апаратът от народа. Ленин пише с горчивина: „Закони има написани, колкото щете! Защо обаче няма успех тази борба? Защото тя не бива да се води единствено с пропаганда, а може да завърши само ако народните маси помагат.“[7] Всичко това е вярно, но трябва да признаем, че днес и това не е достатъчно.

Условно може да приемем, че през втората половина на 20-те години възникват и съществуват две алтернативни концепции. Едната — олицетворява я Бухарин — се основава върху сравнително умерени темпове на развитие (както на индустриализацията, така и на кооперирането), а другата — върху безпрецедентен скок в промишлеността и в селското стопанство. Сталин е най-цялостният изразител на втората концепция. Такъв скок едва ли би могъл да се осъществи само с икономически методи. Необходими са административно-силови начини, които по неизбежност започват да раждат, да насаждат, да укрепват широк бюрократичен слой. Тъй като се предвижда тези задачи да се решат главно за сметка на селячеството, насилието сякаш е било предопределено, програмирано. Може да се предполага, че прилагането на някакви административни мерки, но, разбира се, не и репресии, е било в определен етап необходимо. Сталин не може да не е знаел, че и Ленин е писал: „Грамадна грешка е да се мисли, че новата икономическа политика е сложила край на терора. Ние пак ще се върнем към терора, и то към терор икономически.“[8]

Подчертавам, аз разглеждам възможностите, а не изразявам съгласието си с подобен вариант.

Но Сталин, след като потъпква безмилостно съпротивата на опонентите си, избира силовата алтернатива. А тя вече автоматично започва бързо да създава бюрократичната система. Изборът на извъникономическа принуда създава „съсловие“, което не зависи пряко от количеството и качеството на продукцията, но зависи в огромна степен от политическите постановки. Бюрокрацията също така изтиква автоматично на преден план идеологическите и политическите лостове за въздействие върху масите и оставя на втори или на трети план икономическите. Социализмът бързо загубва дори слабите си следи от демокрация. Нужно е да се подчертае, че много от лидерите на болшевиките още от самото начало се насочват към диктатура без демокрация. През 1922 г. Троцки пише: „Ако руската революция при нестабилността на социалните отношения вътре и при острите и винаги опасни промени вън се беше обвързала с пътищата на буржоазния демократизъм, тя отдавна щеше да лежи на широкия друм с прерязано гърло.“ За социалистическа демокрация той все още не говори, като смята, че тя може да бъде осъществена само тогава, когато пожарът на революцията се прехвърли и в другите страни.

Ето защо, продължава Троцки, „когато разстрелваме враговете, ние не казваме, че се леят звуци от еоловата арфа на демокрацията. Честната революционна политика изключва преди всичко хвърлянето на прах в очите на масите“[9]. Болшевиките, „побъркани“ от идеята за диктатура на пролетариата (очевидно тогава не е било възможно да се дойде на власт иначе), се придържат към популярната постановка за силово разрешаване на извънредно сложните проблеми. Радикализмът е визитната картичка на революционността. Най-голямото нещастие за руската революция е, че историята въпреки волята на Ленин и интересите на бъдещето е спряла избора си върху Сталин — една идеална кандидатура за „певец“ и „творец“ на бюрокрацията и терора.

Ограничеността и слабостта на борбата с бюрократизма през 20-те години, когато е още живо Лениновото обкръжение, се обяснява не само с тесните й рамки, но и с повърхностното разбиране на същността на бюрокрацията. Впрочем, повечето от нас и до ден-днешен разбират под бюрокрация само разтакаването, параграфщината, формализма, безкрайните преписки, канцеларщината. А тогава дори много от вождовете на революцията са разбирали бюрократизма именно така. На 28 май 1926 г. пред III общосъюзно съвещание на работническите и селските кореспонденти Троцки отначало казва една на пръв поглед вярна мисъл: „Бюрократизъм у нас има, и то жесток. Дължи се на некултурност, дължи се на неумение, на много исторически и политически причини.“[10] После свежда бюрокрацията до сравнително доста стеснения феномен на угодничеството, нагаждането, консерватизма на традициите и т.н. Всичко това е вярно, обаче не разкрива дълбоката същност на бюрократизма — подмяната на народовластието с всесилието на апарата, който се е изплъзнал от контрола на масите.

Главната особеност на бюрократизма от сталински тип е, че той се превръща в тотален. По неговите неписани закони започват да действат всички държавни, партийни и съдебни органи, всички обществени организации. Бюрокрацията сякаш ги синтезира в нещо общо, лепкаво, проникващо навсякъде, жилаво, неуязвимо. Всеки орган, всеки елемент на системата, отделният човек може да върши само онова, което му е предписано, разрешено, указано. В тази система царува властта на „указанията“, „директивите“, „постановленията“; тя заплашва с наказание, съд, остракизъм; насърчава ревностните изпълнители и бдителните чиновници; в края на краищата всичко това придобива вид на колективна бюрокрация. Тоталната бюрокрация е независима от икономическата целесъобразност. Нейният култ е всесилието на апарата. Та нали до неотдавна у нас ставаше така: снабдяването със зеленчуци не върви, създава се министерство на зеленчукопроизводството. Появяват се в печата няколко критични бележки за лошата опаковка на продуктите и на промишлените стоки — създава се научноизследователски институт по амбалажа. Влошава се качеството на промишлената продукция създава се, въпреки че има заводски ОТК (отдели за технически контрол), цяла система за държавно приемане. Колкото повече постановления се издават за съкращаване на управленския апарат, толкова по-бързо той нараства. Борбата с административни средства против такава административна система е безполезна. Без прилагането на икономически, социални и политически методи не можем се излекува от бюрокрацията. Още повече че тя е изключително многолика — от безбройните звания, степени, чинове и рангове до загадъчната йерархия на висшите ешелони, където често пъти зад необхватната колегиалност и безбройните йерархични стъпала е невъзможно да се открие конкретният „отговорник“. Сталин и обкръжението му отглеждат тази система дълго, грижливо, упорито и безмилостно.

Нужно е да се подчертае, че формирайки се постепенно, бюрократичната система е „възпитавала“ в съответния дух цялото общество. Хората стават част от нея. Нещо повече, свикват с нея и в нейното „съвършенство“ мнозина и до днес виждат „предимствата“ на социализма. Въпросът никак не е прост. Погрешно ще е да отричаме постигнатото в социалния и културния живот на страната, което не е малко. Работа за всички, гарантирано социално осигуряване, макар и на твърде ниско равнище, всеобщо задължително образование, макар и от доста ниско качество, приобщаване на широките маси към началните ценности на духовната култура, безплатното, но и незадоволително медицинско обслужване, ниските цени на предметите от първа необходимост, изключително ниският наем на макар и не твърде удобните за живеене държавни жилища, безплатното всъщност (срещу символична такса) настаняване на децата в пионерските лагери, детските градини и яслите, както и редица други съществени социални придобивки на съветския народ. С твърде голяма популярност сред народа се ползваха акциите на правителството по намаляването на цените на продоволствените и промишлените стоки. Макар че всичко това беше на равнище, малко по-високо от представата ни за всеобща бедност, самата тенденция за постепенно, но неотклонно придвижване напред вдъхновяваше хората.

Нямам намерение да обяснявам това с „успехите“ на Сталиновото ръководство. Но всеотдайният тежък труд на съветските хора не можеше да не даде известни плодове. В обществото нямаше оная широка и проникваща навсякъде корупция, онова морално разлагане на значителни групи от ръководителите, избуяло неудържимо две-три десетилетия след смъртта на Сталин. Общата атмосфера беше такава, че създаваше впечатление за нравствено здраве и социално благополучие на обществото. Тоталният бюрократичен „ред“ сякаш задоволяваше интересите и на широките маси на населението. По няколко причини. В Сталиново време бяха израснали вече няколко поколения. Те не познаваха „друг“ социализъм, не познаваха поради пълната идеологична завеса и реалната картина на живота в „другия“ свят. Всички почти искрено вярвахме в безрадостния живот на работниците от капиталистическия свят, в непрекъснатото им „относително“ и „абсолютно“ обедняване до просешка тояга, наслушали се бяхме на приказките за свирепите „тъмничарски“ нрави в държавите от Запада, за пълното превъзходство на Съветския съюз над „свободния свят“ почти по всички параметри. Тази представа беше трайна, тя се поддържаше с всички възможни средства и от мощния пропаганден апарат.

Не бива да се премълчава, че за хората, възпитавани в духа на отнета свобода, на лъжа и секретност, тоталният бюрократизъм беше някак си удобен. Да, точно така — удобен: в живота им всичко е предварително уредено, определено, установено. От работата им, от твърдото заплащане до това, по какъв повод да изразяват възторга и възхищението си, кога и какво да сеят, какъв рапорт да готвят за по-нагоре и т.н. Системата се е погрижила за всичко: дава окончателна оценка на едно или друго произведение, на фактите от историята и съвременността, определя недвусмислено кое е добро и кое е лошо, от самото начало знае, че едно или друго решение, едно или друго наказание на „вожда“ ще остане в историята. Пак тя осигурява до значителна степен еднаквото, поставящо всички на равна нога разпределение на благата. Тоталният бюрократизъм е удобен както за изпълнителите, за „винтчетата“, така и за ръководствата на всички равнища. Системата спомагаше и за формирането на уеднаквен светоглед. Разширяващата се роля на обществените фондове наред с многото си положителни страни често пъти изравняваше хората независимо от приноса им в общата работа. На преден план все повече се изтъкваше не крайният резултат от труда, а длъжността, положението, размерът на заплатата, мястото в номенклатурата. Професорът от Оксфордския университет Алекс дьо Жонж в книгата си „Сталин и създаването на Съветския съюз“ споделя с читателите вярното си наблюдение, че диктаторът е създал безупречна тотална пирамида на управлението като цяло: „Никой нямаше възможност да поправи началника си. Всеки началник ставаше един малък Сталин по отношение на подчинените си. Всеки се държеше зле с ония, които са под него, гледаше изпод вежди равните на него и ласкаеше всички, които са над него.“[11]

Утвърждаването на Сталиновия цезаризъм спомагаше не само да се засилват тоталитарните тенденции и свързаните с царизма традиции, но и обществото да изпадне в състояние на всеобщо заслепление, да се вкорени вярата, че социализмът трябва да бъде именно такъв, че истинското предстоящо процъфтяване е възможно само ако се върви по този път. Постепенно името на Сталин става почти мистично: то внушава едновременно ужас и любов, страх и преданост, покорност и обожаване. Бюрократичната машина, функционираща в такава атмосфера, още повече превръща човека в незабележимо „винтче“.

На баналните възражения „ами то при Сталин «имаше оправия», «вяра в утрешния ден», «безпрекословно изпълнение на плановете», «бавно, но видимо подобряване на жизненото равнище»“ може да се отговори по следния начин: бюрократично-казармената насока на живота, свързана с постоянната заплаха от наказание и репресии, е достатъчно внушителна, за да поддържа икономическите структури, производството, функционирането на всички държавни институции в рамките на утвърдените, „спуснатите“ планове. Мисля, че и днес (това е само едно абстрактно разсъждение), дигнете ли заплашително над отделния човек, над ръководителя, над предприятието дамоклевия меч на сталинската разплата — планът ще бъде изпълнен без никакви възражения. На всяка цена. По-точно — със страшната цена на загубеното човешко достойнство, на живот в атмосфера на страх, на мълчание и сляпо подчинение. Но кой би се съгласил днес на това?

Най-чудовищното изчадие на Сталиновия бюрократизъм става всесилният апарат на наказателните органи, който и до XX конгрес на партията се отчита само пред един човек. Нещата не опират дори само до насилието, олицетворявано от тези органи, а до проникването им във всички пори, клетки на държавата — политически, икономически, културни, идеологически. Сталин слага кръст на почти всички най-добри традиции, създадени от Дзержински, макар че и тогава законността често е била подменяна с „революционна целесъобразност“.

Твърде печално обстоятелство в нашата история е фактът, че революционният радикализъм на болшевиките, възприет до голяма степен по принуда, често залага само на насилието. Вярно е, че много пъти това е било необходимо. И все пак прибягването до насилие се превръща неусетно в норма, в обикновено явление, в законен акт. Дори Ленин не се е въздържал (в редица случаи) от призиви към терор. На 20 юни 1918 г. е убит от есер членът на Петроградския комитет на РКП(б) и комисар по печата, пропагандата и агитацията В. Володарски (М. М. Голдщайн). След една седмица Ленин изпраща в Петроград писмо до Зиновиев, Лашевич и други членове на ЦК на Руската комунистическа партия (болшевики), в което пише:

„Др. Зиновиев! Едва днес чухме в ЦК, че в Питер работниците искали да отговорят на убийството на Володарски с масов терор и че вие (не Вие лично, а питерските цекисти или пекисти[12]) сте ги задържали.

Протестирам решително!

Ние се компрометираме: заплашваме с терор дори в резолюциите на Совдепа (Съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати — б.пр.), а на дело спираме революционната инициатива на масите, която е напълно правилна.

Това не е въз-мож-но!

Терористите ще ни смятат за мухльовци. Времето е архивоенно. Трябва да се насърчават енергията и масовостта на терора против контрареволюционерите и особено в Питер, чийто пример е решаващ.

Привет!

Ленин“[13]

Този случай не е епизодичен. В революцията и годините на гражданската война са пролети реки от кръв. Съотечественици, руси, обитатели на една и съща земя се унищожават един друг с ожесточение. Тогава тези неща за всички са били напълно естествени. Дори за Ленин:

„Свияжск, за Троцки (дата не е поставена).

Благодаря, оздравяването ми върви превъзходно. Уверен съм, че смазването на казанските чехи и белогвардейци, както и поддържащите ги кулаци кръвопийци, ще бъде образцово безпощадно.

Горещ привет. Ленин“[14]

„Образцово безпощадното“ сподавяне на всяка съпротива ще стане едва ли не най-важната проява на революционност, на обичайна социална практика.

Онова, което Ленин допуска само в „архивоенно време“, когато всичко виси на косъм, по-късно се разглежда като „революционна норма“. Дори тогава, когато защитата и укрепването на революционните завоевания завършват с успех, терорът не е изпратен в архива на историята. С усърдието на Сталин и обкръжението му репресиите против собствения им народ стават обичайна практика.

Демократичните традиции в Русия не са били кой знае колко развити, но по отношение на традициите в полицейската практика нещата са стояли по-добре. Макар че това, което създаде Сталин, разбира се, не може и да се сравнява с „дилетантството“ на самодържавието. Но все пак… Обикновено се казва: съдилищата и законите са нужни, за да се укрепи господството на управляващата класа. Но мисля, че във всички времена управляващите класи по-малко са се нуждаели от закони, отколкото онеправданите и безправни класи. По всяка вероятност традициите на тайната полиция в Русия се зараждат през 1826 г., когато Николай I създава Трето отделение към собствената на Негово Императорско Величество канцелария. Изпълнителен орган става Отделният жандармерийски корпус, чийто шеф е и началник на Трето отделение. Оттогава заработва с пълна сила и политическата цензура. Но въпреки това почти всички издавани в чужбина книги стигат без никакви спънки до читателите си. Правната основа за преследване на другомислещите е създадена през 1845 г. с „Уложение“ (кодекс) за държавните престъпления и престъпленията против установения ред. В членове 267 и 274 се казва:

„За съставяне и разпространяване на писмени или печатни съчинения и за публично произнасяне на речи, в които, макар и без пряка и явна подбуда към въстание против върховната власт, се правят опити да се оспорва или подхвърля на съмнение неприкосновеността на правата й или пък дръзко се упреква установеният от законите начин на управление или редът за наследяване на Престола, виновните за това се подлагат на: лишаване от всички права, свързани с общественото им положение, и изпращане на каторжна работа в заводите за време от четири до шест години…“[15]

Интересно е да се направи следното сравнение: осемдесет и една година по-късно, вече след смъртта на Ленин, в „Углавния“ (Наказателния) кодекс на РСФСР от 1926 г. е записано:

„Пропагандата и агитацията, съдържащи призиви за сваляне, подкопаване или отслабване на съветската власт… а също така разпространяването, или изготвянето, или прикриването на литература с такова съдържание влекат след себе си лишаване от свобода със строга изолация за срок не по-малко от шест месеца.“[16] Почти същите идеи с изключение на неизвестните по времето на Николай I думи „пропаганда“, „агитация“ и твърде разтегливите „не по-малко от шест месеца“.

Самодържавната власт насочва главното си внимание към армията и полицията, макар че според сегашните критерии числеността на наказателния апарат е била малка. През 1895 г. например в Департамента на полицията са служили 161 души, а в жандармерийския корпус — около 10 хиляди души и няколко десетки хиляди полицаи. Но властите са давали на полицията, особено на политическата, твърде големи права. Както пише началникът на Департамента на полицията (от 1902 до 1905 г.) Лопухин: „Населението на Русия се поставяше в зависимост от личната преценка на чиновете от политическата полиция. Виновността се установяваше често въз основа на субективните мнения на полицейските чиновници.“[17] Самодържавието е практикувало интернирането на неугодните или изпращането им на каторжна работа. Пред прага на XX век в Сибир е имало около 300 хиляди интернирани от различни категории и около 11 хиляди затворници, осъдени на каторжна работа.[18] Все пак само 5-10% от заточените и каторжниците са били „политически“. Значителна част от интернираните — по някой път половината от тях — не е била „налице“, иначе казано, намирала се е в „бягство“ поради мекушавия режим.

Полицейският режим не е бил чак толкова строг. Заминаването за чужбина не е било никак трудно. Нужно било само да се напише молба до губернатора и да се заплати малка митническа такса. През 1900 г. например около 200 хиляди руски граждани са прекарали по няколко месеца в чужбина. Ето защо не е чудно, че главните гробокопачи на царизма са се подвизавали в чужбина. Мнозина от тях са познавали добре слабостите на Департамента на полицията и при изграждането (след революцията) на новата система за сигурност отиват значително по-далече в строгостта на реда и правилата, определящи лоялността на конкретния гражданин към съветската държава.

И като последица дошлата на власт революционна партия, от една страна, няма почти никакви демократични традиции, за да попречи на бързото разрастване на бюрокрацията, а от друга — притежава „придобития по наследство“ полицейски опит на премахнатото от нея царско самодържавие. Така че не е за чудене защо много скоро след Октомври започват широко да се прилагат репресивни мерки спрямо противниците на новия строй — мерки, които излизат извън рамките на революционната законност. Страшна опасност надвисва над свободата, за която тъй ожесточено са се борили болшевиките. Неусетно, полека-лека се разчиства пътека за бъдещия цезар.

В кореспонденцията на Калинин е запазена извадка от протокол №110 от 9 март 1922 г. на Политбюро. Уншлихт докладва по въпроса за борбата срещу бандитизма. След като го изслушва, Политбюро постановява:

„Приема се следното предложение на Уншлихт: да се предостави на ГПУ правото за непосредствена разправа (курс.авт.) а) с лицата, заподозрени във въоръжени грабежи, с криминалните престъпници, с рецидивистите, заловени с оръжие; б) интерниране в Архангелск и затваряне в Архангелск на преминали в нелегалност анархисти и леви есери…

Секретар на ЦК Молотов“[19]

Разправа без съд… От ден на ден — все по-често. Ето още един такъв документ:

„Москва, Б. Лубянка, 2

№ 243 511

До секретаря на ЦИК на СССР др. Енукидзе

ОГПУ моли разрешение за извънсъдебна присъда (курс.авт.):

1. По делото на Бабин М. И., наричан още Рубин — меншевик от дясната групировка «Зарист», обвиняем по чл. 62 на Наказателния кодекс.

2. По делото на Абрикосова и други, на брой 56 души, обвиняеми по чл. 61, 66 и 68 на Нак. кодекс — голяма шпионско-фашистка организация.

Личен доклад по двете дела ще направи зам.-нач. на СООГПУ (Сибирското отделение на Обединеното държавно политическо управление) др. Андреева.

5.IV.1924 г.

Ягода

Дерибас“

Следва допълнение: „Прокурорът Каранян възразява по, второто дело. Ягода[20] Тогава все още е можело да се възразява…

Извънредните мерки, извънсъдебните репресии, които все още може някак да бъдат обяснени в контекста на революцията и гражданската война, не са изкоренени в обстановката на мир въпреки всички усилия на Ленин, а след смъртта му стават едва ли не всекидневен атрибут при новия начин на живот. Достатъчно е да бъдеш обвинен във „враждебни действия“ спрямо новия строй. Бюрокрацията усвоява това правило на жестоката игра преди всички други правила. Постепенно новите поколения служители в органите на сигурността започват да смятат всеки съветски гражданин за потенциален противник на строя. Това тяхно виждане дава постоянни плодове. За тях рядко се пише в печата, но във всяко селище, завод, институт, народен комисариат, научавайки, че е разкрито ново „гнездо на антисъветчици“, хората някак си се свиват, затварят се в себе си, почват да гледат с подозрение околните, готови са да поддържат всяка нова „постановка“, „линия“ на ръководството. Потенциалната (а често и реалната) заплаха от арест и репресии осакатява духовно съветските граждани.

Сталин получава многобройни доклади за политическите настроения, за наблюдаваните подозрителни елементи, за появата на нови антисъветски групи. Ето извадка от едно такова донесение, стигнало до бюрото на Сталин наскоро след войната — „Антисъветски групи сред интелигенцията и младежта“:

„1) По делото на антисъветската група от инженерно-технически служители към НКПС (Министерство на транспорта — б.р.): Д. Д. Терембецки, В. Д. Бирюков, С. А. Бабенков (следва цяла редица имена — б.а.). Правели са антисъветски изказвания. Групата си е поставила за задача в момента на приближаването на Хитлеровите войски да вдигне въстание. Делото се намира в «Особеното съвещание».

2) Антисъветската група от студенти в московските висши учебни заведения (5 души), вкл. Л. А. Медведски — студент в химикотехнологическия институт; Н. И. Вилямс — син на академик Вилямс, Московски държавен университет; студентът Ю. А. Гастев — син на народен враг, троцкиста А. К. Гастев; майка му и брат му — студент в същия университет, са репресирани, и др. Водят антисъветски разговори. От членовете на групата са иззети стихове с антисъветско съдържание…

3) Антисъветска група от средното училище в селището Старо-Михайловская, Краснодарски край, в състав: Б. А. Ковда, бивш ученик, намирал се на окупирана територия; Р. Н. Духно, ученик в 9 клас; Н. Г. Богва — ученик в 9 клас. Създали са нещо като кръжок за «борба за справедливост». Антисъветските им настроения са поддържани от учителите С. М. Якович и Д. К. Яров. Следствието продължава…“[21]

По-нататък се изброяват още няколко десетки такива „антисъветски групи“. Щом в 15-16-годишни ученици, чийто романтичен и патриотичен копнеж за свобода на духа още не е угасен, властта вижда заплаха за строя, какво да кажем за другите групи… Сталиновият бюрократизъм не може без жертви.

Много въпроси, които наглед са от политическата и от идеологическата сфера, са предоставени за решаване на ведомствата, станали сега за Сталин, пак ще повторя, по-важни от партията.

„До другаря Сталин Й. В.

8 септември 1945 г.

Мавзолеят на В. И. Ленин е напълно готов за допускане на посетители… Приложен Ви представяме за утвърждаване проект за разпореждане на Съвета на народните комисари на СССР за откриването на Мавзолея на В. И. Ленин от неделя, 16 септември 1945 г.

Л. Берия

В. Меркулов“[22]

Именно „органите“ подготвят трупа на Ленин, докаран от Тюмен, където е бил по време на войната, за връщането му в мавзолея. Бюрокрацията се е разпоредила за паметта на Ленин „да се погрижи“ ведомството на Берия. Заедно с това то продължава да се занимава с преките си задължения, които постоянно се „преизпълняват“. Например:

„До другаря Сталин Й. В.

другаря Молотов В. М.

другаря Берия Л. П. Министерството на вътрешните работи докладва за хода изпълнението на постановление на ЦК на ВКП(б) и Министерския съвет №1630 от 27 юли 1946 г. относно мерките по осигуряване опазването на държавното зърно. Резултати има: през декември 1946 г. са привлечени към наказателна отговорност 13 559 души (за един месец! — б.а.), през януари 1947 г. — 9928 души…

С. Круглов“[23]

Когато Сталин не е придавал голямо значение на информацията, в горния ъгъл на документа просто драсвал нещо като човчица или латинско „V“. Но тъй като „любимият вожд“ иска да знае буквално всичко за своя народ, Круглов, достойният ученик на Берия, засипва Сталин с всевъзможни съобщения — от действията на „антисъветските групи“ до божии, „поличби“:

„По съобщение на М-вото на вътрешните работи на Украинската ССР в началото на август т.г. сред населението на Рава-Руския, район в Лвовска област, се разпространили слухове, че на някаква скитаща монахиня се била явила «божията майка». Спуснала се като облак и изчезнала, а на земята останали следи от кръв…“[24] На „вожда“ атеист, възпитаник на духовна семинария, това съобщение, разбира се, не е направило никакво впечатление и той драснал отгоре „човчица“. Дреболия…

Държавната бюрокрация държи постоянно зад бодливата тел няколко милиона души, превръщайки ги в „съзидателна“ сила на новото общество. Сталин, както вече споменах, е инициатор и твърд привърженик на максимално широкото използване на затворническия труд в социалистическото строителство. Това за него е принципен въпрос. „Вождът“ възлага строежа на едни от най-големите промишлени обекти и на пътищата на НКВД, после на Министерството на вътрешните работи. Дори в създаването на атомното оръжие главно участие взима това ведомство. Често пъти се поставят такива срокове за изпълнение на задачите, че днес ни се струват направо фантастични. И в повечето случаи сроковете се спазват. Защото на изпълнителите им е ясно, че отговарят с живота си. Ще дам един пример.

След разпореждането на Сталин през юли 1945 г. да се ускори създаването на атомна бомба са взети извънредни мерки.

„Магадан. До началника на «Далстрой» др. Никишов

С постановление на Съвета на народните комисари на СССР от 13 октомври 1945 г. Ви беше възложено да организирате дейностите по издирване на уранови руди. Тази работа е изключително важна.

Нужно е да вземете всички мерки за енергичното разгръщане на проучванията за уранова суровина и още през тази година (курс.авт.) да се организира добивът на руда и производството на уранови концентрати… Моля през всеки две седмици да съобщавате за взиманите мерки във връзка с изпълнението на задачата…

Л. Берия“[25]

Вече споменах, че на практика всички министерства затрупват Министерството на вътрешните работи с искания за хиляди и десетки хиляди работници. Затворниците дават своя принос не само в строежа на пътища и мостове, във въгледобива и дърводобива, но и в добива на уран, в строителството на ядрени реактори, на високи сгради и величествени водноелектрически централи. Никога няма да забравя какво впечатление ми направи строителството на Куйбишевската ВЕЦ, когато през 1952 г. ми се удаде случай да бъда там заедно с група комсомолски дейци. Мащабите на строежа ме поразиха. От горната площадка на язовирната стена се виждаше как навсякъде пъплят, сноват, шарят стотици хора със сиво работно облекло и високи до над коленете ботуши. Когато минавахме покрай една от тези групи, един сухоляв и висок младеж се изправи, обърна се към нас, погледна ни и тихичко, но ясно изрече:

„Разкажете навън как се трудим на великите строежи на сталинската епоха.“

Спогледахме се, но като видяхме няколкото часови наоколо, всичко разбрахме. Наистина, учудиха ме престорено надутите думи на затворника, но скоро разбрах защо се беше изразил така. В ръцете ми попадна брошурата „Великите строежи на сталинската епоха“[26], написана от академиците Топчиев, Крижижановски, Винтер, Обручев, Немчинов, Шаров и други учени (сигурно е била изпратена и в лагерната библиотека). Но вярно е, че твърде много, ако не и повечето от „великите сталински строежи“ са правени от затворници. По мое мнение тази страна на тоталитарното общество е особено цинична.

Ето още един документ:

„До другаря Сталин Й. В.

другаря Молотов В. М.

другаря Маленков Г. М.

другаря Берия Л. П.

другаря Хрушчов Н. С.

2 февруари 1951 г.

С постановление на Министерския съвет от 30 юли 1949 г. е възложено на Министерството на вътрешните работи на СССР проектирането и строителството на Куйбишевската водноелектрическа централа и магистралния канал за водоснабдяването на северната част на Прикаспийската низина. Извършват се големи подготвителни работи…

С. Круглов“[27]

Сталин обича такъв вид донесения. Отговорът е лаконичен: „Докладвайте редовно за хода на работите.“

Пронизалата всички пори на обществото бюрокрация прониква и в сферата на творчеството. Ведомството на Берия-Круглов обявява дори творчески конкурси. Но тук всичко е по-друго. Бюрократичните предписания определят крайните резултати. Все пак обаче нужно е по-напред да се докладва на „вожда“:

„До другаря Сталин.

20 март 1951 г.

Министерският съвет задължи Министерството на вътрешните работи да проведе таен конкурс за архитектурно решение (оформяне) на Волго-Донския воден път. Привлечени бяха архитектурните ателиета на: Л. М. Поляков, А. Н. Душкин, И. И. Фомин, И. И. Приймак («Хидропроект при МВР»).

Най-сполучлив се оказва проектът на др. Л. М. Поляков (архитектурно ателие №6), който е приет за основа. «Хидропроект» при МВР е разработил нов проект, като е взел предвид забележките на журито. Несравнимо огромната роля на другаря Сталин ще бъде отразена с поставянето на монументална скулптура на високия бряг на Волга при входа във Волго-Донския канал. Имаме намерение да проведем още един таен конкурс за монумента.

Моля за съгласието Ви.

Министър на вътрешните работи на СССР

С. Круглов

Главен архитект на «Хидропроект» при МВР

Л. Поляков“[28]

Сталин скромничко се съгласява с поредното монументално увековечаване на собствената си персона, за което ще заповяда да бъдат дадени няколко десетки тона цветни метали.

… Израснах в южните земи на Красноярския край, в Ирбейски район, в село Агул. В далечината се очертаваха величествените снегове на Саяните, разклоненията на гребените им, проточили се към Енисей, Кан и Агул. Навсякъде непроходима тайга. Такава беше земята на кержаките, кореняците сибирци, дошли от западните руски губернии преди век и половина-два. През 1937 или 1938 г. надойдоха в нашия затънтен Агул военни. Заточиха се после колони от затворници. Застена тайгата. Почнаха да изграждат „зони“. За половин година направиха лагери не само в Агул, но и в други селища сред тайгата — Кеса, Пунчета, Нижни-Сахарни, Верхне-Сахарни, Соломатка… Бодлива тел, високи огради, зад които едва се виждат бараки, наблюдателни кули за въоръжената охрана, служебни кучета. На жителите скоро почна да им прави впечатление: колони от изнемощели хора идват ли, идват (до най-близката жп гара са повече от 100 километра), сякаш лагерите са от ластик… По-късно разбраха каква е работата. Извън селата навсякъде изникнаха дълги-предълги ровове, където нощем караха с каруци без ритли или с шейни, покрити с брезент, трупове. Мнозина умираха от тежките лагерни условия. Други застрелваха в тайгата. Борис Францевич Крешчук, който живееше тогава в Агул и на когото бяха разстреляли баща му, прост ковач, и по-големия му брат, ми разказваше: отишъл със съседските хлапета да събира кедрови шишарки и отведнъж чуват наблизо пукотевица, „сякаш платно дерат…“. „Тичаме нататък. Гледаме от храстите как неколцина от въоръжените пазачи хвърлят в една яма убитите затворници, към двайсетина човека… Тичаме назад… И досега помня как един впиваше пръсти в изсъхналата трева, жив беше още…“

Майка ми беше директор на прогимназията. Както вече имах случай да разкажа, при нея идваха с разрешение на началството двама затворници, подреждаха библиотеката: подлепяха корици, подвързваха едно-друго. Поминувахме много зле, особено след като откараха и разстреляха баща ми, а нас ни пратиха там. Тъй като живеехме в Приморския край, нямаше накъде повече да ни изселят на изток (освен в Япония), и затова ни откараха на запад, в Агул. Учители нямаше и на майка ми, която беше завършила университет след революцията, разрешиха да учителства. И така, с единия от затворниците (името му не помня, бях на десет години) тя разговаряше надълго, стига наблизо да нямаше някой. Едва много по-късно осъзнах значението на видяното. Този „зек“ (затворник — б.ред) извади от пазвата си някакъв одрипавял пакет, развърза го бързо и го показа на майка ми. Аз бях наблизо, в ниската продълговата стаичка, където се помещаваше библиотеката, изправих се от любопитство на пръсти и погледнах иззад гърба на майка ми в ръцете на зека. Той държеше малка снимка на дебел картон, каквито едно време са правели, с вензел и думи на чужд език отдолу. Нещастникът говореше тихичко:

„Тогава бяхме в емиграция. В Швейцария. Ето тук е седнал Ленин, до него съм аз с жена си, а това са двама германски комунисти.“

Погледнах неволно и с недоверие мърлявия измършавял мъж с големи, изпълнени с тъга очи: та този човек лично да е познавал Ленин?! Той обясняваше още нещо на майка ми, завързвайки внимателно снимката в одрипавялото парче плат. Пуснаха го още един-два пъти без конвой в училището. После изчезна. Или е умрял (беше много слаб), или — като ония, в гората…

Детските ми впечатления останаха завинаги. Когато чета „Сонетите“ на Шекспир, добивам впечатление, че са писани за съдбата на моето семейство. Не, не само за нея. Писани са и за съдбата на милионите, изпитали престъпното беззаконие на Сталин:

Повикам ли безмълвните ми тайни мисли

да съдят на отминалото гласовете,

все ужаси пред мен надвисват

и стара мъка мъчи ми сърцето.

 

Пресмятам тъжно загубите си жестоки,

от всяка загуба оставам ужасен,

и плащам пак цени високи

за изплатените веднъж от мен!

Майка ми умря наскоро след войната още твърде млада; не успя да ни разкаже много — на мен, на брат ми и сестра ми. Погребахме я в селското гробище близо до мястото, където заравяха затворниците. Тогава вече гробовете ровове ги изравняваха със земята. Безименни, глухи места, свидетели на страшната народна трагедия. Но мълчанието на тези гробове и досега е за нас като вик… Мисля, че там, където бяха тези лагери, са оцелели малцина. В семейството ми освен баща ми не се върнаха от лагерите двамата ми чичовци, прости селяни, имали непредпазливостта да изричат понякога на глас онова, което мнозина са мислели тогава.

Много е възможно някои, след като прочетат тези редове, да се усмихнат злорадо: „обидило се е синчето“, „от репресираните е“, „отмъщава си сега“. Не, и още веднъж не. Когато Сталин умря, бях лейтенант, млад танкист. Мислех, че небето се е сгромолясало. Защото, когато откарваха близките ми, нищо не разбирах. А и по-късно не свързвах тази трагедия с неговото име. Казаха: „Баща ти е умрял.“ Майка ми скришом плачеше. Но за пръв път почувствах, че съм „белязан“, чак през юли 1952 г. След празничния обяд в столовата на училището по случай производството на випуска ние, новоизлюпените лейтенанти, със скърцащи колани, с презрамки и златни пагони, грабнахме простичките си куфарчета от пресован картон, за да се разлетим по частите, в които бяхме назначени. Преди раздялата с приятелите при мен дойде един от моя взвод, отведе ме встрани и се изповяда:

— Закълни се, че никога на никого няма да кажеш това!

— Ами, разбира се — учудено и недоумяващо се втренчих в лицето му.

— Три години те „наглеждах“ и докладвах какво приказваш, изобщо, дето се вика, следях те… Прощавай, не можех да откажа.

— Ама ти какви ги плещиш? — не можех да дойда на себе си аз и опулих очи.

— Щом завърши училището, при това с отличие, значи нищо лошо не съм казал… Е, всичко хубаво… Не си спомняй с лошо за мен. Но да знаеш, че и за в бъдеще могат… — изгледа ме многозначително той.

Няма да кажа името му, защото сигурно и сега работи някъде, а дадох и дума…

Безсмислено е да се отмъщава на историята. Както и да й се надсмиваме. Което е станало, не може да се промени. Но трябва да се знае и да се помни. Например това, че когато баща ми е загинал, е бил само на 37 години…

Знаели ли са в Кремъл какви неща се вършат в Агул, в Соломатка, в Кеса, на хиляди други места? Знаели са. Много добре са знаели. В архивния фонд на Берия има много писма — викове от болка, викове за помощ, молби за изясняване на нещата, за намеса, за безпристрастен поглед върху „делото“ на един или друг човек. Ето едно от многото писма, адресирани до „ЦК на ВКП(б), за Сталин“. Намерил се е, изглежда, добър човек, който е изнесъл писмото от лагера и го е пуснал. „Оттам“ такива послания до „вожда“ са идвали много рядко. В писмото има такива редове:

„Става дума за лагерно отделение №14 на лагера на НКВД №283 и шахта №26. Положението на затворниците е тежко. Средновековната инквизиция би изглеждала като рай. Бившите бойци и партизани се държат заедно с полицаите и слугите на немците. Срокът на наказанието не е известен и това не е по-леко от разстрел. Редовно ни бият. Ходим въшлясали и с някакви дрипи. Хранят ни отвратително, в храната често намираме мишки. Зелето го дробят с конска вършачка и в него попадат конски изпражнения. Пазачите от конвоите пребиват затворниците. Щатните се подбират измежду свирепи хора…

В това писмо няма и капка лъжа. Но да бъде подписано, това значи веднага каторга…“[29]

Сталин го дава на Маленков. Маленков драсва „До др. Берия и Чернишов“. А Берия просто се разписва. Кръгът е затворен. Никой още не знае кое е по-трудно: героизмът в боя или продължителното мъченичество? Поразява и нечуваното дълго търпение на съветския народ. Може би е прав Хегел, когато твърди, че „тъжната пасивност… залепва за лишенията си и не им се противопоставя с цялата си сила“[30]. Когато Сталин и помощниците му унищожават милиони хора, феноменът на безропотността просто разтърсва човека… Принуждават невинни да вярват, че са виновни. Или в краен случай: „Това е грешка на конкретни хора, но не и на Сталин.“

Бюрокрацията от Сталинов тип носи мантията на беззаконието. Не, закони, укази, разпореждания има много. Просто всички те са незаконни. Колкото до задълженията на простосмъртните членове на обществото (пък и не само на простосмъртните), следи се строго за изпълнението им. Но, виж, по отношение на правата… Когато изучавах документите в архивите, останах поразен от апотеоза на беззаконието в Сталиновата бюрокрация. И затова още повече се учудвах, когато срещнех понякога, макар и рядко, опити за слаб протест от страна на лица, намиращи се в горните етажи на държавната пирамида. Това е било много опасно. В личния фонд на Молотов има един любопитен документ, изпратен до Сталин и Молотов от министъра на правосъдието на СССР Ричков през май 1947 г. В него се казва:

„В съответствие с указанията на правителството на СССР и заповедта на народния комисар на правосъдието и прокурора на СССР (№058 от 20 март 1940 г.) оправданите лица по делата за контрареволюционни действия подлежат на незабавно освобождаване, а се връщат обратно в местата, където са затворени (курс.авт.) и може да бъдат освобождавани само след като се получи от Министерството на вътрешните работи съобщение, че няма пречки за това от тяхна страна. Този ред води до това, че освободените лица продължават с месеци да остават в затворите.

Така на 5 април 1946 г. военната колегия при Върховния съд на СССР след протеста на генералния прокурор на СССР е отменила присъдата на военния трибунал при стрелковата Таманска дивизия, според която гражданката Литвиненко е била обвинена в измяна към родината и осъдена на разстрел (присъдата на трибунала към Отделната Приморска армия е заменена с 10 години в лагер). Военната колегия при Върховния съд на СССР е прекратила делото поради недоказаност на престъплението. На 6 май 1946 г. определението е изпратено в СибЛАГ при МВР, където се намирала затворничката. Оттам изпращат документ за съгласуване на определението в 1-ви специален отдел на МВР; отделът от своя страна — в Таврическия военен окръг. Въпросът се проточва с месеци…

Такива факти има много. Това подкопава авторитета на съда. Моля да бъдат отменени заповедите на Народния комисариат на отбраната на СССР и прокурора на СССР №058 от 20 март 1940 г.

Министър на правосъдието на СССР

Н. Ричков“[31]

Реакцията на Сталин е неизвестна. Върху докладната записка Молотов слага резолюция: „Да се питат др. Горшенин, Круглов, Абакумов. В. Молотов. 17.V.47 г.“ Ще мине твърде много време, докато „попитаните“ се съгласят да бъдат отменени абсурдните решения. Но такива проблясъци в Сталиновата бюрократична наказателна система има твърде малко. Бюрокрацията научава постепенно хората да вярват, че всички действия на властите са разумни и верни. Истинско право, както и правно съзнание, няма. Това е едно от условията за съществуването на тотална бюрокрация. Сталин и отгледаната от него система научават хората да търпят, да мълчат, да се покоряват. Бюрокрацията не може да господства без потискане на волята. Волята на лидера е „стоманена“, волята на всички останали — огъваща се. Иначе хората през всичкото това време, особено в лагерите на ГУЛАГ, не биха издържали. Сталин е разбирал това по-добре от другите. Хегел пише. „Мъжеството стои по-горе от тъжното търпение, понеже мъжеството, дори и да се окаже победено, ще предвиди тази възможност.“[32] Наистина, немският философ не е знаел какво е ГУЛАГ… Та и в Русия, дори и в най-кошмарния си сън никой не е можел да си представи този земен ад. Как иначе, щом за трийсет години Сталин и сталинизмът унищожиха много пъти повече хора, отколкото всички руски царе за 300-годишната история на Романовците. Ето до какво доведе Сталин увереността му в универсалното могъщество на силата. Той не е чел мъдрите думи на Пол Валери: „Силата е слаба с това, че вярва само в силата.“ Не е знаел, че невинаги мечът може да бъде по-силен от перото. В историята неведнъж се е случвало силната, вярната идея, „изтичаща“ от върха на перото, да посрами меча. Но за Сталин това е нещо, което изобщо не може да си представи.

Тогава хората не се замисляха много-много по тези въпроси. Във всеки случай мнозина не знаеха и не си представяха целия кошмар, скрит зад завесата на тоталната бюрокрация. Сигурно и Александър Фадеев нищо не е знаел, когато няколко дни след смъртта на Сталин публикува голямата си статия „Хуманизмът на Сталин“. Само робският ни страх или мракът в душите ни могат да родят думите, излезли изпод неговото перо. Но сигурно тогава в страх и тъмнина са тънели милиони. Днес обаче тези думи звучат като чудовищно кощунство. Талантливият писател, чието съзнание също е било притиснато от клещите на Сталиновия догматизъм, пише, че можем да смятаме Сталин „за най-великия от хуманистите, които е познавал някога светът“. Фадеев твърди, че „великият и скромен човек, чиято несломима сила на душата изразяваше самото му име, добрият учител на човечеството и баща на народите завърши земния си път, но делото му е непобедимо и безсмъртно“. Може би когато през май 1956 г. писателят се самоубива, са го мъчили съвестта, болката от прозрението и разкаянието?

В историята често има примери, когато цели народи ослепяват. В основата на кръстоносните походи, религиозните войни, националистичния унес или фанатичната вяра в цезарите има не само социалноикономически и политически причини. Има пръст и затъмнението на разума. Но то не може да бъде вечно. Когато премине, цезарите умират.

Физическата смърт изненадва Сталин, той я чакал да дойде по-късно. В това той не се отличава много от повечето хора. Но политическата му смърт идва, уви, твърде късно. Сянката на сталинизма още не се е разсеяла. А историческата му смърт сигурно няма и да настъпи. Хората никога няма да забравят всичко, което е свързано с неговото име.

Бележки

[1] Бердяев, Н. Судьба России. М., 1918, с.227.

[2] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.35, с.113.

[3] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.50, с.238.

[4] ЦГАОР, ф.58, оп.1, д.9, л. 3–4.

[5] ЦГАОР, ф.567, оп.1, д.9, л. 3–4.

[6] Ленин, В. И. Събр.съч. Т. 44, с.171.

[7] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.44, с.171.

[8] Пак там, т.35, с.428.

[9] Троцкий, Л. Д. Сочинения. Т.XII, с. 261, 267.

[10] Пак там, т.XXI, с.94.

[11] De Jonge, Alex. Stalin and Shaping of the Soviet Union. London, 1986, p.305.

[12] Цекист — член на Централния комитет, пекист — член на Петроградския комитет на партията. — Б.пр.

[13] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.50, с.106.

[14] ЦПА ИМЛ, ф.325, оп.I, д.403, л.87а.

[15] Уложение о Наказаниях Уголовных и Изправительных. Спб., 1845, с. 65, 69.

[16] Собрание кодексов РСФСР. Изд. 4-е. М., 1927., с. 665–668.

[17] Лопухин, А. А. Настоящее и будущее русской полиции. М., 1907, с.26.

[18] Пайпс, Р. Россия при старом режиме. Кембридж. Мзссачусетс, 1981, с.417.

[19] ЦГАОР, ф.7523, оп.65, д.239, л.12.

[20] ЦГАОР, ф.567 оп.1, д.89, л.18.

[21] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.2223, л. 338–357.

[22] Пак там, д.98, т.VII, л.380.

[23] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.168, т.I, л. 337–353.

[24] Пак там, д.170, т.III, л. 344–345.

[25] ЦАМО, ф.132, оп.2642, д.40, л.3.

[26] Великие стройки сталинской эпохи. М., 1951.

[27] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.302, т.I, л. 21–28.

[28] Пак там, л. 39–41.

[29] ЦГАОР, ф.9401, оп.1, д.2180, л. 533–534.

[30] Гегель. Философия религии… Т.I, с.129.

[31] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.172, т.I, л. 325–326.

[32] Гегель. Философия религии… Т.1, с.129.