Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (17) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

„Популяризаторът“ на ленинизма

На младини думите „теория“ и „теоретик“ предизвикват у Джугашвили вътрешен трепет. „Вярната теория — обичал да казва Мартов — винаги другарува с истината.“ Сега на Сталин му е ясна тази фраза: приобщил се е, докоснал се е и до теорията, и до теоретиците. През 1907 г. в Лондон, влизайки в църквата „Братство“, където се провежда V конгрес на РСДРП, и взирайки се в необичайните за един православен храм готически очертания, Сталин изведнъж си спомня една от Соломоновите притчи: „Милост и истина да те не оставят: обвържи с тях шията си, напиши ги върху скрижалите на сърцето си.“ Прилежен семинарист бил той като юноша и скиталческите години не са издухали от съзнанието му библейските постулати. Милостта никаква работа не му върши: той никога не е обичал сантименталностите. Ами истината?… Май че на този конгрес много-много не забогатя с нея. Дългите спорове „за отношението към буржоазните партии“, „за класовата солидарност“, „за ролята на пролетариата в буржоазната революция“ му се струват отвлечени, лошо се „връзват“ с руската действителност.

А пък тя, тая действителност, твърде властно напомня за себе си по време на работата на конгреса. Прекъсвайки заседанието, председателстващият изведнъж обявява, че за приключване на работата, за наема на помещението, за хотелските разноски и за обратния път на делегатите парите в партийната каса няма да стигнат и че един либерал се съгласил да отпусне срещу полица три хиляди фунта стерлинги при условие, че ще му бъдат върнати с доста солидна лихва и ако под полицата се подпишат всички делегати… След кратка пауза делегатите вкупом се развикват: съгласни са. Наложило се този доброволен меценат да чака повече от десет години, докато му върнат парите. Рискувал: не всички революции в историята се извършват като по поръчка.

Веднъж на едно заседание, в почивката, Джугашвили се оказва в една компания с Ленин, Роза Люксембург и Троцки, които спорят за „перманентната революция“. Но удря звънецът и Ленин завършва спора с шега: „Сигурно Роза знае руски малко по-лошо от марксисткия и затова между нас двамата има някои разногласия… Но тая работа е поправима!“

Джугашвили смътно разбира същността на „перманентната революция“ и не се намесва в този краткотраен спор. А нали тук сигурно също има истина? И колко такива истини са нужни на един революционер? Май че тъкмо сега са му необходими тези истини, макар да не се кани да ги напише върху скрижалите на сърцето си. По онова време делегатът със съвещателен глас Джугашвили е вече автор на двайсет-трийсет простички статийки и на първия си, както той смята, голям теоретичен труд „Анархизъм или социализъм?“. В душата си Сталин се гордее с тази своя творба, макар че още никой от „литераторите“ в Лондон не я е чел.

Отде да знае тогава Сталин, че след малко повече от трийсет години единодушно ще бъде избран за почетен академик от Академията на науките на свръхмогъщата страна? Смеел ли е той тогава дори да си помисли, че светила в световната наука, членове на академията, ще му поднесат най-тържествено в деня на 70-годишнината му респектиращо набъбнал хвалебствен албум голям формат с почти осемстотин страници, в който думите „гениален учен“, „гениален теоретик“, „най-големият мислител“ ще се повтарят безброй много пъти?! Академиците М. Б. Митин, А. Я. Вишински, Б. Д. Греков, А. В. Топчиев, А. Ф. Йофе, Т. Д. Лисенко, А. И. Опарин, В. А. Обручев, А. В. Винтер и други ще свидетелстват в тази величествена книга колко огромен е приносът на Сталин в развитието на теорията на научния комунизъм, на философията, политическата икономия, колко неизмеримо голямо е методологичното значение на неговите идеи за науката изобщо.

„Най-големият мислител и корифей на науката“, както е записано в протокол №9 на общото събрание на Академията на науките на СССР от 22 декември 1939 г., в същото време е и остава за дълги години догматичен популяризатор на марксизма, примитивен тълкувател на Лениновите идеи. Но в деня, когато той ще стане академик, по времето, когато ще се вземат решения, славещи Сталин като „факел на световната наука“, не свободната воля на разума ще ръководи тези почтени хора. Коронясването на генсека с интелектуален венец е само една от проявите на чудовищните извращения, породени от обожествяването на „вожда“.

Каква ирония на съдбата! През 1949 г. академик П. Н. Поспелов ще напише статията „Й. В. Сталин — велик корифей на марксистко-ленинската наука“, а след няколко години пак той по поръчение на Централния комитет ще подготви зашеметяващи разобличителни изводи, които ще станат основа на известния доклад на Н. С. Хрушчов пред XX конгрес на партията… А сега да се върнем в 20-те години…

Вече начело на ядрото на Централния комитет, Сталин бързо усеща, че освен организаторски качества, каквито безспорно има, освен „твърда ръка“, която вече са изпитали на гърба си мнозина от апарата, на него му е нужно да прояви и качества на теоретик. От една страна, преминаването към нов етап от борбата за изграждане на ново общество изисква теоретично осмисляне на широкия кръг от въпроси. Всичко е ново: и в икономическата, и в социалната, и в културната област. Контурите на концепцията за социалистическото строителство дават възможност да се видят пунктирите на траекторията, скриваща се зад хоризонтите на днешното битие. Но изводите на Ленин пекат конкретизиране с оглед на практиката в най-близко бъдеще.

От друга страна, Сталин разбира, че лидерът на партията, а той иска да стане такъв не формално, а фактически, трябва да има стабилна репутация на теоретик марксист. Разбира, че статиите му, може би с малки изключения, не са оставили никаква диря в общественото съзнание. Много от тях са посветени на един или друг епизод, на някакъв момент от разноцветната действителност. В тази мозайка от лозунги, идеи и призиви, бликнали от революцията. Сталиновите скучнички статии просто се губят. Вярно е, че по времето, когато той започва постепенно да се налага в ръководството на партията след смъртта на Ленин, вече е публикувал и няколко теоретични работи. За една от тях стана дума — „Анархизъм или социализъм?“. Теоретичното, философското й равнище може да проличи само от един фрагмент: „Буржоазията постепенно губи почва под краката си и с всеки ден върви назад… колкото и силна, колкото и многобройна да е днес, в края на краищата тя все пак ще претърпи поражение. Защо? Ами защото се разлага като класа, отслабва, остарява и се превръща в излишен товар в живота. Оттук именно е възникнало известното диалектическо положение: всичко, което действително съществува, тоест всичко, което от ден на ден расте, е разумно, а всичко, което от ден на ден се разлага, е неразумно и следователно няма да избегне поражението си.“ Ужасният примитивизъм и наивната логика на тези умозаключения са очевидни. Но това не попречва на академик Митин да нарече цитирания откъс „класическа характеристика на новото“.

Почти незабелязани остават и такива негови теоретични разработки като „Марксизмът и националният въпрос“ (1913 г.), „Октомврийският поврат и националният въпрос“ (1918 г.), „Към въпроса за стратегията и тактиката на руските комунисти“ (1923 г.) и някои други. Сталин твърде бързо разбира, че не е по силите му да внесе нещо принципно свое в теорията на марксизма, което може да се приеме като наистина нова мисъл във великото учение. Той все повече се убеждава, че геният на Ленин е предугадил много и много неща: мисълта на Владимир Илич е приповдигнала завесата пред далечните простори. Към която и сфера на дейност да е насочвал усилията си, Сталин е виждал в нея следите на избързалата далеч, далеч напред сянка на вожда. Мисълта на генсека не може дори да се приближи до мисълта на гения.

Ожесточените междуособици, които не престават да разтърсват партията, обективно изискват от Сталин да прибегне в най-голяма степен до широка пропаганда на Лениновото наследство, на неговите идеи и изводи. И така, осенява го идеята да подготви за Свердловския университет кратък курс от лекции на тема „За основите на ленинизма“. Тези лекции са изнесени наскоро след смъртта на Ленин. А през април и май 1924 г. са публикувани в „Правда“. Изглежда, именно те донасят на Сталин известно признание на „теоретик“.

Образованието не само на основната маса от населението — селяните, — но и на работническата класа, на партийните членове е твърде ниско. Имат нужда от азбуката на ленинизма. Само пълната популярност, достъпност, яснота и простота могат да осигурят разбирането на Лениновите идеи. Сталин се оказва готов за решаването на тази задача. Неговото катехизисно мислене ще му свърши работа, каквато нищо друго не би му свършило. Телеграмно къси фрази. Никакви заплетени термини. Никакво задълбочаване. Но яснота, яснота, яснота… Лекциите са приети добре. „Просветителите“ от агитацията и пропагандата — агитпропите — ги използват широко за ликвидиране на политическото невежество на населението. По-късно усърдните Сталинови пропагандисти канонизират и превръщат „Въпроси на ленинизма“ и „За основите на ленинизма“ в догматичен цитатник. Тези два негови труда действително приличат на мозайка от цитати. Махнат ли се те, в много от сборниците ще останат комай само препинателните знаци. А тогава се нижат издания след издания…

В тия трудове на Сталин има доста положения, върху които се формира светогледът на милиони съветски хора. Обаче същественото тук е, че при тълкуването на Лениновите идеи генералният секретар най-безбожно прекроява много от тях. Така например, когато говори за същността на диктатурата на пролетариата, той слага фактически ударението само върху насилствената й страна, като я „освобождава“ до шушка от демократичното й съдържание. И затова днес не бихме могли да четем, без да потръпнем, Сталиновата творба „Относно политиката за ликвидиране на кулачеството като класа“, защото знаем какво е стояло зад нея.

Държавното издателство за политическа литература бълва сборник след сборник. Без Сталин редакторите не смеят нищичко да променят, да уточнят, да поправят. Затова в единадесетото издание (1945 г.) на сборника „Въпроси на ленинизма“ се сблъскваме с изречения, които ни карат да се стъписваме. Сталин полемизира, ругае, критикува, опозорява Зиновиев, Каменев, Сорин, Слуцки, Бухарин, Риков, Радек и много, много други, сякаш те са още живи: „я да послушаме Радек“, „Троцки говори вече две години“, „Каменев има предвид“, „А как говори Зиновиев?“, „Тези факти са известни на Зиновиев“, „Бухарин пак говори…“. Разбира се, знаем, че тези съчинения са писани, когато всички тия хора, както хиляди и милиони други са били живи. Но оттогава са минали години, а той не спира да полемизира с ликвидираните по негово нареждане опоненти. Аргументите, които изтъква в борбата си вече със сенките на преселили се в небитието люде, изглеждат днес не само несъстоятелни в научно отношение, но и кощунствени. И макар че в книгата през ред е набрано с тлъсти букви: „Аплодисментите преминават в овации“, „Гръм от аплодисменти“, „Всички стават и приветстват любимия вожд“, „Гръмогласно «ура»!“, макар че всичко това е минало, не ни напуска усещането, че това е някакъв кошмарен сън. Да унищожи опонентите си и да продължава да се гаври с тях и след смъртта им може само човек, който напълно е потъпкал всички общочовешки морални норми. Затова дори верните заключения, които могат да се срещнат в примитивното популяризаторство на Сталин, се възприемат като кощунство.

Когато Сталин се подготвя да чете, а после и да публикува лекциите си, още не е изцяло в плен на своите идеологически предразсъдъци, които по-късно той усилено насажда. Така например не можем да си представим, че към края на живота си би позволил някому да пише онова, което той е написал през 1924 г. за Лениновия стил. В средата на 20-те години все още е могъл да каже, без да влиза в конфликт с истината, че стилът на ленинизма съчетава руския революционен размах с американската деловитост. „Американската деловитост — пише генсекът — е оная неукротима сила, която не знае и не признава прегради, която срива с деловитата си настойчивост всички и всякакви препятствия, която не може да не доведе докрай веднъж започнатото дело.“[1] Мисля, че ако в по-късните години някой би изрекъл публично Сталиновите думи „Съчетаване на руския революционен размах с американската деловитост — това е същината на ленинизма в партийната и държавната работа“[2], щял е горчиво да се разкайва. През 20-те години мисълта на Сталин, макар и без полет и озарение, все още не е напълно стегната в обръча на войнстващия догматизъм.

Тук именно е най-уместно да кажа нещо за интелектуалната нагласа на Сталин, макар че по-нататък пак ще се върна на този въпрос. Тя се формира под влиянието на догматичната религиозна храна, на практическата му дейност в революционната борба, на безразборното запознаване с трудовете на основоположниците на научния социализъм. Можем с увереност да твърдим, особено въз основа на четвърта глава от краткия курс по „История на ВКП(б)“, че той и до края на живота си не успява да си изясни въпросите за съотношението между теорията и метода, за взаимната връзка между обективното и субективното, за същината на законите на общественото развитие. Неговите твърдения, че всичко в природата и обществото е предварително програмирано от желязната необходимост, явно избиват на фатализъм: „социалистическият строй ще дойде след капиталистическия, както денят след нощта“. Марксистката теория е компасът на кораб: корабът и без друго ще доплава до другия бряг, но с компас — по-бързо. Сталин осмива ония, които се вслушват в „изискванията на разума“, във „всеобщия морал“, и възпява вулгарния материализъм, подквасен с насилие. И, разбира се, твърди, че „за пример на пълното съответствие на производствените отношения с характера на производителните сили служи социалистическото народно стопанство в СССР“. Неговата аргументация винаги звучи или като максима, или като присъда.

Цялата история, разказана в краткия курс, е верига от победи за едните и поражения за другите — шпионите, двуличниците, враговете, престъпниците. Сталин всичко е побрал в прокрустовото ложе на схемата: в живота трябва да бъде така, както е в теорията. В онази, която той проповядва. Такъв подход, казват Маркс и Енгелс, може да сведе идеологията до „превратно мислене“. За щастие, марксистко-ленинската идеология остана неподвластна на Сталин. По логиката на Сталин всичко, което става, е закономерно: разрастването на комунистическите партии — да; разгромът на „десния уклон“ — несъмнено; „предателството“ на социалдемократическите партии — естествено, и така нататък. За творчество, за свободен полет, за игра на въображението, за дързост на мисълта не е оставено място в тая „знаменита“ четвърта глава.

Интелектът на Сталин е в плен на схемата. Помислете: три основни черти на диалектиката, четири етапа в развитието на опозиционния блок, три основни черти на материализма, три особености на Червената армия, три основни корена на опортюнизма и т.н. Мисълта на „вожда“ е еднопосочна: всичко, което излиза изпод перото му, е по-нататъшен развой на марксистко-ленинската теория. Всяка негова „мъдра“ мисъл е програма. Всичко, което не се съгласува с неговото становище, е подозрително, а най-вероятно — вражеско. Вулгаризирането, опростенчеството, схематизмът, еднопосочността, безапелационността придават на Сталиновите възгледи примитивно-фанатичен характер. Имаме всички основания да твърдим, че той нито за момент не се е съмнявал в „гениалността“ на онова, което казва. Едно от доказателствата за такъв извод е любовта му към себецитирането, за която споменахме вече. Но интелектът на Сталин има, както личи, и една силна черта: практицизма. Всяко теоретично положение генералният секретар се опитва (често твърде механично) да обвърже с конкретните изисквания и потребности на социалната практика. Ще кажа направо: не всички трудове на другите марксисти притежават тази конкретно-практическа насоченост. Но у Сталин тази практическа заостреност, ще подчертая още веднъж, няма диалектически характер. Механицизмът, автоматизмът на действието, избиващ понякога във фатализъм, често пъти придават на трудовете му карикатурен характер. В речта си на първото съвещание на стахановците Сталин заявява: „Много е трудно, другари, да се живее само с едната свобода. (Одобрителни възгласи, аплодисменти.) За да може човек да живее добре и весело, нужно е благата на политическата свобода да се допълват с материални блага. Характерната особеност на нашата революция е в това, че даде на народа не само свобода, но и материални блага, и възможност за заможен и културен живот. Ето защо у нас започва да се живее весело и ето на каква почва израсна стахановското движение.“[3] Мисля, че не е нужно да се коментира тази аргументация за източниците на стахановското движение. Вулгарността и примитивизмът дълго време са втълпявани. Ние понякога още не можем да си дадем сметка колко тежки и трайни са последиците от това „замърсяване“ на съзнанието на хората.

През 20-те години изборът на методите, които трябва да се използват в борбата за социалистическо преустройство на обществото, се съчетава с активна теоретична работа на ръководителите на партията. В „Правда“ и „Болшевик“ се появяват редовно статии на Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин, Калинин, Ярославски и други партийни дейци, опитващи се да си изяснят ситуацията и перспективите на социалистическото строителство. Някои от тях успяват да публикуват доста от трудовете си. Така например за десет години след революцията Троцки все пак издава 21 тома от своите съчинения. В броя си от 4 декември 1924 г. „Правда“ съобщава, че ленинградското отделение на Госиздат започва да издава съчиненията на Зиновиев в 22 тома. Комисията по издаването на неговите съчинения ги оценява като своеобразна „работническа енциклопедия“. Пак в „Правда“ е поместена информация за излизането на сборника „Октябрь. Избранные статьи В. И. Ленина, Н. И. Бухарина и Й. В. Сталина“. Особено много са материалите, подготвени от Бухарин — „Противоречията в съвременния капитализъм“. „За новата икономическа политика и нашите задачи“ и други.

През 20-те години изборът на методите, които трябва да се използват в борбата за социалистическо преустройство на обществото, се съчетава с активна теоретична работа на ръководителите на партията. В „Правда“ и „Болшевик“ се появяват редовно статии на Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин, Калинин, Ярославски и други партийни дейци, опитващи се да си изяснят ситуацията и перспективите на социалистическото строителство. Някои от тях успяват да публикуват доста от трудовете си. Така например за десет години след революцията Троцки все пак издава 21 тома от своите съчинения. В броя си от 4 декември 1924 г. „Правда“ съобщава, че ленинградското отделение на Госиздат започва да издава съчиненията на Зиновиев в 22 тома. Комисията по издаването на неговите съчинения ги оценява като своеобразна „работническа енциклопедия“. Пак в „Правда“ е поместена информация за излизането на сборника „Октябрь. Избранные статьи В. И. Ленина, Н. И. Бухарина и Й. В. Сталина“. Особено много са материалите, подготвени от Бухарин — „Противоречията в съвременния капитализъм“. „За новата икономическа политика и нашите задачи“ и други.

През 20-те години изборът на методите, които трябва да се използват в борбата за социалистическо преустройство на обществото, се съчетава с активна теоретична работа на ръководителите на партията. В „Правда“ и „Болшевик“ се появяват редовно статии на Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин, Калинин, Ярославски и други партийни дейци, опитващи се да си изяснят ситуацията и перспективите на социалистическото строителство. Някои от тях успяват да публикуват доста от трудовете си. Така например за десет години след революцията Троцки все пак издава 21 тома от своите съчинения. В броя си от 4 декември 1924 г. „Правда“ съобщава, че ленинградското отделение на Госиздат започва да издава съчиненията на Зиновиев в 22 тома. Комисията по издаването на неговите съчинения ги оценява като своеобразна „работническа енциклопедия“. Пак в „Правда“ е поместена информация за излизането на сборника „Октябрь. Избранные статьи В. И. Ленина, Н. И. Бухарина и Й. В. Сталина“. Особено много са материалите, подготвени от Бухарин — „Противоречията в съвременния капитализъм“. „За новата икономическа политика и нашите задачи“ и други.

Сталин гледа да не „изостава“. Но по-голямата част от статиите му през 20-те години е посветена не толкова на популяризирането на ленинизма, колкото на полемиката с ръководителите на различните групировки, опозиционни групи и фракции. Тук той се чувства като риба във вода. Надали ще е преувеличено да се каже, че благодарение на борбата му с опозиционерите, на настъпателната гръмогласна критика, отправяна срещу довчерашните му другари по съдба и борба, той става и „теоретик“. Впрочем за това пише и Троцки в книгата си „Сталиновата фалшификаторска школа“. Той отбелязва, че Сталин е станал „теоретик“ в борбата си срещу троцкизма. В полемиката, в безбройните схватки и „разобличения“ Сталин изостря мисленето си. Изказванията му на партийните конгреси и конференции, на пленумите и на заседанията на Политбюро са сурови, решителни, в по-голямата си част непримирими. Но понякога поради тактически съображения си позволява и либерални „отстъпки“, например на 11 октомври 1926 г. на заседание на Политбюро той изнася доклад „Относно мерките за смекчаване на вътрешнопартийната борба“. Вярно е обаче и това, че тези „смекчаващи мерки“ се свеждат до формулирането на пет ултимативни точки, които ще трябва да приемат лидерите на опозицията, ако искат да останат в Централния комитет.

В полемиката с идейните си опоненти Сталин се преобразява: придобива красноречие, подхвърля хапливи изрази, понякога с личен, оскърбителен характер. Използва без всякакво смущение епитети като „дърдорко“, „клеветник“, „объркан човек“, „невежа“, „празнодумец“, „подмазвач“. Генералният секретар дори се гордее с репутацията си на груб, но непримирим борец за единство на партията, против фракционерството, за чистотата на ленинизма. В заключителното си слово на XIV конгрес Сталин, както посочихме вече, подлага на остра критика Каменев, Зиновиев и Соколников. Присвоявайки си сякаш правото да бъде груб и като генерален секретар, той заявява, сподирен от одобрителния смях на делегатите: „Да, другари, аз съм прям и груб човек, вярно е това, не го отричам.“

Повтарям, често тази негова „прямота и грубост“ има направо оскърбителен характер. Например още в самото начало на писмото отговор до юриста С. Покровски, който се опитва да си изясни отношението на Сталин към теорията на пролетарската революция, генералният секретар го нарича „самовлюбен нахалник“ и завършва в същата тоналност: „Вие бъкел — дори и бъкел — не сте разбрали от въпроса за прерастването на буржоазната революция в революция пролетарска… Извод: трябва да имаш нахалството на невежа и самодоволството на ограничен еквилибрист, за да обръщаш така безцеремонно нещата с краката нагоре.“[4] Такива са стилът и езикът на Сталиновата критика. Дори сериозните аргументи, които използва в борбата против опозицията, са украсявани често с груби епитети. Той отсича напълно уверено: това е така, а това е заблуда. Основоположниците на научния социализъм никога не са си позволявали такова нещо. Защото иначе биха се оказали в положението, за което пише Рабиндранат Тагор:

Пред грешките затръшваме вратата.

Във смут е истината: а как сега нататък?

Колкото повече расте авторитетът му и колкото по-голямо политическо значение добива постът генерален секретар, толкова по-често Сталин прибягва до използването на собствените си изказвания като аргументи. При това обстоятелство във висшата инстанция те придобиват силата на истина. Но колкото повече време минава, толкова по-малко Сталин забелязва това. Така например, като дава в своите лекции в Свердловския университет дефиниция на ленинизма, във „Въпроси на ленинизма“, Сталин фактически издига това определение като нещо съвършено и универсално. По-нататък той многократно прибягва към изобилното цитиране на собствените си думи, придружавано от неизменните оценки като „всичко това е правилно, тъй като произтича изцяло от ленинизма“, и все в този тон. Понякога просто се изумяваш колко високо генералният секретар поставя и цени собствените си изводи. По-късно това ще му стане правило: да отпраща читателите към своите статии и книги. В отговора си на Покоев „Относно възможността за построяване на социализма в нашата страна“ той не само премълчава, че тази идея принадлежи изцяло на Ленин, но и говори, че именно той, Сталин, е неин автор. Без да си създава главоболия със специални аргументи, в post scriptum генералният секретар направо заявява: „Да бяхте взели «Болшевик» (московския) №3 и прочели там моята статия. Това би ви улеснило в работата.“ А що се отнася до самия отговор, наред е правилните положения Сталин набляга подчертано върху една идея: „работническата класа в съюз е трудовото селячество може да доунищожи (разредката моя — Д.В.) капиталистите в нашата страна“; „опозицията обаче казваше, че няма да можем да доунищожим нашите капиталисти и да построим социалистическо общество“; „ако ние не смятахме да доунищожим (разредката моя — Д.В.) нашите капиталисти… тогава напразно сме взели властта…“[5] и тъй нататък. През 1926 г. акцентът върху „доунищожаването“ на остатъците от експлоататорските класи е повече от очевиден. Но струва ми се, че тогава това не е било главната задача. С течение на времето „доунищожаването“ ще прерасне в дълбоко погрешния тезис за изостряне на класовата борба в процеса на движението напред към социализма. „Убиването“ и „доубиването“ скоро ще станат кажи-речи главното занимание на Сталин.

Въпреки твърде посредственото, примитивното равнище на теоретичните обобщения, излизащи изпод перото му, Сталин много обича да дава определения, да формулира дефиниции. Може да бъдат изброени такива широко известни негови определения: за същността на ленинизма, за същността на нациите, за политическата стратегия и тактика и т.н. Възможно е да са изиграли някаква роля в популяризирането на основите на ленинизма. Но като човек, твърде податлив на догматично мислене, той буквално канонизира определенията, можел е да построи цялата си реч върху доказателството, че този или онзи опозиционер не разбира един или друг въпрос.

Но като че ли най-негативното в теоретичното „творчество“ на Сталин е, че той фактически отхвърля хуманната същност на социализма, обосновава постепенно, ако може така да се изразя, „жертвения социализъм“. Това светогледно становище ще му позволи след време да премине с лека ръка към нечувани масови репресии, към широко прилагане на насилието като главен социален лост в строителството на социализма. По същество анализът на теоретичните възгледи на Сталин и особено на методите и начините на материализирането им ни позволява да направим извода, че генералният секретар постепенно се откъсва от ленинизма. Звучи парадоксално, но е факт: оставайки болшевик, Сталин и до края на живота си няма да стане ленинец! А това е ръководителят на партията! От многото разновидности на социализма — утопичен, дребнобуржоазен, казармен, научен — Сталин създава нещо свое. Неговият социализъм е бюрократичен, носещ в себе си чертите и на догматичния, и на казармения. С една дума — сталински. Не, той не смогва, не съумява, не успява да деформира всичко в живата тъкан на социализма, строен от милиони хора. Но днес вече знаем, че не бива да се смята за социалистическо едно общество, където има само висока степен на обобществяване, където колективното е над личното, където всичко се планира „отгоре“. Истинският социализъм, както го е виждал Ленин, поставя в центъра на вниманието ЧОВЕКА. Същността на Лениновата концепция за социализма са демокрацията, хуманизмът, човекът, социалната справедливост. Такъв подход никога не може да бъде съчетан с насилие, с отчуждаване на народа от властта, с издигане на вожд полубог. А това показва, че от средата на 1926 г. Сталин започва все повече и повече да се отдалечава от Лениновата концепция за социализма.

Справедливостта изисква да отбележа, че генералният секретар пише сам своите статии, речи, реплики и отговори. Разказите на неговите помощници и на работилите в различно време с него други отговорни лица от апарата на генералния секретар дават основание да се направи следният извод: въпреки огромната си натовареност Сталин работи твърде много над себе си. По специална негова поръчка всеки ден му подбират литература, изрезки от статии, обобщени сведения по материали от местния партиен печат, обзори на чуждестранни издания, най-интересните писма.

Веднъж той дълго задържал писмо от Берлин с адрес на подателя: Целендорф, Валдемарщрасе, 11, „Вила Нина“, В. П. Кримов. Доста необикновено писмо. Авторът му е един от „предишните“, писател, избягал от Русия през 1917 г., но взиращ се най-внимателно, до болка в очите и в сърцето в нова Русия. Сталин подчертава редовете: „Пиша Ви като на един от най-големите държавни дейци в съвременна Русия. Аз съм пацифист и интернационалист, но при все това обичам Русия повече от всяка друга страна. Може би виждам оттук някои неща, които Вие не виждате отвътре така ясно при цялата Ваша осведоменост.“ (тук червеният молив е минал два пъти — б.а.).

Нужно е на всяка цена да запазите властта във вашите ръце като предводители на пролетариата, не щадейки нищо. Помнете: „Който не е способен да извърши злодеяние, той не може да бъде държавен мъж.“ Преди всичко армията. Не е нужно непременно да воюва, но трябва да я има. За нея всичко трябва да се знае от всички в преувеличен размер. Колкото повече всякакви военни демонстрации, толкова по-добре… Никакви средства не бива да се щадят при полагането на грижите за увеличаване на населението в Русия и за цялостното му възпитание. Това е най-страшното оръжие против капиталистическия свят. Днес е ясно, че съвременна Русия може да даде нов закон на историята: връщане на махалото в обратна посока може и да няма; то може завинаги да остане вляво… Не са нужни лъжи, но са нужни две истини и за голямата трябва да се мълчи известно време и с това да се накарат хората да вярват в по-малката; а когато се окаже необходимо, малката ще отстъпи пред голямата… Не трябва да се потиска религията, това ще я направи по-силна. Привличайте частния капитал. Докато държавната власт е у вас, това не представлява никаква опасност. Проявата на съвременното руско творчество трябва да се поддържа, без да се жалят разходите. Да кажем, литературата, може би балетът. Нужно е да се хвърлят в останалия свят бистри кристалчета от съвременна Русия: с това понякога може да се направи повече, отколкото с най-широката пропаганда… Революцията вече извърши колосално много. Но експериментът тъпче на едно място, нужни са някакви реални резултати. Нужно е изпълнението на нещо от обещаното благополучие на пролетариата. А сега у вас има повече бюрократично разтакаване, отколкото в царския строй. Има случаи, когато е изгодно да се протакат нещата, но като цяло тази система е гибелна.

Сталин дълго държи писмото, без повече да подчертава, тъй като почти всеки ред е, както му се струва, умно написан, премислен, изстрадан. Поглежда още веднъж подписа: едър, разтеглен „Вл. Кримов“; „публикуването на писмото ми е нежелателно“. Слага писмото в папчицата отстрани, където са книжата за повторно разглеждане.

В годините 1924–1928 Сталин неведнъж кани при себе си професори от Промишлената и Комунистическата академия, с които се консултира по въпроси на обществознанието. Чувства се особено слаб във философията. Познава историята значително по-добре. Не проявява особено усърдие да задълбочава икономическите си познания. Заедно с това дълготрайният му опит в работата на такъв пост, където му се налага да се занимава с най-разнообразни проблеми, формира у него много тънък усет и твърде практичен ум, способен бързо да оценява ситуацията, правилно да се ориентира в калейдоскопа от проблеми и да отделя главните елементи. Природната наблюдателност, рядката му способност да запомня физиономии, имена и факти, богатият му опит в общуването с цялата кохорта свръхобразовани личности от Лениновото обкръжение напълно закономерно изработват у Сталин и нещо негово, неповторимо. Например, без да бъде теоретик, той превъзхожда мнозина от своите колеги с прагматичния си подход към теорията, с умението си максимално плътно да я „прилепва“ към практическите задачи.

Само няколко месеца след смъртта на Ленин мнозина почувствали „твърдата ръка“ на Сталин, който нищо не забравя и не прощава. Постави ли веднъж целта, формулира ли задачата, проявява понякога поразителна жилавост и упоритост в осъществяването им. Същата линия проличава и в неговите трудове. В статиите и брошурите му има, естествено, „дотъкмявания“, някои поправки, но в главното той упорито повтаря онова, което е казал по-рано. Това прави впечатление на околните и с течение на времето добива неусетно учебникарски мирис. Понеже веднъж казва, че „ленинизмът е теория и тактика на пролетарската революция изобщо, теория и тактика на диктатурата на пролетариата по-специално“[6], той канонизира това определение. Безспорно в етапа на непосредствената борба за оцеляване на новия строй тази дефиниция изиграва своята роля, допринася да бъдат разбрани по-пълно същността на Лениновите идеали и цели. Но у Сталин тая формула така си и остава вкаменена дълги години, макар да е очевидно, че е значително по-бедна от съдържанието на теорията и практиката на ленинизма. Ограничаването на Лениновите идеи само в рамките на теорията и тактиката на диктатурата на пролетариата става предпоставка за много несполуки в по-късната практика на социалистическото строителство.

А ленинизмът е цялостна научна система от философски, икономически и социално-политически възгледи по пътя на познанието и на революционното преобразуване на света. Обаче дори и най-малките отклонения от Сталиновото тълкуване на същината на ленинизма са разглеждани като опортюнистична ерес с всички произтичащи от това последици.

Сталин е голям майстор в опростяването на марксистко-ленинската теория, често пъти до примитивизъм. Струва ми се, Ремарк е казал, че всеки диктатор започва най-напред с опростяване. Именно на Сталин, нека пак да повторя, принадлежи „заслугата“ за насаждането на схематизъм в теорията, в историята на партията. Възможно е при ония условия това вулгаризиране, понякога дори лековато разбиране на същността на пролетарската диктатура, на класовата борба, на стратегията и тактиката на работническата класа, на революционния метод и на основните закони на диалектиката да е било необходимо, като се има предвид равнището на общата и политическата култура на трудещите се. Но скоро, към края на 20-те години, вече става просто невъзможно да се появят други, по-сериозни и по-задълбочени трудове. Не остава нищо друго, освен да се коментират, анализират и славословят Сталиновите съчинения. Теоретичната мисъл в обществознанието изпада в състояние на летаргия цели десетилетия. Именно Сталин пръв започва да нагажда едни или други теоретични изводи към даденостите в живота, в общественото битие. Натикването на марксизма-ленинизма в елементарни схеми, а често и префасонирането му рязко преустановяват развитието на обществената мисъл. На нивата на простичките концепции, често пъти погрешни, започват да избуяват догматични възгледи. Догматизмът може да бъде сравнен с кораб, заседнал на плитчина. Вълните го обливат, а корабът не помръдва, макар че на пръв поглед движението се запазва. Сталин подхожда към идеологията крайно прагматично, като смята, че за да бъде идеологията на мястото си, трябва да действа вътре в страната като цимент, а извън нея — като експлозив.

Много от неговите теоретични изводи с течение на времето стават източник на големи социални нещастия. Мисля си понякога, че интересната, оригиналната идея има сякаш и цвят: оранжев, теменужен, пурпурен, изумруденолазурен… Все едно че лъч пронизва мъглата, мрака, здрача и откроява силуета, очертанията на желаната Истина. Изглежда, че светът на мислите не е само многострунен, но и многоцветен. Но ти трябват очи, за да видиш тези, багри. Мисълта на Сталин е била сива и с течение на времето избуява в практиката с най-мрачните си тонове. Помислете сами.

На 14 и 15 януари 1924 г. се провежда пленум на Централния комитет, на който се разглеждат много въпроси. За международното положение доклад изнася Зиновиев. Докладчикът и изказващите се подлагат на критичен анализ несполуките в Германия, където по мнението на мнозина не е използвана революционната ситуация. В своето изказване Сталин се спира на ролята на Радек в разглежданите събития (Радек по онова време е в Германия): „Аз съм против това да се прилагат спрямо Радек репресии за неговите грешки по германския въпрос. А той е допуснал доста такива грешки, от тях съм отделил тук седем парчета.“ Любимо занимание на генсека е да нанизва на дълга връв грешките на другите. Няма да изброявам всичките седем, ще се спра само на грешката, която Сталин като в инвентарен опис номерира четвърта. Радек смята, продължава той изброяването, че „главният враг в Германия е фашизмът, и счита за необходима коалицията със социалдемократите. А нашият извод е: нужно е да водим бой на живот и смърт със социалдемокрацията“[7]. Това не е просто невинна теоретична грешка в анализа. Политическото късогледство на Сталин при оценяването на фашизма и на социалдемокрацията ще струва скъпо на комунистите, на всички демократични сили. Неговото сиво, а по-точно измамно възприемане на най-остри проблеми говори за явното му неумение да анализира многопосочните им връзки.

Още един пример за теоретичната му ограниченост. На Октомврийския пленум на ЦК на РКП(б) през 1924 г. се обсъжда въпросът за работата в селото. Докладва Молотов. Дълга реч произнася Зиновиев (който също като Молотов и Сталин се ориентира лошо в аграрните въпроси). Но този път оценява доста вярно общата обстановка: „Ние обсъждаме сега не само въпроса за работата ни в селото, но и за отношението ни към селянина изобщо, тоест много по-общ въпрос, който вероятно няма да слезе, от сцената дълги години, тъй като изцяло опира до проблема за прилагане на диктатурата в дадената обстановка.“[8] В своето изказване Сталин се опитва да даде редица политически и теоретични препоръки, в които може да се видят зародиши на бъдещите големи грешки. Първото, което трябва да направим, казва той, е „да завоюваме селячеството отново“, второ, да видим, че „се е изменило полето на борбата“, трето, „трябва да създадем кадри в селото“[9]. 1924 г. е, а речта на Сталин звучи, като че ли е вече 1929… „Проницателен“ и последователен в затвърдяването на тежките грешки. Такъв е Сталин като интерпретатор на ленинизма.

Още веднъж ще засегна теоретичните гледища на Сталин в следващите години. Но сега, във времето на избора и борбата за разпространяване на идеите на ленинизма сред масите, той за пръв път усеща силата на влиянието върху обществото, оказвано не само от научните концепции, но и от литературата и изкуството.

Бележки

[1] Сталин, И. В. Соч. Т.6, с.187-183.

[2] Пак там, с.188.

[3] Сталин, И. В. Вопросы ленинизма. Изд. II-е. М., 1952, с.537.

[4] Сталин, И. В. Соч. Т.9., с.315, 321.

[5] Сталин, И. В. Соч. Т.8., с. 95, 96, 98.

[6] Сталин, И. В. Вопросы ленинизма. Изд. II-е. М., 1952., с.2.

[7] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.109, л.32, 33.

[8] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.154, л.54.

[9] Пак там, л.67.