Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (31) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

В сянката на „вожда“

След XVII конгрес на ВКП(б) от ония, които десет години по-рано, на XIII партиен конгрес, образуват ядрото на партийното ръководство, в състава на Политбюро остава само Сталин. Бурите на междуособиците помитат другите от политическата арена. На Сталин му е тясно и неудобно с тях. Та нали го познават от всички страни — твърд и колеблив, настъпателен и безпомощен, симпатичен и жалък. Знаели са, че революцията е имала само един вожд — Ленин, че Сталин в най-добрия случай е играел третостепенни и четвъртостепенни роли. Знаели са, че почти във всичко друго освен във волята Сталин е отстъпвал на мнозина. Тясно му било на капитанското мостче с Троцки, който го смятал за „посредственост“; с Бухарин, който го нарича „източен деспот“; с Риков, който никога и никого не тачел освен Ленин; със Зиновиев, който смятал, че трябва да бъде признат за естествен наследник на Ленин; с Каменев, който мислел почти същото като своя най-близък приятел. Те бързо се оказали непотребни в неговите очи не само защото, както е прието да се смята, се хвърляли постоянно от една „опозиция“ към друг „уклон“, но и защото не са можели, пък и не са искали, да „видят“ в него вожда. Когато четял избраните произведения на Бонапарт, Сталин сигурно е задържал повечко погледа си върху следните редове: след превземането на Тулон през 1794 г. Дюгомие, началникът на Наполеон; представя храбрия офицер за чин бригаден генерал, като в препоръката си до Комитета за обществено спасение отбелязва: „Наградете и издигнете този младеж, защото, ако вие не направите това, той сам ще се издигне.“^[1] Сталин е можел „сам да се издигне“ само при друг състав на обкръжение. Нужни са му били други съратници.

След XVII конгрес на партията на трибуната на Мавзолея, в президиумите на събранията и около масата на Политбюро със Сталин са нови лица: А. А. Андреев, С. М. Киров, С. В. Косиор, В. В. Куйбишев, В. М. Молотов, Г. К. Орджоникидзе, а също така А. И. Микоян, Г. И. Петровски, П П. Постишев, Я. Е. Рудзутак, В. Я. Чубар, по-късно — А. А. Жданов, Р. И. Ейхе. Между тях той бърже отделя „ядрото“ — Молотов, Каганович, Ворошилов. Скоро обаче сред членовете и кандидат-членовете на Политбюро се появяват зеещи празноти — от ръката на убиец пада Киров, много скоро умира Куйбишев, самоубива се Орджоникидзе, извадени са от състава и стават жертви на репресиите Косиор, Постишев, Рудзутак, Чубар. Ейхе… Пред очите на шестима членове на Политбюро и един кандидат-член се разиграва от 1937 до 1939 г. едва ли не най-зловещата сцена в нашата история. Тия хора не са били само очевидци и свидетели. Всички те, особено Сталин в обкръжението на най-близката му „тройка“, са преки участници в трагедията. На нито един от тях не достига мъжество да прочете, не, да изкрещи на „вожда“ думите от Гьотевия „Фауст“:

От тая зала, където е издигнат твоя трон,

виж царството си: и сякаш тежък сън

ще видиш. Зло след зло народа ти обгръща

и тежкото ти беззаконие в закон

навред в империята се превръща.

Но пред Сталин не е имало империя, а първата социалистическа държава на работниците и селяните, за пръв път взели властта и… връчили я в ръцете на „великия вожд“. Никой от обкръжението не му попречва, никой нищо не прави, за да бъде спряно беззаконието. Никой не се опитва да използва шанса на съвестта си. Е тогава, що за хора са били тия около Сталин? Ще успеем ли да ги видим какви са в полумрака на сянката, хвърлена от „вожда“?

Не много отдавна, до пролетта на 1986 г., във вилното селище Жуковка край Москва човек можеше да срещне старец с високо чело и винаги с пенсне, разхождащ се бавно по алеята край вилите. Почуквайки лекичко с елегантното си бастунче, той внимателно се вглеждаше в редките минувачи с избелелите си кафеникави очи. Износеният му мъхест балтон, старовремските му, раздули се вече чепици и угасналият му поглед говореха, че разхождащият се старец е някакъв много видял и много преживял човек. Но надали би могъл някой да каже, че е минал вече деветдесет и шестте години и че не е кой да е, а бившият председател на Съвета на народните комисари, бившият член на Политбюро, бившият народен комисар на външните работи и един от най-близките съратници на Сталин Вячеслав Михайлович Молотов. Още при Ленин този дълголетник става секретар на Централния комитет на партията и кандидат-член на Политбюро. И макар че историята е запазила редица неодобрителни забележки на Владимир Илич за стила на работа на Молотов в Секретариата (например, че развъждал „под носа си най-безсрамен и най-глупав бюрократизъм“^[2]), той е един от ония последни мохикани, които са работили с Ленин преди много години. Само по себе си това е уникално явление — да срещнеш в средата на 80-те години човек, който е влизал в състава на Централния комитет, възглавяван от Ленин! Срещалият се много пъти с Молотов поет Ф. Чуев притежава многобройни документални свидетелства за този най-близък съратник на Сталин. „Беше скромен, точен и пестелив. Следеше нищо да не се похаби, лампите в другите стаи да не светят напразно. Когато на 8 ноември 1986 г. умря — записал е Чуев, — и отвориха завещанието му, в плика бе спестовната му книжка — 500 рубли за погребението му…“

Да, този човек е работил с Троцки и Бухарин, с Риков и Зиновиев; седял е с часове на масата за преговори с Хитлер и Рибентроп; познавали са го Чърчил, Рузвелт и Труман. Той е един от „архитектите“ на пакта за ненападение и договора за дружба и за границата с Германия. Все още мнозина в Съветския съюз помнят драматичните думи на Молотов, произнесени от него (а не от Сталин!) на 22 юни 1941 г. по обяд: „Нашето дело е справедливо. Врагът ще бъде разбит. Победата ще бъде наша.“ (Днес ние с положителност знаем, че Сталин е бил зашеметен от катастрофалното начало на войната. До последния момент у него мъждукала в дълбините на душата му искрицата надежда, че войната може да бъде избегната или поне началото й да бъде отдалечено. Доверяващият се уж не на интуицията си, а само на фактите Сталин се оказва в плен на едно мимолетно предположение. По-точно — на желанието си. И толкова силно е потресен, че се отказва да говори на народа и възлага на „дясната си ръка“ Молотов да прочете обръщението. Както и да го убеждават членовете на Политбюро, не е в състояние да направи това. Не успява да дойде на себе си от шока и депресията. Решава да произнесе реч, когато, както се надявал, нападението ще бъде отбито. Дори и не предполагал каква катастрофа е надвиснала!)

Дълги десетилетия Молотов става същинска сянка на „вожда“. Навсякъде е с него — на заседанията на Политбюро, на трибуната на Мавзолея, по страниците на вестниците, на международни конференции… Дори когато „Правда“ публикува обръщението на Молотов, слага по навик до него голям портрет на Сталин…

За какво ли е мислел през последните години от живота си? Какво си е спомнял този отломък от някогашното могъщество? Може би докладите си пред конгресите? Молотов бил специалист по организационните въпроси. Може би заседанието на Централния комитет през декември 1930 г., когато Риков е свален от поста председател на Съвета на народните комисари, а сам Сталин предлага кандидатурата на Молотов? Тогава Молотов казва, че редица години вече следва „школата за болшевишки начин на работа под непосредственото ръководство на най-добрия ученик на Ленин, под ръководството на другаря Сталин. Гордея се с това“.

Нужно е да се каже, че изминалите след смъртта на Сталин десетилетия не го променят. Малко преди смъртта си той се произнася за Сталин така: „Ако не беше той, не зная какво щеше да се случи с нас.“ И до последните си дни смята, че Сталин е гениален, убеден е, че Тухачевски е бил военната сила на „десните“ Риков и Бухарин, които уж готвели заговор. Твърди, че „1937 г. ни позволи да отстраним у нас «петата колона» по време на войната“. Естествено, съгласява се Молотов, „бяха допуснати грешки, загинаха и мнозина честни комунисти, но с меки мерки беше невъзможно да се удържи завоюваното“. Мисленето на човека, преминал през най-различни ветрове на историята, сякаш се е вкаменило. А може би тук има хитро замислена морална мимикрия — опит да се използва последната възможност за оправдаване пред потомците? Върху този послушен, усърден, упорит и обигран изпълнител на Сталиновата воля лежи огромна отговорност за деформирането на законността, за превръщането на насилието в решаващ инструмент на властта.

На печално известния февруарско-мартенски пленум на ЦК на ВКП(б) през 1937 г. Молотов изнася доклад „Уроците от вредителството, диверсиите и шпионажа на японо-германско-троцкистките агенти“. Цялото съдържание на доклада наподобява призив към социален погром: „Вчерашните колебания на неустойчивите комунисти преминаха вече в актове на вредителство, диверсии и шпионаж в сговор с фашистите и в тяхна угода. Ние трябва да отговорим на удара с удар, да разгромяваме навсякъде по своя път отрядите на тези съгледвачи и подривници от лагера на фашизма… Ние трябва да побързаме и да привършим с този въпрос, без да го отлагаме и без да проявяваме колебания.“^[3]

И той не се колебае. През юни същата година един от доносниците (все пак призивът му „да привършим с този въпрос“ не е попаднал в празно пространство) пише на Сталин, че отговорният работник от Съвета на народните комисари Г. И. Ломов бил близък на Риков и Бухарин. Сталин резюлира по диагонала:

„До др. Молотов. Какво ще правим?“

Отговорът не закъснява и е съвсем кратък:

„За незабавно арестуване на тая гадина Ломов.

В. Молотов“^[4]

Съдбата на тоя човек е решена. Арест, разпити, присъда, разстрел. Членът на партията от 1903 г., някогашният делегат на историческата Априлска конференция, членът на Централния изпълнителен комитет на СССР, както и много хиляди честни болшевики са обявявани с едно драсване на перото за „врагове на народа“. Именно Молотов санкционира арестуването на първия секретар на Свердловския областен комитет Кабаков, народния комисар на леката промишленост Уханов, председателя на Далекоизточния краеви изпълнителен комитет Крутов и още много, много други комунисти. С прякото участие на Молотов от двайсет и осемте народни комисари, които ръководи като председател на Съвета на народните комисари, повече от половината са репресирани.

Молотов е бил жесток. През март 1948 г. председателят на Министерския съвет на РСФСР Родионов се обръща към него с молба да помогне за настаняването на 2400 инвалиди и престарели „специални преселници“ (заточеници). Отговорът на Молотов е кратък:

„Задължава се Министерството на вътрешните работи на СССР да настани 2400 инвалиди и престарели специални преселници в лагерните пунктове.

Зам.-предс. на Мин. съвет на СССР

В. Молотов“^[5]

Това е то, скрийте нещастниците в лагерите и проблемът е решен…

Молотов е твърде удобен за Сталин — човек, който от половин дума разбира намерението на „вожда“ и притежава колосална работоспособност. Сталин неведнъж отбелязва пред другите членове на Политбюро голямото усърдие на Молотов. Когато през март 1940 г. Молотов навършва петдесет години, Сталин нарежда град Перм да се преименува в Молотов, макар че по картата на страната вече се броят десетки градове, населени места, колхози и совхози с това име…

През 30-те години около Сталин вече не остават теоретици. Най-големият „теоретик“, естествено, е самият той. Но понякога дотолкова се умилостивява, че дава възможност и на някои от своите сподвижници, преди всичко на Молотов, да се проявят в теоретичните „откривателства“. В едно от писмата си Адоратски моли Сталин да напише за подготвяната от Комунистическата академия „Философска енциклопедия“ статия за стратегията и тактиката на ленинизма. Сталин слага върху писмото резолюция:

„До др. Адор.-ски

Страшно съм зает с практически въпроси и никак не мога да изпълня молбата Ви. Опитайте с Молотов: той е в отпуска: и е възможно да намери свободно време.

С ком. поздр.

Й. Сталин“^[6]

Разбира се, Молотов не е теоретик, но на фона на Ворошилов, Каганович, Андреев и някои други е по за предпочитане. Когато Бухарин вече го няма, единственият „тълкувател“ и: „генератор на идеи“ се оказва самият „вожд“. Не току-тъй 30-те и 40-те години са извънредно бедни на прозрения и открития в областта на обществознанието. Просто е невъзможно да ги има. И никак не е чудно, че на този фон и Молотов може да се похвали като „теоретик“.

Зад външната му невъзмутимост, изключително самообладание, непроницаемост и строго официална коректност се спотаява силна злобна воля, по която не се различава нито на йота от своя патрон. Чърчил, който няколко пъти се среща с Молотов, го характеризира така в своите мемоари: „Неговата приличаща на гюлле глава, черните му мустаци и будни очи, каменното му лице, обиграният му език и маниерът му да се държи невъзмутимо бяха подходящ израз на качествата и ловкостта му… Неговата като сибирска зима усмивка, внимателно претеглените и често пъти разумни думи, маниерът му да се държи приветливо го правеха идеално оръдие на съветската политика в бълващия смърт свят.“^[7] Това казва един негов политически недоброжелател, отбелязвайки у Молотов фанатичната му привързаност към работата. Със същата всеотдайност той поддържа Сталин по всички въпроси и от вътрешната политика. В сянката на „вожда“ той е едва ли не най-влиятелният и безпрекословен изпълнител на волята му. Без такива изпълнители култовата вождовщина, съвременното цезарство надали щеше да е възможно.

По усърдието си едва ли отстъпва на Молотов и един друг съратник на Сталин — Лазар Мойсеевич Каганович. Той съща е дълголетник. През ноември 1988 г. отбелязва 95-годишнината си в жилището си на „Фрунзенская набережная“ в Москва и сигурно възнамерява да доживее стогодишнината си, което Молотов не успя да направи.

С. И. Сьомин, който е работел след войната при члена на Политбюро академик Н. А. Вознесенски, ми разказваше: „Спомням си, отидох при Каганович с някакви книжа (той възглавяваше тогава и Военнопромишлената комисия), обут с нови ботуши. Каганович взе книжата, погледна ме и погледът му се спря на ботушите ми.

— Събуй ги! — изкомандва Сталиновият народен комисар.

— Защо? — заекнах аз, без нищо да разбирам.

— По-бързо ги събувай… — не поиска да ми обясни Каганович.

Взел в ръцете си моите още неразтъпкани ботуши, народният комисар дълго ги въртя, пъхаше ръка в кончовите и като ги хвърли накрая на пода, отсече с доволен глас:

— Хубави ботуши. — А после допълни: — Ами нали съм бил обущар…“

Кой знае, ако си е бил останал завинаги обущар, може би е щял да запази доброто си име. Наистина, тогава едва ли някой би си спомнял за него. Но своя избор — вече не професионален, а политически — Каганович прави още през 1911 година, като влиза в партията на болшевиките по примера на своя по-голям брат. Оказал се през 1918 г. в Москва, Каганович, тогава сътрудник на Общоруската колегия за организирането на Червената армия, се запознава със Сталин. През 1920 г. Лазар Каганович е командирован в Туркестан. Но когато става генерален секретар, Сталин извиква Каганович от Средна Азия и го поставя начело на Организационно-инструкторския отдел при Централния комитет. Така слабообразованият, но изключително напиращ нагоре и крайно изпълнителен функционер започва бързо да се изкачва по партийната и държавната стълба.

Сталин обича Каганович за три неща: свръхчовешката му работоспособност, абсолютната липса на собствено мнение по политическите въпроси (той така и казвал, без да дочака изясняването на въпроса, за който ставало дума: „Напълно съм съгласен с другаря Сталин“) и за безропотната му изпълнителност. А тя се изразявала в постоянната готовност да изпълнява всяка задача, дадена му от „вожда“. Веднъж след XVIII партийна конференция Сталин попитал Каганович преди заседанието на Политбюро: „Лазаре, знаеш ли, че твоят Михаил (брат на Каганович, народен комисар на авиационната промишленост, болшевик от 1905 година — б.а.) се сдушил с «десните»? Има точни данни…“ Сталин гледал изпитателно народния комисар. „С него трябва да се постъпи според закона“ — процежда с треперлив глас Лазар.

След заседанието Каганович съобщава по телефона на брат си и това ускорява развръзката. Брат му още същия ден се застрелва, без да дочака арестуването.

Сталин цени такива хора. Защото му е нужно предаността към него да бъде постоянно доказвана. И то не на дребно, не само със славословия. Нима Каганович не я доказва например на дългия и предълъг пленум на Централния комитет през февруари и март 1937 г.? Тогава наказателната машина още се подготвя, нагажда се, насочва се към „разредяване“ на партийните редове, на интелигенцията, работническата класа, селячеството и военните. А Каганович вече се е отличил. В двучасовия си доклад „Сталиновият народен комисар на железниците“ съобщава първите „пробни“ резултати:

„Ние в политическия апарат на железниците при Народния комисариат на транспорта разобличихме 220 души. Уволнихме от транспорта 485 бивши жандарми, 220 есери и меншевики, 572 троцкисти, 1415 бели офицери, 285 вредители, 443 шпиони. Всички те са били свързани с контрареволюционното движение.“^[8]

Не е трудно да си представим какво означават думите на Каганович „уволнихме“ от транспорта „шпиони и вредители“. Сталин може да бъде напълно доволен от „анализа“, когато Каганович докладва пред пленума: „Ние имаме работа с банда побеснели разузнавачи шпиони. По отношение на железниците похватите им са особено изтънчени. Серебряков, Арнолдов и Лифшиц са въвеждали ниски норми на пропускателна способност, организирали са злополуки, противодействали са на стахановското движение. Особено са вредителствали Кудреватих, Василиев, Братин, Нейщат, Морщихин, Бекер, Кронц и Бреус — спъвали са въвеждането на локомотив «ФД». Линията Москва-Донбас е била строена вредителски; Пятов е строил Турксиб (Туркестано-Сибирската железница — б.пр.) вредителски; Караганда-Петропавловск е строена от Мрачковски вредителски; линията Ейхе-Сокур е строена от Барски и Ейделман вредителски…“ Макар вестниците да пишат за преизпълнени планове на превозите, за новаторство, за движението на кривоносовците, Каганович продължава да хвърля въглища в пещта:

„Шермергон, началникът на управление железопътно строителство е вредителствал. Другарят Сталин неведнъж ни е казвал: «Лош човек е той, вражески човек.» Другарят Сталин направо ни предупреждаваше за него и предложи да го понаглеждаме, да го проверим…“

„Подозрителен човек“ — подхвърля Микоян.

„Мръсникът Серебряков — продължава Каганович — много точно е издал отбранителните възли и определил вредителските си намерения…“^[9]

Всичко в доклада на Каганович е в същия дух — много имена, ругатни, цели ята от вредители, които с нищо друго не се занимават, освен да предизвикват експлозии, да създават „задръствания“, да проектират лошо и да провалят превозите. Нима Сталин може да не оцени „хумора“ на Каганович в доклада му пред пленума:

„Емшанов, мръсникът му с мръсник, беше от 1934 г. началник на Московско-Донецката железница. След свалянето му друга работа той вече не получи и отиде на местожителство направо при другаря Ежов, в НКВД. На Арнолдов му обявявах, обявявах мъмрения — всички ми казваха: не пазехте човека. Ето че сега ще го запазим — ще го охранява другарят Ежов…“ — вдига парата Каганович.^[10]

Крайно невежият Каганович се опитва, като всички съратници на Сталин, да си създаде някакво реноме на теоретик. Ето едно от постановленията на Централния комитет, задължаващо ръководителите на учреждения, предприятия и ведомства, лично да водят марксистко-ленинските занятия с кадрите. Бившият отговорен служител в Народния комисариат на транспорта, а в годините на войната народен комисар на транспорта. И. В. Ковальов ми разказа: „Каганович събра група ръководители и откри семинара. Скоро даде думата на мене. В своето изказване аз се спрях на факта, че поради положението си, действайки стихийно, пролетариатът е способен да си изработи сам трейдюнионистко съзнание… Каганович ме гледаше слисано, гледаше ме и току изведнъж изтърси: «Какви ги плещиш, какво е пък сега това „юнионистко“ съзнание! Пролетариатът може всичко да изработи! Пролетарско съзнание!»

Всички се спогледахме. Колкото и да се опитвах, опирайки се на Ленин, да разясня на Каганович необходимостта от внасяне на научна теория в съзнанието на пролетариата, думите ми не стигаха до ума му… Гледайки ме подозрително, той претупа набързо семинара и повече не се и опита да се захване с воденето на такива непосилни за възможностите му занимания…“

Своя „авторитет“ Каганович изгражда с внезапни посещения (по поръчение на „вожда“) в едни или други области за „въвеждане на ред“. Появите му в Челябинската, Ивановската, Ярославската и в други областни партийни организации се съпътстват от същински погроми: сваляне на голям брой местни партийни работници и образуване на „дела“ против тях, които често завършват трагично. Сталин е доволен от „железния Лазар“, както често го нарича. Именно такива съратници са му нужни: невъзразяващи, фанатично предани, разбиращи намеренията му от половин дума.

А когато Каганович решава съдбите на хората на място, с никого не се съветва, а чисто и просто изпълнява инструкцията на Сталин: „Виж там нещата по-внимателно и решавай на място… Не се разнежвай…“ Документите безпристрастно свидетелстват, че често пъти, още преди да завърши следствието, Каганович лично съставял и редактирал проекти на присъди и внасял в подготвяните материали произволни изменения като например, че против него, против народния комисар, уж били готвени „терористични актове“. Сега вече е ясно с какво в края на краищата завършва всичко това.

И така, изминавайки предизвикващия учудване път от Москва до Туркестан и обратно, той скоро става завеждащ отдела в Централния комитет, през който минават основните назначения на войскови постове. През 1926 г. Каганович става кандидат-член на Политбюро. Тогава е на 33 години. Сталин бързо забелязва неговото усърдие, коравосърдечие и изключителна изпълнителност. Във връзка със сложната обстановка в Украйна по препоръка на генералния секретар Каганович възглавява партийната организация на републиката. Още тогава се слага началото на сложните му отношения с председателя на Съвета на народните комисари на Украйна Чубар, които в края на краищата се отразят по най-фатален начин върху съдбата на украинеца. Конфликтите на Каганович с другите ръководни работници от ЦК на КП(б)У не престават. През 1928 г. той се връща в Москва и става първи секретар на Московския градски и на областния комитет на партията. На XVI партиен конгрес е избран за член на Политбюро.

Влиянието на Каганович е особено силно през първата половина На 30-те години. Народният комисар на транспорта посещава многократно районите, където колективизацията се осъществява трудно, и веднага след неговия „десант“ нещата се ускоряват. Сталин не се интересува от методите, които използва „железният Лазар“. Жесток по природа и крайно груб, Каганович е типичен, нещо повече, класически представител на административно-бюрократичния апарат, захващащ се за всяка работа с особена социална безцеремонност. В резултат от неговите посещения в Северен Кавказ се увеличава потокът на „разкулачени“, откарвани на Север; в Московската област той без колебания сваля всеки, който не изпълнява директивите му; като последица от неговите абсолютно некомпетентни заключения няколко пиеси са забранени за московските сцени; като председател на Централната комисия по провеждането на партийната чистка „прочиства“ безпощадно; именно неговото име фигурира в центъра на загадъчния инцидент около изборите в ЦК на XVII конгрес на партията. Той е един от главните инициатори за унищожаването, под предлог да се реконструира Москва, на много исторически паметници, включително и на прочутия храм „Христос Спасителят“. С една дума, Каганович навсякъде си свършва работата. И Сталин оценява както трябва безграничното усърдие на съратника си — Каганович е един от първите наградени с току-що учредения орден „Ленин“.

Заедно със Сталин и с другите от обкръжението на „вожда“ Каганович носи немалка отговорност пред нашата история преди всичко за последователното широко насаждане и прилагане на бюрократични, административни и най-главното, насилствени методи в практиката на социалистическото строителство.

Дълголетието дава възможност да се удължи поменикът на спомените. А Каганович има за какво да си спомня: насилническото ръководство в Украйна; „победите“ над Постишев и Чубар; особената благосклонност на Сталин, когото дори неведнъж замества през 30-те години, когато „вождът“ заминава на юг; дружбата с Хрушчов; приносът в „реконструкцията“ на Москва, придружена от събарянето на Сухарьовата врата, разрушаването на Страстния манастир, сриването на Иверските врата и на много други „старорежимни“ постройки… Ако съвестта му заговори, може да преживее отново деянията си, този път страдайки. Но ако тя се е вкоравила още преди няколко десетки години, паметта му ще може да възстанови в неговото съзнание само проблясъци на неми черно-бели кадри от миналото. Нищо не може да се промени. Всичко е вечно в своята непроменимост освен оценките, които хората са давали, дават и ще дават на миналото.

Измежду най-близките съратници на „вожда“ през 30-те години е Климент Ефремович Ворошилов. Името му става легендарно много отрано. Още в ония далечни сега години пионерчета и комсомолци пеят весело:

Когато нас във бой

другарят Сталин прати

и първият маршал

ни поведе във боя…

Ворошилов се приобщава рано към революционното движение. Още през 1906 г. като делегат на IV конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия, той се запознава с Ленин, Сталин и с други известни революционери. Преминал през арести и заточения, Ворошилов посреща Февруарската революция в Петроград. В годините на гражданската война воюва на разни фронтове, а както е прието да се смята, проявява се най-вече в битката за Царицин, където укрепва дружбата му със Сталин. Последвалата слава на Ворошилов като „героят на гражданската война“ се дължи в значителна степен на високото покровителство. Не ще и дума, храбро се е бил бъдещият народен комисар на отбраната, но без остра мисъл, плащайки данък на партизанщината. На VIII конгрес на партията Ленин споменава: „Ворошилов приведе такива факти, които сочат, че е имало страшни следи на партизанщина. Това е безспорен факт. Другарят Ворошилов казва: «Нямахме никакви военни специалисти, загубата ни е 60 000.» Това е ужасно… Героизмът на царицинската армия ще стане известен на масите, но да се говори, че сме минали и без военни специалисти, нима това е защита на партийната линия… Виновен е другарят Ворошилов, че не иска да отхвърли тази стара партизанщина.“^[11]

Бойния си път Ворошилов преминава с Първа конна армия, където е член на военния съвет, воюва в Северен Кавказ и в Крим; сражава се против отрядите на Махно; участва в разгрома на кронщатския метеж. За героизъм и мъжество в гражданската война е удостоен с два ордена „Червено знаме“. След X конгрес на партията непрекъснато е член на Централния комитет, а от XIV конгрес насетне — и член на Политбюро. Когато след смъртта на Фрунзе става народен комисар по военните и морските работи, допринася до известна степен за изграждането на Червената армия. Успехът в тази насока се обяснява и с това, че в народния комисариат, във военните академии и в редица военни окръзи по онова време служат цяла плеяда творчески мислещи военачалници и военни теоретици, както сред ония, които революцията издига, така и сред офицерите от старата армия. Сред тях са Б. М. Шапошников, автор на съчинението „Мозъкът на армията“, М. Н. Тухачевски, написал „Въпросите на съвременната стратегия“, К. Б. Калиновски, К. И. Величко, А. И. Верховски, А. М. Зайончковски, В. Ф. Новицки, А. А. Свечин, Р. П. Ейдеман, И. Е. Якир и много други.

Още в края на 20-те години се появяват биографии, книги и многобройни статии за Ворошилов, например „Вожд на армията на световната революция“, „Болшевишкият пълководец“, „Главнокомандващият от колесарката“ и т.н. Учреден е знакът „Ворошиловски стрелец“, в негова чест с името му е наречен тежкият танк „КВ“ (все пак имало е и по-съвременен, по-мощен танк „ИС“ — Йосиф Сталин).

Славата на Ворошилов е наистина всенародна. Как се отнася Сталин към нея? Спокойно. Не й обръща голямо внимание, защото ония, които величаят Ворошилов, през 30-те години говорят вече за народния комисар само като за човек, „изпълняващ волята на вожда“, като за „червения маршал под ръководството на другаря Сталин“, като за „Сталиновия народен комисар“ и т.н. Всички смятат, че Сталин и Ворошилов са приятели. Но в една истинска дружба няма и не може да има длъжници. А Ворошилов винаги се смята „длъжник“ на Сталин — за славата, за почитта, за наградите, за положението си.

През 30-те години той е вече абсолютно сляп изпълнител, който няма свое мнение. Няма и свръхчовешката работоспособност на Каганович, ума и хитростта на Молотов, предпазливостта и предвидливостта на Микоян, отстъпва в много отношения и на другите членове на Политбюро. Но Сталин смята, че Ворошилов му е нужен заради ореола на легендарност, създаден около „вожда на Червената армия“. Уверен е, че в съдбовни минути народният комисар ще го поддържа, без да се замисля. И не се излъгва. Когато удря часът на измислената от Сталин кървава „чистка“, Ворошилов без никакво колебание започва да разпалва заедно с „вожда“ кладата на репресиите, в която изгарят трима маршали на Съветския съюз, стотици и хиляди командири от Червената армия. В речта си на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г., като изброява поименно цяла върволица „врагове на народа“, проникнали в Работническо-селската Червена армия, Ворошилов решава да илюстрира казаното с пример: виждате ли, не само „по върховете“ има троцкисти вредители. И народният комисар чете писмото на арестувания майор Кузмичев:

„До народния комисар на отбраната др. К. Е. Ворошилов Обвиняват ме, че съм член на контрареволюционна терористична група, която подготвяла покушение срещу Вас. Да, през 26-28-а година влизах в троцкистката организация. От 29-а година се стремя да загладя вината си. Във Ваше лице винаги съм виждал не само вожда на Червената армия, но и извънредно отзивчив човек. Награден съм с два ордена «Червено знаме». Как тогава ме зачислиха в бандата на фашистките убийци?

Сигурно ще ме разстрелят. Може би след няколко години троцкистите все пак ще кажат защо са наклеветили един честен човек и ето, когато бъде разкрита действителната истина, моля Ви да възстановите честното име на моето семейство. Извинявайте за драсканиците, не дават повече хартия.

21.VIII.36.

Кузмичев“

След като прочита писмото, Ворошилов обхожда с очи залата и ефектно завършва: „Десет дни по-късно той признал: искали да извършат терористичен акт в района на Белая Церков по време на маневрите…“^[12]

Той знае по какъв начин се изтръгват тези признания. Докладвайки пред пленума, казва, за да го чуе Сталин, разбира се, че често „говори с Ежов относно лицата, подлежащи на изхвърляне от редовете на армията“. Някой път „защитавам отделни лица. Наистина сега човек може да бъде въвлечен в неприятна история — защитаваш, а той се оказва стопроцентов враг, фашист…“. Изглежда, такива са съображенията на Ворошилов, когато изразява отношението си към писмото на Якир, с което видният военачалник се обръща към него малко преди да бъде разстрелян:

„До К. Е. Ворошилов. В памет на моята многогодишна в миналото честна работа в Червената армия моля Ви Да се разпоредите да се обърне внимание на моето безпомощно и нямащо никаква вина за нищо семейство и да му се помогне. Със също такава молба се обърнах и към Н. Е. Ежов.

9 юни 1937 г.

Якир“

Ворошилов прочита записката и пише със замах:

„Съмнявам се изобщо в честността на безчестния човек.

10 юни 1937 г.

К. Е. Ворошилов“^[13]

Пред мене са няколко тома документи, подписани от Ворошилов или с негови резолюции. Един том с писма на командири, които още преди съдебния процес или преди да бъдат разстреляни, са успели да се обърнат към народния комисар с жалба, с молба, с вик за помощ. Писма на Горячов, Кривошеев, Сидоров, Хаханяк, Букщинович, Прокофиев, Красовски. Ето и писмото на Ефремов, бивш командващ войските на Задбайкалския военен окръг (аналогични писма е изпратил до Сталин и Микоян):

„Другари, разполагайки с всички данни, опровергаващи отправената срещу мене от фашистите Дибенко и Левандовски клевета, бях обаче пред Политбюро на 18. IV. 38 г. за мой срам и огорчение толкова разсеян, че забравих да дам доказателства за моята невинност и преданост към партията на Ленин-Сталин… Командирът на група войски Дибенко говори за себе си нещо невероятно. Той след учението несъмнено се е побъркал, иначе не мога да си обясня, че това било през 1934 година! Според показанието на Дибенко бил ме «завербувал»… и ми давал задача да завербувам командния състав…

Всичките ми братя са комунисти, и четиримата командири в РККА. Синът ми е 17-годишен, комсомолец. Майка ми и сестрите ми с дванайсет деца са в колхоза «Път към социализма» в Орловска област. Чичо ми е обесен през 1905 г. за въстанието във флота, баща ми е убит от кулаци. Самият аз съм московски работник. Участвах във войната в Китай. Раняван съм. Награден съм с орден «Ленин», три ордена «Червено знаме», орден «Трудово червено знаме»… Моля ви по-скоро да турите край на страданията и мъките ми.

Винаги ваш Ефремов, Михаил“^[14]

Това писмо, както и хиляди други, остава без отговор. Наистина на Букщинович, Красовски и Ефремов им провървяло — останали живи, — но не благодарение на Ворошилов. Нито той, нито някой друг искал да спира и да задържа машината на репресиите. Ворошилов санкционира лаконично и безжалостно арести, наказания, разстрели. Ето текста на няколко от многото такива телеграми (1937 и 1938 г.):

„Хабаровск. Блюхер. На номер 88. На съд.

К. Ворошилов“

„Свердловск. Горбачов. На номер 39. Разрешавам ареста.

К. Ворошилов“

„Полярное. Командващия Северната полярна флотилия. На номер 212. На съд и да се накаже както трябва.

Ворошилов“

„Свердловск. Гайлит. Да се издири, арестува и най-строго осъди.

Ворошилов“

„Ленинград. Дибенко. Магер. На номер 16758. Разрешавам да се арестува и съди.

Ворошилов“

„Тбилиси. Куйбишев. Апсе. На номер 344. Да се осъди и разстреля.

Ворошилов“^[15]

Както пише Гай Светоний в книгата си „За граматиците и риториците“, Гай Албуций от Новария се прославил с това, че защитавал до самозабрава несправедливо обвинените в убийство. Веднъж, защитавайки обвиняемия, той в присъствието на Пизон „така се разгорещил, че почнал да оплаква съдбата на Италия…“. Ворошилов ни най-малко не прилича на Албуций — той не само не защитава невинните, но и на практика е активен участник в масовите репресии.

През април и май изпраща на Сталин една след друга цяла серия записки с такова съдържание:

„Политбюро на ЦК на ВКП(б)

до др. Сталин

Моля да се изключат от състава на Военния съвет при Народния комисариат на отбраната на СССР:

Тухачевски М. Н.

Ейдеман Р. П.

Лонгва Р. В.

Ефимов Н. А.

Апога Е. Ф.

като изключени от редовете на РККА.

25 май 1937 г.

К. Ворошилов“^[16]

Когато се подписва, Ворошилов зачертава думата „изключени“ и я заменя с думата „уволнени“, макар много добре да знае какво „уволнение“ им се готви на всички тях. В следващите дни той изпраща на Сталин също такива записки, но с други имена — Горбачов, Казански, Корк, Кутяков, Фелдман, Лапин, Якир, Уборевич, Германович, Сангурски, Ошлей и други… Народният комисар, изглежда, ни най-малко не се позамисля как така може целият военен съвет при народния комисар на отбраната на СССР да се окаже на практика „шпионски“, „фашистки“, „троцкистко-бухарински“… Главното е да не пречи, да се съгласява, „да поддържа линията на другаря Сталин“. Такъв е и третият от „тройката“, влизаща в най-близкото обкръжение на Сталин. Наистина, за разлика от другите, сянката на „вожда“ не го покрива напълно. Животът му, повече отколкото техният, е изложен на показ пред народа. Но това не се отразява ни най-малко на самостоятелността на мнението и постъпките му.

Съратниците се оказват от един дол дренки с „вожда“. Разбира се, всички те, особено Берия, носят отговорност за извращенията и престъпленията, извършени от Сталин. Но тази отговорност трябва да споделят и ония, които просто клатят одобрително глава, съгласяват се, гласуват, възхищават се от мъдрите му решения. Степента на вината им е различна. Историята ще отсъди кой колко е виновен. А. А. Андреев, А. А. Жданов, М. И. Калинин, А. И. Микоян, Г. А. Маленков, Н. С. Хрушчов, както и някои други високопоставени дейци от партийното и държавното ръководство фактически не правят дори опит да ограничат единовластието на диктатора.

Не засегнах цялото, а само най-близкото обкръжение на Сталин. За някои личности, които изпълняват волята на „вожда“, читателят ще научи от други глави. А сега за още един човек, чийто призрак често посещава Сталин.