Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (51) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Жестоко време

През юли и август Сталин съсредоточава изцяло в ръцете си държавната, партийната и военната власт. На 10 юли Ставката на Главното командване е преобразувана в Ставка на Върховното командване, а на 8 август — в Ставка на Върховното главно командване начело със Сталин. От тези ден и до края на войната Сталин е върховен главнокомандващ. От 30 юни възглавява Държавния комитет по отбраната, а от 19 юли — и Народния комисариат на отбраната. От началото на юли шоковото състояние на Сталин започва постепенно да преминава, макар че и дотогава се е държал пред другите така сдържано, та малцина само са могли да забележат колко объркан и потиснат е бил. Приливът на волевата му енергия започва да се проявява в активното му включване в най-различни сфери от живота на държавата, водеща война на живот и смърт.

В опита си да нарисувам портрета на Сталин, по-специално образа му на пълководец, занапред често ще разглеждам или просто ще споменавам едни или други събития от Великата отечествена война. Искам да предупредя читателя, че не съм си поставил задачата да обхвана цялата война, операциите и сраженията в нея. В редица случаи дори няма да се придържам и към строга хронологична последователност, тъй като главната ми цел е да покажа по-релефно Сталин, и то в облика му на върховен главнокомандващ.

В първия период на войната Сталин работи по 16–18 часа на ден, измършавява, става още по-опак, нетърпим, често пъти зъл. Всеки ден му докладват десетки документи от военен, политически, идеологически и стопански характер, които, след като ги подпише, се превръщат в заповеди, директиви, постановления и решения. Трябва да се каже, че съсредоточаването на цялата политическа, държавна и военна власт в едни ръце е имало както положително, така и отрицателно отражение. От една страна, в извънредните условия централизирането на властта позволява да се концентрират максимално усилията на държавата да реши главните задачи. От друга — абсолютното единовластие рязко отслабва самостоятелността, инициативата и творчеството на ръководителите от всички равнища. Няма нито една важна стъпка, решение или акция, които да не са одобрени от първия човек в държавата.

Фактически в Ставката непосредствено около Сталин са работили само двама-трима души. Но са работели, изпълнявайки поръченията на върховния главнокомандващ и нищо повече. Освен Сталин от членовете на Политбюро в годините на войната по-съществена роля са играли, изглежда, само Вознесенски, Жданов и Хрушчов. Вознесенски, чиято роля във войната все още не е оценена както трябва, се е занимавал активно с икономическите проблеми на етраната. Като членове на военните съвети на направленията и фронтовете Жданов и Хрушчов са били активни проводници на волята на Сталин. Що се отнася до Ворошилов, след неуспешните отбранителни операции той загубва „оперативното“ доверие на Сталин. Калинин оформя решенията на „вожда“ със съответните укази и взима участие в пропагандната дейност. Микоян и Каганович се занимават усърдно с транспортно-стопански и продоволствени въпроси, а като членове на военни съвети на фронтове фактически не са привличани, ако не се смята кратковременното пребиваване на Каганович в южните участъци на фронта. Строго погледнато, Маленков е човекът, който изпълнява поръченията на Сталин в апарата на Централния комитет. Ходил е няколко пъти на фронта по възложени му от върховния главнокомандващ задачи, по-конкретно в Сталинград, но не е оставил абсолютно никаква диря поради пълната си некомпетентност във военната област. От 30 юни 1941 г. и до края на войната Молотов е заместник-председател на Държавния комитет по отбраната и решава главно международните въпроси. Под ръководството на Берия са органите за „прочистване“ на тила, лагерите за германски военнопленници и съветски военнослужещи, попаднали в плен или в обкръжение, както и работещата за войната „затворническа“ промишленост. По възложена от Сталин задача два пъти отива на Севернокавказкия фронт. Андреев наблюдава селското стопанство и снабдяването на фронта. В годините на войната фигурата на Сталин в условията на абсолютното му единовластие като че ли някак изтласква Централния комитет от живота на партията, докато в същото време ролята на низовите партийни организации на фронта и в тила е огромна. Работата на Централния комитет е изместена от работата на неговия апарат. В годините на войната пленуми на ЦК почти не са свиквани. Все пак през октомври 1941 г. членовете на Централния комитет са били повикани в Москва, два дни чакат откриването на пленума, но Сталин и Маленков нямат свободно време и пленумът не се състоял. Състоял се е само един пленум — през януари 1944 г. Сталин не държи за разграничаването на функциите, изпълнявани от висшите партийни, държавни и военни органи. А и не е имало смисъл: и без това над всички тях е той, секретарят на Централния комитет, председателят на Съвета на народните комисари, върховният главнокомандващ, председателят на Държавния комитет по отбраната, председателят на Ставката, народният комисар на отбраната. Документите също подписва различно: от името на Централния комитет, на Ставката, на ДКО или на Народния комисариат на отбраната.

Необходимостта от централизиране на държавната, политическата и военната власт във военно време едва ли може да се постави под съмнение. Но недвусмислено трябва да се изтъкне, че е нужно това концентриране на властта да има граници преди всичко в партийния живот, да не се отрежда на обкръжението ролята на статисти и съгласяващи се послушно й безрезервно с волята на „вожда“. Сталин всичко „обсебва“. Затова, каквото и да е отношението ни към него днес, не може да не признаем свръхчовешкия по мащабите си и по отговорности обем на работата, легнала върху плещите му. Докато стопанските, политическите и дипломатическите въпроси са поети до голяма степен от членовете на Политбюро и ДКО, военните и военнополитическите проблеми е трябвало да решава главно той, върховният главнокомандващ, което довежда, между другото, и до многобройни грешки. За щастие, в състава на Генералния щаб и на висшето военно ръководство бързо се издига и се проявява цяла плеяда от изтъкнати военачалници. Но не може да не се спомене още веднъж и това, че огромните празноти в кадровия състав на армията, образували се по вина на Сталин в навечерието на войната, за дълго време оставят дълбока диря особено в командния състав на фронтовете, армиите, корпусите и дивизиите.

Лятото на четиридесет и първа година е особено жестоко. В нашите книги и учебници дълго време пишеше за този период като за „крах на блицкрига“, „провал на Хитлеровите планове“, „планомерно отстъпление“, „временни неуспехи на пашите войски“ и тъй нататък. Но историята не бива да се лустросва. Историята има една, може да се каже, неизкоренима особеност: тя признава само истината, която рано или късно заема своето място в аналите й. Там обаче често пъти истината се е оказвала нежелана. В монографиите и в многотомните съчинения дълго време не можеше да се срещнат думите „поражение“, „катастрофа“, „обкръжение“, „паника“, отнасящи се до действията на нашите войски. А така е било. Големи, катастрофални поражения на цели фронтове. Така е било, преди да дойдат изстраданите, толкова желани, извоювани с реки от кръв победи.

Заставайки начело на въоръжените сили, Сталин мъчително се опитва да си обясни: какво всъщност става по фронтовете? Къде минава фронтовата линия днес? Какво ни чака утре? Къде най-сетне ще успеем да спрем немските войски? Как по-бързо да бъдат компенсирани огромните загуби в жива сила и технически средства? Той дълго слуша Жуков, Ватутин и Василевски, други офицери от Генералния щаб, стои мълчаливо над картата, разгъната на голямата маса в кабинета му. На него, изключително кабинетния ръководител, му е трудно, гледайки картата и четейки донесенията, да долови, да усети как трескаво бие пулсът на изнемогващата от загубата на толкова много кръв армия, да чуе гръмовития тътен на сраженията, стоманеното тракане на веригите на вклинилите се немски танкове, пращенето на градските пожари, предсмъртните стонове на умиращите бойци… Сянката на „саблената“ гражданска война някак си изведнъж се е отдръпнала далеч в миналото. Друга, съвсем друга е тази война…

До преди Сталинградската битка много от решенията на Сталин са импулсивни, повърхностни, противоречиви, некомпетентни. Въпреки че и по-късно често е предлагал „ребуси“ на обкръжението и щабовете. Ето един документ, написан лично от него през 1942 г. Той няма име, а май че и смисъл. Изглежда, давайки указания и същевременно разсъждавайки на глас, е нахвърлял този документ, който дори посветените трудно биха могли да разберат:

„1) 40-а армия — 7 с.д. +2 танк. бр.

2) на Катуков — към гърба на 48 армия.

3) Мишулин — остава на място.

4) Мостовенко — в района на 61 ар.

5) Лизюков — в р-а западно от Елец.

6) Главна задача — на север.

7) 40-а също настъпва.

Документът е написан лично от др. Сталин.

Генерал-майор Щеменко“^[1]

В някои случаи след докладите за поредния неуспех или отстъпление на войски Сталин диктува не оперативни, а „наказателни“ разпореждания. Дори тогава, когато са подписани от Жуков, Василевски, Шапошников или Ватутин, авторът им може да бъде безпогрешно разпознат. На 10 юли например, когато става ясно, че войските на Северозападния фронт отново не могат да се задържат на удобна линия, а в донесението от щаба на фронта се изтъкват като причина и действията на диверсионни групи в тила, Сталин веднага реагира:

„Ставката на Върховното командване и Държавният комитет по отбраната са изцяло неудовлетворени от работата на командването и щаба на Северозападния фронт.

Първо, и досега не са наказани командирите, неизпълняващи Вашите заповеди, напускащи като предатели позициите и оттеглящи се без заповед от отбранителните линии. При такова либерално отношение към страхливците от вашата отбрана нищо няма да излезе.

Вашите изтребителни отряди не работят, не се виждат плодовете на работата им, а като последица от бездействието на командирите на дивизиите, корпусите, армиите и фронта частите на Северозападния фронт непрекъснато отстъпват. Време е това позорно явление да спре… Командващият и членът на военния съвет, прокурорът и началникът на 3-о управление веднага да заминат за предните части и да се разправят на място със страхливците и предателите…“^[2]

Преди войната не е било подготвено специално укрепено и обзаведено място за работа на Ставката като висш стратегически орган за управление на войските. Нямало е защитени от нападенията на противниковата авиация пунктове за управление нито в Кремъл, нито във вилите на Сталин. Въпреки че навремето и Тимошенко, и Жуков настояват за създаването им. Затова през първите месеци на войната Сталин често е отивал в една къща на улица „Киров“, близо до сградата, където се намирали някои управления на Генералния щаб. Изолираната от транспортната мрежа станция „Кировская“ на метрото е служела за скривалище, добре защитено от бомби. Там винаги е имало оперативни карти с обстановката по фронтовете, така както и в кремълския кабинет на Сталин. А по-късно, когато наближава зимата на 1941 г., подготвят за него малко скривалище в близката му вила, като уреждат пак там и свързочен възел, откъдето можел да говори направо с фронтовете.

Разглеждайки оперативната карта, подготвена в Генералния щаб, Сталин ясно вижда трите основни направления, по които противникът развива стремителното си настъпление: на северозапад към Ленинград, на запад към Москва и на югозапад към Киев. По всяка вероятност именно в тоя момент Сталин взима първото голямо стратегическо решение през тази война: предлага да бъдат създадени три главни командвания (главкомати) за всяко от тези направления. Естествено, Генералният щаб поддържа предложението. Още на 10 юли с решение на Ставката са образувани Северозападно командване с главнокомандващ Ворошилов и член на военния съвет Жданов; Западно — с главнокомандващ Тимошенко и член на военния съвет Булганин; Югозападно — с главнокомандващ Будьони и член на военния съвет Хрушчов. Очевидно, решението е по принцип правилно, но главкоматите така и не успяват да се проявят както трябва. Главната причина е пак в Сталин: като създава тези органи за стратегическо управление, върховният главнокомандващ не им делегира надлежните права. Разпорежданията му до войските минават над главите им, „горе“ не се съобразяват с действията на щабовете им. И освен това, тъй като създаването на тези органи за управление не е било планирано предварително, оказва се, че за тях няма нито съответстващи кадри, нито елементарно техническо осигуряване. Скоро главкоматите стават обекти на Сталиновото хокане и упреци за „пасивност и безволие“.

От наблюдателната кула на днешния ден се вижда, че една от причините за големите поражения и катастрофалните неуспехи, които изброих в предишната глава, е и тогавашното стратегическо построяване на войските. Не е тайна, че първият стратегически ешелон се е състоял главно от настъпателни групировки, на които изведнъж се налага веднага да се отбраняват. Фактически едва през периода 27–30 юни на фронтовете е поставена задачата да преминат към стратегическа отбрана.

Поради това, че в навечерието на войната погрешно е определено направлението на главния удар на вермахта, скоро след започването на военните действия се появява нуждата от големи стратегически прегрупирания. В първия период на войната по вина преди всичко на Сталин значителна част от нашите войски не толкова воюва, колкото се премества, което често пъти дава възможност на противника да бие отделни съединения и обединения по части. Сталин е принуден да привлича на Западното направление едва ли не всички налични резерви. Стратегическата грешка, направена преди войната, повелява да й се заплаща с реки от кръв.

… Очаквайки около три часа през нощта ръководството на Генералния щаб за поредния доклад относно положението, създало се по фронтовете през изтеклото денонощие, Сталин се разхожда бавно покрай дългата маса, върху която е разстлана оперативната карта. Северният фронт не го тревожи; тук активните бойни действия са започнали едва в края на юни. Значително по-зле са нещата на Северозападния фронт: за малко повече от две седмици войските са отстъпили почти на 450 километра, изоставили са Прибалтика и не са използвали удобните за отбрана линии край реките Неман и Западна Двина. Новият командващ Собенников, мисли си Сталин, не оправдава надеждите му. Месец и половина след назначаването му той ще бъде отстранен от Сталин.

Особена тревога предизвиква положението на Западния фронт. Сталин се вглежда втренчено в чудноватата конфигурация на фронта, който към 10 юли се е отдръпнал от границата (страшно е дори да се помисли!) вече на 450–500 километра… Горчилка от унижение и безсилна ярост се надига в гърлото на председателя на Държавния комитет по отбраната: фронтът, който имаше на разположение 44 дивизии, дори не беше спрял настъплението на врага! Как можа да се предовери на Павлов! Как така Павлов успя да го подведе! Нужно е още днес да се разпореди за ускоряване на следствието и съденето на командването на Западния фронт. Разсъждавайки над картата, Сталин едва ли е знаел, че половината от дивизиите на Западния фронт при започването на войната не са били в състояние на бойна готовност: 12 от тях току-що започвали да мобилизират състава си, а два от формиращите се корпуси изобщо не били получили още танкове.

В навечерието на войната, анализирайки съотношението на силите, Сталин твърде много се е увличал в пресмятане на количеството дивизии и на другите военни сили и средства, без обаче да се съобразява с качествената страна на процеса — попълването на войските с бойна техника, сплотеността и степента на подготовка на личния състав. Преди започването на войната непрекъснато настоява да се сформират нови съединения, макар вече да са били повече от двеста. Качественото състояние на съветските войски в началото на войната забележимо отстъпва на качественото състояние на вермахта.

Към края на първата седмица от боевете цялата система за управление на Западния фронт е парализирана. На картата двете дебели сини стрели се срещат на 29 юни източно от Минск, а това означава, че главните сили на фронта са се оказали в обкръжение. Докладват на Сталин, че от обкръжението продължават да излизат отделни групи и бойци… А нали 3-а, 4-а и 10-а армия от състава на фронта бяха смятани уж за особено боеспособни? И точно тук Сталин се сеща, че трябва да подпише документа, изпратен от Берия, за създаването на 15 нови специални лагери за проверка на излезлите от обкръжение…

Злопаметният Сталин веднага си спомня какви са числените изводи от сутрешния доклад за един от първите дни на юли: от 44 дивизии, влизащи в състава на фронта, 24 са напълно разгромени, а останалите 20 са загубили от 30 до 90% от силите и средствата си.^[3] Не са нужни много приказки: налице е поражение на главния фронт, довело до неуспехите и на другите. Прави са Тимошенко и Жуков, продължава мисълта си Сталин, като предлагат от 13-а, 19-а, 20-а, 21-ва и 22-ра армия, включени в състава на фронта, да се създаде нова отбранителна линия по-Западна Двина и Днепър. Сталин, и това не може да му се отрече, в трагичния кръговрат на военното всекидневие започва постепенно да вниква в основите на стратегията. След време той никога и на никого няма да признае, че са му помогнали да разгадае тайните на стратегията, диалектиката във формирането на решенията и проектирането на едни или други операции Жуков, Шапошников, Василевски, Антонов, Ватутин и някои други изтъкнати военачалници. Но ще дойде време, когато ще започнат да се възприемат като нещо разбиращо се от само себе си лъжливите твърдения, че именно той, Сталин, е внесъл принципно нови елементи във военната наука. Например идеята за артилерийско настъпление, новите начини за обкръжаване на противника, новите похвати за завоюване господството във въздуха, създаването на многоешелонна гъвкава отбрана и т.н. И самият той ще повярва във военния си талант. Няма да мине много време и Сталин ще забрави своето поражение в първите седмици на войната, поражение като политически и военен стратег.

А засега жестоките делници на войната се нижат един след друг и всичко виси на косъм. Ясно е, че след Минск немците са обърнали очи към Смоленск и Москва. Продължавайки да разглежда картата, Сталин сигурно още веднъж си е казал с огорчение; че немците нанесоха главния удар не на Югозападното направление, както той предполагаше. А нали там бяха разположени 58 дивизии, от тях 16 танкови и 8 моторизирани! Но и тук главните сили на фронта се оказаха някак си встрани от направлението на главния удар на врага и не можаха да отблъснат настъплението, а това напълно отговаряше на реалността. Неправилното разполагане на войските в Югозападното направление подсказва на немците да устремят танковия си юмрук в слабо защитения стик^[4] между Луцк и Дубно. Сталин помни, че още на 30 юни Ставката разреши войските на фронта да бъдат оттеглени на линията на укрепените райони по старата граница, което означаваше отстъпление с дълбочина 300–350 километра. Общо взето, казва си Сталин, фронтът задържа донякъде настъплението на врага, но не успя да го спре. Не по-добро е положението и на Южния фронт.

Загубите са огромни: около 30 дивизии фактически престават да съществуват и около 70 загубват над 50% от личния си състав; унищожени са около три хиляди и петстотин самолета, повече от половината складове с гориво и боеприпаси. И това само за три седмици от войната! Разбира се, този успех и на немците не им излиза евтино. През тези три седмици благодарение на героизма на съветските войници, командири и политически офицери на съветско-германския фронт са унищожени около 150 хиляди войници и офицери от вермахта, над 950 самолета и неколкостотин танкове. Но, както ще стане ясно много по-късно, получените в центъра данни за нашите загуби са били занижени, а за противниковите загуби — силно завишени. Ето какво са докладвали на Сталин след първите две седмици боеве (запазвам стила на справката):

„Загуби в самолети: противникът минимум — 1664

наши загуби — 889

танкове: противникът — 2625

наши — 901

 

Загуби на противника в жива сила: 1 мил. 312 хил. Освен това в ожесточените боеве на различни участъци противникът е понесъл извънредно големи загуби, но тъй като нашите части се оттеглиха, пресмятането на загубите е невъзможно. Унищожени са много диверсанти парашутисти, без още да е уточнен броят им.

Пленени са 30 хил. 004 души, освен това в плен са взети много парашутисти, но не е уточнен броят им. Нашите загуби в безследно изчезнали и пленени до 29.06. възлизат на около 15 000 души.

Унищожени са в Балтийско море 5 пл (подводници — б.а.) и 1 в Черно море. Унищожени са два монитора…“^[5]

Това са неясни и изопачени донесения. Ако човек съди по тях, трудно може да си състави реална представа за положението по фронтовете, за съотношението на силите и за точния брой на танковете и самолетите. Но тази статистика не е нещо случайно. Тези данни са плод на единовластието, при което не всяка истина е нужна. Разпадането на управлението на фронтовете, на армиите и на десетките обкръжени съединения се съпровожда със съставянето на обобщени донесения, които нямат нищо общо с действителността. Но нали Сталин се е ръководел именно от тях! Той нито за момент не е допускал, че го лъжат. И ето защо често пъти решенията, взимани по онова време от Ставката, са излизали от желаното, предполагаемото вероятното, а не от строго реалното.

Но тъй или иначе първоначалната сила на удара на фашистите е забележимо отслабена. И главното е, че германското командване не успява да постигне поставената от Хитлер цел — да унищожи основните сили на Червената армия.

Армията се сражава. Отстъпва, но се сражава. Разглеждайки по картата панорамата на жестоките боеве, Сталин постепенно идва до извода, че войната ще бъде продължителна. Ако издържим днес-утре, има вероятност вятърът на победата да задуха и в нашите платна. Ще избързам и ще отбележа, че след първите големи успехи, до които е още далече, у Сталин се появяват признаци за надценяване на нашите възможности, което ще доведе до големи и непростими грешки през 1942 г.

… Като изслушва мълчаливо поредния доклад на Жуков за положението по фронтовете, Сталин още веднъж пита:

— Повторете какво е попълването с личен състав и техника на войските от Западния фронт?

— Средно от десет до трийсет процента. Само отделни части имат жива сила, артилерия и танкове към петдесет и повече процента. Отделни — повтаря отново Жуков. — Фактически картината е същата и на Северозападния фронт. Малко по-добро е положението на югозапад. Особено неприятно е, че загубихме по-голямата част от противотанковата артилерия. Нужно е да се направи нещо за усилването, за увеличаването на противотанковите ни възможности.

След като обсъждат необходимите мерки за ускоряване на производството на противотанкова артилерия, говорейки по телефона и с Вознесенски, Сталин втренчва поглед в Жуков и пита:

— А какво може да се направи още сега, още днес, за да разширим нашите възможности за борба с танковете? Военните не виждат ли и други средства освен артилерията?

— Че защо, другарю Сталин. Добра работа може да свърши и авиацията.

Жуков обяснява какви са техническите и бойните възможности на авиацията в борбата с танкове. Сталин някак изведнъж става по-бодър и заповядва незабавно да се подготви директива на Ставката. Жуков излиза и след половин час носи документа:

„До командващите фронтовете: Северен, Северозападен, Западен, Югозападен и Южен

До командващия ВВС на Червената армия

 

През изтеклите 20 дни от войната нашата авиация действаше главно срещу механизираните и танковите войски на германците. В бой с танковете влизаха стотици самолети, но съответният ефект не беше постигнат, понеже борбата на авиацията против танковете беше лошо организирана. При правилно организиран удар на авиацията танковите части може да бъдат не само спрени, но и разгромени.

1. Атакуването на танковите войски (колони) да започнат изтребителите с оръдейно въоръжение и щурмовите самолети с оръдейно въоръжение, като хвърлят едновременно запалителни средства. Атаката да се провежда на широк фронт, с няколко обиколки, перпендикулярно на танковата колона.

2. След въоръжените с оръдия изтребители и щурмови самолети да атакуват противника бомбардировачи от всички типове, които да хвърлят фугасни и запалителни бомби. Атаките да се извършват от ешелони с групи от по девет самолета с индивидуално прицелване…“^[6]

Какво още може да се направи, за да се прекъсне катастрофалното развитие на събитията? Сталин мисли мъчително върху този въпрос, оправяйки се постепенно от сътресението — такова сътресение, каквото никога дотогава не е изпитвал.

Да си припомним, че още на 5 юли 1941 г. той нарежда да се изпрати до войските следната телеграма:

„До командващите фронтове

(с изключение на Задкавказкия и Далекоизточния фронт) В боевете за социалистическото отечество против войските на германския фашизъм редица лица от командния, началстващия, младшия началстващ и войнишкия състав — танкисти, артилеристи, летци и други — проявиха изключително мъжество и храброст. Незабавно представете в Ставката на главното командване за награждаване с правителствена награда лицата, извършили особени подвизи.“^[7]

След като е публикуван във вестниците указът на Президиума на Върховния съвет на СССР за удостояване (първото в Отечествената война) със званието „Герой на Съветския съюз“ на М. П. Жуков, С. И. Здоровцев и П. Т. Харитонов за въздушни тарани срещу вражески бомбардировачи, Сталин звъни в отдела за агитация и пропаганда към ЦК:

„Пропагандирайте по-широко героизма на съветските хора. Спомнете си Лениновия призив «Социалистическото отечество е в опасност!». Внушавайте, че фашистките мръсници може и трябва да бъдат разгромени!“

И без да дочака отговор, затваря телефона.

Да, нужно е било да се насърчават морално хората. Всеки ден от донесенията и печата става ясно, че хиляди войници, командири и политорганизатори, жертвайки живота си, се бият за всяка педя земя.

Освен с чисто военни въпроси Сталин трябва да се занимава по няколко часа всеки ден и със стопански и организационни въпроси. Ето, само преди няколко дни разглеждаше заедно с Маленков и Жуков въпроса, поставен от ленинградската партийна организация, за създаването на опълченски дивизии. Сега още не може да предположи, че този почин ще се превърне в мощно движение и до края на годината ще бъдат създадени около 60 дивизии от народното опълчение и 200 отделни полка, които ще играят съществена роля в отбраната на отечеството.

На 4 юли Вознесенски и Микоян докладват проект за решение на Държавния комитет по отбраната „Относно изработването на военностопански план за осигуряване отбраната на страната“. Сталин подписва проекта, като го преглежда съвсем набързо — в приемната се трупат военни. А той чака вече от фронтовете все по-лоши и по-лоши новини. Мъчейки се да бъде кратък, Вознесенски успява да му доложи, че на 30 юни Съветът на народните комисари на СССР е утвърдил общ мобилизационен народностопански план, предвиждащ икономиката да се преустрои в най-кратки срокове на военни релси. Преди Вознесенски при Сталин е Шверник, председателят на Съвета по евакуацията, който му докладва как върви изпълнението на постановлението на ЦК на ВКП(б) и Съвета на народните комисари „Относно реда за извозване и разполагане на контингентите и ценното имущество“. По плана най-напред трябва да се евакуират на изток само предприятията, разположени близо до границата. Но само след няколко дни военните неуспехи налагат да се преразгледат коренно нещата. Тогава никой още не е предполагал, че за толкова кратко време (до януари 1942 г.) ще бъдат превозени и скоро след това ще заработят 1523 промишлени предприятия, от тях 1360 от отбранителната промишленост. Невъзможно с да бъде преценен напълно този факт. Само с невероятните, фантастични по самопожертвователността си усилия на съветските хора цялата индустрия на държавата се премества хиляди километри на изток и започва бързо да възстановява загубените военни материални средства. Достатъчно е да спомена, че въпреки „великото преселение“, често пъти под градушка от бомби, през 1941 г. отбранителната промишленост е произвела 12 хиляди бойни самолета, 6,5 хиляди танка, около 16 хиляди оръдия и минохвъргачки.

… След като приема военните и прекарва с тях час и половина, Сталин се връща отново към партийните и държавните въпроси и подписва предложението на Маленков за назначаването на партийни организатори от апарата на Централния комитет в 1170 големи военни заводи и предприятия на тежката промишленост. Сталин написва и бележка до Маленков:

„Съветвам ви да помислите за създаването на такава институция и в политическите отдели на машинно-тракторните станции и совхозите.“

Днес вече знаем, че през ноември 1941 г. е взето решение за създаването на няколко хиляди политически отдели в МТС и совхозите. В резултат от загубите на огромни територии и отиването на работната сила на фронта върху селското стопанство ляга невероятно тежката задача да изхранва армията и страната.

Така е протичал почти всеки ден на човека, заел всички най-високи длъжности, които могат да се измислят. Войната още повече заздравява положението му на абсолютен диктатор.

Ето какво ми разказа И. В. Ковальов, бивш народен комисар на транспорта: „Помня, поканиха ме на съвещание в Кремъл, тогава бях началник на Управление «Военни превози». Гледам: железничари, военни, сътрудници от ЦК. Тук бяха също Каганович и Берия, който по едно време отговаряше за транспорта. Влезе Сталин. Всички станаха. А той — без предисловия: «Държавният комитет по отбраната взе решение да бъде създаден Транспортен комитет. Предлагам за председател на комитета да бъде избран другарят Сталин…» Точно така рече. Помня още една фраза от онова отдавнашно съвещание: «Транспортът е въпрос на живот. Работите на фронта са в ръцете на транспорта. Запомнете: за неизпълнение на директивите на Държавния комитет по отбраната — военен трибунал». Така, тихо някак си, с акцент го каза, но по гърба ми мравки запълзяха…“

„По време на войната — продължи Иван Владимирович, — ми се налагаше да докладвам десетки, ако не и стотици пъти на върховния за изпращане на ешелони към някой фронтови район. Имаше случаи, когато за отделни ешелони (с особено важен товар) докладвах на Сталин по негово нареждане всеки два часа. Веднъж «загубих» един ешелон. Казах, че е на еди-коя си гара… А се оказа, че не е там… Сталин едва сдържаше гнева си:

«Не го ли намериш, генерале, ще идеш редник на фронта…»

(Между другото, заканата не е била само за сплашване. Когато работех в архива, попаднах веднъж на такъв факт: Н. А. Москвин, генерал-майор, е разжалван със заповед на Сталин в чин редник и е изпратен на фронта.^[8] Но това — между другото.)

А Поскрьобишев, бледен като платно, ми рече в добавка:

«Внимавай, ще загазиш. На „стопанина“ още малко му трябва…»“

„Когато отивах да докладвам на Сталин — спомня си Ковальов, — там обикновено бяха Молотов, Берия и Маленков. Все си казвах: само пречат. Въпроси никога не задават. Седят и слушат. Записват си нещо. А Сталин дава нареждания, звъни, подписва разни книжа, вика Поскрьобишев, дава му задачи… А те седят. Седят и поглеждат ту към Сталин, ту към влезлия… И тая картина десетки пъти съм я заварвал… Изглежда, че на Сталин му е било нужно хората му да бъдат покрай него. Било за изпълняване на възникнали задачи, било за пред историята… Каганович обикновено го нямаше: той работеше по 18 часа на ден. Ругае, вдига врява, заплашва. Но да седи при Сталин, като опия тримата не съм го виждал. Когато Сталин говореше по телефона, забелязвах, че винаги произнасяше само няколко фрази и оставяше слушалката. Говореше сбито и искаше кратки доклади. Не търпеше да му се докладват приблизителни неща; веднага понижаваше зловещо гласа си: «Не знаеш? А с какво се занимаваш?»“

„Много, много пъти съм бил при Сталин — каза накрая Иван Владимирович, — но нито веднъж не влизах спокоен при него. Винаги чакаш въпрос, на който няма да знаеш как да отговориш. Беше извънредно студен човек. Вместо «здравейте» едва кимне. Докладваш и няма ли въпроси, излизай по-скоро и въздъхни с облекчение. По-скоро! И Поскрьобишев така ме съветваше. Забелязал бях, че със своята власт, памет и ум Сталин потискаше някак си всички, караше ги да се чувстват принизени… Когато човек иде при него, чувства се още по-незначителен, отколкото е всъщност…“

Мисля, че наблюденията на Ковальов са интересни и позволяват по-дълбоко да се вникне в интелекта, чувствата и характера на Сталин. Анализът на документите и на различните съвещания, свикани при Сталин, показва, че по време на войната малцина са се престрашавали да спорят с него, да поддържат собствено гледище. Той наистина е потискал всички с властта си. Ще повторя, за щастие по време на войната около Сталин е имало изтъкнати военачалници, които са знаели, били са способни да правят такива предложения и така да ги поднасят, че той в повечето случаи ги приемал и одобрявал.

Ако трябва да пресметнем по колко часа на ден е работел върховният в първата половин година от войната, ще излезе, че е прекарвал зад бюрото в кабинета си, както вече споменах, по 16–18 часа. Но в интерес на истината ще кажа, че тогава почти всички са работили така. Лъвската част от времето е била посвещавана на военните въпроси. Поскрьобишев обаче намирал „прозорчета“ Сталин да приема не само един или друг член на Политбюро, наблюдаващ конкретна област от държавната дейност, но и народни комисари, конструктори, дори директори на големи заводи. С ролята на върховен главнокомандващ Сталин не свиква веднага. Пред първите месеци от войната често се препъва и в най-обикновени „дреболии“: занимава се с разпределяне на снаряди и карабини, дава указания гражданското, население да се изкарва да копае противотанкови ровове, преглежда проектите за съобщенията на Информбюро. Например един от документите на Ставката, адресиран до ВВС, отива в отдел „шифър“ и престоява там 8 часа и 15 минути. Сталин научава това и нарежда веднага да се подготви заповед на народния комисар на отбраната, с която се наказват полковник Иванов и старши лейтенант Краснов и се изгонват от Генералния щаб. При подписването на заповедта Сталин написва допълнително и следната резолюция:

„До др.др. Василевски и Жигарьов.

Моля началника на оперативното отделение при Генералния щаб и командващия ВВС да въведат ред — всеки в своя ресор — в работата по шифроването.

25.08.41 г.

Й. Ст.“^[9]

И това по времето, когато в дните на страшния горещ август по фронтовете се решават неизмеримо по-важни въпроси! Просто Сталин се поддава на придобития с години навик: да върши и да решава всичко сам. Да решава вместо всички други. Скоро фронтовата действителност ще внесе корекции в реда, стила и методите на работа на върховния главнокомандващ.

Навлизайки в жестокия ритъм на войната, но действайки повече само като одобряващ или неодобряващ предложенията на Генералния щаб, Сталин непрекъснато се опитва да намери някакви допълнителни лостове за влияние върху обстановката. Ето, подписва директива за активизиране на борбата на авиацията с танковете. А след като му докладват, че няма с какво да бъде въоръжено попълнението, настоява да се изпрати до войските специална директива на Ставката по този въпрос:

„Да се разясни на целия команден, политически и войнишки състав на действащите войски, че изгубването на оръжието на бойното поле е най-тежко нарушение на военната клетва и виновните трябва да бъдат привличани към отговорност по законите във военно време. Да се усилят щатните команди за събиране на оръжие с допълнителни бройки от личния състав и да се държат отговорни за събирането на цялото оръжие, оставено на бойното поле…“^[10]

Нужно е да се отбележи и това, че през първите месеци на войната много от предложенията на Сталин до голяма степен са били повлияни от спомените му за гражданската война. Например през септември 1941 г. след разговора си по „Бодо“ (буквопечатащ телеграфен апарат — б.пр.) с Будьони Сталин някак неочаквано проявява повишен интерес към кавалерията. По това време в Генералния щаб се подготвя документ на Ставката за поуките от първите два месеца на войната, който щял да бъде разпратен до командващите фронтове и армии. Документът е бил почти готов. Сталин го прочита, в общи линии се съгласява с него, но заповядва да се включи още една точка:

„Четвърто. Нашата армия подценява в известна степен значението на кавалерията. При сегашното положение по фронтовете, когато тилът на противника се е разтегнал на няколкостотин километра в гористи местности и съвсем не е осигурен (така е в текста — б.а.) срещу значителни диверсионни действия от наша страна, набезите на червените кавалеристи по разтегналите се тилове на противника биха могли да изиграят решителна роля за дезорганизирането на управлението и снабдяването на немските войски. Ако нашите кавалерийски части, които се мотаят сега по фронта и пред фронта, бъдат хвърлени по тиловете на противника, той ще бъде поставен в критично положение, а нашите войски биха почувствали грамадно облекчение. Ставката смята, че за такива набези по тиловете на противника би било достатъчно да има няколко десетки леки кавалерийски дивизии изтребителен тип, от по три хиляди души всяка с лек обоз, без претоварване с тилове…“^[11]

Идеята като че ли не е лишена от смисъл, макар че в същината си е желание за връщане към опита не само от гражданската война, но дори и от далечната Отечествена война през 1812 г. Сталин, който е понаучил нещо от военната наука на равнището на посредственото й възприемане, просто от гледище на здравия смисъл, търси изход от критичното състояние, в което са тласнали страната неговите недомислици и коварството на Хитлер. В класическата борба подобно критично състояние възниква, когато борецът поставя противника си в положение „мост“, мъчейки се да притисне плешките му към тепиха. Ако успее, присъжда му се чиста победа с „туш“. През юни, юли, август, септември, октомври и ноември 1941 г. Сталин не опира плещи в тепиха. Не той, разбира се, а страната, народът, армията. Но и той, олицетворявайки ги по традиция, е поставен от Хитлер в такова абсолютно несвойствено за него положение. Съдбата на цялата страна виси на косъм. Положението е толкова отчайващо, че Сталин е готов да приеме за панацея всяко възможно средство и кара подчинените си да съчиняват какви ли не директиви, приличащи на току-що цитираната инструкция, за създаването и използването на леки кавалерийски дивизии.

Той отново се сеща за Павлов и внезапно пак го обхваща силен пристъп на злоба: как може един командващ фронт за една седмица всичко да загуби? Ами нали когато го приемаше тук, в кабинета си, преди да бъде назначен на длъжност командващ Западния особен военен окръг, остана с добри впечатления от него? Стегнат доклад, зрели разсъждения, увереност… Е, вярно, опит не му достигаше: такова литване нагоре след Испания… Как е могъл да изпусне кормилото, управлението на войските? Къде е зяпал щабът му? Защо не е осигурил боеготовността на войските? Сталин вече не иска да си спомни, че в средата на юни той и Тимошенко получиха от Павлов две или три шифровани телеграми с настойчивата молба да изведе войските на окръга на полеви позиции. Командващият Западния особен военен окръг искаше разрешение за частична мобилизация, доказваше необходимостта от усилване на войските на окръга с радиосредства и танкове… Но мисълта на Сталин отново и отново се връща на един и същ въпрос: как можа Павлов така тъпашки всичко да изгуби? У него започва всичко да ври и кипи. Отива до бюрото и натиска копчето. Тутакси се появява безшумно Поскрьобишев с бележник в ръка.

„Кой освен Павлов е предаден на военния трибунал? Кога е делото? Къде е проектът на присъдата?“ И без да дочака отговор, добавя: „Повикайте Улрих.“

Поскрьобишев пак така безшумно излиза от кабинета на „стопанина“. Сталин продължава да се разхожда покрай дългата маса. Обхожда с поглед окачените на стената портрети на Маркс, Енгелс и Ленин. От Маркс беше чел малко; с „Капиталът“ така и не можа да се пребори, но се беше запознал с редица негови трудове. Според него най-ценната му творба е „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 година“. Тук Маркс за пръв път е употребил понятието диктатура на пролетариата, главната брънка в учението за обществото, както винаги си е казвал Сталин. Енгелс той не цени много високо. По време на посещението си в Комунистическата академия през 1930 г. дори призоваваше да се подлагат на критика „погрешните“ твърдения на великия съратник на Маркс. Е, вярно е и това, казва си Сталин, Енгелс нищо лошо не пише за военната история на Русия, хубави думи отделя за пълководческия гений на Суворов, Кутузов го слага по-долу, отбелязва решаващия принос на руските войски за освобождаването на поробената от Наполеон Европа, говори и за героизма на защитниците на Севастопол по време на Кримската война през 1853–1856 г. Но това са подробности, между които има и немалко погрешни неща.

А Ленин… Когато Сталин прелиства страниците на Лениновите трудове, винаги се чувства обикновен, дори посредствен. Зае се да „защитава“ Ленин и това му помогна да стане едноличен вожд. Всичките тия недоносчета, които унищожи, и до края не можаха да разберат в какво се криеше най-голямата му сила — в монопола му да тълкува Ленин. Но у Ленин има и нещо, което той никога не може да приеме. Сталин нарича това либерализъм… Сети се изведнъж и мислено се наруга за минутната си слабост, когато на 29 юни, разстроен донемайкъде, излизаше от зданието на Народния комисариат на отбраната заедно с Молотов, Ворошилов, Жданов и Берия, взе, че се развика ядосано:

„Ленин създаде нашата държава, а ние всички се изпикахме отгоре му!“

Молотов го погледна учудено, по нищо не каза. И другите нищо не рекоха. Не трябваше да казва тия думи, може да бъдат запомнени и тълкувани като признак за паника… Нали всичко, излязло от устата на великите хора, остава завинаги в историята. Особено ако е признак на слабост.

Мислите на Сталин за по-далечното и по-близкото минало са прекъснати от Поскрьобишев. Безшумен като сянка, секретарят му се приближава до бюрото и оставя тъничка папка. Върховният бързо преглежда донесените книжа. Най-отгоре лежи присъдата:

„Присъда (проект)

В името на Съюза на съветските социалистически републики военната колегия при Върховния съд на СССР в състав председателстващ армейският военен юрист В. В. Улрих и членове: дивизионните военни юристи А. М. Орлов и Д. Я. Кандибин, секретар — военният юрист А. С. Мазур

На закрито съдебно заседание в град Москва… -и юли 1941 г. разгледа делото по обвиненията срещу:

1. Павлов Дмитрий Григориевич, роден в 1897 г., бивш командващ Западния фронт, армейски генерал;

2. Климовских Владимир Ефимович, роден в 1895 г., бивш началник-щаб на Западния фронт, генерал-майор — и двамата в престъпления, предвидени в чл.чл. 63–2 и 76 от Наказателния кодекс на Белоруската ССР;

3. Григориев Андрей Терентиевич, роден в 1889 г., бивш началник на свръзките при Западния фронт, генерал-майор;

4. Коробков Александър Андреевич, роден в 1897 г., бивш командващ 4-а армия, генерал-майор — и двамата в престъпления, предвидени в чл. 180, пар. «б» от Наказателния кодекс на Белоруската ССР.“

По-нататък се твърди, че от съдебното следствие е установено: „подсъдимите Павлов и Климовских, бидейки участници в антисъветски военен заговор и използвайки служебното си положение, първият като командваш, войските на Западния фронт, а вторият като началник-щаб на същия фронт са вършели вражеска работа, изразяваща се в това, че със заговорнически цели не са готвели за военни действия поверения им команден състав, отслабили са мобилизационната готовност на войските в окръга, разстроили са управлението на войските и са предали без бой оръжието в ръцете на противника, с което са нанесли големи вреди на бойната мощ на Работническо-селската Червена армия…“

По-надолу всичко се ниже все в същия дух.

… Сталин прескача тия страници и се спира само на последната:

„Установена е по такъв начин виновността на Павлов и Климовских за извършване от тях на престъпленията, предвидени в чл.чл. 63–2 и 76 от НК на БССР, и на Григориев и Коробков за извършване от тях на престъпленията, предвидени в чл. 180, нар. «б» от НК на БССР. Въз основа на изложеното и на основание на чл. 319 и 320 на Наказателнопроцесуалния кодекс на РСФСР военната колегия при Върховния съд на СССР

 

осъжда

 

1. Павлов Дмитрий Григориевич

2. Климовских Владимир Ефимович

3. Григориев Андрей Терентиевич

4. Коробков Александър Андреевич

на лишаване от военните звания: Павлов — «армейски генерал», а останалите трима от военното звание «генерал-майор», и на изтърпяване от всичките четирима най-високата мярка за наказание — разстрел с конфискуване на цялото принадлежащо им лично имущество… Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване“^[12]

След като се запознава с проекта на присъдата, Сталин казва на изправения до бюрото му Поскрьобишев:

„Присъдата одобрявам, а всички тия щуротии като «заговорническа дейност» Улрих да вземе да ги изхвърли… Без усукваници. И никакво обжалване. А после да се съобщи със заповед по фронтовете да знаят, че ще наказваме безпощадно пораженците.“

Всичко е решено, преди да се гледа делото. На 22 юли, когато се е състояло „съдебното заседание“, е било нужно само да бъдат спазени формалностите. Подсъдимите молят да бъдат изпратени на фронта независимо като какви: те с кръвта си ще докажат предаността си към родината и воинския дълг. Молят да им се повярва: всичко станало е резултат от крайно неблагоприятното стечение на обстоятелствата. Не отричат вината си. Ще я изкупят в боя… Улрих се прозява отегчено: „По-кратко…“

Разстреляни са още същата нощ! От тия хора Сталин повече не се интересува. До края на живота си. Но по-късно (той вече не е можел да научи за това), на 5 ноември 1956 г. Генералният щаб ще предприеме най-обстойно аналитично разследване за основателността на обвиненията, предявени спрямо Павлов, Климовских, Григориев и Коробков, и ще обяви компетентното си заключение:

„Наличните документи и съобщенията на редица генерали, служили в Западния особен военен окръг, без да отричат едни или други съществени недостатъци в подготовката на окръга за война, опровергават твърденията в обвинителното заключение, че генералите Павлов Д. Г., Климовских В. Е., Григориев А. Т., Коробков А. А. и Клич Н. А. са виновни за проявена страхливост, бездействие и неразпоредителност, за съзнателно разстройване управлението на войските и за предаване на оръжието без бой в ръцете на противника.“^[13]

Жестоко време, жестоки хора… Сталин добре е познавал Павлов, разговарял е при назначаването им и с генералите Климовских и Коробков. Двамата също са оставили у него благоприятно впечатление. Много е възможно да са допуснали преди войната и в началото й доста грешки. Назначени на високи длъжности с прескачане на редица междинни степени поради острия кадрови недостиг, тези предани на страната офицери и безспорни родолюбци поради недостатъчната си подготовка не са могли в решителните минути да организират правилно бойните действия срещу много по-големите сили на противника. Но нима само те са допуснали грешки? Командващите фронтове Кузнецов, Павлов и Кирпонос след 1937 г. излитат стремително нагоре. Патриотизмът, храбростта и мъжеството им обаче не са подкрепени в съответната степен с опит и пълководческа мъдрост. Те се придобиват с годините. Но Сталин, след като изтребва цели пластове от командния състав, поставя в изключително сложно положение и ония, които е издигнал на тяхно място.

Въпреки че е виновен повече от всички за катастрофалното начало на войната, той проявява изключителна жестокост спрямо тези, които стават жертва на неговите погрешни сметки. Собствената им вина, а те очевидно са правели грешки, днес никой не отрича. Но тази вина се дължи до голяма степен на обстоятелствата, на прибързаното им издигане и като последица — на недостатъчната им компетентност. В книгата си „Съдбата на Русия“ Бердяев пише: „Жестокостта на войната, жестокостта на нашата епоха е не просто жестокост, злоба и безсърдечие на хората, на отделните личности, макар че тия неща могат да бъдат съпътстващи явления. Това е жестокост на историческата съдба, жестокост на историческото развитие на поднесените ни от историята изпитания. Жестокостта на човека е отвратителна.“^[14] Войната и без всичко друго е жестока. Но Сталин често я прави още по-жестока. И това наистина е отвратително.

Докладвайки от Ленинград за обстановката, Жданов и Жуков привеждат факти, че немските войски, когато атакуват нашите позиции, подгонват пред себе си жени, деца и старци и поставят с това отбраняващите се в изключително трудно положение. Децата и жените крещели „Не стреляйте!“, „Ние сме свои!“, „Ние сме свои!“. Войниците и офицерите се стъписват: как да постъпят? Не е трудно да си представим какво са изпитвали и нещастните жени, деца и старци, когато в гърбовете се опират цевите на немски автомати, а напред също може да ги покоси смъртта. Сталин реагира незабавно. Реагира в духа на своята същност — крайно жестоко:

„Говори се, че немските изроди, настъпвайки към Ленинград, пращат пред своите войски старци, баби, жени и деца… Говори се, че сред ленинградските болшевики се намерили хора, които не смятат за възможно да употребят оръжие против този вид делегати. Аз пък смятам, че ако измежду болшевиките има такива хора, най-напред те трябва да бъдат изтребени, защото са по-опасни от немските фашисти. Моят съвет е да не се сантименталничи, а да се удрят по зъбите врагът и неговите помагачи, били те волни или неволни… Бийте с всички сили немците и техните делегати, покосявайте враговете, безразлично дали са волни или неволни врагове… Издиктувано в 04 часа на 21. 09. 41 г. от др. Сталин. Б. Шапошников“^[15]

Войната и по своята същност е жестока, но тук жестокостта е от особен вид — жестокост не само спрямо врага, това е разбираемо, но и спрямо своите съотечественици: „Покосявайте враговете, безразлично дали са волни или неволни врагове…“ Жуков и Жданов съобщават, че това са жени, стари хора, деца, а той: „да не се сантименталничи, а да се удрят по зъбите врагът и неговите помагачи, били те волни или неволни“. Децата, своите деца — „по зъбите“… с картечен пистолет?! Това никога не може нито да бъде разбрано, нито обяснено, а още по-малко справедливо… Наистина „Жестокостта на човека е отвратителна!“. Жестокостта спрямо своите съграждани, спрямо ония, които са били подгонени от безнравствени изчадия, както и спрямо ония, на които е поверил високи постове — жестокостта като фактическо признаване на собствената вина. Но в такъв случай човек трябва да бъде жесток и към себе си. А Сталин не е можел да бъде такъв.

За да стане по-ясно, че и при кошмара на ония дни разправата на Сталин с генералите не е била просто някакъв емоционален изблик, а продължение на произвола му от края на 30-те години, ще приведа само още две свидетелства. Те ни представят разстреляните генерали в съвсем друга светлина. След войната генерал-майор Фомин, който е работил в щаба на Западния фронт, пише:

„От август 1940 г. Павлов проведе пет армейски полеви учения, една армейска командно-щабна военна игра на местността, пет корпусни военни игри, една фронтова военна игра, едно радиоучение с два танкови корпуса, две дивизионни и едно корпусно учение. Проследявайки най-внимателно дислоцирането на противниковите войски, на няколко пъти повдигна въпрос пред народния комисар на отбраната за придвижване на войските в окръга от дълбочина в граничния район. При започването на войната войските от окръга се намираха в стадий на организационни мероприятия. Сформираха се пет танкови корпуса, въздушнодесантен корпус, три противотанкови бригади и т.н. Всички изброени съединения бяха все още не напълно сформирани и неосигурени с материална част.

Относно подготовката на германците за внезапно нападение Павлов беше наясно и поиска разрешение войските да заемат полските укрепления по протежение на държавната граница. На 20 юни с шифрована телеграма, подписана от заместник-началника на оперативното управление при Генералния щаб Василевски, на Павлов беше съобщено, че молбата му е била доложена на народния комисар, но той не разрешил да се заемат полеви позиции, тъй като това можело да предизвика провокация от страна на германците.

В действията и постъпките на Павлов както в предвоенния период, така и по време на воденето на тежката отбранителна операция лично аз не виждам вредителство, а още по-малко предателство. Фронтът претърпя несполука не поради неразпоредителност на Павлов, а поради ред причини, най-важните от които бяха численото превъзходство на противника, внезапността на удара му, пропуснатото заемане на позиции в укрепените райони, глупавата намеса на Кулик…“^[16]

А ето и съобщението на генерал-полковник Сандалов, изпратено до армейски генерал Курасов:

„Колкото до командващия 4-а армия Коробков, то по отношение на този способен командир, който се отличи по време на боевете във Финландия, където храбро воюваше начело на своята дивизия, беше извършена крещяща несправедливост. След като свърши войната с Финландия, генерал Коробков беше назначен за командир на корпус, а по-късно, няколко месеца преди войната, пое командването на 4-а армия и се изяви като храбър и енергичен командващ армия. Грешката му беше, че се стараеше да изпълнява безрезервно всяко разпореждане на командването на войските от окръга, включително и явно несъответстващите на създаващата се обстановка.

Защо беше арестуван и предаден на съд именно командващият 4-а Коробков, чиято армия, макар и понесла грамадни загуби, все пак продължи да съществува и не загуби връзката си с щаба на фронта? Към края на юни 1941 г. беше набелязано по план (забележете «по план»! — б.а.) да бъде предаден на съд от Западния фронт един командваш армия, а налице беше само един армейски командир — командващият 4-а армия. Командващите 3-а и 10-а армия в ония дни бяха в неизвестност, не се знаеше къде са, защото бяха прекъснати всички връзки с тях. Това именно предопредели съдбата на Коробков. В лицето на генерал Коробков ние загубихме тогава един добър командващ армия, който, предполагам, би се наредил по-късно в редицата на най-добрите командири от Червената армия…“^[17]

Такива, които биха могли да се наредят, но не са се наредили, са доста на брой. Мнозина от тях загиват на бойното поле. Не са малко и ония генерали, които, след като изчерпват всички възможности за борба и не искат да попаднат в плен, слагат край на живота си. Архивите са запазили голям брой донесения за такива случаи. Ето например командирът на 17-и мотомеханизиран корпус генерал-майор Петров съобщава на маршал Тимошенко, че на 23 юни се е самоубил заместникът му Николай Викторович Кожохин… Завършва живота си със самоубийство командващият военновъздушните сили на Западния особен военен окръг Иван Иванович Копец… Началникът на управлението за политическа пропаганда към Западния ОВО Лестов в донесението си обяснява самоубийството на Копец „с малодушие вследствие на частичните неуспехи и сравнително големите загуби на авиацията“^[18]. Тогава се е казвало (а може би просто от страх да не бъде обвинен докладващият в паникьорство?), че неуспехите са „частични“, а загубите — „сравнително големи“…

За някои генерали, попаднали във водовъртежа на трагичните събития, съдбата е още по-мрачна.

През август 1941 г. органите на държавна сигурност долагат на Сталин, че двама генерали са се предали доброволно на германците и работят за тях. Единият е бившият командващ 28-а армия генерал-лейтенант Качалов, другият — командващият 12-та армия генерал-майор Понеделин. Сталин слага резолюция: „Под съд.“ Не всички заповеди, съвсем не всички заповеди, отнасящи се до нещата на фронта, са се изпълнявали точно, особено в първия период на войната. Ако бяха се изпълнявали, немците нямаше да стигнат през есента до стените на Москва. Но ето такива заповеди като „Под съд!“ непременно са били изпълнявани. През октомври 1941 г. двамата генерали са съдени задочно по чл. 265 от Наказателнопроцесуалния кодекс на РСФСР и са осъдени на разстрел „с конфискация на принадлежащото им лично имущество и ходатайство за лишаване от наградите — от съветските ордени“^[19].

На затъпелите и цинични осведомители не им идва и наум да проверят, че Владимир Яковлевич Качалов е загинал на 4 август 1941, г. от пряко попадение на снаряд. Обаче и до 1956 г. членовете на семейството му — тези, които са останали живи — носят позорното петно: роднини на „предател на родината“. Още по-драматична е съдбата на Павел Григориевич Понеделин. През август 1941 г., намирайки се вече в обкръжение, той е тежко ранен, изпада в безсъзнание и в това състояние попада в плен. Дългите четири години хитлеристки лагери не сломяват генерала, той носи достойно кръста си. Подкрепя падналите духом и категорично отказва да сътрудничи на фашистите. След освобождаването и репатрирането му през 1945 г. Понеделин е арестуван и прекарва сега вече в съветски лагер пет години, макар още през 1941 г. да е осъден задочно на смърт. След молбата на Понеделин, изпратена лично до Сталин, на 25 август 1950 г. го съдят втори път и още веднъж го осъждат на разстрел. Осъден два пъти на смърт, преживял ужасите на хитлеристките и сталинските лагери, генерал-майор Понеделин е разстрелян само затова, че е имал нещастието да бъде в безсъзнание, когато е попаднал в плен…

Жестоко време, жестоки хора… Още от началото на войната, едва поокопитил се от парализиралия го психически шок, за да поправи положението, Сталин започва да прилага своето изпитано средство: репресии и всяване на страх. Хиляди, стотици хиляди гинат на фронта, още по-много попадат в плен. Излезлите от обкръжение и измъкналите се от плен се откарват направо в „специални лагери за проверка“. Откриват се цял куп донесения на Берия за функционирането на тези лагери. След проверката част от военнослужещите отиват във формиращите се нови подразделения, други са разстрелвани на място, а трети са изпращани за дълги години в лагерите.^[20] Тяхната орис е особено горчива — позор и безчестие за тях и за семействата им. Естествено, имало е и такива, които съзнателно са изменили на родината си или пък са проявили малодушие и не са изпълнили воинския си дълг. Но не за тях ми е думата. Жестокостта на Сталин, проявена в началото на войната спрямо сънародниците му, ние свързвахме обикновено само с имената на Павлов и генералите от щаба му. Но малцина знаят, че по същото време Сталин е санкционирал арестуването на голяма група командири. Сред тях са

генерал-майор Алексеев И. И. — командир на 6-и стрелкови корпус;

генерал-майор Гопич Н. И. — началник на управление „Свръзки“ при Работническо-селската Червена армия;

генерал-майор Голушкевич В. С. — заместник началник-щаб на Западния фронт;

генерал-лейтенант Иванов Ф. С. — от резерва на Главното управление „Кадри“ при Народния комисариат на отбраната (ГУК НКО);

генерал-майор Кузмин Ф. К. — началник на катедрата по тактика при академия „Фрунзе“;

генерал-майор Леонович И. Л. — началник-щаб на 18-а армия;

генерал-майор Меликов В. А. — началник на факултет при академията на Генералния щаб;

генерал-майор Потатурчев А. Г. — командир на 4-а танкова дивизия;

генерал-майор Романов Ф. Н. — началник-щаб на 27-а армия;

генерал-лейтенант Селиванов И. В. — командир на 30-и стрелкови корпус;

генерал-майор Семашко В. В. — заместник началник-щаб на Ленинградския фронт;

генерал-лейтенант Трубецкой Н. И. — началник на управление „Военни съобщения“ (ВОСО) при Червената армия;

генерал-майор Цирулников П. Г. — командир на 15-а стрелкова дивизия^[21].

Списъкът не обхваща всички арестувани. Различна е съдбата на тези хора. На някои им провървяло и били върнати на фронта, други дълги години креели в лагерите, трети били умъртвени.

В повечето случаи Сталин само давал разрешение за ареста, но понякога го придружавал и със съответните указания. Например на 25 август 1942 г. в 5 часа и 15 минути диктува следната телеграма до Сталинград:

„Лично до Василевски и Маленков

Крайно съм учуден, че на Сталинградския фронт е извършен същият пробив дълбоко в тила на нашите войски, какъвто беше осъществен миналата година на Брянския фронт, с излизане на противника в посока на Орел. Нужно е да се има предвид, че началник-щаб тогава на Брянския фронт беше същият Захаров, а доверен човек на др. Ерьоменко е бил същият Рухле. Струва си да се позамислите върху това. Или Ерьоменко не разбира смисъла на втория ешелон в ония места на фронта, където на предния край са разположени необстреляни дивизии, или пък си имаме работа с нечия зла воля, осведомяваща точно немците за слабите пунктове на нашия фронт…“^[22]

Сталин не се решава да подозира пряко Захаров и Ерьоменко, но ето че явно хвърля съмненията си върху началника на оперативния отдел при щаба на фронта генерал-майор Рухле. Върховният не вижда никаква закономерност във факта, че германските военачалници търсят слабите ни места и нанасят удара си именно там, а открива причината за това в „злата воля“, която „осведомява точно немците“. След тази телеграма за работещите в специалния отдел не са били нужни никакви други аргументи. Самият върховен главнокомандващ им ги е посочил… Генерал-майор Иван Никифорович Рухле веднага е арестуван, но съдбата се оказала милостива към него и в края на краищата остава жив.

Сталин и до края на живота си не можа да се откаже от жестоките си „игри“. Но тогава на всички им се струва, че жестокото безнадеждно време оправдава и жестоките мерки на „вожда“.