Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (60) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Мисленето на стратега?

Предполагам, че някои, когато видят след думите „мисленето на стратега“ въпросителния знак, веднага ще възразят или дори ще се възмутят. Защото се поставя под съмнение онова, което десетилетия наред не е подлагано на съмнения. А сега като доказателство за „еретизма“ на автора може да се посочат десетки цитати и изказвания на наши изтъкнати пълководци, свидетелстващи за обратното. Ще подчертая още веднъж, по времето, когато са писали мемоарите си тези забележителни съветски пълководци, можели са да кажат само онова, което е било разрешено да се каже. Всички негативни, критични изказвания по адрес на върховния главнокомандващ са смятани за „оклеветяване“. Така се случи, че работих около двайсет години в Главното политическо управление на Съветската армия и Военноморския флот. Беше време, когато в отдел „Печат“ при Главното политическо управление в съответствие с височайшите указания на Суслов и неговия апарат се проверяваха всички мемоари. Налагало ми се е да говоря с хора, които през 50-те и 60-те години и по-късно са преглеждали спомените на военачалниците. Ръкописите дълго са се въртели „в кръг“ по високите инстанции и на авторите им стана напълно ясно, какво може и какво не може да се пише. Поради този филтър в книгите не попадаха факти, изводи и събития, статистики, наблюдения, размисли и оценки, които биха могли да „очернят“ нашата история. И ето че в нашата история нещата започнаха да изглеждат напълно благополучни. Мисля, че въпросът не е в това да се търсят конкретните виновници, а да се разбере, че се беше създала система на определени предпоставки и ограничения, принуждаващи всяко произведение да се смести в прокрустовото ложе на цензурата. Нито „Главлит“ (Главно управление по въпросите на литературата и издателствата — б.пр.), нито многобройните рецензенти можеха да игнорират предписанията на системата, основана върху едностранчивото виждане на миналото.

Известно ми е, че не всичко, написано от много военачалници, е влязло в мемоарите им. Те често под натиска на външни обстоятелства са търсели място и повод, за да споменат в книгите си имената на влиятелни личности, които по време на войната не е било възможно да бъдат видени дори през много силна лупа. Известно ми е как някои усърдни нагаждачи са търсели частта, в която е служел Брежнев преди войната, или пък гарата, до която веднъж Черненко е съпровождал влака от Красноярск с подаръци за фронта… Голям брой иначе хубави произведения бяха „изцапани“ с цитати от Брежнев, от търсене на поводи за изтъкване на заслугите му. Разбира се, в никакъв случай не можеше да попадне в нито една книга такъв „епизод“ например: лекторът от Главното политическо управление при Работническо-селската Червена армия полковият комисар Синянски, изпратен през август 1942 г. в 18-а армия да провери как се изпълнява заповед №227, пише до заместник-началника на управлението Шикин: сътрудниците от политическото управление Емелянов, Брежнев, Рибанин и Башилов „не са способни да осигурят съответния прелом към по-добро в настроенията и поведението (на работа и в бита) на работещите в политическото управление на фронта… По думите на полковия комисар др. Крутиков и на старшия батальонен комисар др. Москвин и доста други политработници са се отдали на безгрижие, самоуспокоение, фамилиарничене, взаимно прикриване, пиянство и т.н.“[1]. Не мога да твърдя, че всичко написано от полковия комисар Синянски (в писмото си говори и за други „грехове“) отговаря на истината. Исках само да подчертая, че всяка критика по адрес на Брежнев беше изключена.

Бяхме пленници на измамни представи. Често пъти авторите се изправяли неволно пред избора: или в книгата всичко да бъде „както трябва“, или да не се появи на бял свят. И още нещо. Никого не искам да обидя, но ще го кажа. Повечето от мемоарите на пълководците са написани от „литературни оформители“ — хора, често пъти твърде далече от онова, което е преживял авторът. Да, използвали са материалите и разказите на мемоаристите, но в края на краищата книгата са писали те, а не авторите на спомените. Но твърде често личното възприемане на автора се губи, бледнее. Добре го е казал Баграмян: „Те в доста голяма степен зависят от това, на кого какъв полковник се е паднал.“ Да се пише чрез „посредник“, което понякога е неизбежно, означава да се изгуби нещо неповторимо, напълно авторско…

Когато пишех „Мисленето на стратега?“, исках само да анализирам безпристрастно особеностите на стратегическото мислене на човека, стоял начело на нашия народ и на армията през Великата отечествена война. Колкото до мисленето, то в отделни области Сталин е имал някои предимства в сравнение с мнозина от съветските пълководци, но са съществували и области, в които той и до края на войната не е успял да се отърси от дилетантщината, едностранчивостта, некомпетентността и шаблона. Но да вървим по ред.

Мисля, че Сталин не е пълководец в пълния смисъл на думата. Пълководецът е деец от военното поприще. Той се оценява може би не толкова по заеманата длъжност, колкото по дарбата му, по творческото мислене, дълбокото стратегическо виждане, военния опит и компетентност, богата интуиция и воля. Сталин далеч не притежава тези качества. Той е политически ръководител — суров, с твърда воля, целенасочен, властолюбив, който по силата на стеклите се обстоятелства е принуден да се занимава с военни въпроси. Силната страна на Сталин като върховен главнокомандващ е предопределена от абсолютната му власт. Но не само това го издига над другите военни дейци. Предимството му пред другите пълководци е, че по-задълбочено от тях вижда (по силата на положението си на лидер на страната) зависимостта на въоръжената борба от цял спектър други, „невоенни“ фактори — икономически, социални, технически, политически, дипломатически, идеологически, национални. По силата на положението си той по-добре от другите членове на Ставката, от работещите в Генералния щаб и от командващите фронтове познава реалните възможности на страната, на нейната промишленост и селско стопанство. Сталин има, ако може така да се каже, по-универсално мислене, свързано органически с широк кръг невоенни знания. Това предимство, нека да повторя, се определя от положението му на държавен, политически и партиен деец. Пълководческата, военната страна е само една от многото, но задължителна за държавник от такъв ранг.

По служебното си положение Сталин е пълководец — върховен главнокомандващ. Но какъв? Да се върнем още веднъж към миналото.

Военните историци често викат на помощ Наполеон. Неговите изказвания се приемат за класически. Когато разглежда съотношението между ума и характера на пълководеца, Бонапарт стига до заключението: „Хората с много ум и малко характер са най-неподходящи за тази професия. По-добре е човек да има повече характер и по-малко ум. Хора с посредствен ум, но достатъчно надарени с характер, често пъти могат да разчитат на успех в това изкуство.“[2] Естествено, под „ум“ трябва да се разбира не само процесът на отразяване на обективната реалност, даващ познание за съществуващите в реалния свят връзки, свойства и отношения, но и компетентност в конкретната сфера на военното дело. Както пише съветският учен Теплов, за интелектуалната дейност на пълководеца „са типични необикновената сложност на изходния материал и голямата простота и яснота на крайния резултат. В началото — анализ на сложния материал, в крайна сметка — синтез, даващ прости и определени формулировки. Превръщането на сложното в просто — с тази кратка формула може да се изрази една от най-важните страни в работния процес на ума на пълководеца“[3]. С други думи, всичко това му позволява да се видят едновременно цялото и частите му, движението и статиката. Мисленето на истинския пълководец е синтетична (обобщаваща) сила на ума, изразяваща се в конкретност на резултата от разсъжденията. У пълководеца трябва да бъдат еднакво силни умът и волята, интелектът и характерът. Знае се, че на моменти на преден план излиза ту единият, ту другият компонент. Но умът и волята винаги трябва да действат в единство. Само тогава пълководецът ще може да прояви гъвкавост по отношение на взетото вече решение и едновременно с това упоритост и твърдост в постигането на целта.

Още по-рано стана дума, че Сталин е умен човек, но с ясно изразени черти на догматик. Върховният главнокомандващ, ако мога така да се изразя, е мислел „по схема“, като характерното е господството на общите съображения над конкретните. Макар че при обобщаващия анализ тъкмо това би могло да се превърне в силна страна. У Сталин политикът винаги взима връх над военния деец. Ще се изразя по-точно, обиграният и неумолим политик надделява винаги над непрофесионалния военен. Няма съмнение, че за стратега общите съображения са винаги важни, но при Сталин те често пъти засенчват конкретните проблеми. И обратно, когато се опитва да се съсредоточи върху някакъв конкретен въпрос, той губи контрол над въпросите от по-общ характер. Например в дните, когато назрява харковската катастрофа, Сталин, както става ясно през този период, в третата десетдневка на май 1942 г. се е занимавал активно с превеждането на керваните от плавателни съдове до Баренцово море, с въпросите на Волховския фронт, с организацията на ударите по летищата на противника на Западния фронт, с отделянето на катери за Ладожката военна флотилия, с по-нататъшната предислокация на войски за унищожаване на демянската групировка и т.н. На него не му е достигал стратегически ум, за да концентрира усилията си, както и усилията на Генералния щаб и на представителите на Ставката върху главния в оня момент участък от съветско-германския фронт. Той, Тимошенко и Хрушчов не са усетили веднага каква е опасността. Игнорирайки, както обикновено, решенията и действията на главните командвания, Сталин твърде нехайно се отнася към изводите и уверенията на командването на фронта и на щаба на Югозападното направление. Слабата оперативна подготовка не му позволява да отдели стратегически важната брънка; интуицията на върховния главнокомандващ не му подсказва навреме, че го дебне страшна опасност.

Слаба страна на Сталин като пълководец е доста голямата му откъснатост от даденостите на времето като продължителност. Това отбелязват и Жуков, и Василевски. Много често, въодушевен от някаква идея, той настоява за незабавната й реализация. В немалко случаи, когато подписва директива до някой фронт, отделя за изпълнението й само няколко часа, което обрича щабовете и обединенията на неподготвени, прибързани действия, водещи до неуспех. Така например през 1942 г. Западният фронт няколко пъти получава разпореждания и заповеди на Сталин, свързани с прехвърляне на съединения на 50–60 километра (от един участък на фронта на друг). Тези маньоври трябвало да бъдат завършени само за 5–6 часа! За това време заповедта едва стига до непосредствените изпълнители. И до края на войната той не може да проумее простата истина, че махването с ръка на върховния главнокомандващ не означава моменталното изпълнение на волята му в полковете и дивизиите. Този недостатък на Сталин е свързан с изключително слабата му представа за живота във войсковите поделения, за бита им, за работата на командирите, за последователността и реда при изпълнението на заповедите и разпорежданията.

С цивилна нагласа, при решаването на едни или други оперативни въпроси Сталин повече се опира не на конкретното познаване на ситуацията, на обстановката, а на „насилието“, на натиска върху военачалниците и щабовете. При това разпорежданията и изводите му често пъти произлизат само от съображения за здрав смисъл, а не от стратегическа или оперативна оценка. Запознах ви вече с доста такива документи.

На 30 юни 1942 г., мъмрейки Голиков, че е загубил връзка със съединенията си, Сталин се нахвърля яростно върху командващия Брянския фронт: „Докато пренебрегвате радиовръзката, няма да имате никаква свръзка и целият ви фронт ще представлява една неорганизирана сбирщина… Туткате се много и закъснявате изобщо. Така не бива да се воюва…“[4]

Тук Сталин се набърква в обстановката по-скоро като политически ръководител в желанието си да подобри ръководенето на войските със зле прикрити заплахи. В интелекта на върховния главнокомандващ обикновено взима връх волевото начало… Понякога в телеграмите му просто се констатира убийствената ситуация без каквито и да било изводи и разпореждания. Но констатацията е зловеща:

„До командващия Севернокавказкия фронт

Държавният комитет по отбраната е крайно недоволен, че не получава от вас редовна информация за положението на фронта. За загубите на територията на Севернокавказкия фронт научаваме не от вас, а от немците. У нас се създава впечатление, че сте обхванати от паника, отстъпвате без път (така е в текста — б.а.) и не е известно кога ще турите край на вашето отстъпление.

10 август 42 г. 20:45.

Й. Сталин“[5]

Такъв вид напомняния са действали мобилизиращо. „Стимулаторът“ е изпитан — уплаха, страх от прибързани решения, които в най-добрия случай могат да смъкнат военачалника няколко стъпала по-ниско по служебната стълба, а не е изключено и да го напъхат в ръцете на Берия и неговите хора.

С помощта на военните си сътрудници Сталин като стратег и пълководец в периода 1943–1945 г. стига до редица важни истини в оперативното изкуство. Върховният главнокомандващ разбира например, че към отбрана е нужно и може да се премине не само когато противникът ни принуждава за това, но и, както в някои операции през 1942 г., предварително, а по-късно и преднамерено — за подготовка към настъпателни действия. Ще напомня, че Сталин никак не обича отбраната. С нея са свързани най-мрачните му спомени и преживявания. Той помни как на 16 септември 1942 г. наскоро след обяда при него влиза Поскрьобишев и мълчаливо слага на бюрото извънредно донесение на Главното разузнавателно управление при Генералния щаб, подписано от генерал Панфилов, за прехванато радиопредаване от Берлин:

„Сталинград е превзет от доблестните немски войски. Русия е разсечена на северна и южна част, които скоро ще изпаднат в състояние на агония.“

Върховният главнокомандващ препрочита няколко пъти лаконичното съобщение, вперва невиждащи очи в прозореца на кабинета, зад който някъде далече на юг се е случила, както изглежда, катастрофа. Почти преди четвърт век той е бил там, и то в критична ситуация. Но тогава издържаха… Защо не могат сега? Какви командири са? Само преди няколко дни отстрани от длъжност командващия 62-ра армия генерал Лопатин и командирите на корпуси Павелкин и Мишулин… На Сталин и през ум не му минава, че на цял пласт млади офицери, изминали за три-четири години пътя от командири на роти до командири на корпуси, не им достигат знания, опит, умение. А и не става дума само за командирите. Сталин нито веднъж не споменава пред своите съратници и помощници, че подценяването на опасността от ново германско настъпление в южния район на фронта струва много скъпо на страната. Вторачен в процепа между завесите на прозореца, изтръпнал от страх, че съобщението на германците може да бъде потвърдено, той вече мисли как да бъде продължена по-нататък борбата. По този въпрос колебания у него няма. И казва тихичко на Поскрьобишев:

— Свържете ме с Генералния щаб. Бързо…

След минута диктува на генерал Боков телеграма до Ерьоменко и Хрушчов:

„Съобщете смислено какво става там при вас в Сталинград. Вярно ли е, че Сталинград е превзет от немците? Отговаряйте направо и честно. Чакам незабавен отговор.

Й. Сталин

16.9.42 г. 16 часът 45 мин.

Предадено по телефона от др. Сталин. Боков“[6]

Да се отбраняват не знаят! Защищават се често с изплезен от задъхване език, като изкупуват грешките на ръководството не само с големи загуби и с изоставяне на все нови и нови територии, но и с безпримерната упоритост на бойците. В края на войната Сталин ще си спомня за първата й година и половина като за дълъг и кошмарен сън. Нито един от командващите граничния военен окръг, станали после командващи фронтове, както и маршалите Ворошилов, Будьони и Кулик, не се оказват на висотата на положението си. На Сталин е трудно да признае и пред себе си, че в края на краищата врагът е спрян с цената на огромни загуби — териториални, материални и преди всичко в жива сила. Не благодарение на „мъдрата Сталинова“ стратегия, а в резултат на самопожертвователността на целия народ. Така се заплащат предвоенните недомислици, грешки и самоувереност. Но кой би посмял да каже това на „вожда“?

За Сталин винаги е важна само целта. Не го измъчват никога угризения на съвестта, горчивина и болка за огромните загуби. Плаши го само, че са разбити еди-колко си дивизии, корпуси и армии. Нито в един документ на Ставката не е отразена тревогата на Сталин поради големите загуби в жива сила. Малко го интересува истинската стойност на военното изкуство, чиято същина е поставените цели да се постигат с минимални загуби. Върховният главнокомандващ смята, че във войната както победите, така и пораженията непременно завършват с купища трупове. Жертвите, масовите жертви са според него неизбежен атрибут в съвременната война. Може би така е смятал, защото е бил върховен главнокомандващ на огромна по численост армия? В края на войната въоръжените сили са разполагали с около 500 стрелкови дивизии, без да се броят артилерийските, танковите и въздушните. Наистина, по числен състав съветските дивизии са отстъпвали значително на германските, но Сталин въпреки нееднократните предложения на военачалниците не предприема уедряване на съединенията. При такава огромна мощ и добре уредена система за попълване на войските той не смята да поставя постигането на стратегическите цели в зависимост от степента на загубите. Обичайни са в директивите му такива страшни по своята същност формулировки:

„Върховното главно командване задължава както генерал-полковник Ерьоменко, така и генерал-лейтенант Гордов да не щадят сили и да не се спират пред никакви жертви…“[7] Върховният главнокомандващ „борави“ с десетки дивизии. Винаги обича големите мащаби. Затова неговата максима „да не се спира пред никакви жертви“ не е само морална характеристика на интелекта му, но и характеристика на стратегията му. Крайно отрицателна характеристика. Според Сталин постигането на целта не бива да се поставя в зависимост от броя на жертвите. Той просто не ги брои.

Заедно с това трябва да се каже, че възприема появата на принципно новите форми на стратегически действия — операции с групи от фронтове. Това са свръхсложни и свръхголеми комплекси от боеве и сражения, подчинени на един и същ замисъл, съгласувани по цел, време и място. В някои от тези операции участват от 100 до 150 дивизии, понякога и повече, десетки хиляди оръдия, 3–5 хиляди танка, 5–7 хиляди самолета. Колосална мощ, задействана в съответствие с полета на стратегическото въображение и с изчисленията на Генералния щаб и щабовете на фронтовете въз основа на анализа на многобройните фактори и възможности (свои и противникови). Именно в такива операции, където участват няколко фронта, Сталин най-после се чувства истински пълководец. Големите мащаби не означават за него само количествен израз на използваната мощ. В тях той вижда големи възможности за лична стратегическа изява и самоутвърждаване. След Московската и Сталинградската битка Сталин постоянно се стреми да „сглоби“ усилията на разните фронтове в нови и нови стратегически комбинации. Курската, Белоруската, Източнопруската, Висло-Одерската, Берлинската и Манджурската операция отговарят не само на обективния ход на нещата, но и на неговото пристрастие към всичко голямо, мащабно, грандиозно. А именно такива са тези операции. Участъкът за настъпление в тях често достига 500–700 километра по фронта, 300–500 километра в дълбочина и цял месец във време. Както винаги, върховният главнокомандващ бърза още в началото, не е доволен от темповете, ядосва се при задръжка. Сталин бързо проумява общия замисъл на настъпателните операции, предлаган от Генералния щаб, но вмъква понякога съществени детайли за повишаване на ударната мощ.

Принципни идеи обаче, като алтернатива на предложенията на Генералния щаб, върховният главнокомандващ внася твърде рядко. Замисълът се ражда в „мозъка на армията“ — Генералния щаб. Обикновено Сталин иска да се засили ролята на авиацията, а след като през лятото на 1942 г. започват да се създават танкови армии, непременно уточнява задачите им и внимателно следи как се използват тези мощни ударни съединения. Анализът на много архивни документи показва, че планирането, ходът, развитието и завършването на повечето операции не носят явно изразен „печат“ на върховния главнокомандващ. Например, след като изслушва доклада на Жуков за хода на сражението на 9 и 10 юли 1943 г. в района на Понири, Сталин всъщност предоставя окончателното решение на своя заместник: „Не е ли време да се въведат в боевете Брянският фронт и лявото крило на Западния фронт?“ Въпросът е зададен с тон, подчертаващ правото на Жуков да решава сам.

В последната година и половина Сталин вече се е научил да се ориентира сравнително добре в оперативните въпроси. Често предлага в една или друга настъпателна операция да се прибегне до обкръжаване на противниковата групировка. След Сталинград, изслушвайки Антонов, много пъти като че ли между другото подхвърля:

„А не може ли на немците да им подготвим тук още един Сталинград?“

„Асортиментът“ от форми на бойните действия, усвоени от него, не е богат. Но той вниква в тайните на военното изкуство чрез предложенията на командващите фронтове и на военните членове на Ставката. Както бе посочено, върховният главнокомандващ проявява „слабост“ към такава форма на настъпателните действия като обкръжаването и унищожаването на противника с удари, нанасяни от няколко фронта (Белоруската и Яшко-Кишиневската операция). Особено много му допада идеята за организиране и осъществяване на редица последователни операции с различни интервали от време и на различна дълбочина. Ще дойде време и всички в един глас ще заговорят, че тази концепция е плод на „стратегическия гений на Сталин“. Обаче в тая насока решението му се оформя от предложенията на Генералния щаб и на фронтовете за нанасяне на няколко „раздробяващи“ удара с развитието им в дълбочина и по фланговете (в Орловската операция); за разчленяване на голяма противникова групировка и унищожаването й по части (във Висло-Одерската операция).

След като допуска големи грешки при определянето на направлението на главния удар на фашистките войски в първия период на войната, Сталин става по-внимателен при определянето на основните усилия на съветските войски, когато преминават в контранастъпление и настъпление. През зимата на 1942–1943 г. и лятото на 1943 г. той поддържа мнението на военното ръководство, че е необходимо да се постигне стратегически успех на Югозападното направление. Но едва през лятото на 1941 г. става очевидно, че предложението на Генералния щаб центърът на тежестта на настъпателните операции да се прехвърли отново на Западното направление може да ускори разгрома на фашистката армия.

Още веднъж ще подчертая, лично Сталин не е давал стратегически идеи за операциите, но в периода 1943–1945 г. вече е в състояние да ги оценява според стойността им. Той изслушва военните членове на Ставката и обикновено одобрява решения, които се поддържат от мнозинството. „Гениалността“ му през втория и третия период на войната се изразява май само в проумяването и одобряването на рационалните предложения, правени от Жуков, Василевски, Антонов и командващите фронтове.

Натискът, изискванията „на всяка цена“ са в основата на действията на Сталин, но мисълта му търси понякога твърде настойчиво пътища за повишаване ефективността на бойните действия, за по-скорошния разгром на хитлеристките войски. Това се проявява по-специално през периода 1943–1945 г., когато по инициатива на Генералния щаб много пъти обръща внимание на командването на резервните армии върху необходимостта да се подобрява оперативната маскировка, да се издига на по-високо равнище работата на щабовете на армиите, корпусите и дивизиите по управлението на войските, да се ускорява предаването на командите, заповедите и директивите до изпълнителите, да се създават специални контрабатарейни съединения, да се използват авиацията и танковите съединения и т.н. Спектърът на тези въпроси от стратегически, оперативен и дори технически характер, одобрявани от върховния главнокомандващ, показва, че той вече е научил много от войната, от своите професионални военни помощници в Ставката, че е започнал интуитивно да усеща слабите и силните страни на някои свои решения.

Заедно с това Сталин продължава да отделя голямо внимание за по-активна дейност на изпълнителите, особено в оперативното звено на командването. Решенията му, взимани обикновено самолично, са радикални.

Понякога му идват наум идеи, които външно изглеждат алогични, но въпреки това изиграват значителна роля. Такова е, както вече споменах, решението на 7 ноември 1941 г. да се състои парад на Червения площад. Също толкова неочаквано е и неговото предложение през лятото на 1941 г. да преминат големи маси германски военнопленници по улиците на Москва.

„Това още повече ще повдигне бойния дух на народа и армията, ще ускори разгрома на фашистите. Как мислите?“

След кратко смущение мълчалите до момента Молотов, Берия, Ворошилов и Калинин започват един през друг да се съгласяват.

„Мъдра стъпка, Йосиф Висарионович!“

„Ами то такова нещо само вие можехте да предложите!“

„Гениално решение!“

Само след една седмица, на 13 юли, Берия му докладва плана за тази необикновена „морална“ операция:

„В съответствие с вашите указания, Йосиф Висарионович, на 17 юли т.г. през Москва ще бъдат прекарани 55 хиляди военнопленници, включително: 18 генерали, 1200 офицери. От 1-ви, 2-ри и 3-и белоруски фронт ще прекараме в Москва 26 ешелона. Генералите Дмитриев, Миловски и Горностаев, както и комисарят от държавна сигурност Аркадиев се занимават вече най-отблизо с тези въпроси. Отговорници за охраната и конвоирането в Москва са сътрудниците в НКВД Василиев и Романенко. До вечерта на 16 юли ще съсредоточим всички на хиподрума и на плаца на мотострелковата дивизия на НКВД. Пресметнахме: двадесет и шест ешелона — двадесет и шест колони. Маршрут на движение: Московски хиподрум, Ленинградско шосе, улица «Горки», площад «Маяковски» и по-нататък по «Садовое колцо»: «Садово-Триумфалная», «Садово-Каретная», «Садово-Самотечная», «Садово-Сухарьовская», «Садово-Спаская», «Садово-Черногрязкая», «Чкаловская», «Кримский вал», «Смоленский булвар», по «Барикадная» и «Краснопресненская» улица връщане на Московския хиподрум… Начало на движението — 9 сутринта; завършване — към 16 часа.“[8] (Между другото, по-късно ще бъдат променяни и маршрутът, и времето.) Сталин го прекъсва:

— Ще издържат ли вашия поход колоните?

— Ще издържат, другарю Сталин.

— А после какво?

— Рано сутринта на другия ден от 11 пункта (отправни и междини гари) — извозване към лагерите на изток.

Берия се кани да продължи, но Сталин не иска да го слуша повече. „Ако им дадеш идея — ще я изпълнят. А сами нищо не могат да измислят!“ — поглежда злобно съратниците си върховният главнокомандващ.

Той отдава голямо значение на мерките за морално стимулиране на бойците и командирите. Например по негово предложение в началото на септември 1943 г. се разработват своеобразни критерии за награждаване на командирите при успешно форсиране на реките. След поправките му директивата на Ставката до военните съвети фронтовете и армиите придобива следния вид:

„За форсиране на такава река като река Десна в района на Богданово (Смоленска област) и по-надолу и на равни на нея реки по трудност на форсирането да се представят за награди:

1. Командващите армии — с орден «Суворов» 1-ва степен.

2. Командирите на корпуси, дивизии и бригади — с орден «Суворов» 2-ра степен.

3. Командирите на полкове и командирите на инженерни, пионерни и понтонни батальони — с орден «Суворов» 3-а степен.

За форсиране на такава река като река Днепър в района на Смоленск и по-надолу и на равни на Днепър реки по трудност на форсирането изброените по-горе командири на съединения и части да се представят за получаване на звание «Герой на Съветския съюз».

9 септ. 1943 г. 2 часът

Й. Сталин

Антонов“[9]

Такива директиви не са единични случаи. При трудни за преодоляване отбранителни линии Сталин използва периодично морални стимули, като смята не без основание, че щедрото насърчаване на отличилите се е съществен фактор за създаване и поддържане на боен дух у настъпващите войски. Наистина в наградите е много принципен. През 1949 г. например не се съгласява с предложението на Маленков да бъде награден по случай 70 години от рождението му с втора Златна звезда на Герой на Съветския съюз (бил е удостоен с две звезди: на герой на социалистическия труд през 1939 г. и на герой на Съветския съюз в 1945 г.). След награждаването му с орден „Победа“ проницателно стига до извода, че е нужно вече да спре. Разказват, че когато поискали да наградят президента Дьо Гол с най-високия френски орден, той попитал: „А нима Франция може да награди Франция?“ Сталин пресича потока от награди. Но това не е проява на мъдрост, а елементарно разбиране, че прекомерното награждаване може да подкопае авторитета му.

А Брежнев и Черненко не можаха да спрат — изглежда, защото не са разбирали понякога дори елементарното… Човек, заемащ поста на „първо лице“ в една недемократична държава, може да награждава себе си по повод и без повод. Но това няма да увеличи авторитета му, напротив. В крайна сметка Сталин има почти толкова ордени, колкото например Мехлис, и четири-пет пъти по-малко от Брежнев. Но „принципността“ му към даването на награди и на високи военни чинове се проявява в друго: не е награждавал политработници, щабни и тилови офицери. Сталин е можел да даде званието „маршал от род войски“ на командващия танкова армия, а например генерал-лейтенант Телегин, заемащ последователно високи длъжности — член на военния съвет на Московския военен окръг, на Московската отбранителна зона, на Донския, Централния, Белоруския, 1-ви белоруски фронт, на Групата съветски окупационни войски в Германия — не е получил дори и чин „генерал-полковник“. Един ден Сталин научава, че командващият 1-ви прибалтийски фронт армейски генерал Ерьоменко е наградил с ордени и медали, без да вземе предвид мнението на члена на военния съвет, група сътрудници на вестник „Напред срещу врага“. Хората от специалните служби долагат за „особения вариант“ в подхода на командващия фронта и на члена на военния съвет. Сталин веднага диктува заповед на народния комисар на отбраната №00142 от 16 ноември 1943 г., в която се казва:

„1. Заповедта на командващия 1-ви прибалтийски фронт от 29 октомври 1943 г.… за награждаване с правителствени награди сътрудниците от редакцията на фронтовия вестник с е отменя. Дадените ордени и медали се отнемат.

2. Точката от заповедта на военния съвет на 1-ви прибалтийски фронт от 24 септември за награждаване на редактора на вестник «Напред срещу врага» полковник Касин се отменя като незаконна. Даденият на Касин орден «Отечествена война» се отнема.

3. Разяснявам на армейски генерал др. Ерьоменко, че ордените и медалите са предназначени от правителството за награждаване на отличилите се в борбата с германските грабители бойци и офицери от Червената армия, а не за безразборно раздаване наляво и надясно…

4. Редакторът на вестника полковник Касин да бъде понижен в чин подполковник и назначен на по-ниска длъжност.

Й. Сталин“[10]

Така остро реагира Сталин на грешките, по негово мнение, в „политиката на награждаването“. За него наградите са само стимул за постигане на успех. А не награда за извършеното…

Когато подписва директивата за форсирането на Висла, Сталин връща Антонов от вратата и му диктува още една — до командващите 1-ви белоруски и 1-ви украински фронт:

„Отдавайки голямо значение на форсирането на Висла, Ставката ви задължава да съобщите за сведение на всички командващи армия от вашия фронт, че бойците и командирите, отличили се при форсирането на Висла, ще получат специални награди с ордени, включително до получаване на званието «Герой на Съветския съюз».

29 юли 1944 г. 24 часът

Й. Сталин

Антонов“[11]

Докато трае войната, пълководците, с много редки изключения, не възразяват на Сталин. Но след смъртта му и особено след XX конгрес на партията се извършват частични или цялостни ревизии във възгледите им за пълководческата „дарба“ на Сталин. Бих искал да ви запозная с един пример на стратегическо другомислие, за което, уверен съм, днес малцина знаят.

В мемоарите си „Краят на третия райх“, а също и в редица други публикации и изказвания маршалът на Съветския съюз Чуйков изразява мнение, че Берлин е можело да бъде завзет още през февруари 1945 г., а не през май. Възразяват му Жуков, Бабаджанян и други военачалници, включително и в печата. Чуйков се опитва да отговори на критиката във „Военно-исторический журнал“. Отказват му. Тогава пише до Централния комитет на партията. Там дават съвет да се поговори „съответно“ с опърничавия маршал. По поръчение на ЦК на КПСС на 17 януари 1966 г. при началника на Главното политическо управление армейски генерал Епишев се събират изтъкнати съветски маршали, генерали и специалисти, за да „вразумят“ Чуйков. В изказването си той отново набляга върху обстоятелството, че „изминавайки 500 километра, съветските войски спряха през февруари на 60 километра от Берлин… Кой ги задържа? Противникът или командването? За настъпление към Берлин имахме напълно достатъчно войски. С двата и половина месеца отдих, който дадохме на противника, ние му помогнахме да се подготви за отбраната на Берлин“.

Опонентите на Чуйков — армейски генерал Епишев, маршалите Конев, Захаров, Рокосовски, Соколовски, Москаленко и други участници в срещата — се опитват да обяснят на колегата си, че в ония дни настъпателната енергия на войските е била вече привършила, че тиловите служби били изостанали, войските уморени, нужни са били попълнения и бойни припаси… Не е изключено истината да е била на страната на мнозинството, но в съвещанието проличава нещо друго — вече започва периодът на „мораториум“ върху критикуването на Сталин. Когато обсъждат възможността Берлинската операция да бъде осъществена по-рано, участниците в срещата сякаш са се наговорили да не свързват в никаква степен това с решението на Ставката и на Сталин. Дори поставянето на този въпрос решително се осъжда. Обобщавайки резултатите от обсъждането, Епишев заявява, че възгледите на Чуйков по този въпрос са „ненаучни“, че не бива „да се очерня нашата история, иначе няма с какво да бъде възпитавана младежта“.

Старите окови на догматичното мислене, за чието формиране Сталин полага толкова труд, са задържали тези почтени хора не само тогава — дори сега задържат до голяма степен и нас. Не става дума дали е било възможно да се ускори една от последните операции през войната, а за това, че дори самото поставяне на въпроса се смята за ерес. Сталин отдавна не е жив, но е жив стилът на мисленето му. Дори хора от такъв висок ранг, със стратегически ум не са готови да обсъдят действията му като върховен главнокомандващ. А нали маршалите са знаели твърде много за него? Но на малцина е отредено да се отскубнат от времето си.

Ала нека се върнем в годините на войната. Мисленето на Сталин е стеснено от слабата му представа за фронтовия живот, за всекидневния бит на войските, за огнения дъх на пламтящата линия, където се сблъскват, сражавайки се яростно, двете гигантски военни машини. Когато окончателно се убеждава, че времето работи за нашата победа (след Сталинград), той започва да отделя 30–40 минути (най-често нощем), за да види фронтовата кинохроника. Понякога това го подтиква да взима широкомащабни решения. Мисълта на кабинетния пълководец, след като получава допълнителна информация, се трансформира по пътя на свойствените му стереотипи на тоталитаризма, цезарството, подозрителността, недоверието и напрегнатата му бдителност.

В един от кинопрегледите има например кадри, показващи как във фронтовата зона, някъде в един полуизгорял колхозен плевник, залавят двама полицаи, които не са успели да се скрият или предадат. Сталин веднага заповядва да се изпратят директиви до командващите фронтове (с копие до Берия), предупреждаващи да се спазва най-строго директивата на Ставката от 14 октомври 1942 г. С този документ се създава крайфронтова полоса, в която без каквото и да било изключение се „пресява“ цялото население за „недопускане в разположението на частите вражески агенти и шпиони“. Сталин написва собственоръчно: „Особено важно! Крайфронтовата зона трябва да стане непристъпна за шпиони и агенти на врага. Време е да се разбере, че населените пунктове, разположени В най-близкия тил, са удобно убежище за шпионите и за шпионска работа.“[12] Нито дума не се казва за преселване с цел да се осигури безопасността на мирните жители (та нали те са съветски граждани!), за грижи към тях. „Шпиономанията“ на Сталин и тук е видяла преди всичко опасността от страна на освободените граждани. В това отношение той остава до края на живота си все същият.

Няколко пъти вече споменах, че Сталин не притежава способността да прогнозира. Това може да се обясни: склонният към догматично мислене ум по-трудно съзира тенденциите, които сякаш се крият зад хоризонта на утрешния ден. Ще напомня, че върховният главнокомандващ поставя например задачата 1942 г. да се превърне в година на разгромяване на хитлеристките завоеватели и грубо греши. После това се повтаря за 1943 г. и накрая — за 1944 г. Предвижданията му пак не се сбъдват. При това не само поставя задачата, но изразява и увереност в реалността на тази програмна цел. Тези задачи са основани на мимолетна прогноза. Практичният и заядлив ум на Сталин не може да види ясно нещата в дрезгавината на неизвестността. Това се обяснява с обстоятелството, че той не успява докрай да овладее както трябва диалектиката и законите й, а освен това често пъти не разполага с достоверни данни както за собствените войски, така и за противника. За съжаление, когато му се докладва, много често се преувеличават понесените от противника загуби, а също така нерядко се преувеличават силите на немците с надежда да се получат допълнителни подкрепления. Тази изопачена фронтова статистика, която прави невъзможна всякаква реална и трезва оценка на обстановката или анализиране на съотношението на силите, сериозно намалява възможностите на Ставката и на върховния главнокомандващ за прогнозиране на събитията. Но за това е виновен само той. Лъжата отдавна се чувства стопанка в неговия цезарски живот. Сталин жестоко наказва, дори отстранява военачалници от постовете им за неверни данни, но не успява да изкорени деформацията на истината в представяните му донесения. Той обвинява дори Жуков, че се доверява на непроверени донесения:

„До Юриев (Жуков)

Получих телеграмата ви, с която молите да ви бъде даден нов щурмови авиокорпус, тъй като на 1-ви украински фронт имало в строя, както твърдите, само 98 щурмови самолета… Сигурно са ви заблудили.

В действителност при вас има в строя 98 щурмови самолета плюс 95 щурмови самолета в състава на 224-а щурмова дивизия, разположена в Прилуки. Общо, значи, имате в строя 193 изправни щурмови самолета. Към тях трябва да се прибавят още 143 щурмови самолета, които ви се изпращат поотделно за попълване на щурмовите дивизии. Следователно, при вас на фронта ще има 336 щурмови самолета.

36 март 1944 г.

1 часът и 45 мин.

Иванов (Сталин)“[13]

Данните при върховния главнокомандващ и при заместника му се различават (336 и 98 самолета). Разликата е прекалено голяма. Най-вероятно и двете цифри са неточни, но това показва, че някои командири и щабове са имали интерес от съставянето на изопачени статистики.

Докато в началото на войната Сталин вярва на всяко съобщение, по-късно възприема вече и най-драматичните донесения много по-спокойно. Хитлер не може повече да внесе никаква кардинална промяна. Времето работи само за съюзниците. Затова, когато получава непроверени сигнали, Сталин мъмри най-строго командващите, а заедно с тях и представителите на Ставката, намиращи се на този фронт:

„До командващия 1-ви прибалтийски фронт

армейски генерал Ерьоменко

Копие — до др. Воронов

Шума, който вдигнахте, че настъпвали големи сили на противника, уж към две танкови дивизии, от Езерище към Студенец, се оказа необосновано паникьорско донесение… Занапред да не се допуска представяне в Ставката и Генералния щаб на донесения, съдържащи непроверени и необмислени паникьорски изводи за противника.

12 ноември 1943 г. 24:00

Й. Сталин“[14]

Още веднъж ще повторя, Сталин като стратег се опира на знанията и опита си в политическото ръководство, на разбирането си за ролята и мястото на икономическите, техническите, организационните и моралните фактори във въоръжената борба. Това му позволява да възприема по-мащабно процесите на войната, да вижда тясната взаимна връзка между тях и международната обстановка, действията на съюзниците и останалите външнополитически фактори. Надали ще сбъркам, ако кажа дори, че Сталин притежава подкрепен от силна воля ум на политик, принуден да се занимава с военни въпроси. Откъслечните му познания в теоретичната област на военното изкуство, мъглявата му представа за особеностите във функционирането на целия военен механизъм не дават възможност на върховния главнокомандващ да се издигне до висотите на истинското стратегическо мислене.

Но той съумява да компенсира тези свои органични слабости с напрегнатата работа на „мозъка на армията“ — Генералния щаб. Всички най-важни идеи, реализирани в отбранителните и настъпателните операции, са родени в „мозъчния бункер“ на Ставката, в кръга на неговите военни помощници. Въпреки непрофесионализма си във военното дело Сталин понякога дори внася съществени допълнения в тези идеи и замисли. Ето защо по-справедливо ще е да се приеме, че „интелектуалното начало“ на същинското военно ръководство е дело на Ставката и Генералния щаб. Значителна е ролята и на щабовете на фронтовете и армиите. До голяма степен ролята на Сталин се изразява във „волевото начало“ на военното ръководство. Разполагащ с неограничената власт на военен диктатор, той придава на решенията на Ставката строго императивен характер, понякога субективен и често пъти с отрицателни последици. Това най-добре и най-пълно се потвърждава от прибързаните, закъснелите или недообмислените решения на Сталин в първата година и половина от войната.

Сигурно върховният главнокомандващ е чувствал до известна степен, че е недоизграден и дори в един или друг смисъл непълноценен като пълководец, непознаващ живота на фронта. Този комплекс за малоценност се е усилвал още повече от обстоятелството, че част от неговите сътрудници са били на фронта. Жданов е тясно свързан с Ленинград, видял е с очите си блокадата и като член на военния съвет на фронта се е намирал в центъра на събитията. Не се откъсва от фронта и Хрушчов. Доста време прекарва в блиндажа на Сталинградския фронт Маленков, макар да не отива в нито една част от предната линия. През април 1944 г. Сталин изпраща още веднъж Маленков на фронта. От члена на военния съвет на Западния фронт Мехлис, който се е оправил постепенно от съкрушителното кримско фиаско, се получава писмо лично до Сталин. Съдържанието му е останало неизвестно. Обаче на 3 април върховният главнокомандващ издава заповед, в която се казва: „Възлага се на извънредна комисия в състав члена на Държавния комитет по отбраната др. Маленков (председател), генерал-полковник Шчербаков, генерал-лейтенант Кузнецов, генерал-полковник Щеменко и генерал-лейтенант Шимонаев да провери в продължение на 4–5 дни работата на щаба на Западния фронт.“[15] Трудно е да се каже днес какво е писал Мехлис, какво е проверявала комисията и какви изводи е направила, но веднага след заминаването й командващият фронта армейски генерал Соколовски е понижен — изпратен е за началник-щаб на 1-ви украински фронт.

През цялата война Сталин държи Маленков край себе си — да изпълнява различни поръчения на „вожда“ в апарата на Държавния комитет по отбраната и на Централния комитет. Освен това Маленков наблюдава и отговаря за авиационната промишленост. Когато производството на самолети се подобрява, през септември 1943 г. върховният главнокомандващ дава на Маленков званието „Герой на социалистическия труд“. И веднага го прави председател на Комитета при Съвета на народните комисари по възстановяване на стопанството в освободените райони. Сталин решава да изпробва и Каганович във военните дела. През юли 1942 г. го изпраща в Кавказ, назначавайки го за член на военния съвет на Севернокавказкия фронт. Между другото, със същата заповед за началник-щаб на този фронт е назначен генерал-лейтенант Антонов, бъдещият началник на Генералния щаб. На фронта Каганович не се проявява с нищо положително. Както и Маленков, чувства се статист във военната игра и прост „агент“ на Сталин в щаба и в политическото управление на фронта, но страшните филипики на „вожда“ не стигат до него. Когато в средата на август 1942 г. Севернокавказкият фронт се оттегля от заеманите позиции без разрешение на Ставката, Сталин телеграфира на военния съвет (Будьони, Каганович, Корниец и други):

„Трябва да имате предвид, че линиите, на които се оттегляте, не са препятствия и нищо няма да ви дадат, ако не ги защищавате… По всичко личи, че още не сте успели да създадете сигурен поврат в действията на войските и че там, където командният състав не е обхванат от паника, войските не се бият лошо… Суворов е казал: «Ако съм изплашил врага, без още да съм му видял очите, то с това вече съм спечелил половин победа; ще доведа войските на фронта, за да доубият изплашения враг.»“[16]

Изглежда, Сталин е измислил Суворовите думи по много му се иска да вдъхне вяра във военния съвет на фронта, в който Каганович, един от бившите му фаворити, прилича на изплашен селски писар. Макар че една „фронтова“ задача Каганович все пак успешно изпълнява. В тежките дни на германския пробив на юг Сталин му възлага да организира заедно с Берия работата на трибуналите, прокуратурата и други елементи на наказателната система, способна, по мнението на върховния главнокомандващ, да накара хората да се бият до смърт.

Сталин често привлича Берия за решаване на въпросите по снабдяването на фронтовия тил, „пресяването“ в лагерите за излезли от обкръжение и „мобилизирането“ на стотици хиляди затворници за работа по строежите — въпроси, свързани със задоволяване нуждите на фронта. Берия участва и в сформирането на някои съединения и части. Например на 29 юни 1941 г. със заповед Ставката възлага на Берия да формира 15 дивизии, за основа на които да послужат частите на НКВД.[17] А през август 1942 г. и март 1943 г. е в Кавказ: изпратен е от Сталин да окаже помощ при отбраната. От Кавказ народният комисар на вътрешните работи праща бързи съобщения до Сталин, че ще отстрани чеченците и ингушите от войсковите части, защото не заслужават доверие, дава оценки за действията на Будьони, Тюленев и Сергацков, докладва за решенията си по военните назначения (например за заместник-командващ 47-а армия назначава сътрудника на НКВД подполковник Рудовски, некомпетентен по оперативните въпроси) и тъй нататък. По молба на Берия Сталин дава съответните разпореждания на 20 август 1942 г.:

„До командващия Задкавказкия фронт,

заместника на народния комисар на отбраната

др. Шчаденко

1. Да се извадят от състава на 61-ва стр. дивизия 3767 арменци, 2721 азербайджанци и 740 души от дагестански народности…

2. Извадените от 61-ва са арменци, азербайджанци и от дагестански народности да се изпратят в резервните части на Зак. фронт, а недостигът в личния състав, получен в дивизията в резултат на изваждането, да се покрие от ресурсите на фронта за сметка на русите, украинците и белорусите…

За изпълнението да се донесе…“[18]

Берия е абсолютен провокатор. По време на войната заедно със Сталин вземат не едно и две антиленински решения по националния въпрос, ехото от които чуваме и до днес.

По време на отиванията си в Севернокавказкия фронт той се опитва да „обработва“ генералите Тюленев, Масленников, Сергацков, Петров, Щеменко и други военачалници. Но в отговор към Сталин политат телеграми и съобщения с молба да защити органите за управление от „четата“ на Берия. По всяка вероятност Берия успява да повлияе до известна степен само на Масленников, който дълго време работи под непосредственото му ръководство. За това подсказва заключението на генералите от Генералния щаб Покровски и Платонов, проучвали специално този въпрос през 1953 г. В доклада си „Към въпроса за престъпната дейност на Берия по време на отбраната на Кавказ през 1942 и 1943 г.“ те пишат следното:

„За изпълнение на отбранителните задачи в източната част на Кавказкия хребет на 8 август беше създадена Северната група войски на Задкавказкия фронт, за командващ на която, види се по настояване на Берия, беше назначен генерал Масленников, командващ незадоволително дотогава армия на Калининския фронт… Генерал Масленников, ползвайки се несъмнено от покровителството на Берия, често игнорираше указанията на командващия фронта и задържаше с действията си прегрупирането на войските.“[19] Не искам да твърдя, че Масленников е бил близък на Берия. Но след като прелистих редица негови писма до Берия през 1942 г., мога да направя извода, че между двамата е имало особени отношения. Като командващ 39-а армия Масленников през главата на преките си началници се е обръщал с молби направо към Берия: „поради сложната и тежка обстановка, а също така, помнейки обещанието Ви да ми оказвате възможното съдействие… С особено уважение към Вас. Масленников. 7 юни 1942 г.“[20]. Когато прочита статията „Битката за Кавказ“ в августовската книжка на списание „Военная мысль“ от 1952 г., Масленников изпраща до началника на военнонаучното управление при Генералния щаб писмо (24. 11. 52 г.), в което изразява несъгласието си за ролята на Берия през август 1942 — януари 1943 г.

Сталин не може без Берия. Нейде в душата си той презира този човек с капризно изражение на лицето. Но му е нужен. Като инквизитор, изпълнител и информатор. Например Берия няколко пъти му докладва, че Берлин отдавна готви терористична акция против върховния главнокомандващ. По данните, с които разполагаме, казва народният комисар на вътрешните работи, със специален самолет „Арадо 332“ на фирмата „Месершмит“ трябва да бъде спусната опитна група терористи от Руската освободителна армия на Власов, а по други данни — германците, отстъпвайки, са оставили диверсанти. Народният комисар на вътрешните работи почти всеки месец докладва на Сталин за допълнителните мерки по осигуряване на безопасността му. Още през 1941 г. Сталин се разпорежда отдалечената му вила да бъде дадена за болница, а близката, както и подстъпите към нея, се пазят от допълнително усилена охрана.

Берия му е нужен и за много други неща. Ето, командващият Военновъздушните сили Новиков доложи вчера, че от 400 изтребителя, отделени за участие в операциите на Калининския и Западния фронт, след четири-пет дни от началото на операцията 140 самолета са излезли от строя.[21] Как е могло да се случи това? Поръчва на Берия да разбере тази работа: тук едва ли е минало без вредителство. Народният комисар добре организира проверката на излезлите от обкръжение — според донесенията му около половината от тях отново може да бъдат използвани в бойните части, разбира се, под наблюдение. Сталин се мръщи, когато Берия си пъха без нужда носа в работата на щабовете и на Генералния щаб. Изобщо, Берия прекалено много неща знае… А Сталин желае да бъде единственият пазител на своите тайни. Върховният главнокомандващ не обича да разказва за миналото си, но Берия знае за него повече от когото и да било. Сталин не иска Берия да го надживее (това е въпрос на далечното бъдеще), но засега му е нужен.

… Когато Берия се връща в Москва от фронта и разказва на Сталин за пътуването си, не пропуска да сподели „личните си впечатления“ за предния край на отбраната, бомбардировките, тъпотията на някои „подозрителни“ генерали.

Слушайки разприказвалия се с лъщящи от охранване бузи Берия, който никак не изглежда уморен след такава „напрегната“ работа, Сталин сигурно нейде дълбоко в душата си отново се е почувствал обиден и уязвен. След октомврийското му (1941 г.) неуспешно отиване на фронта, когато стига само до Волоколамското шосе и наблюдава огнените отблясъци на приближаващия се към Москва фронт, отдалечен само на 10–15 километра от мястото, до което успява да се примъкне кавалкадата му, Сталин повече не припарва на предната линия. След приказките на Берия, а после и на Маленков за техните „бойни кръщения“ той твърдо решава да отиде на фронта поне за историята. И след извънредно грижлива подготовка това става. В началото на август 1943 г. Сталин посещава Западния и Калининския фронт. След това, както той е смятал, уязвими места в пълководческата му биография не са останали.

На 1 август Сталин тръгва със специален влак от гара Кунцево. Подбрани са старичък локомотив и разнебитени вагони. Към късата влакова композиция за маскировка е прикачен и открит товарен вагон с дърва. Съпровождат го Берия, помощникът му Румянцев и преоблечена усилена охрана. Когато стига в Гжатск, Сталин се среща с командващия фронта Соколовски и с члена на военния съвет Булганин. След като изслушва началниците и се ограничава с общи пожелания, пренощува и се отправя за Ржев, към Калининския фронт, при Ерьоменко. Тук той отсяда в село Хорошево, в къщичката на обикновена селянка, настрани от другите къщи (стопанката е предварително изселена оттам с цялата й покъщнина). Тази къщурка с резба по външния корниз и паметна плоча и досега стои да напомня за фронтовите „подвизи“ на върховния главнокомандващ. Разказват, че именно от тук Сталин се е разпоредил да се подготви заповед за първия топовен салют по случай превземането на Орел и Белгород. Но не пожелава да отиде в частите и да се срещне с командирите и бойците. Без никакви драматични произшествия, след пренощуване в Хорошево, върховният главнокомандващ, придружен от Берия и под усилена охрана, се прибира с автомобил в Москва. Сега вече сигурно е бил напълно доволен: никой повече няма и да посмее да помисли (а да говори, естествено, никой не смее!), че пълководецът вижда фронта само с помощта на кинопрегледите, докладите на генералите от Генералния щаб или представителите на Ставката.

Може би с право е смятал, че няма за какво да ходи на фронта? Та нали не е ходил и в заводите, а ето какъв скок осъществи в индустриализирането на страната! Ни веднъж не е минал по селата, а каква „революция отгоре“ направи там! Нима бойното поле може да бъде изключение? Сталин умее всичко да вижда и да научава от кабинета си в Кремъл. Ще повторя, бил е ненадминат майстор в кабинетното ръководене. Поради това посещението му за „допир“ с фронтовата линия (а в действителност фронтът е бил далече) му е трябвало не за да се запознае с положението на двата фронта, не и за да обогати впечатленията си чрез срещи с личния състав на частите, готвещи се за настъпление. Не. Нужно му е за историята. Сталин мисли за историческото си реноме. Бъдещите летописци трябва по съответен начин да отразят този факт от пълководческата му дейност. В биографията му трябва да има и страница за вдъхновително отиване на върховния главнокомандващ в частите на действащата армия.

И затова Сталин смята, че е необходимо съюзниците да научат за отиването му на фронта от самия върховен главнокомандващ. Ето няколко извадки от писмата му до Рузвелт и Чърчил:

„Сталин до Рузвелт. 8 август 1943 г.

Едва сега, след връщането ми от фронта, мога да отговоря на Вашето последно послание от 16 юли. Не се съмнявам, че държите сметка за нашето военно положение и ще се отнесете с разбиране към произлязлото закъснение на отговора ми… Налага ми се по-често да отивам (подчертано от авт.) на различни участъци от фронта и да подчинявам всичко останало на интересите на фронта.“

„Сталин до Чърчил. 9 август 1943 г.

Току-що се върнах от фронта и успях вече да се запозная с посланието на британското правителство от 7 август… Макар да имаме в последно време известни успехи на фронта, от съветските войски и съветското командване се изисква именно сега изключително напрежение на силите и особена бдителност по отношение на вероятни нови действия на противника. Във връзка с това ми се налага по-често от обичайното (подчертано от авт.) да отивам при войските в един или друг участък от нашия фронт.“[22]

Не, Сталин пише така не само за да намери повод да не отиде на срещата с лидерите на двете страни в Скапа Флоу. За това е достатъчно да се извини със сложната обстановка на фронта. Той иска да не бъде сметнат за кабинетен пълководец.

За негово удоволствие Рузвелт и Чърчил в съвместното си послание от 19 август 1943 г. оценяват високо ролята на личното, непосредственото ръководство на върховния главнокомандващ на театъра на бойните действия:

„Ние разбираме напълно сериозните причини, които Ви принуждават да се намирате близо до бойните действия на фронтовете — фронтове, където личното Ви присъствие толкова много съдейства за победите.“[23]

Във войната Сталин е начело на народа и на армията. Волята и целенасочеността му като политик и държавник изиграват ролята си в разгромяването на фашизма. Ако вземем предвид, че като лидер на такава огромна и мощна страна е имал прояви в различни области, проявите му като пълководец не са били от най-силните. Едва през 1944 и 1945 г. се приближава до пълководческото равнище на своите военни помощници. Неговото в значителна степен дилетантско и некомпетентно ръководство намира израз преди всичко в катастрофално големите материални и човешки загуби. В състояние беше да ги понесе само съветският народ, който издържа не благодарение, а въпреки „гения“ на Сталин. Позоваването на изненадата, неподготвеността за нея и вероломството на Хитлер, на грешките на военачалниците и тъй нататък не оправдава Сталин, а само подчертава стратегическото му късогледство и непълноценност. Начело на въоръжените сили върховният главнокомандващ ги довежда до победата с цената на невъобразими загуби. Опирайки се на своя религиозно-философски светоглед, Бердяев пише, че „войната е вина, но тя е също и изкупление за вината“[24]. Може да се прибави: изкупление от невинните за вината на други. Войната отнася във вечността милиони и милиони хора, не успели да изминат докрай отредения им от съдбата жизнен път.

Знаем, че истинският талант и стратегическото мислене на пълководеца се ценят тъкмо заради способността му да постига и най-големите цели с най-малко жертви. Наложи се съветският народ да принесе в жертва пред олтара на победата повече от двайсет милиона човешки живота. По данни на професор Кваши, основаващи се на математически изчисления и на анализа на многобройни точни данни и съпътстващи тенденции, преките загуби на нашия народ в годините на войната възлизат приблизително на 26–27 милиона души. По моите пресмятания, близки до тези, погледнато исторически, нито един народ не е плащал такава страшна цена за своята свобода и независимост. Но освен преките загуби огромни са и непреките (спадане на раждаемостта и др.). Ще повторя, историята не познава досега такива размери на загубите. И ако ги съпоставим с „пълководческия гений“ на Сталин, веднага ще ни стане ясно колко неуместно е да се приписват на върховния главнокомандващ особени заслуги за победата. Тези заслуги принадлежат изцяло на съветския народ.

Думите на Волтер, послужили за мото на тази глава, ни напомнят: в очите на хората пълководец, който в края на краищата е удържал победа, все едно че изобщо не е правил грешки. Тези думи като че ли са изречени само за Сталин. На него никой и никога не му е говорил за грешките, които е допускал. Затова пък милиони говореха колко велик е „пълководецът на всички времена и народи“. Бъдещият генералисимус на Съветския съюз не се съмнява ни най-малко в своята „гениалност“, без да подозира, че съдът на историята ще произнесе друга присъда.

В края на войната Сталин започва да отделя все повече време и за много други неща. Самодържецът, диктаторът, концентриралият в ръцете си цялата власт се е обрекъл да стои неотлъчно над безкрайния конвейер от проблеми. Но на него това му харесва — всичко е в ръцете му, всичко става по неговата воля. Пълководецът, когото всички задружно и отдавна вече наричат „велик“, постепенно се насочва към други сфери. Впрочем много от тези неща, както и по-рано, пряко са свързани с войната. Големи и малки, важни и по-малко важни. Ето например днес, 16 март 1945 г., Берия му доложи, че в участъка на 2-ри белоруски фронт Цанава е открил роднини на Рокосовски. Господ здраве да им дава… И още едно съобщение: в Москва отдавна чака да бъде приет заместникът на католикоса (патриарха) на всички арменци Георг Чеорекчян. Интересно какво ли ще иска тоя човек? И какво пише? „В дните на Отечествената война арменската църква със своето духовенство и вярващи в Съветския съюз и в чужбина не отстъпваше на другите църкви в Съветския съюз. Тя на дело доказа историческата си вярност към руския народ и съветската държава.“ Това е ясно. Но какво иска? Аха, и това е ясно… Ще иска разрешение да бъде възстановен свещеният им град Ечмиадзин, да се открият духовната академия, печатницата и списанието „Ечмиадзин“, да се построи наново разрушеният храм „Звартноц“, да бъдат допуснати в Армения духовници от чужбина, да бъде открита сметка в чужда валута в Ереванската банка и много, много други неща…[25]

Е, няма как, налага се да разреши нещо. Православната църква, пък и не само тя, направи доста в негова подкрепа, и то в най-трагичните месеци на войната.

Какво още е сложил в папката Поскрьобишев? „Лагерите на НКВД от горската промишленост в годините на Отечествената война изпълниха държавните планове по дърводобива и осигуриха изпълнението на задачите по отбранителната продукция… авиационен брезов фурнир, дървен материал за подпори, специален амбалаж.“ Молят за „награждаване с ордени и медали на работниците от лагерите за горска промишленост“. Да ги награждават… Какво още? Доклад на Серов[26] за срещите във Варшава с представителя на полското емигрантско правителство Янковски и ръководителите на полските партии „Стронництво людове“, „Стронництво праци“, „Стронництво демократичне“, „Стронництво народних демократов“, ППС (полската социалистическа партия)… Преди да се решава какво да се прави с тия партии, трябва да се види какъв съвет ще дадат Берут и Осубко-Моравски. А ето и проект за постановление на Държавния комитет по отбраната: да се отделят за охрана на чехословашкия президент Бенеш и правителството му един батальон от войските на НКВД и един противовъздушен полк.[27] Трябва да се съгласи. Бенеш му е правел по-рано важни услуги, а и сега се държи доста лоялно…

И Сталин прелиства един след друг десетки листове: за броя на военнопленниците в съветските лагери, за работата на пречиствателните пунктове за приемане на връщащите се в родината съветски граждани (десетки и десетки хиляди от тях са попадали оттам направо в лагерите на НКВД), за засилване на бандитското движение в Прибалтика, за чекистката войскова операция под ръководството на Кобулов, Цанава и Белченко в западните райони на Белорусия „по отстраняване на антисъветските елементи и ликвидиране на въоръжените бандитски групи“, за създаване на нови специални лагери за проверка на освобождаваните от плен съветски военнослужещи… Берия съобщава, че много източни райони на страната са обхванати от жесток глад, особено Казахстан и Задбайкалието… Краят не им се вижда на тия доклади, справки, съобщения… А ето че скоро ще дойдат военните с поредния доклад. След военните ще дойде Молотов — ще настъпи времето да каже тежката си дума не на оръдията, а на дипломацията. С пълен глас.

Бележки

[1] ЦАМО, ф.32, оп.11302, д.62, л.646.

[2] Наполеон. Избранные произведения. Т. 1. М., 1941, с.320.

[3] Теплов, Б. М. Проблемы индивидуальных различий. ЛА., 1961, с.275.

[4] ЦАМО, ф.96-А, оп.2011, д.26, л. 103–113.

[5] Пак там, ф.3, оп.11556, д, 9, л.231.

[6] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.10, л.27.

[7] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.13, л.7.

[8] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.265, т. II, л.340-347.

[9] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.41, л.271-272.

[10] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.14, л.82-84.

[11] Пак там, ф.132-А, оп.2642, д.36, л.428.

[12] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.10, л.324.

[13] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.36, л.66.

[14] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.13, л.455.

[15] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.17, л.11.

[16] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.32, л.145-147.

[17] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.5, л.6.

[18] Пак там, д.9, л.313.

[19] ЦАМО, ф.15, оп.178612, д.86, л.132, 140.

[20] Пак там, л.345-347.

[21] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.9, л.165-166.

[22] Тегеранская конференция руководителей трех союзных держав. Сб. документов. Т. II. М., 1978, с.52, 53.

[23] Пак там, с.54.

[24] Бердяев, Н. А. Судьба России. М., 1918, с.181.

[25] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.94, л. 329–333.

[26] И. А. Серов — по онова време един от отговорните сътрудници на НКВД.

[27] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.94, л.317, 122–126, 275.