Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (24) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

За диктатурата и демокрацията

Лениновите томчета в библиотеката на Сталин са изпъстрени нагъсто от ръката на притежателя им. Една подробност: може да ги е чел, да ги е изучавал, да се е запознавал с написаното, а може и просто да е търсел нужния му цитат или мисъл на Ленин, но едно е сигурно — генералният секретар малко се е интересувал от Лениновите идеи за демокрацията. Написаното за диктатурата на пролетариата е с много бележки. Ще повторя още веднъж: диктатурата и демокрацията са двете страни на един и същи медал, ако става дума за пролетарската диктатура.

… Намирайки се в началото на 1917 г. далече от Русия, Ленин е затънал до гуша в теоретичните си разработки. Записките в тетрадката му, които влизат в историята като знаменитата „Синя тетрадка“, са озаглавени „Марксизмът за държавата“. В тревожните юлски дни, когато Временното правителство се опитва да разгроми болшевишката партия и да унищожи физически вожда на революцията, в Разлив Ленин продължава работата си над книгата. Въз основа на многобройните си бележки, събрани в „тетрадката“, въз основа на положенията и идеите, изказани от основоположниците на научния социализъм, само за няколко седмици, през август и септември, написва гениалния си труд „Държавата и революцията“. Препрочитайки го още веднъж по време на работата ми над тази книга, бях привлечен особено от идеите за държавата през преходния период, за диктатурата на пролетариата.

Ленин си задава въпроса: „А какво е отношението на тази диктатура към демокрацията?“ И си отговаря с думи от „Комунистически манифест“: „превръщане на пролетариата в господстваща класа и завоюване на демокрацията“. Да, специално подчертавам това: в диктатурата Ленин вижда инструмент за потискане на експлоататорите, на потисниците. Без това е невъзможно да се пристъпи към социалното преустройство на обществото, да се поведе борба за материализиране на идеалите на социализма.

Демокрацията и диктатурата са съпоставими понятия. В известен смисъл всяка държава е политическа диктатура на господстващите класи. Ще ви предложа още една извадка от „Държавата и революцията“. Диктатурата на пролетариата, пише Ленин, „съединява насилието спрямо буржоазията, т.е. спрямо малцинството от населението, с пълното развитие на демокрацията, т.е. на действително равноправното и действително всеобщото участие на цялата маса на населението във всички държавни дела“[1]. Тези Ленинови акценти върху пълното развитие на демокрацията са особено важни, но Сталин фактически не им обръща внимание.

В родената през октомври 1917 г. диктатура на пролетариата насилието заема челно място. И това е естествено: води се борба за победа, за устояване, за оцеляване. Но някак си стана така, че не само в буржоазната литература, но понякога и в марксистката, най-вече през 20-те и 30-те години, се анализира само тази страна на диктатурата. Докато Ленин винаги е смятал, че съзидателната, демократичната функция на пролетарската диктатура е не само най-важната, но и съдържа тенденцията да стане главна и единствена. За съжаление Сталин не споделя, поне на практика, тази Ленинова идея. За него в диктатурата на пролетариата като форма на властта на трудещите се завинаги главен остава насилственият елемент.

Още в началото на 30-те години проницателните умове са могли да разберат, че Лениновите думи „този апарат не принадлежи на нас, а ние му принадлежим“[2] отразяват реалното положение на нещата. Ражда се диктатурата на бюрокрацията. На колективната бюрокрация. А бюрокрацията постепенно създава елита, цялата йерархия от началници. Директивите стават кажи-речи главното средство за социално общуване. Всичко се решава в кабинетите. Събранията, сесиите, конгресите само „одобряват“, „поддържат“. Народовластието е празна дума. Колелцата на бюрократичната машина се въртят бавно, но невъзвратимо. На централния пулт седи Сталин и поглежда от прозорците на Кремъл своята рожба. Така се изражда, изопачава преходът към социализма, към Сталиновия социализъм.

Сталин никога не разбира, не иска да разбере същината на пролетарската демокрация, на народовластието. Архивът, бележките, записките, речите му свидетелстват: за него демокрацията не е нищо повече от свобода да се поддържат (само да се поддържат!) решенията на партията. А тъй като според дълбокото му убеждение той, генералният секретар, олицетворява партията, истинският демократизъм е в одобрението, в съгласието с неговите изводи, решения и намерения. Не всички изведнъж забелязват, че при разчистването на сметките си с Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Пятаков, Риков и с другите лидери на партията, мислещи не като него, Сталин подчертава заедно с това различията им не с неговите възгледи, а с ленинизма. Един от най-коварните и антидемократични похвати на Сталин е в това, че отъждествява (във всички случаи!) своите позиции, възгледи и решения с Лениновите идеи. Не всички изведнъж забелязват, че поради този негов похват никой не успява да излезе прав в полемиката и в сблъсъка си с него. За да стане това, трябва да се развенчава Ленин!

Да, разбира се, има въпроси, към които Сталин подхожда от правилни, ленински позиции (например за възможността да се построи социализъм в СССР). Но нали в края на краищата генералният секретар се изхитря така да представи всичко, че грешките му по националния въпрос, отрицателното му отношение към „късния НЕП“, погрешната му концепция за класовата борба, неправилното разбиране на същността на колективизацията и преувеличаването на ролята на апарата в политическата структура на държавата да се разглеждат не като нещо друго, а като безпогрешна интерпретация на истинския ленинизъм! Счепквайки се с Бухарин, малко преди той да бъде изваден от състава на Политбюро, Сталин гневно подмята:

„Цялата ви компания — това не са марксисти, а гадатели. Никой от вас не е разбрал Ленин!“ — „Е, как така, да не би само ти да си го разбрал?!“ — „Повтарям, не сте разбрали Ленин! Нима си забравил колко пъти те е кастрил Ленин за левичарството ти, за опортюнизма и объркването ти?“

Почти със същите думи Сталин ще „притисне“ Бухарин и на априлския пленум на ЦК и ЦКК през 1929 г. Червената нишка във всичките му обширни разсъждения е, че той, Сталин, защитава ленинизма, включително Лениновото разбиране за народовластие, за демокрация. Генералният секретар узурпира монопола за тълкуване на Лениновите становища и това се превръща в един от изворите на много бъдещи беди. В ония дни никой не успява сериозно да покаже дълбоката несъстоятелност на Сталиновите догматични претенции за ролята на единствен „защитник“ на Лениновото наследство.

Когато през януари 1933 г. на обединения пленум на ЦК и ЦКК Сталин обобщава резултатите от първата петилетка, той включва в доклада си специален раздел за задачите на борбата „с остатъците от враждебните класи“ и резултатите от нея. Макар да става дума за „остатъци“, той призовава да се води с тях „непримирима борба“. И нито дума за превъзпитаването, за включването на мнозина „бивши“ и на членовете на семействата им в новия живот, който е в състояние по-бързо и по-ефективно да изменя техните умонастроения и „класови инстинкти“. Рисувайки социалната картина в обществото след първата петилетка, той казва:

„Остатъците от умиращите класи: частните индустриалци и техните ратаи, частните търговци и техните помагачи, бившите дворяни и попове, кулаците и аргатите им, бившите бели офицери и подофицери, бившите полицаи и жандарми… са плъзнали по нашите заводи и фабрики, по нашите учреждения и търговски организации, по предприятията на железопътния и водния транспорт и най-вече по колхозите и совхозите. Плъзнали са и са се скрили там, надялали маските на «работници» и «селяни», а на туй отгоре някои са се промъкнали дори в партията.

С каква цел са отишли там? Разбира се, с чувство на омраза към съветската власт, с чувство на люта враждебност към новите форми на стопанството, на бита и културата… Единственото, което им остава да правят, е да пакостят и да пречат на работниците и колхозниците, на съветската власт, на партията. И те пакостят както могат, действайки подмолно. Подпалват складове и чупят машини. Организират саботажи. Организират вредителство в колхозите и совхозите, като при това някои от тях, измежду които има и по някой и друг професор, стигат в своя вредителски жар дотам, че ваксинират добитъка в колхозите и совхозите с чума и синя пъпка, помагат за разпространяването на менингит сред конете и т.н.“[3]

Слушайки тия мрачни изводи за положението в страната в началото на 1933 г., всеки, който е имал честна съвест, сигурно е изпадал в ужас. Навсякъде врагове, вредители, остатъци от експлоататорските класи и при това, кой знае защо, пак толкова опасни, както и в първите години на съветската власт. Без съмнение, враждебно настроени, несъгласни със съветската власт е имало, и то не малко. Това е естествено. Но те очевидно не са представлявали такава страшна опасност, каквато описва Сталин. А ги описва така, за да направи следното обобщение: „Силна и мощна диктатура на пролетариата — ето какво ни е нужно сега, за да превърнем в пух и прах последните остатъци на умиращите класи и да турим край на престъпните им машинации.“[4] Генералният секретар залага на по-нататъшното изостряне на репресивната, насилствената функция на пролетарската диктатура.

В края на 20-те и началото на 30-те години такива изказвания Сталин прави много често. Формира се лека-полека обществено съзнание, в което наред с революционния устрем и ентусиазъм, с колективния оптимизъм започват да пускат кълнове семената на подозрението, на недоверието към околните, на склонността да се повярва и в най-нелепите легенди за „врагове на народа“. Настъпилото през 1937 и 1938 г. истинско безумие не би възникнало, ако съзнанието на хората не е било подготвяно постепенно за него. Милионите хора, живеещи в реално капиталистическо обкръжение, свикват полека-лека с мисълта, че сред приятелите им, сред другарите им, колегите в завода, в университета, в ротата, в творческия колектив има „спотаили се“ врагове, чакащи удобен момент да си покажат рогата… Призивът, лозунгът, директивата са в състояние да „подтикнат“ мнозина към, както казва Сталин, „довършване на последните остатъци от капитализма“. А оттук до терора е само една крачка. Или най-малкото, готовност за терор. Ето защо Сталин, подчертавайки някои места от текста на Лениновата реч, произнесена на заседанието на Петроградския съвет на 17 ноември 1917 г., не обръща никакво внимание на следните редове: „Терор, какъвто са упражнявали френските революционери, които са гилотинирали беззащитни хора, ние не упражняваме и, надявам се, няма да упражняваме.“[5] Сталин не е дорасъл за такова разбиране на пролетарската диктатура. Напротив, генералният секретар смята, че употребата на насилие е органичен елемент от мирното изграждане на социализма. „Репресиите — заявява той през лятото на 1930 г. пред XVI конгрес на партията — са необходим елемент от настъплението.“[6]

А страната действително настъпва. Още преди 1930 г. обемът на промишленото производство достига 180% от довоенното равнище. До началото на колективизацията се произвежда толкова селскостопанска продукция, колкото преди войната. Страната се превръща от аграрна в индустриална. С бързи темпове се ликвидира неграмотността. Милиони хора получават възможност да се приобщят към най-добрите творби на световната култура. Народът и страната са в подем, макар да се извършват едновременно с това крайно болезнените и трагични процеси на „ликвидирането на кулачеството като класа“ и да се създава една извънредно сурова командно-бюрократична система за управление на народното стопанство, културата и науката. Революционният пълнеж на Октомври продължава да подклажда активността на хората в изработването на обществено съзнание, в трудовата и социалната им дейност. Пускат постепенно корени нормите на колективистичния морал. Сякаш самото време импулсира демократичните начала в държавата и обществото. Но след Ленин те не получават някакво видимо развитие.

Занемаряването на демократичната страна на пролетарската диктатура създава опасност масите рано или късно да се „откъснат“ от социалното творчество и хората да се превърнат в слепи изпълнители, във „винтчета“ от гигантската държавна машина. Но Сталин не бърза да „включва“ демократичния потенциал на социализма. Може би е трябвало някой да му напомни, че „социализмът — както Ленин учи — е невъзможен без демокрация в двояк смисъл: (1) пролетариатът не може да извърши социалистическа революция, ако не се подготвя за нея чрез борба за демокрация; (2) победилият социализъм не може да задържи победата си…“[7] Още на другия ден след Октомврийското въстание Ленин произнася думи, актуални тогава, през 17-а година, не по-малко актуални на границата между 20-те и 30-те години, изключително важни и днес: „Ние трябва да предоставим на народните маси пълна свобода на творчеството.“[8]

Сталин много разсъждава по въпроса за демокрацията и диктатурата. Томовете от Лениновите трудове в неговия кабинет са неми свидетели на размислите му. Той изобщо не се и съмнява, че диктатурата има приоритетно значение по отношение на демокрацията — та нали класиците са писали за това! Изобщо той рядко се съмнява, а пък дори и да се съмнява понякога, едва ли някой може „да види“ това. Лицето му, неизразяващо емоции, сякаш е създадено за многобройните мраморни копия, които скоро ще се появят по площадите на стотици и хиляди градове. Гледайки през пролуките на тежките завеси, Сталин сигурно си е казвал: „Колко тясно, по попски тълкува диктатурата и демокрацията компанията на Бухарин! Не е ли ясно например, че ролята на работническата класа трябва да се повишава, да се издига! Всеки селянин трябва да вижда в работника свой вожд!“ Спомнял си е сигурно, че когато преди една година, през октомври 1930, предложи работниците „да се прикрепят твърдо“ към своите предприятия, до него стигнаха сведения за спотаено недоволство. И то защото беше продиктувал: „Да се забрани през идните две години издигането на квалифицирани работници във всички апарати на управлението (освен в производствените и профсъюзните).“ Но ето че след половин година почувства реакцията от това решение, и то от задграничните контрареволюционери. Някакъв си там С. Шварц, избягал меншевик, публикува в „Социалистический вестник“ статията „Работническата класа и диктатурата“. А в нея пише, че Сталин е причината да се появи „тенденцията към отстраняване на работниците от апарата за управление, тенденцията за превръщане на работниците в трудово съсловие, длъжно да проявява максимално напрежение на трудовата си енергия и да се подчинява безусловно на диктатура, откъсваща се социално от него“[9]. Дори термини измислили: „съсловие от данъкоплатци на диктатурата“, „трудово съсловие“, Гробокопачи на революцията! Ако не бяха ги разгромили болшевиките още в ония, сега вече далечни дни, днес той нямаше да бъде тук, в Кремъл, пък и изобщо всичко щеше да се сведе до някакво буржоазно февруарско недоносче…

Той никак не може да разбере защо и социалдемократическият печат, и настроеният враждебно към него Троцки атакуват толкова яростно партийния апарат, диктатурата. Нима не е ясно, че тя е най-важният инструмент на властта? Мислите му отново и отново го убеждават, че историята е права: апаратът е оръдие на диктатурата. А без диктатура са направо безсмислени дори разговорите за социализъм и демокрация…

Днес обаче знаем, че Сталин укрепва не толкова диктатурата на пролетариата, колкото диктатурата на бюрократа.

Сталин много говори за равенство, за интересите на обществото като изходни предпоставки на социалистическата демокрация. През 1936 г. в разговор с група партийни работници от ЦК, отговарящи за подготовката на учебници, той подчертава: „Нашата демокрация трябва винаги да поставя на първо място общите интереси. Личното пред общественото — това е почти нищо. Докато има мързеливци, врагове, разхищения на социалистическата собственост, значи има хора, чужди на социализма, значи е нужна борба…“

„Личното пред общественото — това е почти нищо.“ Без никой да си дава сметка за вредите, у хората постепенно се насажда убеждението, че всички ние сме стопани на общонародната собственост. А онова, което принадлежи на всички, не принадлежи на никого. Чувството на стопанин сякаш изчезва. Постепенно възтържествуват принципите на изравняването. За изобретението на работник изобретател може и да не се изплатят няколко хиляди рубли, макар то да носи печалба с милиони, само защото е един човек — това са „много“ пари. Така се формира постепенно типът на работника, който се бои „да не се пресили“, на човека, който спокойно се примирява с надписването, с измамата, с явната кражба: „Какво, да не би държавата да обеднее от това?“ Така „избуя“ Сталиновият тезис: „Личното пред общественото — това е почти нищо.“ А Сталиновата „демокрация“ държи хората в това състояние. Подбутват ги главно принудата, административните мерки, страхът, другите лостове на системата, възцарена от самодържеца.

Сталин не се „обявява“ против демокрацията, защото я разбира така, както може да я разбира един деспот. Та нали не са малко „цезарите“, нямащи нищо против създаването на послушни парламенти и на традиционна инсценировка с избори, клетви за вярност, формално представителство. За него демокрацията като израз на социалистическото народовластие е приемлива и търпима само дотолкова, доколкото укрепва личната му диктатура. В разговора си с Хърбърт Уелс за основа той поставя властта „като лост за преобразования“, лост за въвеждане на нова законност, нов ред. Но не поставя нито веднъж властта на едно равнище с народовластието. Нито веднъж! Сталин нищо друго не обича така, както властта: пълната, неограничената, огряната от „любовта“ на милионите власт. Тук той сполучва. Преди него никой на тоя свят не е успявал, а и занапред, както личи, никой няма да успее да извърши невъзможното: да унищожи милиони свои съотечественици и да получи в замяна любовта на още много и много милиони свои съграждани. И всичко това се вмества в Сталиновото разбиране за диктатура и демокрация!

С течение на времето „жертвоготовността“ става за Сталин един от неотменимите атрибути на социализма. Когато се планира нов строеж в Сибир или на Север, то „по план“ се определя потребността от покриване на „естествения разход“ на работна сила. Органите на НКВД дори планират „капацитета“ на районите, своеобразен резерв от затворници, предназначен за „социалистическите строежи“. От края на 20-те години вече няма недостиг от евтина и безправна (често и обречена да загине) работна ръка. Сталин поддържа всички „инициативи“ за използване на затворници. Или промърморва на помощника си „Съгласен съм“, или се разписва набързо върху документа. Това означава, че предложението на ведомството да бъдат използвани десетки и хиляди „народни врагове“ в един или друг район е одобрено.

Ще избързам напред, за да допълня: в своите записки до Сталин Берия много пъти твърди, че задачите, възлагани на органите на НКВД, са толкова големи, та „живата сила“ не достига.[10] И Сталин „откликва“.

На 25 август 1938 г. на заседание на Президиума на Върховния съвет на СССР се обсъжда въпросът за предсрочно освобождаване на затворниците за добра работа. Сталин възразява: „Не трябва ли да се направи така, че хората да остават в лагерите? А то, ако ги освободим, ще се върнат вкъщи и пак ще тръгнат по стария път. В лагера атмосферата е друга, там трудно се тръгва по лоши пътища. Ами нали сега у нас има доброволно-принудителен заем. Я нека да въведем и доброволно-принудително оставане.“[11]

Указанието на „вожда“ е ясно. И излиза указ „Относно лагерите на НКВД“, съгласно който „осъденият, отбиващ наказанието си в лагерите на НКВД на СССР, трябва да изтърпи докрай определения от съда срок“. Такава е Сталиновата демокрация.

Атрофирането на демократичните начала води до създаването на машина за принуда и на силен наказателен апарат. Бързо се разпространява догматизмът в обществените науки, идеологията и пропагандата. Но главното, на което искам да обърна внимание, е, че липсата на народовластие довежда бързо до първите прояви на надценяване на ролята на отделната личност, до превъзнасяне на заслугите й, до представяне на Сталин като някакъв митичен месия.

Интересно е отношението на самия Сталин към възвеличаването на личността му. (Това мнозина забелязват още преди апогея на култа към личността.) Предлагам извадки от разговора на генералния секретар с Емил Лудвиг, състоял се на 13 декември 1931 г.

Лудвиг. В странство, от една страна, знаят, че СССР е държава, в която всичко трябва да се решава колективно, а, от друга страна, знаят, че всичко се решава еднолично. Кой тогава решава?

Сталин. Едноличните решения винаги или почти винаги са едностранчиви решения. Във всяка колегия, във всеки колектив има хора, чието мнение трябва да се има предвид… Никога, при никакви условия нашите работници не биха търпели сега властта на едно лице.

Лудвиг пита как Сталин се отнася към методите на йезуитите.

Сталин. Основният им метод е следенето, шпионирането, влизането под кожата, гаврата — какво положително може да има в това?

Лудвиг. Вие многократно сте се подлагали на риск и опасности. Вас са ви преследвали. Участвали сте в боеве. Много от вашите близки приятели са загинали. Вие сте останал жив… Вярвате ли в съдбата?

Сталин. Не, не вярвам… Това е предразсъдък, глупост, отживелица от митологията… На моето място сигурно друг щеше да бъде, все някой трябва да седи тук… Аз не вярвам в мистиката.[12]

Както виждате, Сталин умее да отговаря наглед „правилно“. Но това съвсем не означава, че думите му отразяват неговите убеждения.

Един от дълбоко скритите източници на много човешки нещастия, включително и от култов характер, е дуализмът (раздвоеността) на личността, както при Молиеровия Тартюф. На думи — едно, на дело — друго. За Сталин това става норма: да осъжда „вождизма“ и да го подхранва, да критикува йезуитството и на практика да го поощрява, да говори за колективно ръководство и да го свежда до пълно самовластие. Дуализмът произтича от лъжата, продукт е на антиистината, една от основите, върху които се крепи боготворенето на самодръжците.

Още в началото на 30-те години Сталин ограничава своите (и без това крайно редки!) посещения в области, предприятия, войскови части. От една страна, не познава производството и няма никакво желание тепърва да вниква в „земните суетни дела“, свързани с технология, с производителност на труда, с рентабилност и други подобни. От друга, непрекъснато го преследва чувството, че някои се канят да го убият. Та нали си има врагове — Троцки например или някой друг от „предишните“ може да се реши на крайни мерки. „Органите“ постоянно го предупреждават, че това не е изключено. Ето какво докладва пак Улрих:

„До секретаря на ЦК на ВКП(б)

др. Й. В. Сталин

На 16 декември т.г. след двудневно разследване в закрито заседание военната колегия при Върховния съд на СССР произнесе присъдата си по делото на група шпиони и терористи, които са подготвяли за 7 ноември 1935 г. по поръчение на германски гражданин терористичен акт на Червения площад. Осъдени са на разстрел Г. И. Шур, В. Г. Фрейман, С. М. Певзнер, В. О. Левински…“[13]

Сталин спира да чете по-нататък и си казва: „Мене гледат да докопат.“ Но той ще изскубне и корените на тези неудобни врагове. Ще ги изскубне!

Рядко се „явява“ пред народа. Опитвайки се да бъде по свой начин проницателен, смята, че колкото по-рядко се мярка пред очите на хората, толкова по-лесно ще създава у тях желания от него образ на собствената си персона. Загадъчното, тайнственото, скритото вървят ръка за ръка със свещеното, легендарното, свръхчовешкото… И поради това заменя посещенията при трудови колективи с най-внимателен анализ на документите, с редовно гледане на поредната кинохроника, с изслушване на многобройни доклади и с нещо, което малцина знаят — с размисли пред географската карта.

Сталин обича да постои пред картата и да огледа като господар гигантската страна. Без да е надарен с богато въображение, той все пак си е представял как се трудят сега милиони хора, за да осъществят неговите, на своя „вожд“, решения. И понякога е местел пръста си по картата: Туркестано-Сибирската железница, Магнитка, Днепърската водноелектрическа централа, Беломорско-Балтийския канал, Кузнецкия каменовъглен басейн; дълго се е вглеждал в поречието на Колима. Дори за да разгледа по-добре тези краища, трябва да направи няколко крачки надясно… След един такъв размисъл пред картата той неочаквано позвънява на Ворошилов и го пита изучават ли в Червената армия география. Добре ли познават червеноармейците картата на страната? Защото, когато човек разглежда картата на родината си, тегли отдолу чертата Сталин, у него се пораждат гордост, че е неин син, преданост към нашето дело, към идеите ни… Ворошилов не е готов да отговори на такъв нестандартен въпрос, измърморва нещо ни в клин ни в ръкав и обещава да изучи въпроса. По негово указание още на другия ден Политическото управление на Революционния военен съвет (ПУР) е готово със записката си.

„До др. Сталин

На Вашето запитване дали червеноармейците изучават география съобщавам, че география се изучава от всички червеноармейци задължително и по специални програми. Освен изучаването на география по реда на общообразователната подготовка тя се преминава също и в политическите занятия. Особено внимание се обръща при това върху изучаването на картата.

Тази година допълнително към онова, което имат частите, ПУР разпраща 220 хиляди географски карти, 10 хиляди, географски атласа, 8 хиляди карти на националните езици и 10 хиляди глобуса.

28 юни 1935 г.

К. Ворошилов“[14]

Сталин прочита с удовлетворение записката и без да се надига от креслото, поглежда картата. Макар да не е близо до стената, вижда къде се намират Сталинград, Сталино, Сталинск, Сталинабад…

Наскоро след смъртта на Ленин възниква крайно съмнителната култовска практика да се дават на градове, райони, предприятия, висши учебни заведения, театри и тъй нататък имена на партийни, държавни и културни дейци. Превръщат се в норма съобщенията на вестниците, че предсрочно изпълняват плана си за тримесечието химическият завод „Сталин“ (Москва), тъкачната фабрика „Ворошилов“ (Твер), първа и трета книжна фабрика „Зиновиев“ (Ленинград), завод „Бухарин“ (Гус-Хрусталний) и тъй нататък. На практика към края на 20-те години не остават вече области, където името на Сталин да не е дадено на някой административен, производствен или културен обект или учреждение. По тоя начин в съзнанието на хората неусетно се загнездва мисълта за изключителната, понякога недостъпна за разбиране от обикновения човек (ирационална) роля на Сталин в съдбата на нацията, в историята на народа, в неговото бъдеще. Славословия по адрес на „вожда“ може да се чуят във всеки служебен доклад или изказване, където покрай тях се превъзнася и „вождът“ от местен мащаб.

Ето един характерен пример: Н. С. Хрушчов, секретарят на Московския градски комитет на ВКП(б), в изказването си на пленума на градския комитет през юни 1932 г. намира за нужно да спомене: „Правилното болшевишко ръководене на Московския областен комитет и на градския комитет на партията, указанията, които получаваме при всекидневната си работа от другаря Каганович, огромната активност на работниците ни осигуряват изпълнението на задачите, които стоят пред. Московската партийна организация…“ Тези молитвени клетви за вярност, станали неотделим елемент от обществения живот при Сталин, се оказват толкова неизтощими, че се леят десетилетия наред и след неговата смърт. С този атрибут на култовщината не само се боготвори ръководителят, с него, ако щете, се оскърбява целият народ — творецът на всички земни блага се поставя в положението на „признателен ратай“, а не на стопанин. Неволно човек добива впечатлението, че хората, отказали се от бог на небето, си създават бог на земята.

Да, именно създават. Най-активни в създаването на култа към „вожда“ са Молотов, Ворошилов и Каганович. В славословията за Сталин техните гласове са най-кресливи. Колкото и да е парадоксално, в този хор се чуват и гласовете на Зиновиев, Каменев, на Бухарин и на някои други изпаднали в немилост ръководители. Някак си неудобно е да се четат речите и статиите им, особено на Зиновиев, който посипва разкаяно главата си с пепел за грешките в миналото и величае „прозорливостта и мъдростта на вожда на партията другаря Сталин“. Дори Бухарин не се въздържа от ласкателства. Кой знае, може би те наистина са загубили вярата си в онова, за което са се борили, или просто инстинктът за самосъхранение е помрачил разума им? Най-усърден от всички е Карл Радек, за когото Сталин казва в тесен кръг: „Дребен троцкист, при това без убеждения.“

През 1934 г. Радек написва брошура за Сталин „Архитектът на социалистическото общество“ под формата на лекция от някакъв митичен курс по история на победата на социализма — лекция, която, както мечтае авторът, щяла да бъде прочетена през 1967 г. на 50-ата годишнина от Октомврийската революция в „школата за междупланетни съобщения“. Дори само с това (1967 г.!) Радек изразява пожеланието си заемащият вече дванайсет години поста генерален секретар Сталин да бъде и след трийсет и три години (!) на кормилото на партията и държавата. Цялата брошура е написана приблизително в същия стил, както приведения по-долу откъс: „Политическите вождове заемат мястото си в партията и в историята на основата на избори, не на основата на назначения, макар в една демократична партия, каквато беше ВКП(б), тези избори и назначения да бяха необходими, за да заеме вождът мястото си. Вождът на пролетариата се определя в борбата за бойната линия на партията, за организирането на нейните предстоящи боеве. И Сталин, който и при Ленин беше сред първите в ръководството на партията, стана неин всепризнат и любим вожд…“[15] За ония времена книжката излиза в колосален тираж — 225 хиляди бройки — и няколко пъти е преиздавана. Когато един от „непримиримите“ подхвърля жлъчно на доскорошния троцкист Радек „Та не разправяше ли ти довчера съвсем друго за Сталин, как да го разбираме това“, той най-спокойно отвръща: „Ако аз и такива опозиционери като мене живеехме във времето на Робеспиер, всеки от нас щеше да бъде вече с една глава по-нисък…“ Радек просто предугадил онова, което го чакало след три години: възхваляването на Сталин не помага нито на него, нито на Зиновиев, нито на Каменев, нито на много други, които, признавайки идейното си поражение, са готови да изпълняват каквото поиска от тях „любимият им вожд“. Радек не разбира, че много от онова, което ни заобикаля, е мимолетно, краткотрайно, лъжовно. Това, което иска да представи за вечно, непоклатимо — величието и славата на „вожда“, — е такова (и то отчасти!) само в сравнение с него самия. Реката на промените никога не пресъхва.

В официалната литература успоредно със славословията започва неусетно да се преразглежда историята и да се формира постепенно мисълта, че вождовете на Октомври са двама: Ленин и редом с него вездесъщият Сталин. В предисловието към 6-томното издание на Лениновите съчинения Адоратски се опитва да убеди читателите, че Лениновите трудове трябвало да се изучават заедно с работите на Сталин, че в „Основите на ленинизма“ „вождът“ излагал в концентриран вид Лениновите идеи, и т.н.

Още преди култът да стигне апогея си, са правени опити за увековечаване на Сталин и в политическата му биография. В неговия фонд има писмо на Ярославски до генералния секретар, в което се казва:

„Днес Серго, преди да отпътува, ми позвъни, че говорил с Вас по повод на замислената от мене книга «Сталин»…“

Върху писмото както винаги — отговор на генералния секретар с молив:

„До др. Ярославски. Аз съм против. Мисля, че не е дошло още времето за биографии.

1.VIII.1931

Й. Сталин“[16]

Резолюцията е твърде красноречива: „Не е дошло още времето за биографии.“ Триумфът на издигнатата в култ една-единствена личност тепърва започва. Селячеството още не е прекършено. Още стърчат само скелите на новите заводи, още е жива по-голямата част от Лениновата гвардия и преди всичко ония, които добре помнят какъв е бил Сталин само преди десет години. Току-що са се появили статии като панегирика на Ворошилов, подготвен за 50-ата годишнина на „вожда“. Главното е постепенност, последователност, невъзвратимост… Важното е да бъде запазена пред хората привързаността му към скромното държане. Ето и днес забеляза, че когато седна не на първия, а на втория ред в президиума, аплодисментите в залата избухнаха с нова сила. Хората се повдигаха на пръсти, за да зърнат нисичката му фигура. „Времето за биографии“ тепърва ще дойде…

Но вече е сложено начало на практиката да се изпращат до „вожда“ верноподанически писма и рапорти. Ето един пример: На 7 април 1931 г. комуната „Сталин“ в село Цасучей. Оловяниковски район от Източносибирския край, изпраща в Москва рапорт, публикуван в „Правда“:

„Повишавайки насрещния план по разширяването на посевните площи, комуната вместо преподадената ни (така е в текста — б.а.) цифра 262,5 ха засява 320 ха… Ние сме за генералната линия на партията под ръководството на болшевишкия ЦК и най-добрия ленинец др. Сталин! Ние сме за пълното осъществяване на петилетката за 4 години и за ликвидиране на кулачеството на основата на пълната колективизация! По поръчение на комунарите от комуна «Сталин»

Климов, Токмаков“

Скоро такива писма започват да се приемат на всяко събрание във всяко предприятие, колхоз, совхоз, висше учебно заведение, учреждение. Заражда се деформацията на общественото съзнание, което ще бъде подхранвано занапред изключително с митовете на култовщината. Пропагандата зее повече и повече ще набляга на сляпата вяра — всичко, което казва, изразява и формулира Сталин, е неоспоримо, вярно, не се нуждае от доказателства. С други думи, Сталин е полубог. В последна сметка станалите основа на целия обществен живот митове ще бъдат сведени до два простички постулата:

— Вождът на партията и народа е най-мъдър от всички. Силата на интелекта му е в състояние да отговори на всички въпроси от миналото, да вникне дълбоко в днешното и да вижда утрешното. „Сталин — това е Ленин днес.“

— Вождът на партията и народа е пълно олицетворение на абсолютното добро, на грижата за всеки човек. Той отблъсква злото, отхвърля невежеството, вероломството, жестокостта. Един човек с благодушна усмивка и с мустаци, който държи на скута си малко момиченце с червено флагче в ръцете…

Системата от митове, без които е невъзможен култът към личността, започва да се заздравява с ритуали (задължително изтъкване на ръководните указания на „най-добрия ленинец“, поемане на насрещни планове, изпращане на благодарствени писма, разпространяване на показна символика и т.н.). Обективно погледнато, колкото повече е превъзнасян Сталин, толкова повече е унижаван народът. Прав е германският писател Лихтенберг, като посочва: „Славата на придобилите най-голяма знаменитост хора винаги се обяснява отчасти и с късогледството на ония, които им се възхищават…“

Дали е разбирал Сталин, че възвеличаването на собствената му персона унижава партията, народа и обществото? Съзирал ли е той аморалността на този курс? Правел ли е съзнателни стъпки към засилването на цезарството? На всички тези въпроси следва да се отговори еднозначно: да, разбирал е, съзирал е, правел е. Отделните прояви, жестовете на скромност, които си е позволявал понякога, имат една-единствена цел: още повече да възвеличи себе си. И той поддържа до края на живота си изморителните и безкрайни ритуали на славословия по негов адрес. Генералният секретар сигурно е виждал цялото безобразие на установената практика над главите на хилядите демонстранти да плават стотици еднакви портрети с лика му; във всеки брой на „Правда“ да се повтаря десетки пъти „стоманеният“ му псевдоним; всеки успех да се свързва с мъдростта, грижите и прозорливостта му. Недоучилият семинарист Сталин е изучил напълно „технологията“ на култа, психологичното му въздействие, проявите му.

Знае, че освен култовете към вождове, богове и императори в историята се срещат опити за създаване и на други култове. Още Робеспиер и мнозина депутати от Конвента се опитват да вкоренят в съзнанието на народа култ към „върховното същество“. В декрета на Конвента се казва, че „култ, достоен за върховното същество, е изпълняването На гражданските задължения от всекиго“. Такава е била по своята същност новата държавна религия на републиката. На грандиозното празненство в чест на „култа към върховното същество“ Робеспиер излиза да говори пред народа с цветя и ръжени класове в ръцете. Надявал се е, че с негова помощ гражданите на републиката ще станат рицари на дълга и честта. Но жестоко се е излъгал. Когато е чел книгата за Робеспиер, Сталин сигурно не е можел да разбере как така този герой на революцията не е видял главното: да укрепва собствената си власт, да изгражда култ към себе си, а не да създава мимолетни призрачни образи на някаква си общочовешка нравственост. Генералният секретар смята култа към морала за творение на либералите, на префинените интелектуалци, стопроцентова буржоазна измишльотина.

Култ към личността… По пътя му не бива да има никакви спънки. И затова Товстуха, Двински, Канер, Мехлис, а след тях и Поскрьобишев преглеждат всеки ден и набелязват всички съществени материали за него, както и негови снимки, предназначени за пресата. А най-важните му показват. И често пъти той взима молива и прибавя една-две думи, които още по-релефно да очертаят „изключителността“, „проницателността“, „решителността“, „грижите“, „мъжеството“ и „мъдростта“ на другаря Сталин. Самият той отдавна е разбрал, че печелещият доверие образ на вожда зависи най-вече от външното му спокойствие, невъзмутимостта и величествено бавните му жестове. Та нима в трескавата суматоха на днешния клокочещ свят това няма да изпъкне като особено рядко, уникално явление?

По някой път, когато разменят мнения по безбройните въпроси, породени от онова сложно време, хората се опитват да установят от кой момент е започнал култът към личността на Сталин. Кой пръв е „призовал“ тогавашните обикновени люде да славословят генералния секретар? Споменават се имената на Ворошилов, Молотов и Каганович… И все пак по мое мнение причината за проявите на култовщината не е в това — ако Ворошилов не се е захванал да превъзнася до задъхване Сталин, друг някой е щял да запретне ръкави… В ония условия това е практически неизбежно. Почти никаква гласност, никакъв контрол отдолу за дейността на върховните органи на държавната власт, прекомерна „секретност“. Е, как тогава да не разцъфнат култовщината и съответстващите й култови обреди?

„Тайните“ на култа не са в личностите, а в процеса, който бързо се развива след смъртта на Ленин. Държавните, партийните и обществените институции се оказват неспособни за социална защита. Несъвършенствата в политическия механизъм на властта създават възможността мнението, желанието, дори прищевките на един човек да се обявяват за изява на народната воля. Социалистическата държавност не разполага с някакъв що-годе по-значителен опит, Лениновите предупреждения се вземат предвид само формално, постоянната външна заплаха създава в страната атмосфера като в „обсадена крепост“, а както е известно, там винаги се преминава съзнателно към ограничаване на демокрацията. Няма истинска изборност, ръководството не се сменя и обновява, изниква „номенклатурата“, изгражда се всевластен „апарат“, насилието се превръща в универсално средство за решаване на социалните въпроси (да си припомним Сталиновите термини „преминаване към колхози“, „да се смаже врагът“, „ликвидиране на кулачеството“, „нанасяне на съкрушителен удар по кулашките помагачи“ о т.н.). По този начин се създават предпоставки за сериозни деформации в общественото съзнание и в съзнанието на индивида. Доминираща роля започват да играят митовете, превръщащи отделния човек в божество.

Разбира се, причините за единовластието са в корените на държавата и обществото, в историята, в традициите на създаваната система. Главната идейна „заслуга“ на Сталин е, че успява много тънко и хитро да отъждестви в последна сметка името си със социализма, с новото велико дело. А по-нататък логиката е проста: славословие, защита и укрепване на социализма, което е едновременно славословие, защита и укрепване на позициите на Сталин — истинския и единствения вожд след Ленин. Впрочем тогава в партията фактически не е имало никакви съмнения, че и след смъртта на Ленин трябва да има вожд. Сталин по-рано от всеки друг прозира настроенията на масите и огромното значение на бързо разрастващия се апарат за узурпиране и укрепване на личната власт.

В организационно отношение „заслугата“ на Сталин е още по-очевидна: той успява да превърне партията в инструмент на личната си власт. Съветите, които още от края на 20-те години изпадат в подчинено, а после в спомагателно, понякога дори в бутафорно положение, загубват реално властта си. Партията, която трябва да осъществява политическото и идейното ръководство на обществото, поема изцяло функциите на държавната власт. Това я лишава от творческия й динамизъм, прави я най-важната съставна част на Сталиновата диктатура.

Заедно с това не бива да се пренебрегва и влиянието на външните фактори за формирането на деспотичното единовластие в страната. Реалната заплаха от империалистическо нахлуване дава в ръцете на партията постоянен и безспорен аргумент в „защита“ на централизацията, на ограничаването на демокрацията, на превръщането на страната в полувоенен лагер, на който, много естествено, е необходим политически пълководец. Комунистическият интернационал — Коминтернът — губи все повече и повече независимостта си и „освещава“ с авторитета на комунистическите партии вождовщината на Сталин. А и малкото буржоазни дейци, решили да сътрудничат със Съветския съюз, предпочитат да си имат работа със Сталин, а не с одържавената партия.

Най-общо казано, всичко или почти всичко (освен съвестта!) „работи“ в оня период за Сталин. При това не бива да се игнорират и субективните моменти, помогнали на Сталин — постоянното подчертаване на верността му към ленинизма, демонстративната му „скромност“, произходът му. Всичко това му позволява да осъществява цезарската си цел без драматични задръжки. Най-страшното обаче е, че мнозинството от народа и партията приемат за чист социализъм Сталиновия курс към единовластие. Тогава малцина са разбирали, че абсолютната власт развращава абсолютно.

Ето защо разсъжденията, кой е „кръстникът“ на култа, са безпредметни. Главната беда не е в това, че някой започва да славослови, а в това, че никой не помисля за народовластието, а именно народовластието по най-категоричен начин отличава социализма от другите обществено-икономически формации. Култът към личността означава изопачени социални отношения между властта и народа, между ръководителите и обществото. В общественото съзнание това се изразява в ликвидирането на свободния избор на народа, в пренебрежителното отношение към миналото, във формирането на някакъв митологичен утопизъм, в господството на сляпата вяра, а не на истината, в хипертрофирането на колективното във вреда на индивидуалното. Проявите на култа означават преди всичко трагедия на свободата — социална, духовна, политическа, нравствена. Главна жертва на култа към Сталин е именно свободата. Но това вече е въпрос за същността на култа към личността, на който ще бъде отделено по-голямо внимание в една от следващите глави.

В портрета на укрепилия още повече положението си в партията и държавата Сталин, както виждаме, започват вече да се проявяват много от ония черти, които най-пряко свързваме с бъдещите нещастия. Лениновите думи „Това са ония дребни неща, които могат да придобият решаващо значение“ ще се окажат пророчески. А засега страната изпитва невероятен изблик на ентусиазъм, надживяна е мъката на гладуването в началото на 30-те години, зад гърба й са останали кръвта и страданията на милионите селяни, стигнала е до нови върхове в индустриализацията, в социалната и духовната обнова. Особен етап в живота на страната и на Сталин става XVII конгрес на партията.

Бележки

[1] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.33, с.87.

[2] Пак там, т.45, с.438.

[3] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.207-208.

[4] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.210.

[5] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.35, с.63.

[6] XVI съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). М.-Л., 1930, с.38.

[7] Ленин, В. II. Събр.съч. Т.30, е. 128.

[8] Пак там, т.35, с.27.

[9] Социалистический вестник, 1931, №8 (245).

[10] ЦГАОР, ф.9492, оп.2, д.6, л.78-81.

[11] Пак там, ф.7523, оп.67, д.1, л.5.

[12] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с. 107, 111, 114, 119–120.

[13] Архив Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.319, л.26.

[14] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.773, л.302.

[15] Радек. К. Зодчий социалистическото общества. М., 1934, с.20.

[16] ЦПА ИМЛ. ф.558. оп.1, д.5088.