Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (30) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Атрибутите на цезарството

В началото на 1937 г. немският писател Лион Фойхтвангер посещава Москва. Резултат от посещението му е апологетичната му книга „Москва 1937. Отчет за пътуването пред моите приятели“. Фойхтвангер не скрива, че е тръгнал на път като симпатизант. В Съветския съюз симпатиите му още повече нарастват. Но онова, което веднага му се набива в очите и на което посвещава едва ли не по-голямата част от книгата си, е мястото на Сталин в живота на съветските хора. „Поклонението и безграничният култ, с които населението обгражда Сталин, е първото, което приковава вниманието на чужденеца, обикалящ из Съветския съюз. По всички ъгли и кръстовища, на подходящи и неподходящи места се виждат гигантски бюстове и портрети на Сталин. Речите, които по един или друг случай слушаш, не само политическите речи, но дори и докладите на каквито и да било научни или художествени теми, са пресолени от славословия към Сталин и често това боготворене добива безвкусни форми.“[1]

Когато Фойхтвангер му казва това лично при срещата си с него, Сталин само хитро се усмихва и свива рамене, подхвърляйки, че работниците и селяните са „твърде много заети с други неща и не са могли да развият у себе си добър вкус, и се пошегува леко по повод на стотиците (подчертано от авт.) хиляди, увеличени до чудовищни размери портрети на човека с мустаци — портрети, които ми се мяркат пред очите…“[2]. Когато се опитва да открие изворите, предпоставките на това масово идолопоклонство, Фойхтвангер пак се върти около Сталин. Преклонението пред вожда, твърди писателят, „нараства органично заедно с успехите в икономическото строителство. Народът е благодарен на Сталин за хляба, месото, реда, образованието и за създаването на армия, осигуряваща това ново благополучие. На народа е потребен някой, на когото би могъл да благодари за несъмненото подобряване на жизнените си условия, и за тази цел той избира не отвлечено понятие, не абстрактния «комунизъм», а конкретен човек — Сталин… Безграничната почит следователно се отнася не за човека Сталин — отнася се за представителя на явно успешното стопанско строителство“[3].

Това простичко обяснение дотолкова се харесва на Сталин, че още в края на 1937 г. книжката на Фойхтвангер, издадена в Амстердам, бива светкавично преведена и издадена в голям тираж в Москва. Това е, струва ми се, единственото издание в нашата страна, излязло на бял свят при Сталин, в което се признава съществуването на култ към личността, на вождовщината, на цезарството и му се дава някаква обосновка. Излиза; че не самият народ си изкарва хляба и месото, издържа армията си и поддържа реда, а всичко това е резултат от дейността на един човек — на Сталин. Доста удобна формула: оказва се, че „почитта“ се отнася не толкова за Сталин като за конкретен човек, колкото за „представителя“ на непрекъснато нарастващите успехи. За Фойхтвангер Сталин олицетворява социалистическите идеали и реалността и поради това, прави извод писателят, народът трябва да му „благодари“. Тук му е мястото да кажа, че тази вождовска концепция на верноподаничество е страшно издръжлива. Тя има доста привърженици и в наше време.

След публикуването на отделни страници от моята книга в „Литературная газета“ и в „Правда“ получих няколко хиляди писма. И ето че една част от авторите им, може би около десет процента, си служи с такива доводи: „Сталин построи социализма, затова народът е тачел вожда“; „нищо че хората са били «винтчета», затова пък е имало ред“; „Сталин не е карал никого да го слави, ами народът от благодарност за извършеното от него е тачел вожда“; „при Сталин цените се понижаваха, как да не сме му благодарни за това?“ и така нататък. Тези фрази са взети от писмата без изменения. Както се вижда, и днес още има хора, почитащи „вожда“. Наистина, някои правят уговорки: „в едно голямо дело не може без грешки и не само Сталин е виновен за тях“; „Сталин е бил принуден да прибегне към репресии“; „Сталин са го мамели Берия и Ежов — беззаконията не е вършел той“; „лесно е сега всичко върху Сталин да се стоварва, нали той не може да отговори…“. Това са също фрази от писмата. Не искам да обидя хората, които са писали тези редове. Но мисля, че вярата им във „вожда“ може да се обясни главно с оскъдицата от истина, с непознаването на истинската картина на деянията на този човек и на неговото обкръжение, с тежкия товар на представите, насаждани дълги години.

Тук обаче искам да наблегна върху друго: култовата вождовщина е оскърбителна за народа. Нещо повече — тя е унизителна. Може да бъде наречена цезарство през XX век. Да напомня, че като политическа система цезарството води началото си от времената на Юлий Цезар. Макар и само магистрат, може да се каже, слуга на народа, той все пак обсебва цялата върховна власт. Запазва старите републикански форми на управление, признава на думи демократичните прерогативи на властта, но превръща народните събрания в свое послушно оръдие. Те били принизени до равнището на органи, които само одобряват волята на вожда. Цезар създава нова обществена група (патрицианското съсловие), разновидност на древната бюрокрация, главен инструмент на властта му.

Разбира се, далеч съм от мисълта да правя преки аналогии. Но косвени — мога. Цезарството в условията на XX век е диктатура на единовластието при запазване на всички външни атрибути на държавна демокрация. Разбира се, не става дума за легитимна (монархична) власт, дадена „по божия милост“. Всеки съвременен цезар би се оскърбил, ако му бъде направено дори най-леко загатване за това. Но терминът цезарство е съвсем на мястото си като израз на узурпиране на властта от една-единствена личност при формално запазване на белезите на народовластието. С други думи, тук става дума не за аналогии, а за политически принцип. Как се е образувала цезарската, вождовската концепция, какви са предпоставките й?

Ако не си изясним източниците на цезарската вождовщина, трудно ще ни бъде да разберем защо Сталин при цялата си жестокост и пълно пренебрегване на елементарните общочовешки норми бе популярен сред народа. И сега още мнозина от по-старите хора, дори и които са претърпели в живота си несгодите, свързани с култа към личността, се отнасят с голяма симпатия към умрелия отдавна „вожд“. Аз вече споменах, че дълбоко в основите на вождовщината е слабостта на демократичните принципи и в партията, и в държавата. Живялата столетия наред под сянката на царската корона страна не е могла, за съжаление, да отхвърли за няколкото следреволюционни години бремето на старото мислене — една друга отживелица на самодържавието. В страната са отстранени царят, династията, царските атрибути, но свикналото да боготвори силната държавна личност мислене остава.

В своя оригинален и задълбочен труд „Съдбата на Русия“ Н. Бердяев през 1918 г. пише: „Русия е културно изостанала страна… В Русия има много варварска безпросветност, в нея бушува тъмната хаотична стихия на Изтока. Изостаналостта на Русия трябва да бъде преодоляна с творческа активност, с развитие на културата… Най-самобитна ще бъде идната, новата Русия, а не старата, изостаналата Русия.“[4] Невъзможно е тази „изостаналост“ да не се отрази върху редица социални процеси след революцията. Особено след смъртта, на Ленин, когато все повече нараства недостигът на демокрация.

Но всъщност, още докато е бил жив, възхваляването на „вождовете“ и приписването на „особени заслуги“ се превръщат в прекалено често срещащо се явление. Известно е как самият Ленин се отнасял към славословията по негов адрес. Той обаче по всяка вероятност изпуска от очи обстоятелството, че в случая само нравственото негодувание съвсем не е достатъчно. В самата формираща се система няма възпиращи, критично настроени фактори, които, както по всичко изглежда, са възможни само при съществуването на истински революционен плурализъм. Левите есери например надали биха започнали да възхваляват Сталин, ако бяха оставени на политическата сцена.

Троцки по-рано от другите забелязва опасността от зараждане на идеология, основана върху вождовщината. Изхвърлен от екипа на „вожда“, през 1927 г. той пише спомени за Ленин, озаглавени „За фарисейщината“:

„Умрелият Ленин сякаш отново се роди: ето ви разгадката на мита за възкръсналия Христос… Но опасността започва там, където се бюрократизира почитанието и се автоматизира отношението към Ленин и неговото учение. Против едната, както и против другата опасност твърде добре и както винаги без надути фрази говореше неотдавна Н. К. Крупска. Тя говореше да не се издигат на Ленин излишни паметници и да не се назовават на негово име ненужни и безполезни учреждения.“[5] Идеологията на вождовщината се ражда и живее само при слаби демократични принципи.

Един от негативните процеси е изкореняването на откритостта в партийния живот, на гласността в работата на държавните органи след XVII конгрес на ВКП(б). В това отношение 20-те години са по-щедри. Тогава в печата се изказват най-различни становища, критиката е естествено явление във всекидневния живот. Например „Правда“ смята за нормално да съобщи, че на XIV конгрес на ВКП(б) за резолюцията по докладите на Сталин и Молотов са гласували 559 делегати, против — 65; или да оповести, че на 1 септември 1926 г. в страната са зарегистрирани 1 милион и 26 хиляди безработни. При желание хората можели да задоволяват потребностите си от най-различна информация из областта на социалната, икономическата, културната, финансовата или историческата област.

С течение на времето, особено през 30-те години, истината все по-строго ще се „дозира“. При тези условия хората нямат вече възможност да правят правилни изводи за ония, които ръководят народа, да преценяват кой е способен да бъде лидер. А нали Ленин още в зората на века пише: партията трябва да води работата си така, „че да вижда пред себе си като на длан цялата дейност на всеки кандидат за този висок пост, че да се запознава дори с индивидуалните им особености, със силните и слабите им страни, с победите и «пораженията» им“. Откритостта, гласността приличат на светлината. Затова Ленин призовава и настоява: „Светлина, повече светлина!“[6] Истината, тъй или иначе, не може да бъде лукс. Но с течение на времето и Сталин, и неговото обкръжение, и действията им ще се окажат отделени от хората и общественото мнение с непроницаема завеса. Например актовете на беззаконие, на репресии против невинни люде. Какво се е знаело за тях? Допускала се е информация само за големи политически фигури, известни учени и видни военачалници, разобличени като „врагове на народа“. А основната маса нещастници изчезва тихомълком в мъртвилото на нощта и често пъти завинаги. Най-чудовищната присъда над хиляди и хиляди арестувани — „10 години без право на изпращане и получаване на писма“, означаваща почти във всички случаи физическо унищожаване — е апотеоз на антигласността. Какво са знаели хората за „особените съвещания“, създадени към НКВД през юли 1934 г.? Та нали тогава се е смятало, че в тяхната компетенция влизат само интерниране и тъмничен затвор до 5 години. А после се оказва, че те осъждали и невинни на разстрел, на 25 години лагер и каторжна работа…

Постепенно обществеността е приучена да „консумира“ само част от истината. Така например на 20 февруари 1938 г. милиони хора в Съветския съюз научават, че в Гренландско море ледоразбивачите „Таймир“ и „Мурман“ са прибрали от плаващия леден блок четиримата презимували на него полярници И. Д. Папанин, П. П. Ширшов, Е. Т. Кренкел и Е. К. Фьодоров, но не знаят, че по същото време завършват последните приготовления за съдебния процес спектакъл против Н. И. Бухарин, който ще започне след две седмици. Подвигът на папанинци „засенчва“ за известно време „деснотроцкисткия блок“ и неговите „злодеяния“. На Бухарин и на неговите другари по нещастие им остава да живеят по-малко от месец…

В обстановката на всеобщи забрани, на контрол, на цензура и ограничения истината става лукс. Една непредпазлива дума, едно необмислено действие или постъпка се обявяват за покушение върху монопола на истината, провъзгласена от „вожда“. В изказването си пред февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г. Могушевски говори например за едно опасно деяние в работата на минското радио. Там, където нищо подобно не имало. „От минската радиостанция — заявява ораторът — се разпространяваха антисъветски предавания. 23 януари беше денят, в който се препредаваше обвинителното заключение по делото на троцкисткия център. След излъчването на обвинителното заключение и на информацията за предобедното съдебно заседание по радиото започват да предават концерт, включващ известната бемолна соната на Шопен. Това не е случайност. Направено е много опитно: предава се не направо траурният марш — това би било прекалено явно, — а бемолната соната. Не всеки знае, че тъкмо в нея се съдържа този марш. А това не е случайност.“[7]

Тази „свръхбдителност“ по отношение на „народните врагове“ е предизвикана преди всичко от раздухването на атмосфера на страх от заговори, вредителство и диверсии. За ония, които зависят от Сталин, проявата на такава „бдителност“ е един от начините да запазят длъжността и… живота си. При такава обстановка секретарят на Свердловския областен комитет на партията Кабаков например съзрял „вредителство“ в друго: „Ние открихме — казва той на пленума, — че в едно дюкянче завиват покупките с доклада на Томски (тогава вече сложил край на живота си и обявен за «народен враг» — б.а.). Проверихме и открихме, че търговските организации са закупили голямо количество такава литература. Кой би могъл да каже — пита «проницателно» Кабаков, който скоро сам ще стане жертва, — че тази литература се използва само за загъване?!“[8]

„Натикването“ на истината в прокрустовото ложе на Сталиновите схеми създава психически условия за утвърждаване на култовската вождовщина. „Тъмни страни“, „тъмни петна“, „мрачни замисли“, „коварни планове“ може да има само у троцкистите, зиновиевците и бухаринците — у всички, които се обявяват „против народа“. Човекът, разгадал и разгромил цялата тая „сган“, е прозорлив, проницателен, мъдър, велик.

Тогата на вожд, макар и не пурпурна, а във вид на скромен червеноармейски шинел, Сталин не би могъл да облече, без да разпростре господството си над умонастроенията, над съзнанието на хората. Той разбира, че трябва да подхранва вярата във всемогъщия вожд и да поощрява ентусиазма, като пропагандира по-широко постиженията и обяснява неуспехите главно с „интригите на враговете и вредителите“. И успява. Ентусиазмът е непринуден. Трудовият героизъм често пъти е жертвен. Хората искрено настояват за смъртта, за сурово наказание на предателите. Дори Алексей Стаханов пише: „Когато в Москва се разглеждаше процесът отначало против Зиновиев-Каменев, после против Пятаков и неговата банда, ние веднага поискахме да бъдат разстреляни, в нашето селище дори ония жени, които уж никога не са се занимавали с политика, и те стискаха юмруци, когато слушаха какво пишат вестниците. И старо, и младо настояваше бандите да бъдат унищожени…“[9]

Израстват поколения, чиито убеждения се основават на дълбоката вяра, че „великият вожд“ не прави погрешни стъпки. Малцина се замислят, че на тази вяра твърде много не й достига истина за истината. Едва сега тя блясва пред очите ни. Днес, когато на практика са реабилитирани всички политически противници на Сталин, съвсем други се очертават целият вътрешнопартиен живот, цялата вътрешнопартийна борба в ония години. Води се борба за лидерството и за определяне на пътищата и методите при изграждането на новия живот. Някои грешат. Възгледите на мнозина се различават от възгледите, възприети от партията. Но врагове — такива, каквито ги изобразява Сталин — има много малко. За него обаче другомислието представлява най-опасната разновидност на вражеската дейност. Скриването на истината, напълно или частично, създава предпоставките за все по-големите крачки на Сталин към цезарството. И най-малкото подозрение, нищо повече от подозрение, може да прерасне в обвинение с трагичен край. Например Ворошилов на 4 август 1938 г. изпраща на Сталин статия на М. Колцов, придружена от записка със следното съдържание:

„До др. Сталин

Изпращам статията на др. Колцов, която толкова отдавна беше обещал. Моля да я видите и да кажете може ли и нужно ли е да се печата. На мене статията не ми харесва.

К. Ворошилов“[10]

Върху записката Сталин не поставя резолюция, но нарежда внимателно „да се обследва Колцов“, който вече е следен. А това е достатъчно: „обследването“ завършва трагично за известния журналист и писател… Дори Цезар не е проявявал такава войнствена нетърпимост и безпощадност.

Впрочем Сталин не прибягва често до резолюции. Прегледал съм хиляди документи, адресирани лично до него — за изпълнение на народностопански планове, за хода на сеитбата, за изселване на цели народи, за изпълнение на присъди, за преместваният ръководния състав, за строеж на военни заводи, разшифровани телеграми на разузнавателните органи, преводи на статии от буржоазния печат, лични писма до „вожда“, различни неосъществими проекти, които му изпращат разни изобретатели, или чисто и просто хора, обхванати от някоя маниакална идея. И много други. По мои сметки Сталин е преглеждал всеки ден по 100–200 документа с най-разнообразен обем — от една страница до цели томове голям формат. В повечето случаи той просто се разписва: „Й. Ст.“ или „Й. Сталин“. Преди доклада Поскрьобишев прикрепва към документа квадратно бяло листче с подготвен вече възможен вариант на решението и името на изпълнителя. Често пъти, ако е съгласен с проекта за решение, Сталин се подписва на това миниатюрно листче и никак не е изключено подписът му да се е оказвал съдбоносен за много и много хора, а понякога, когато връща документите на помощника си, му показва отделената настрани купчинка и отсича: „Съгласен съм.“ Това означава, че макар да не е сложил резолюция върху тия книжа, не възразява против предложеното решение на въпроса. Сталин рядко пише дълги резолюции и те не се отличават нито с остроумие, нито с оригиналност, с каквато е можел да смайва например маршал Р. Я. Малиновски. Още се помни случаят, когато наскоро след войната един полковник (няма да назова името му) се обръща с писмо до министъра на отбраната: през зимата полковниците се различават по шапката си (носят „папаха“) от останалите офицери. А през лятото всички носят еднакви фуражки. Трябва някак си и в този случай да се „отделят“ полковниците… Резолюцията на Малиновски е лаконична: „Разрешавам на този полковник, като изключение, да си носи и през лятото папахата.“

Веднъж Мехлис в края на разговора си със Сталин му подава няколко листчета печатан текст. „Какво е това?“ — „Един историк ми разказа как генерал Драгомиров оценявал подчинените си. Видя ми се забавно. За разтуха, Йосиф Висарионович, прегледайте ги ей тъй, отгоре-отгоре“ — изкривява устни в усмивка Мехлис.

Още щом любимецът му излиза, Сталин прелиства три-четири странички и се разсмива гръмогласно — нещо, което никога не се е случвало с него. Застаналият в кабинета Поскрьобишев, който влязъл с поредната обичайна папка, се обърква и не може нищо да разбере, докато „шефът“ не му пъхва в ръцете напечатаните листчета.

Генерал Драгомиров, един блестящо образован интелектуалец, голям учен за времето си, в края на миналия век командвал Киевския военен окръг. Всяка година му поднасяли за одобрение около трийсет атестации на генерали, негови подчинени. Драгомиров, много от книгите на когото са написани с афористичен, сочен език, останал верен на себе си в тази рутинна процедура. Ето някои заключения от атестациите, написани собственоръчно от командващия. Генерал-лейтенант Донатович: „Жребец беше, но го обяздиха.“ Генерал-лейтенант Плаксин: „Отличен началник на дивизия, такъв ще бъде и на корпус, ако бог му даде дни.“ Генерал-лейтенант Зегелер: „Прилежен, докачлив. Повече претенции, отколкото пълнеж.“ Генерал-лейтенант Зас: „Мек, за да не кажа слаб. В умствените си възможности скромен.“ Генерал-майор Отфиновски: „Отдавна се нуждае от почивка поради овехтяване.“ Генерал-майор Воинов: „Упорит, кротичък, симпатично се подмилква, тактичен. Прилежен към нежния пол.“ Генерал-лейтенант Сулин: „Изпълнителен, енергичен, отлично си познава работата. Пали се не за годините си.“ Генерал-майор Бергер: „В мирно време безполезен, а във военно време ще бъде вреден.“

Насмял се до насита, Сталин се разхожда по пътеката в огромния си кабинет, после сяда зад бюрото и написва върху поредния документ: „Й. Ст.“… Без никакъв хумор и предвземки…

Сталиновото цезарство, култовата му вождовщина се изграждат върху основата на все повече засилващото се централизиране на властта. Когато човек анализира документите с резолюции на Сталин, стига до заключението, че много често всичко е предопределено още преди разглеждането на въпроса от най-висшите държавни и правителствени органи. Резолюцията на Сталин е достатъчна, за да бъде оформена после в указ, постановление или разпореждане. Освен това в обществото се създава мнение, че всичко, което се решава успешно, творчески, новаторски, е плод на „мъдрото ръководство на другаря Сталин“, а което е свързано с изоставане, с неизпълнение на плановете, с гламавщина, с бюрокрация, с назадничавост, с недоимъци, се обяснява с „интриги и вредителство на троцкистите, двуличниците, на диверсанти, шпиони, злосторници“ и тъй нататък. С повтарянето на тези „истини“ ден след ден у много и много хора се формира такъв светоглед, в който на „вожда“, на новия цезар се отрежда, разбира се, съдбовно място в целия живот.

Сталин постъпва в съответствие със своите в много отношения дълбоко погрешни представи за социализма и за пътищата на изграждането му. Идеала, модела, контурите на социализма той вижда не както Ленин и мнозина от неговите съратници. И не защото не е разбирал Лениновата концепция. Не. Гледал е на социализма другояче, защото в центъра на тази концепция още отдавна запазва място за себе си, за „вожда на всички времена“. Ето го съвременното цезарство! Този деформиран от насилието образ на социализма е далеч, много далеч от Лениновия, макар да са запазени доста от външните атрибути на новото общество. Начело на този деформиран социализъм стои „вожд“, който, макар и да не държи скиптър, има такава неограничена власт, че с него не може да се сравни нито един монарх. Централизирането на властта довежда до положение, при което сърцевина на политическата система става един-единствен човек. Така се е формирало цезарството — единовластието, диктатурата на едно лице.

От време на време Сталин прави „знаци“, „жестове“, дава „сигнали“, с които иска да убеди партията и масите, че е против възвеличаването му, славословията, идолопоклонството. Може да се каже напълно уверено, че тези „протести“ са хитро пресметнати за пред „публиката“. В архива му има например едно такова писмо:

„До др. Андреев (Детиздат при ЦК на Всесъюзния ленински комунистически съюз на младежта) и Смирнова (авторка на «Разкази за детството на Сталин»)

Аз съм решително против издаването на «Разкази за детството на Сталин». Книжката изобилства с маса фактически неточности… Но не там е главното. Главното е в това, че в книжката има тенденция да се вкорени в съзнанието на съветските деца (и в съзнанието на хората изобщо) култ към личностите, вождовете, непогрешимите герои. Това е опасно, вредно. Теорията за «героите» и «тълпата» не е болшевишка, а есерска теория… Народът създава героите — отговарят болшевиките…

Съветвам книжката да бъде изгорена.

16 февруари 1938 г.

Й. Сталин“[11]

Написаното с ясен почерк писмо има за цел да прослави още повече автора си. Кой ще може сега да каже, че Сталин не е скромен? Но тук има и нещо друго: „вождът“ никога не обича да си спомня за детството си. В съзнанието му то се асоциира с такава дълбока пропаст в сравнение с върха, на който се намира в момента, че сигурно свят му се е завивало. Пък и защо им е на хората да знаят, че е бил като тях? Нека знаят какъв е сега.

Повече му допада, когато други говорят за неговата скромност. На февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г. изказването на Мехлис съдържа такъв фрагмент: „На мене другарят Сталин ми беше изпратил още през 1930 г. в «Правда» следното писмо. Позволявам си да го прочета без негово разрешение.

«Другарю Мехлис!

Молбата ми е да пуснете за печат приложената поучителна история на един колхоз. Зачертал съм в писмото думите за Сталин като „вожд на партията“, „ръководител на партията“ и т.н. Мисля, че тези хвалебствени украшения не дават (и не могат да дадат) нищо друго освен вреда. Писмото трябва да бъде напечатано без такива епитети.

С комунистически поздрав

Й. Сталин»“[12]

Тези „възражения“ служат само за раздуване на вкоренилите се легенди за „изключителната скромност на другаря Сталин“, чужд впрочем на всякакво славолюбие. Той знае, че Мехлис ще подхване писмото му „както трябва“ и ще го използва по съответния начин. Та ето, на пленума Мехлис тъкмо по такъв начин го „просвирва“.

Култовата вождовщина се подхранва и от обстоятелството, че например в трагичната 1937 г. Сталин е начело на страната вече цели петнайсет години. За съжаление, Ленин не успява да разработи в подробности механизма за периодичността, за периодичната смяна на едни ръководители с други, макар в последните му работи да са вложени, както беше споменато, дълбоки, идеи за постоянното обновяване на централните органи на държавната власт, на ръководството в партията. Сталин просто не ги „забелязва“. Партията, разтърсвана през 20-те години от вътрешна междуособна борба, която генералният секретар постоянно раздухва, не може да реши този въпрос в духа на Лениновите идеали. За това ние почти не говорим. Но е ясно, че ако в нея са били по-силни демократичните принципи и традиции, че ако тя е виждала по-ясно опасността от цезарските тенденции, можела е (и е била длъжна!) да не ги допусне. А Сталин не си губи времето. С всяка година положението му става все по-стабилно. От политическата арена постепенно са пометени най-опасните му врагове и когато в средата на 30-те години се докопва до единовластието, той, естествено, и не помисля да създава и да донатъкмява демократичен механизъм за предаване на властта от един ръководител на друг. Не ще и дума, че вече никой не може дори да постави въпроса относно някакъв срок за заемане на поста генерален секретар.

Сега много се спори и пише каква е могла да бъде нашата история, ако XIII конгрес на партията беше изпълнил волята на Ленин. Във връзка с това искам да изкажа едно свое мнение. Историята не е програмирана. Ние можем да даваме научни прогнози за 2000-ата година, можем да се опитваме да си представим нещата и в по-далечна перспектива. Но как ще се реализира предвиждането ни, това никой с точност не може да каже. Ето защо станалото често ни се струва неизбежно, а поради това и закономерно. А в действителност станалото е само една от възможностите, които биха могли да се реализират. Това, че Сталин е останал на власт, е историческа реалност, но тя не е била неизбежна. И се питам: защо да гадая за онова, което не е станало, не се е случило? Защо хората винаги се връщат към станалото, към отминалото и търсят, както се изразява Ключевски, онова място, където са се „препънали“? Ние винаги искаме да проумеем кои са корените, произходът на станалите грешки, несполуки, защо са ни излезли криви сметките? В историята в повечето случаи грешките струват твърде скъпо. Ето защо днес можем да твърдим, че ако Сталин беше заел поста генерален секретар само за конкретно определен от устава срок, почти сигурно е, че никакво култово извращение нямаше да се роди. Макар, разбира се, сроковете, за които първото лице в партията и държавата остава на най-висок пост, да не са единственото условие и гаранция за народовластие.

В многобройните писма, които получих, има и такива, в които пише, че „ако не беше Сталин, кой знае дали бихме оцелели“, „кой би могъл да каже как щеше да се обърне войната без Сталин“. Че то, казват някои, „в трудното време на оцеляването на социализма беше нужен такъв силен човек като Сталин“. Тези въпроси размисли са на конкретни хора, просто не споменавам тук имената им. Впрочем мога да спомена поне едно от тях. П. А. Молодцов от Череповец е изпратил едно сърдито писмо до „гражданина Волкогонов“. В него той пише, че също лежал при Сталин за хулиганство, но не смята, че са го пратили да лежи за права бога. „Без вина никой не е лежал. В нашата барака дежуреше един от политическите на име Папкин. Присъда му дали, задето счупил прозореца в избирателния участък, 10 години. Сега Вие ще кажете, че много са му дали, а за ония времена — тъкмо, защото страната гъмжеше от врагове. Че то и сега е пълно с тях… А Сталин беше истински баща на нацията, беше истински пълководец, беше истински ръководител и вожд…“

Та ето такова е писмото. Надали има смисъл да се влиза в полемика с него. Но във връзка с това е необходимо да споделя с читателите една мисъл. Връщането на такива хора към Сталин, към неговото време, към тогавашния „ред в обществото“ си има своето обяснение. Главната причина за засилване на интереса към отдавна умрелия „вожд“ и за подновяване на възвеличаването му се крие в своеобразната реакция, предизвикана от годините на застой — на корупция, разложение, безнравственост, раздвоеност. Сегашните трудности на обновлението са свързани отчасти с демагогията, декларативността и явно незадоволителните конкретни резултати. При ниската политическа култура на много хора гласността и другите реални свободи и права се съчетават слабо със задълженията, с делата, с градивната страна на преустройството. Тезата за взаимната обвързаност между обновление и ред в обществото не е чак толкова консервативна, както някои я разбират. Без висока организираност, без дисциплина и отговорност бързо се обезценяват и демократичните придобивки. Мисля, че писмото на П. А. Молодцов, както и на много други, е свързано до голяма степен и с това обстоятелство.

Нашият народ никога не е бил беден на таланти и светли умове. При демократичното избиране на ръководителите най-отговорните постове трябва да бъдат заемани от хора, достойни за историческо признание — не само от партийни работници, както често става, но и от големи учени, организатори на производството. Без да се страхуваме, че ще изпаднем в грешка, можем да кажем, че всичко, което наричаме свенливо прояви на „субективизма“ и години на застой, в края на краищата не е нищо друго освен последица от култовата вождовщина, от съвременното цезарство.

Именно формалната демокрация е причина партията още през 30-те години да стане главен инструмент на Сталиновото единовластие. И когато на февруарско-мартенския пленум през 1937 г. Жданов поставя в предпазлива форма въпроса за „нежелателната подмяна“ на стопанските органи от партийните органи, Сталин обобщава накрая обсъждането на доклада „Относно подготовката на партийните организации за избиране на Върховен съвет на СССР“, без да пропусне недвусмислено и твърдо да подчертае: „Политиката не бива да се отделя от стопанската дейност. Партийните организации трябва да се занимават, както и досега, съвсем отблизо със стопанските въпроси.“[13]

Това според Сталин означава непосредствено, пряко да заменят съветите, принизени до второстепенен придатък на партийната власт.

Култът и народът, култът и социализмът са несъвместими, макар че в миналото тъкмо симбиозата на тези елементи създава чудовищния облик на Сталиновото цезарство. За Сталин винаги е необходимо равенството на всички в бедността, в мисленето и мълчанието; за него са изключително важни готовността на всеки да откликне на лозунгите и призивите, способността да се „донесе“, да се „съобщи“ в по-горните органи. В моя архив има няколко десетки писма (не, не до мене) до по-горните органи с настояване да ми се „забрани“ да пиша за Сталин, да бъда „наказан“, „спрян“, „разжалван“ и т.н. Днес тия хора освен съжаление не събуждат нищо друго у мене. Но в миналото такива „сигнали“ са изпращали в гроба хиляди честни хора. Защото без доносничество цезарството не може да съществува.

Цезарството създава гаранции не на народовластието, а на „господстващата личност“. Именно затова нито в конституцията, нито в партийния устав са посочени прерогативите на генералния секретар, взаимоотношенията му с държавните институции. А това спомага, което е и желанието на Сталин, за одържавяването на партията, за превръщането й в апарат, в механизъм на властта, а не обществено-политическото обединяване на хора, привърженици на определена система от ценности и идеи. Истинската демокрация, главен гарант за недопускане на единовластие, се изразява в усъвършенстване на съветския парламентаризъм, в повишаване на ролята на съветите, в отчитане на изпълнителните органи пред народа, в периодична подмяна на кадрите, заемащи изборни длъжности. Днес, когато в нашата страна се извършват, макар и трудно, положителни преобразования, мнозина смятат, че след всичко, което знаем за Сталин, в бъдеще култът е просто невъзможен. Мисля, че не е така. Култът към личността може да има най-различни форми и прояви. И съвсем не е задължителна само цезарската, диктаторската форма, както във времената на Сталин. По мое мнение всичко може да тръгне другояче, дори и да е обвито с „хуманистична“ опаковка, ако не създадем точна и ясна система от правови, политически, икономически и нравствени гаранции. Като се започне от най-съществените мерки — максимална степен на широко влияние на гражданите върху процеса на избирането и на издигането на ръководителите, които ще заемат най-отговорните длъжности — и се завърши с „дребните неща“ — широка гласност при назначаването на министрите, помощниците, референтите, които играят огромна роля в хода на взимането на решения. Хората трябва да знаят и за тях. Мисля, че например онзи, който пръв е предложил неизвестно кога градът с поетичното чудесно име Набережние Челни („Крайбрежни члънове“, ладийки — б.пр.) да се преименува в град Брежнев, „заслужава“ народът да си каже мнението за самия него. Колко много подобни безнравствени и нелепи предложения са приемани, а действителните им автори са оставали завинаги в сянка! Не бива да се постъпва както във времената на Цезар: всички положителни, сполучливи решения да се приписват на него, а всички съмнителни и неуместни — на всеки друг, но не и на „вожда“.

Сталин е разбирал, че всяка децентрализация, всяко повишаване на ролята на държавните органи, всяко издигане на значението на обществените организации неизбежно ще доведе, рано или късно, до идейна и политическа криза на самата концепция за култовата вождовщина. За него е било просто необходимо да държи общественото съзнание в стегите на примитивния догматизъм, подхранвайки го най-вече със своите „трудове“. Насажданите в ония времена митове и щампи нанесоха огромни щети на културата, чийто най-важен елемент е общественото съзнание. Главният от тези митове беше „непогрешимостта, мъдростта и прозорливостта на всепобеждаващия вожд“, както е наричан Сталин в официалните издания. Хората вярвали, когато четели такива редове: „На Мавзолея на Ленин, обкръжен от най-близките си съратници — Молотов, Каганович, Ворошилов, Калинин и Орджоникидзе, — стоеше Сталин със сив войнишки шинел. Спокойните му очи гледаха замислено стотиците хиляди пролетарии, минаващи покрай Лениновия саркофаг с уверената стъпка на челен отряд на бъдещите победители на капиталистическия свят… Към стегнатата, спокойна като канара фигура на нашия вожд се носеха вълни от любов и доверие, носеха се вълни от увереност, че там, на Мавзолея на Ленин, се е събрал щабът на бъдещата победоносна световна революция.“[14] Тези редове написва през 1934 г. Карл Радек.

Да, народът е вярвал на такива думи. Хората с надежда са поглъщали станалите вече не толкова чести статии и речи на Сталин, очите им по навик се плъзгали по безбройните му портрети. От ученическите си години са знаели: „Сталин мисли за нас.“ Това не само е „възпитавало“ младите. Непрекъснатият психологичен „масаж“ на съзнанието им водел до израждане на кадрите. Занапред ще се издигат само ония, които са готови да се съгласяват и с най-абсурдните постулати, изводи и решения, ако в тях прозира името на Сталин. Едва ли А. И. Микоян е вярвал на собствените си думи от доклада, посветен на 20-годишнината (1937 г.) на ВЧК-ОГПУ-НКВД: „Учете се от другаря Ежов на сталински стил на работа, както той се учеше и се учи от другаря Сталин!“[15] Но така са били длъжни да говорят всички, които заемат дори и най-най-ниския пост. Пък из не е било задължително да заемат какъвто и да е пост. Повечето са вярвали в такива заклинания. А и който не вярвал, ще не ще, пак ги произнасял. Твърде малко хора се опитвали да използват опасния за тях, едва доловим в ония времена шанс на съвестта, изразяващ се в принципно несъгласие с култовата вождовщина. Страната живеела, изграждала се, развивала се, макар на народа да било втълпявано, че всичко това се дължи на „великия вожд“. Е. Евтушенко в стихотворението си „Страх“ казва:

Неусетно ни опитомиха

и ни карат със затворени очи

да мълчим, където трябва да се вика,

и да викаме, където се мълчи.

Трудно е да се рисуват портрети на отишли си люде. Силуетът на личността е като сянка върху екрана на историята. Документи, писма, снимки, спомени на ония, които са познавали Сталин лично. Днес повечето от тях са над осемдесетте. Когато човек слуша тихите им гласове, все едно че гледа през бинокъл, но обърнат обратно… Всичко се вижда не само умалено, а и отдалечено от увеличаващата се с времето историческа, дистанция. Всеки такъв разказ за „великия вожд“ се придружава непременно от попътно описание и на ония, които сякаш се крият в сянката му. Когато е бил жив, малко се е знаело за тях. Не защото някои негови съратници само се мяркат в сянката, му и изчезват — Г. Я. Соколников, Н. А. Угланов, С. И. Сирцов, В. Я. Чубар, К. Я. Бауман, Р. И. Ейхе и много други, — но и защото „вождът“ обича тайната. Никога в нашата страна през цялата й история не са скривани толкова строго въпросите от „поверително“ естество, както във времената на единовластието. Освен десетина-петнайсет оскъдни редчета в енциклопедиите на гражданите не се е полагало да знаят нещо повече за хората от най-близкото обкръжение на Сталин.

Бележки

[1] Фейхтвангер, Л. Москва 1937. Отчет о поездке для моих друзей. Пер. с нем. М., 1937, с.58-59.

[2] Пак там, с.64.

[3] Пак там, с. 59, 60.

[4] Бердяев, Н. Судьба России. М., 1918, с.58.

[5] ЦПА ИМЛ, ф.325, оп.1, д.365, л.79.

[6] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.8, с.92.

[7] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.12.

[8] Пак там. л.28.

[9] Стаханов, А. Рассказ о моей жизни. М., 1938, с.49.

[10] ЦГАСА, ф.33987. оп.3, д.1075, л.120.

[11] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.2218.

[12] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612.

[13] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.1.

[14] ЦПА ИМЛ, ф.326, оп.1, д.113.

[15] Правда, 21 декабря, 1937.