Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (47) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Тайната дипломация

Веднъж на Сталин му попада книга, издадена в Русия още в началото на века: „Исторически очерк за министерството на външните работи“. Разлиствайки пожълтелите страници, плъзга поглед по заглавията, рисунките, снимките, по отделни редове: посолски приказ[1], посолски или думни дякове[2], руските дипломати А. Л. Ордин-Нашчокин, Н. И. Панин, К. В. Неселроде, А. М. Горчаков, колегии, департаменти, конгреси, съюзи…

За Сталин дипломацията означава търсене на такива решения, а не е изключено и компромиси, които да осигурят благоприятни външни условия за реализиране на оповестените от него на последния конгрес грандиозни планове. Лесно е да се каже: той, вождът, поведе страната да догони и надмине развитите капиталистически страни в икономическо отношение. Нужно е обаче време, нужен е мир. И той трябва да бъде осигурен. На всяка цена! Ето по тази причина именно препоръча Молотов за поста народен комисар на външните работи (Литвинов е бил, по мнението на Сталин, прекалено изявен антифашист). В тая извънредно сложна обстановка човек трябва да налучква онези връзки, ония отношения и баланси, чието използване би позволило да опази Съветския съюз от пожара на войната. Той не обича класическите форми и методи на дипломатическа дейност: разните там визити, конгреси, международни конференции, срещи на най-високо равнище… Къде-къде по̀ за предпочитане са поверителната кореспонденция, специалните мисии на упълномощени представители, преговорите в тесен кръг. Колкото до личното непосредствено участие — само в краен случай, за да се подчертае особената важност на един или друг акт. А главното е, разсъждава Сталин, с дипломацията като средство за осъществяване на външната политика на държавата да се занимава много тесен кръг лица. Апаратите на народните комисариати на външните и на вътрешните работи имат задължението, мисли си Сталин, да ми осигурят необходимите данни, да зная за реалната ситуация, скритите пружини и тенденциите, което ще ми даде възможност да взема решение. В дипломацията той цени преди всичко тайните. Вече не си и спомня, че в първия декрет на съветската държава — Декрета за мира — се осъжда тайната дипломация и от декември 1917 г. до февруари 1918 г. съветското правителство публикува в „Правда“ и в „Известия“ над сто секретни документа от архива на царското министерство на външните работи. Изобщо, Сталин обича тайните. И за него дипломацията не прави изключение.

На него му е ясно кое е най-главното: на никого не може да се надява. Съветският съюз, макар и огромен, си остава остров в морето на капиталистическите държави. Освен Монголия на изток… Жизненоважно е да не допусне основните империалистически хищници да стигнат до общ сговор против Съветския съюз. Да направи всичко, но да избегне воденето на война едновременно на запад и на изток. Защото тезата му, тезата на Сталин — окончателната победа на социализма — все още не е намерила потвърждение. На царете е било по-лесно, въздъхва Сталин, поставяйки на мястото й „История на дипломацията“. На монарсите е било по-лесно да се спогодят: брачни съюзи, дипломатически конгреси, съвместни изявления против революциите… А тук пред тебе е Хитлер, който заявява, че комунизмът може да бъде унищожен само като се изтребят носителите на този светоглед, като се изтребят милиони хора…

Наистина, Сталин няколко пъти стига до мисълта да привлече Съединените американски щати към гасенето на разгарящия се световен пожар. Но преди войната не предприема никакви активни стъпки за установяване на конструктивни контакти с американския президент. От една страна, влияние оказва голямото му недоверие към задокеанския гигант, а от друга — много се съмнява, че Съединените щати са в състояние да направят нещо що-годе реално тук, в Европа. И все пак твърде голям интерес предизвиква у него посланието на Рузвелт от 14 април 1939 г., в което той се обръща към Хитлер и Мусолини с предложение да седнат на масата за преговори и да решат съвместно с противниците си всички спорни проблеми. Рузвелт предлага услугите си на „добър посредник“. У Сталин се поражда скептично учудване от инициативата на Рузвелт, призоваващ Хитлер и Мусолини да обещаят, че в продължение на десет (или двадесет и пет) години няма да нападат изброените в посланието трийсет (!) страни в Европа и в Близкия изток.[3] Обсъждайки с Молотов тази толкова неочаквана стъпка на президента на Съединените щати, Сталин казва:

„Само един идеалист може да се надява, че тези предложения ще бъдат поне обсъдени. Хитлер е захапал мундщука и сега трудно може да бъде спрян.“

„Но стъпката му е благородна — отговаря Молотов. — Е, вярно, че светът още не е узрял, за да я оцени.“

След като споделят съображения относно посланието на Рузвелт, двамата решават да изразят публично отношението си към него. Веднага съчиняват телеграма до Рузвелт от името на Калинин (разбира се, Калинин не участва в тази акция освен формално — с подписа си).

„Господин Президент!

Смятам за свой приятен дълг да изразя дълбокото си одобрение заедно със сърдечните си поздрави по повод на благородния Ви призив, с който се обърнахте към правителствата на Германия и Италия. Можете да бъдете уверен, че Вашата инициатива намира най-горещ отзвук в сърцата на народите на Съветския социалистически съюз, които са искрено заинтересовани от запазването на всеобщия мир.

16.IV.39 г.

Калинин“[4]

Но, когато на 30 юни 1939 г. политическият представител на СССР в САЩ К. А. Умански е приет от Рузвелт, президентът се ограничава само с общи пожелания за успешно завършване на англо-френско-съветските преговори. Сталин прочита телеграмата от Умански, в която се казва, че Рузвелт „не се реши да се възползва от намиращите се в негово разпореждане морални и материални средства за въздействане върху англичаните и французите с цел да повлияе на външнополитическата линия“[5]. Слагайки шифрованата телеграма на бюрото си, Сталин е имал всички основания да си каже: „Всеки мисли най-напред за себе си.“ В разделеното световно общество, неосъзнало глобалния характер и всеобщата валидност на проблемите на планетата, другояче не може да бъде. В онова далечно за нас време самата идея за тясната взаимна връзка между мира и приоритета на общочовешките проблеми пред класовите е изглеждала нереална.

Ще отбележа, че макар някои въпроси от външнополитически характер да са обсъждани и решавани от Политбюро, предварителната им обработка се е извършвала обикновено в разговорите на Сталин с Молотов. Понякога те са повиквали за разглеждане на конкретни, частни въпроси специалисти от народните комисариати на външните и вътрешните работи и от военното разузнаване. Но основните решения взема еднолично Сталин с отчитане на мнението и съображенията на народния комисар на външните работи. А отначало неговата гледна точка невинаги е съвпадала с мнението на Сталин.

Жуков споделя със Симонов, че неведнъж е присъствал при обсъждането на редица важни военни въпроси в кабинета на Сталин с участието на най-близкото му обкръжение. „Имах възможност — казва Жуков, — да чуя спорове и препирни, да видя упоритост, проявявана по някои въпроси по-специално от Молотов — понякога нещата стигаха дотам, че Сталин повишаваше глас и дори излизаше от кожата си, а Молотов, усмихвайки се, ставаше от масата, без да отстъпи от своята гледна точка.“[6] На Сталин правят впечатление разказите на Молотов за срещите му с хитлеристкото ръководство. Председателят на Съвета на народните комисари се е срещал само с Рибентроп. В тесен кръг често нарича Хитлер и обкръжението му „шмекери“. Дори по време на преговорите за сключване на пакт за ненападение Сталин, както твърди ръководителят на юридическия департамент в германското министерство на външните работи Ф. Гаус, не пропускал да подхвърли на германската делегация заядливи думи, идентични на думата „измама“. Подписвайки пакта, казал съветският ръководител, разбира се, „ние не забравяме, че вашата крайна цел е да ни нападнете“. С надежда, че сметките му за отдалечаване на войната няма да излязат криви, Сталин няколко пъти се връща в разговорите си с Молотов към темата Хитлер, защото най-добре от всички разбира колко много неща в една тоталитарна държава зависят от диктатора.

В отношенията си с хитлеристите Сталин почти не скрива макиавелизма си. Когато завърши церемонията по подписването на пакта, разказва Молотов на Ф. Чуев, Сталин вдигна чашата с шампанско и каза не без ирония:

„Да пием за новия антикоминтерновец Сталин! Да пием за здравето на вожда на германския народ Хитлер!“

Рибентроп веднага грабва телефона (преговорите се водят в кабинета на Молотов) и съобщава на Хитлер в Берлин за подписването на пакта и думите на Сталин. Когато радостният Рибентроп предал това, Хитлер му отговорил:

„О, велики мой министре на външните работи! Вие не знаете колко много направихте! Предайте поздравленията ми на господин Сталин, вожда на съветския народ!“

Когато му превеждат тия думи, Сталин се извръща към Молотов и едва забележимо му намигва хитро.

Всеки от лидерите на двете държави преследва свои цели. Сталин вижда в Хитлер авантюрист, а Хитлер в него — болшевишки дявол.

В библиотеката на Сталин има съчинения на Н. Макиавели. Както показват бележките му по белите полета на книгата „Князът“, „вождът“ е знаел сентенцията на знаменития флорентинец: „Добрата цел оправдава лошите средства.“ По всяка вероятност и двамата с Молотов са смятали за допустимо да отговарят на фалшивата игра на Хитлер със своя крайно прагматичен план, имащ само една цел: да отдалечи началото на неизбежната война с Германия.

В решаването на международните въпроси другите съратници на Сталин явно са играли ролята на статисти. По някой път и Жданов е можел да изкаже достатъчно самостоятелно своя мисъл, макар и от ограничено значение. Но върху всички най-важни политически решения лежи изцяло печатът на мисълта и волята на Сталин. Без да познава философията на Кант, „вождът“ се ръководи от девиза, формулиран от немския мислител: „Имай мъжеството да се ползваш от собствения си ум.“ Както успехите във външната политика, така и несполуките в нея по онова време се дължат в решаваща степен на политическата позиция на Сталин, на специфичните му виждания по един или друг проблем, на сметките и плановете, узрели в неговата глава. Струва ми се, че най-слабата страна на Сталиновата дипломация е неспособността му да надникне в утрешния ден. Той е лишен от пророчески дар.

Тук отново съм принуден да се спра на изворите на едноличните решения. Демокрацията не е гарнитура. Или я има, или я няма. Когато има демокрация, народът чрез своите упълномощени представители участва във взимането на съдбовни решения. Когато няма демокрация, решенията се взимат от тесен кръг лица, или, както беше при Сталин, предимно от самия него. На XX конгрес на партията цезарските методи за взимане на решения по най-важните външнополитически и вътрешни въпроси бяха осъдени, но след това всичко се върна постепенно на „старото си място“. Много болки и много кръв ни струват и някои не много отдавнашни решения.

Преди около десетина години здраво се загнезди в речта ни думата Афганистан. Името на красивата планинска страна, която десетилетия наред, още от първите години на съветската власт, беше за нас синоним на приятелство, се превърна по същество и в синоним на нещастие за нас. И отново, както и по-рано, ония, които взимаха решения, останаха настрани: някои и сега заемат високи постове, други спокойно, без угризения на съвестта умряха в леглата си, за разлика от почти 15-те хиляди наши момци, оставили костите си по теснините и пясъците на Кандахар, Херат и Мазари Шариф. Некомпетентното, необмисленото и прибързано решение беше взето от тесен кръг лица. Какво участие имаха в него народните представители? Предвиждало ли се е какви последствия може да има нашата намеса във вътрешните работи на тази страна? Бил съм няколко пъти в Афганистан, включително и преди въвеждането на нашите войски там. Моето мнение е, че тази акция не беше необходима. Афганистанската драма е не само пример на политическо лекомислие, но и свидетелство, че у нас не е имало демократични форми за взимане на особено важни външнополитически решения. Сам за себе си този факт в нашия живот показва, че никакви обяснения не освобождават от отговорност ония, които взимат решения, но остават в сянка. Историята не признава сенките. Съдбата на Сталиновото единовластие е пример за това. Направих това отклонение не за да „ужиля“ някого. Искам само да напомня, че единовластието в каквато и да е форма — тиранична, аморфна или „хуманна“ — не само оскърбява народа, но и неизбежно поражда грешки, често пъти трагични.

Към големите дипломатически крачки на Сталин в навечерието на войната трябва, изглежда, да се отнесат три политически акции. Първата е свързана със сключването на съветско-германския пакт за ненападение на 23 август 1939 г. За него вече писах по-горе. Ще добавя само някои подробности. Наблюдавайки сдържаното отношение на англичаните и французите към преговорите им със Съветския съюз, Сталин не е виждал шансове за успешното им завършване. Не са му достигнали търпение и мъдрост. По негова инициатива Молотов подмята на Шуленбург, германския посланик в Москва, че се страхува да бъде разгледано отново предложението на Берлин за сключване на пакт за ненападение между Съветския съюз и Германия. Няколко месеца по-рано Сталин отговори с мълчание на едно аналогично предложение на Берлин. Сега Хитлер веднага се съгласява. И започва оживена „престрелка“ с телеграми. Но Москва смята за необходимо всичко да претегли. Сталин решава да направи тази крачка само когато става окончателно ясна безперспективността на преговорите с мисиите на адмирал Р. Дракс и генерал Ж. Думенк. Хитлер, който е с Рибентроп в Оберзалцберг, нервничи. На него му е нужен пакт, защото пактът ще му развърже ръцете. А руснаците все още се опитват да се разберат с англичаните и французите. Тогава, както вече споменах. Хитлер, надвивайки гордостта си, сам изпраща телеграма до Сталин с молба колкото е възможно по-скоро да приеме Рибентроп — на 22 август, но не по-късно от 23-и. „Сключването на пакт за ненападение със Съветския съюз означава за мене — твърди фарисейски Хитлер — установяване на нов дългосрочен курс на германската политика. Германия ще възобнови политическия курс, който през миналите векове е бил изгоден и за двете държави…“[7]

На 23 август два големи транспортни самолета „Кондор“ докарват на московското летище делегацията, водена от Рибентроп. Между другото, поради несъгласуваност в действията на средствата за противовъздушна отбрана в коридора на летенето самолетите са обстрелвани в района на Великие Луки от зенитната артилерия и само по една щастлива случайност не са свалени. Този факт потвърди пред мен М. А. Лиокумович, който по онова време е служел в частта, открила огън по немските кондори. Естествено, още същия ден пристигнала там голяма група инспектори от НКВД за изясняване на случая: кой е организирал „провокацията“? Така че пактът от 23-и август е можело и да не бъде подписан… А тъкмо в навечерието на подписването му Хитлер събира своите военачалници и им съобщава решението си да обяви война на Полша. На практика англичаните и французите като че ли подтикват Сталин към този договор, макар че той не проявява търпение, мъдрост и прозорливост. Не е разбрал, че за момента от подписването му е заинтересуван повече Хитлер. И все пак пактът дава възможност на Съветския съюз да спечели почти две години. Ще повторя, че непопулярното решение на Москва е взето по принуда.

Разбира се, когато Германия нападна Съветския съюз, нямаше вече нито полска, нито френска армия, а английският експедиционен корпус беше претърпял поражение. В онова време за Хитлер работеше почти цяла Европа. И ние се оказахме сами срещу Германия, оставаше ни само едно: да се сражаваме. Да се сражаваме и да чакаме откриването на втори фронт. През 1939 г. западните страни не пожелаха да създадат втори фронт. И Сталин не можа да прояви повече търпение, та се наложи антифашистката коалиция, която би могла да „заработи“ по-рано, да бъде създавана в кипежа на войната.

Сталин добре помни дългия си разговор с Рибентроп следобеда на 23 август. Високият мършав немец даваше да се разбере, че Германия иска да си развърже ръцете преди вероятната й схватка на запад. Слушаше германския министър на външните работи и си мислеше: трябва на всяка цена да се спечели време. Страната и армията не са готови за голяма война. Ако успее да сключи този пакт, поне няма да бъде създаден обединен фронт на капиталистическите държави против Съветския съюз. Това е главното.

На вечерния разговор, който завършва с подписването на пакта, Сталин сигурно си е помислил, че страната ще получи сега три-четири години отдих. Но той още тогава е почувствал, че в този сложен, разбунен свят ще е изключително трудно да се води политика на неутралитет. За антифашистите, за многото приятели на Съветския съюз този странен неутралитет ще изглежда ненормален, дори сепаративен. Сталин предвижда това, но според него няма друг изход. Затова и взема решение в духа на „тайните договори“. Става дума пак за ония „секретни протоколи“ — приложенията към съветско-германския пакт. Бих искал да се върна към някои аспекти на това решение.

Втората голяма акция, както и да говорим или пишем за нея, е свързана с преместването на съветската граница по̀ на запад. Решението да бъде взето под закрила населението на Западна Белорусия и Западна Украйна поради нарастващата опасност тези земи да бъдат окупирани от германските войски, по мое мнение, е оправдано. Съвпадало е с настроенията и желанията на трудещите се в тези райони. Печалното е това, че Сталин предприема тази акция, денонсираща Рижкия договор от 1921 г., съобразно с условията на секретната спогодба с Хитлер за бъдещите граници и териториалното „регулиране“. А може би наистина тази негова стъпка е била компромис, подобен на Бресткия мир? Но Ленин сключва Бресткия мир в открита борба. Имало е и привърженици, и противници на споразумението с германците. Подписвайки тежкия мир, ние, отбелязва Ленин, не прекрачихме „границата, подкопаваща или опорочаваща социалистическата власт“[8]. А тук има договаряне за бъдещи граници и сфери на интересите. Бих желал да цитирам документи, потвърждаващи тайния сговор между Сталин и Хитлер (безразлично, в каква форма — писмена или устна). На 10 септември 1939 г. Берия пише на Молотов:

„Във връзка с предстоящото изменение в дислокацията на граничните войски на НКВД в Киевския и в Белоруския окръг протежението (така е в текста — б.а.) на охраняваната от войските на тези окръзи линия на държавната граница на Съюза на ССР ще се увеличи от 1412 на 2012 километра, или с 600 километра.“ Във връзка с това Берия предлага да се сформира нов Западен пограничен окръг в състав пет гранични отряда.[9] И когато съветските войски влизат в Западна Украйна и Западна Белорусия, допирната линия между съветските и германските войски се установява в съответствие със секретната карта, съгласувана очевидно на преговорите през август. За това свидетелства следният документ.

Германският военен аташе в Москва генерал Кьостринг съобщава в Генералния щаб на Работническо-селската Червена армия:

„1. Моля предайте на началника на Генералния щаб на РККА Шапошников, че в 22:30 часа получих от моето правителство следния отговор: днес, 24. 9. 39 г., след водените преговори Дрогобич е предаден в 18 часа на частите от Работническо-селската Червена армия без никакви усложнения.

2. Едновременно с това е договорено гр. Самбор да бъде предаден на 26.9. сутринта. Още веднъж повтарям — при преговорите не са се появили никакви трудности. Много се радвам, че всичко е минало добре.

3. Смятам за свой дълг да съобщя, че в Дрогобич горят вече 10 дни големи цистерни, което ни стана известно от докладите на нашите летци. Там се разпространяват злонамерени слухове, че са ги запалили немците. Моля да не вярвате на това, тъй като тия материали биха били нужни и на нас.

4. По отношение на вагоните — с този въпрос началникът на Генералния щаб на РККА е запознат — ние тук постъпихме както е посочено в протокола. Ето това е всичко, което исках да бъде предадено колкото е възможно по-бързо.

Кьостринг

Приел: Адютант на началника на Генералния щаб на РККА

полкови комисар Москвин“[10]

Може да бъдат приведени и други подобни документи. Но и така нещата са ясни: Сталин е сметнал за необходимо да съгласува всички тези „подробности“. Имало е по всяка вероятност и други „подробности“, за които става известно днес: например да бъдат предадени на Хитлер няколко групи германски и австрийски антифашисти, репресирани в Съветския съюз и намиращи се през 30-те години под следствие или в затвора. По време на августовските срещи на Шуленбург с Молотов посланикът на Германия няколко пъти повдига въпроса „за арестуваните в СССР германски граждани“ и предаването им на райха.[11] След сключването на пакта и още повече на договора за „дружбата и границата“ за Хитлер не е трудно да постигне желаното. В повечето случаи арестуваните са предавани въпреки несъгласието им.[12] Всичко това е чиста проба цинична „тайна дипломация“, осъждана така категорично от Ленин.

Както отбелязах вече, народите от Прибалтика възстановяват съветската власт в Естония, Латвия и Литва. Управляващите кръгове дълго лавират, избирайки по-малкото зло. Но решаваща за избора им се оказва волята на техните народи, обикновените граждани, които не са забравили кой е потъпкал тук съветската власт преди две десетилетия. Става ясно, че прибалтийските страни може да се окажат в ръцете на Хитлер.

Отказът на Англия да даде на тристранните преговори разширени гаранции за сигурността на прибалтийските държави не оставя никакви съмнения, че съобразно плановете на фашистка Германия те ще се превърнат в лесна плячка за Хитлер. В резултат на преговорите на 28 септември 1939 г. е сключен договор за взаимопомощ с Естония, на 5 октомври — с Латвия, и на 10 октомври с Литва, към която са присъединени Вилно и Вилненския край. Очевидно е, че решавайки задачите по укрепване на Съветския съюз в началото на войната, Сталин не проявява особени грижи за деликатните национални въпроси (а и не е умеел да се съобразява с тях). Много от действията му са груби и дори оскърбителни.

В годините на гражданската война и интервенцията силите на международната реакция и вътрешната контрареволюция насилствено откъсват Съветска Прибалтика от младата Съветска република, извършвайки един противоправен акт. Пред опасността от неизбежно германско нахлуване помощта, предложена от Съветския съюз, и приемането на прибалтийските държави в състава на Съюза, по мнението на Сталин, пък и не само на Сталин, напълно отговаря на интересите както на Литва, Латвия и Естония, така и на целия Съветски съюз.

Сталин присъства на всички преговори и церемонии по подписването на пактовете за взаимопомощ между СССР и всяка от прибалтийските републики поотделно. Самият факт на участието му подчертава особеното държавно значение на тези стъпки.

Сред редицата други най-важни външнополитически стъпки на Сталиновата дипломация трябва да бъде отбелязано и искането на съветското правителство, предявено към Румъния и изразено в нотата му от 26 юни 1940 г., за връщането на Бесарабия, чието насилствено окупиране Съветският съюз никога не е признавал.

Но Сталин няма да бъде Сталин, ако при решаването на която и да било задача не причинява вреди и дори мъки. Във възвърнатите райони на Западна Украйна и Западна Белорусия, в прибалтийските републики и в Молдавия веднага започва „отсяването на враждебните елементи“ — кулаците, буржоазията, търговците, бившите белогвардейци, петлюровците[13] или „подозрителните елементи“. Мнозина от тях тръгват по извоювалия си печална слава маршрут — зад Урал към Сибир. А те никак не са малко.

Аз вече споменах, че в сибирското село, където живеехме с брат ми, сестра ми и майка ми преди войната, имаше голям лагер на НКВД. Построиха го през 1937 г. само за няколко седмици — огромна зона, отделена от външния свят с дървена ограда, увенчана с бодлива тел, и наблюдателни кули с часови, а в нея влизаха ли влизаха колони от „зекове“ — затворници. Когато животът в лагера малко се поуреди, отделни затворници бяха освободени от постоянен надзор, нещо повече, разрешено им бе да идват в селото (безполезно беше да бягат — повече от сто километра тайга до железопътната линия, навсякъде стражи). По това време майка ми беше директор на прогимназията. В училището учеха и децата на лагерните надзиратели. Не зная точно защо, но един ден в училището изпратиха двама затворници да подвързват стари библиотечни книги. На единия от тях му викаха пан Худерски, „откъм Варшава“, както се изразяваше той, името на другия не си спомням. Худерски беше добър човек, той и другарят му приведоха в ред библиотеката. Майка ми им носеше картофи и мляко. Помня, Худерски разказваше, че е попаднал тук, защото го смятали за богаташ. Старецът все се мъчеше да обясни на майка ми, че не е никакъв богаташ, че е станала грешка… А сега ето че му казали — десет години… Но не дочака и зимата. Не издържа старият човек на лагерните теглила. И колко такива съдби имаше!…

Сталин е гледал да подсили съветско-германските споразумения за неутралитет с икономически, стопански и погранични спогодби. И, което е много странно, въпреки изключително подозрителния си характер Сталин не обръща внимание на някои действия на Берлин. Например през януари 1941 г. германците отказват да подпишат така наречената „Стопанска спогодба“ за по-дълъг срок, ограничавайки я само в рамките на 1941 г. Докладват на Сталин, че в дните преди сключването на договора за съветско-германската граница от река Игорка до Балтийско море германските официални лица на драго сърце се съгласяват на компромиси, не спорят за всяка „могилка“, както обикновено става в такива случаи. Уводната статия на „Правда“ радостно отбелязва (вместо да бъде нащрек), че „договорът за границата е разработен за извънредно кратък срок, непознат досега в световната практика“.

Трябвало е Сталин, а и другите ръководители да преценят, че германците не отдават сериозно значение на границите, защото за тях те са временни. Съгласно плана „Олденбург“, съпътстващ плана „Барбароса“, бъдещите граници на империята щели да бъдат далече на изток. Разсъжденията на фюрера за „жизнено пространство“ не са били само приказки. Но на Сталин не достига истинска държавническа мъдрост, за да оцени вярно тези и други подобни факти. Той се превръща вече в пленник на собствените си погрешни сметки относно времето, когато ще може да се очаква нападение от страна на германците. След като премества границите на Съветския съюз на запад, Сталин не анализира дълбоко целия комплекс от обстоятелства, съпътстващи това преместване. А нали войната, борбата е най-малкото двустранен процес, в който отсрещната страна се опитва да заблуди опонента си!

В ония години е извършена още една важна дипломатическа акция, в основата на която е Сталин: сключването на пакт за неутралитет между Съветския съюз и Япония. В края на март 1941 г. в Москва идва японският министър на външните работи И. Мацуока. Първият кръг на преговорите не донася успех: японската страна настоява да й бъде предаден Северен Сахалин. Участващият в преговорите Сталин изслушва мълчаливо японския министър, а след това парира искането му с една кратка реплика: „Не се ли шегувате?“ Всички помислили, че преговорите са провалени. Мацуока се сбогува хладно и заминава за Берлин. Когато на 8 април се връща от Германия в Москва, японският министър отново се среща със съветските ръководители. По всичко изглеждало, че до пакт няма да се стигне: японците поставят неприемливи условия. Но този път твърдостта на Сталин помага. В деня на заминаването му от Москва, 13 април, Мацуока получава нови инструкции от Токио, оттегля най-сетне неразумните си искания и до вечерта пактът за неутралитет между СССР и Япония е подписан. С този договор се подобрява забележимо стратегическото положение на Съветския съюз в Далечния изток. Японската страна се задължава да уважава териториалната цялост и неприкосновеността на Монголската народна република. Но сключването на този пакт създава за съветското правителство редица трудности. Така например китайското правителство отдавна и недвусмислено се противопоставя на такъв ход от страна на СССР. Още на 27 август 1939 г., след сключването на пакта за ненападение между СССР и Германия, заместникът на народния комисар на външните работи С. А. Лозовски приема посланика на Китай Сун Фо по негова молба. Той откровено заявява: „Нас ни безпокоят два въпроса: 1) това са слуховете за сключване на пакт за ненападение между СССР и Япония и 2) слуховете за евентуално споразумение между Япония и Англия. От гледна точка на националните интереси на Китай и едното, и другото не е изгодно за нас. Ако СССР сключи пакт за ненападение с Япония, това неизбежно ще доведе до отслабване на помощта му за Китай.“ На тези опасения Лозовски отговаря:

„Колкото до пакт за ненападение между Япония и СССР, по този въпрос нищо не ни е известно. Тогава, когато Съветският съюз предлагаше на Япония да сключат пакт за ненападение, Япония отказа. Сега този въпрос не стои на дневен ред.“[14] Да, преди година и половина този въпрос не е стоял на дневен ред. Но сега, усещайки приближаването на урагана на войната, Сталин прави опит да отслаби напрежението на изток.

През последните пет години в отношенията си с Япония Съветският съюз не може да се похвали с нищо друго освен с непрекъснати конфликти, сериозни разногласия, честа размяна на остри ноти, тежки военни сблъсъци. Най-значителни са конфликтите край езерото Хасан и при Халхин гол в Монголия. Когато взима участие в преговорите и церемонията по подписването на пакта, Сталин сигурно си е помислил: колко непредсказуема е политиката! Колко пъти Съветският съюз предлагаше на Япония да сключат такъв договор! След демонстрирането на съветска военна мощ във въоръжените конфликти с Япония през 1938 и 1939 г. японците разбраха, че е безперспективно да разговарят с нас на езика на силата!

И Сталин с любопитство разглежда в руския текст на пакта подписите на упълномощените от Япония лица:

Йосука Мацуока, министър на външните работи, джиусанми[15], кавалер на ордена „Свещено съкровище“ първа степен;

Йосицугу Татекава, извънреден и пълномощен посланик в СССР, генерал-лейтенант, джиусанми, кавалер на ордена „Изгряващото слънце“ първа степен и на ордена „Златният ястреб“ четвърта степен…

Колко различни сме всички ние, макар че живеем на една планета! Но се оказва, че дойде ли време, когато военната мощ на държавата придобива доминиращо значение, става възможно да се постига договореност и за нещо по-съществено… Колко дълъг път е извървяло човечеството, докато разбере тази проста истина и наложителна потребност!

Както е прието, след подписването на пакта двете делегации застават пред фотообективите. А после отделно — Сталин и Мацуока, полупрегърнати. На снимката личи щастливото лице на Сталин: „важна крачка към недопускането на война на два фронта“. Сияе и Мацуока: такава фамилиарна поза с една от най-могъщите личности на планетата! Кавалерът на ордена „Свещено съкровище“ сигурно е смятал, че подписвайки пакта, развързва ръцете на Япония във „великото източноазиатско пространство“. Мацуока действа в съответствие с принципите на известния меморандум на Джиити Танака, представен от него на император Хирохито още през 1927 г. Меморандумът поставя целта „великото източноазиатско пространство“ да бъде завоювано постепенно. Сталин е знаел за този план на японските милитаристи. Но и тук е нямал друг избор: заболявало го глава само като чуел името на Хитлер. Готов бил и с Мацуока да се прегърне, стига да намалеят апетитите на японците към съветския Далечен изток.

Вечерта Мацуока е на гарата, за да отпътува с нощния влак за Япония. И когато до тръгването остават само няколко минути, неочаквано пристига, заобиколен от многобройна охрана, за да се сбогува с него, самият Сталин, което кара японеца да облещи очи от изненада. Стискайки ръцете на японеца, съветският лидер заявява още веднъж, че отдава голямо значение на подписания пакт, както и на приетата Декларация за взаимно уважение на териториалната цялост и неприкосновеност на Манчукуо (Манджурия) и Монголската народна република. Сталин използва момента, за да изрази благоразположението си и към изпращащите Мацуока германски дипломати. Съзнавайки, че страната не е готова за война, той е петимен да кани на разговор, да посреща и да изпраща когото и да било, стига това да задържи по-надалече силите на войната.

Въпреки че с Германия са сключени пакт за ненападение и договор за „дружба“, Сталин вижда как се сгъстяват буреносните облаци на кървавата стихия. Той разбира, че войната е неизбежна, и заедно с това не иска да повярва, че е толкова близо. Под въздействието на двата постулата, той непрекъснато повтаря: „Не се поддавайте на провокации!“, „Не позволявайте да ви провокират!“, „Издигнете се над провокациите!“ В края на краищата в Берлин разбират линията на Сталин за печелене на време и започват да се държат още по-безочливо. Например от началото на 1941 г. десетки германски самолети системно нарушават границите на Съветския съюз, като навлизат все по-навътре във въздушното му пространство. Дори когато летците са принуждавани да кацнат на съветска територия, екипажите и самолетите винаги незабавно се връщат на германците. Когато например малко преди да започне войната, нашите граничари свалят нарушилия границата немски самолет разузнавач, което повлича след себе си гибелта на двамата фашистки летци, Сталин заповядва виновните да бъдат наказани, а към Берлин полетява телеграма: „До Скорняков. Посетете незабавно Гьоринг и му изразете съжалението ни по повод на случилото се.“[16]

Когато Мусолини вижда, че не може сам, без Хитлер, да се задържи на Балканите, той се обръща за помощ към фюрера. Фюрерът се съгласява, при условие че италианската армия се подчини напълно на германското военно ръководство. Когато хитлеристките войски започват да се концентрират за нападение срещу Гърция и Югославия, Югославия предлага на Съветския съюз да сключат договор за дружба и ненападение. На 5 април договорът е сключен: Сталин предупреждава Берлин, че не е желателно войната да се разпространява и на Балканския полуостров. Но Хитлер не изпуска случая да го унижи. Изцяло пренебрегва „сигнала от Москва“ и само един ден след подписването на договора германските войски нахлуват в Югославия. Фюрерът просто обръща гръб на жеста на Сталин, както и на предишното му предупреждение, направено на 17 януари 1941 г. пред германския посланик в Москва Ф. Шуленбург, че Съветският съюз смята източната част на Балканския полуостров за зона на собствената си сигурност и не може да бъде безучастен към събитията в този район. Всички такива дипломатически жестове Берлин не забелязва.

Това, че отношенията между Съветския съюз и Германия започват рязко и бързо да се влошават, Сталин разбира още в средата на 1940 г. Хитлер също усеща нарасналата подозрителност на Съветския съюз. Това обаче не влиза в плановете на фюрера. Тук трябва да се напомни, че сред най-важните компоненти на външната политика на Хитлерова Германия са потайността, секретността, коварството, двуличието. Не само Сталин обича тайните. За Хитлер Макиавели е далечно минало. В действията и методите му вероломството трайно заема водещо място. Без да се смущава (тъй като отдавна е обявил съвестта за химера), фюрерът прибягва системно до дезинформация, заблуда, опитвайки се на всяка цена да постигне набелязаните цели. Когато усеща, че напрежението в отношенията му с Москва е нараснало, той кани Сталин да посети Берлин. Сталин не се двоуми да откаже, защото не обича да ходи в чужбина. Кремъл, близката вила и Сочи дълги години са единствените места, където прекарва дните си. Тогава в Москва решават за Берлин да замине Молотов. Преди заминаването му Сталин и Молотов в присъствието на Берия до късно през нощта гадаят: какво иска Хитлер, какво може да се предприеме, та „пактът да оцелее“ поне още две години?

И щом Молотов слиза на берлинската гара, посрещнат от Рибентроп, Кайтел, Лай, Химлер и други хитлеристки главатари, всички започват да го убеждават какво голямо значение придавал Хитлер на тази среща. Пред скорошния неизбежен крах на Англия много важно било да се посъветва с „приятелска на Германия държава“. Така Берлин се опитва да успокои лидерите на съседната могъща държава и да приспи бдителността им.

Още веднъж ще напомня, че по време на преговорите Хитлер и Рибентроп повече от два часа се опитват да въвлекат съветския народен комисар в разговори за „сферите на влияние“, за близкия „край на Британската империя“ и по други подобни теми. А Молотов демонстративно не проявява никакъв интерес към глобалните планове на Германия и упорито иска да му се отговори на някои конкретни въпроси: защо има германски войски във Финландия, кога ще бъдат изведени войските на вермахта от България и Румъния, защо Унгария е присъединена към тройния пакт и така нататък. Фюрерът е обезкуражен. С нищо не може да подмами народния комисар на външните работи. От него само едно може да се разбере: че сега Москва се вълнува единствено от състоянието на съветско-германските отношения. На преговорите партньорите говорят на различни езици и в прекия, и в преносния смисъл. Изпращайки Молотов до вратите на Голямата зала в новата имперска канцелария, Хитлер крачи безшумно по мекия килим и накрая хваща леко с ръка лакътя на съветския народен комисар:

— Знам, историята ще запомни навеки Сталин. Но тя ще запомни и мене…

— Да, разбира се, ще Ви запомни — отговаря все така сухо и равнодушно Молотов.

Хитлер е разочарован от срещата. Почувствал е, че руснаците желаят само едно: да отдалечат началото на войната, която по всяка вероятност смятат за неизбежна. И сигурно затова веднага след заминаването на Молотов нарежда по-бързо да му бъде докладван преработеният план за нападение срещу Съветския съюз. На 18 декември 1940 г. Хитлер подписва Директива №21 (плана „Барбароса“). Сталин още не знае, че по замисъла на фюрера „основните сили на руските сухопътни войски трябва да бъдат унищожени със смели операции чрез дълбоко и бързо проникване на танкови клинове. Отстъплението на противниковите боеспособни войски в широките простори на руската територия трябва да бъде предотвратено“[17]. Такава е била разголената плът на войната. Но Молотов все още не вижда цялата истина; война по всяка вероятност ще има, но не сега, не утре…

Сталин следи много внимателно съветската страна да, спазва съветско-германския план. В годишнината от подписването на пакта в печата се появяват доста много материали за значението му, докато германците отронват само по някоя дума за тази дата. Но когато след един месец, на 28 септември 1940 г., се навършва една година от подписването на съветско-германския договор за „дружба и границата“, те отбелязват тази годишнина, обаче твърде своеобразно. Четейки на другия ден шифрованото донесение на политическия представител на Съветския съюз в Берлин, Сталин все повече се изненадва от безсрамието на нацистите. На 27 септември в Голямата зала на новата имперска канцелария е подписан пакт между трите държави — Германия, Япония и Италия. В документа се подчертава:

Член 1. Япония признава и уважава ръководството на Германия и Италия при създаването на нов ред в Европа.

Член 2. Германия и Италия признават и уважават ръководството на Япония при създаването на нов ред във великото източноазиатско пространство…“

Сталин извиква Молотов да обсъдят новината. Може би в такива именно кулминационни моменти се проверява истинската способност на ръководителя да извлича правилни изводи. А те са отново двусмислени: „войната е неизбежна, но най-рано след две-три години“. Създаденият в съзнанието на Сталин модел за възможното развитие на събитията не се променя. Вярата в собствената му непогрешимост слага отпечатък върху всички решения на „вожда“. Логично е да се предположи, че при такава ситуация се налага проблемите да се обсъждат колективно с привличането на военни специалисти и дипломати. Сталин обаче не смята това за нужно, и то защото разбира, че всичко ще се сведе до налучкване на неговото мнение. Жънел е плодовете на единовластието. Бюрократичната система, която така усърдно е създавал, била способна само да одобрява решенията му… Както си спомня Жуков, веднъж Сталин смъмрил ядосано присъстващите на разговора двама отговорни началници от апарата му:

„За какво да говоря с вас? Каквото да ви каже човек, вие все едно и също: «Да, другарю Сталин», «Разбира се, другарю Сталин», «Точно така, другарю Сталин», «Взехте мъдро решение, другарю Сталин»…“

Анализът на архивните документи от онова време показва, че на заседанията на Политбюро винаги са се съгласявали с „вожда“ и крайно рядко са внасяли каквито и да било, дори съвсем незначителни предложения Андреев, Берия (ето кой най-добре от всички е „четял“ мислите на „стопанина“), Ворошилов, Каганович, Калинин, Микоян, Маленков, Хрушчов, Шверник, Шчербаков. По-често от другите са предлагали нещо, все пак са разсъждавали, Молотов, Вознесенски и Жданов. Съставът на Политбюро, избран от пленума на ЦК на 22 март 1939 г. (Вознесенски, Маленков и Шчербаков стават кандидат-членове на Политбюро през февруари 1941 г.), напълно отразява единовластието не само в партията, но и в държавата. Сдобил се в края на краищата с безгранична власт, изземвайки я от народа, Сталин се лишава от пътищата и начините за интелектуално „подхранване“. С него не спорят. Въздържат се да предлагат. Съгласяват се. Клатят одобрително глави. За Сталин това са високопоставени функционери, изпълнители на волята му. Нищо повече.

Но „вождът“ не вижда нито на кого, нито за какво да се оплаче. Раболепниченето и съгласяването с всичко, което излиза от устата на Сталин, е една от последиците на обожествяването и възвеличаването му. Спомените на мнозина, работили заедно със Сталин, потвърждават: фактически никой не се е съмнявал в прозорливостта на „вожда“. Дори когато в навечерието на войната решенията му се разминават напълно с реалната обстановка, на никого даже и мисъл не минава през главата, че Сталин греши. Просто смятат, че от онова, което на Сталин е напълно ясно, те не всичко могат да разберат. „Имах огромна вяра в Сталин — казва Жуков, — в политическия му ум, в предвидливостта му и в способността му да намира изход от най-трудните положения. В дадения случай — в способността му да се измъкне от войната, да я отдалечи. Тревога разяждаше душата ми. Но вярата ми в Сталин и в това, че в края на краищата нещата ще се наредят така, както той предполага, беше по-силна.“[18]

До края на 30-те и в началото на 40-те години Сталин сравнително малко се е занимавал с външнополитическа дейност. Враждебното обкръжение, наежилият се капиталистически свят трудно контактуват със социалистическата държава. Както и Сталин с тях. Но с нарастването на икономическата и военната мощ на страната започва да се открехва ту едно, ту друго „прозорче“ на чуждата крепост, за да се хвърли едно око към Съветския съюз, да се подметнат няколко официални фрази, пък дори и да се направи опит за разговор с „червените“. Един от първите капиталистически държавници, с когото Сталин има възможност да разговаря, е Пиер Лавал, министър на външните работи на Франция. Наскоро след като на 2 май 1935 г. в Париж е подписан договор за взаимна помощ между двете страни, Сталин приема Лавал в Москва. „Вождът“ с любопитство гледа енергичния човек, разсъждаващ убедено за „отбранителната държавническа политика на Франция“, която отваря вратите на доверието за сътрудничество в името на мира. Сталин, разбира се, не е могъл да знае, че пред него седи един от бъдещите „куизлинговци“, който ще се съгласи да служи на Хитлер и с това ще опозори името си.

След един месец Сталин се среща с Едуард Бенеш, тогавашен министър на външните работи на Чехословакия. Съветският ръководител донейде е учуден, че Бенеш говори не толкова за наскоро сключения пакт за взаимна помощ между СССР и Чехословакия, колкото за „желанието за сближаване на народите в областта на науката, литературата, изкуството, на интелектуалните връзки“.

Сталин винаги е проявявал интерес към напористите западни вестникари, макар че ги е приемал твърде рядко. Обикновено това е ставало, когато е преследвал някаква политическа цел. Такъв е бил например запомненият от него случай с председателя на един американски вестникарски тръст Рой Хауърд, който буквално го засипал с въпроси. На американеца направил особено впечатление отговорът на съветския лидер на следния въпрос:

„В целия свят говорят за война. Ако наистина войната е неизбежна, мистър Сталин, кога според Вас ще избухне?“

„Невъзможно е да се предскаже. Сега войните не се обявяват… те просто започват. Но приятелите на мира могат да работят открито, те се облягат на силата на общественото мнение. Това е плюс за приятелите на мира. Колкото до враговете на мира, те са принудени да работят тайно. Това е минус за враговете на мира…“

Тъй като Сталин се среща рядко с чуждестранни дипломати и кореспонденти, всяка среща се превръща в събитие. Според думите на очевидци по време на разговорите Сталин винаги точно и ясно е формулирал мислите си, подкрепяйки и подчертавайки понякога своите разсъждения с лек жест и присвиване на живите си проницателни очи. В края на разговорите обикновено резюмирал накратко общите изводи от срещата независимо какви са те. Така е запомнил Сталин А. А. Громико.[19]

През последните два месеца преди войната Сталин получава доста съобщения и информации за непосредствената подготовка на Германия да нападне Съветския съюз. Предупрежденията идват от разузнаването, от дипломати, от приятели на Съветския съюз. Има съобщения и от правителствата на Съединените щати и Англия. Чърчил, който вече е премиер-министър на Англия, изпраща на Сталин през април 1941 г. специално послание за големи премествания на германски войски на изток. Сталин внимателно се запознава с информацията, но предполагайки, че британският премиер иска да го скара с Хитлер, я оставя без последствие.

Когато откъслечните сведения, че Германия се готви да нападне Съветския съюз, се подреждат в края на краищата в логическа верига, съветското правителство прави опит да провери реакцията на Берлин спрямо фактите. Решено било за „опипване на почвата“ да бъде публикувана декларация на ТАСС с прозрачни упреци по отношение на коментариите около спазването на условията на пакта от страна на Германия. Сталин сам одобрява тази идея. И на 14 юни 1941 г. в печата се появява спечелилата си печална слава декларация на ТАСС, с която фактически се призовава Германия да пристъпи към нови преговори със СССР по въпросите на двустранните отношения. А между другото, тъкмо в този ден Хитлер провежда с военното ръководство последното си съвещание, посветено на въпроса, кога точно да започне практическото реализиране на плана „Барбароса“…

Сталин и Молотов смятат, че ако Берлин се съгласи на такива преговори, те може да се проточат месец, месец и половина, а в резултат ще отпадне фактически въпросът за нападение още през тази година. Не без основания Сталин предполага, че Хитлер няма да се реши да започне войната в края на лятото, а още по-малко през есента. Но това ще рече, че Съветският съюз ще получи още най-малко от седем до десет месеца време за подготовка на армията за противодействие. Както пише в мемоарите си Чърчил, в оня момент Сталин е мислел вече не за години, а само за месеци отсрочка. През август 1942 г. в разговор с британския премиер в Москва Сталин казва: „Не се нуждаех от никакви предупреждения. Знаех, че войната ще започне, но мислех, че ще успея да спечеля още шест или около шест месеца.“[20]

В декларацията на ТАСС се посочва, че в английския и не само в английския печат започват да се разпространяват слухове „за скорошна война между СССР и Германия“, че „Германия е започнала да съсредоточава войските си в близост до границите си със Съветския съюз с цел да го нападне“. По-нататък се отбелязва: „Въпреки очевидната безсмисленост на тези слухове отговорните кръгове в Москва все пак сметнаха за необходимо предвид на упоритото разпространяване на тези слухове да упълномощят ТАСС да заяви, че тези слухове са недодялано скалъпена пропаганда на враждебно настроени към СССР и Германия сили, заинтересовани от по-нататъшното разширяване и развихряне на войната.“ По данни на СССР, се посочва по-нататък в декларацията, „Германия също така неотклонно спазва условията на съветско-германския пакт за ненападение, както и Съветския съюз, поради което според съветските кръгове слуховете за намерението на Германия да наруши пакта и да нападне Съветския съюз са лишени от всякакво основание, а извършващото се напоследък прехвърляне на германски войски, привършили с операциите на Балканите, в източните и североизточните райони на Германия е свързано, както трябва да се предполага, с други мотиви, нямащи нищо общо със съветско-германските отношения…“

По-късно, след войната, някои от съветските високопоставени лица, обяснявайки появата на тази странна, дезориентираща съветския народ декларация на ТАСС, я представят като обикновен „дипломатически сондаж“. Да допуснем, че е така. Сондиране на потенциалния противник. Но нали тази декларация четат и милиони съветски граждани, целият личен състав на армията и флота! Ако този сондаж е бил толкова необходим, защо не са били ориентирани по поверителните служебни канали в съответната насока поне висшият команден състав, ръководството на Народния комисариат на отбраната, военните окръзи? А декларацията е била възприета, както си спомня известният военачалник Л. М. Сандалов, съвсем недвусмислено: „В този си вид декларацията на авторитетното държавно учреждение приспа бдителността на войските. То породи у командния състав увереност, че съществуват някакви неизвестни обстоятелства, позволяващи на нашето правителство да остава спокойно, убедено в сигурността на съветските граници. Командирите престанаха да нощуват в казармите. Бойците почнаха да спят разсъблечени.“[21]

Всичко това е резултат от решенията, взимани от неколцина, а най-често от един човек, без наложителния анализ на всички съпътстващи и странични явления. А резултатът е противоположен на очаквания: Берлин чисто и просто не обръща внимание на декларацията на ТАСС, докато у съветския народ, свикнал неотклонно да приема всичко на доверие, още повече се затвърдява гледището, че войната сега е малко вероятна. Изглежда, в последните месеци преди войната Сталин е надценявал възможностите на дипломацията. Когато става вече съвсем ясно, че Хитлер открито насочва войските си на изток, Сталин все още се държи здраво за декларацията на ТАСС, разчита на ноти и писма и не се решава максимално бързо да приведе войските в състояние на бойна готовност. Преминаването от тайната и облагодетелстваща Хитлер дипломация към военни мерки за Сталин се оказва крайно трудно.

В Москва напрегнато чакат реакцията на Берлин. Но шифрованите телеграми от съветското посолство свидетелстват, че официалните кръгове се въздържат от какъвто и да било отговор на декларацията на ТАСС от 14 юни 1941 г. Изпратена е нота по повод на нарушаването на държавната граница на СССР от самолет на вермахта. Официален Берлин не реагира. Тогава съветският комисар на външните работи кани във връзка с този инцидент германския посланик, предлагайки му също така да обясни отношението на Берлин към повдигнатите в декларацията на ТАСС проблеми. Едновременно съветският политически представител в столицата на Германия се опитва да бъде приет на аудиенция от Рибентроп. Напразно. В Берлин изборът отдавна е направен. Денят „хикс“ е съвсем близо. Нито Сталин, нито Молотов, неоправдано надявайки се в последните преди страшното нашествие дни да чуят от Берлин уверения, че ще спазва неотклонно условията на съветско-германския пакт, знаят, че Хитлер току-що е написал поверително писмо на Мусолини „относно плановете за ликвидиране на Русия“. Ето две извадки от посланието на фашисткия фюрер:

„Дуче!

Пиша Ви това писмо в момент, когато продължилите с месеци тежки размисли, а също и вечното нервно изчакване завършиха с взимането на най-трудното в живота ми решение… Колкото до борбата на Изток, дуче, тя несъмнено ще бъде тежка. Но нито за секунда не се съмнявам в крайния успех. Надявам се преди всичко, че ще успеем в резултат да си осигурим за продължително време обща продоволствена база в Украйна. Каквото и да се случи сега, дуче, тази крачка няма да влоши нашето положение; то може само да се подобри. Ако бъда принуден дори към края на тази година да оставя в Русия 60 или 70 дивизии, все пак това ще бъде само част от силите, които трябва постоянно да държа сега на източната граница.

След взимането на това решение се чувствам вътрешно отново свободен. При целия ми искрен стремеж да постигна окончателно разведряване сътрудничеството със Съветския съюз много ми тежеше. Защото гледах на него като на скъсване с цялото мое минало, с моя светоглед и предишните ми обещания.

Щастлив съм, че се освободих от това морално бреме.

21 юни 1941 г.

Адолф Хитлер“

Дори в последните часове, когато пружината на германската военна машина е била свита докрай в готовност да извърши съдбовния си скок, у Сталин все още мъждука надеждата, че ще успее да отклони страшния сблъсък (поне за няколко седмици!). Но Берлин мълчи. Там са решили, че е отминало времето на дипломатическите жестове. Дошло е времето да се заговори с езика на войната.

Бележки

[1] Държавен орган по външните работи в Русия през XVI и XVII в. — Б. пр.

[2] Високопоставени длъжностни лица във външното ведомство през същия период — Б.пр.

[3] The Public Papers and Addresses of Franklin D. Roosevelt, 1939, p.p.291-205.

[4] Внешняя политика СССР. Сборник документов. Т. IV. М., 1946, с.417.

[5] История внешней политики СССР 1917–1945. Т. I, с. 371–372.

[6] Военно-исторический журнал, 1987, №9, с.49.

[7] Shirer, W. The Rise and Fall of the Third Reich. N.Y., 1976, p.383.

[8] Ленин, В. И. Събр.съч. Т. 42, с.53.

[9] ЦГАСА, ф.3987, оп.3, д.1175, л.33-34.

[10] Пак там, ф.32871, оп.1, д.72, л.216.

[11] АВП СССР, ф.06, оп.1a, п.26, д.1, л.1179.

[12] Leonhard, W. Der Schock des Hitler-Stalin Paktes. Freiburg, 1986, S. 66–68, 79–84.

[13] Украински буржоазни националисти, контрареволюционери, един от ръководителите, на които е бил Симон Петлюра (1879–1926). — Б.пр.

[14] АВП СССР, ф.011, оп.4, п. 25, д.11, л.1462-1463.

[15] Джиусанми — висок държавен ранг. — Б.а.

[16] ЦАМО, ф.500, оп.12458а, д.34, л.17.

[17] ЦАМО, ф.500, оп.12462, д.7, л.1-6.

[18] Военно-историческмй журнал, 1987, №9, с.54.

[19] Громико, А. А. Памятное. Т. 1. М., 1989, с.196-205.

[20] Churchill, W. The Second World War, Boston, 1950, vol.3, p.493.

[21] Сандалов, Д. М. Пережитое. М., 1989, с.75.