Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (39) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталиновият изрод

Насилието достига апогея си в началото на 1938 г. Все по-често започват да докладват на Сталин за катастрофалното положение с кадрите в един или друг завод, в железниците, в народните комисариати. Инерцията на репресиите действа вече по свои закони. Арестите предизвикват „разкриването“ на нови „съучастници“. Възможността за издигане подтиква кариеристите да изпращат нови и нови доноси, а понякога те са израз на отмъщение за репресии над роднини и близки… Положението започва все повече да се изплъзва от контрол. През; лятото на 1938 г., действайки по своя любим сценарий, Сталин решава да смени изпълнителите и да хвърли върху тях отговорността за „крайностите“, „злоупотребите“, „превишената власт“ и т.н. Решава да постъпи така, както по-рано при колективизацията — да обвини изпълнителите на волята му във всички мислими и немислими грехове. Ежов, в когото започва да се вглежда по-отблизо след издигането му за кандидат-член на Политбюро, се оказва пълно нищожество. Но по това време печатът е създал около Ежов ореола на „талантлив чекист“, „най-верния ученик на Сталин“, „човекът, който знае и зъбите на хората“… Дори Михаил Колцов, пленник на обществената слепота, рисува в „Правда“ това нравствено джудже като „чудесен неогъващ се болшевик, който дни и нощи, без да става от работната си маса, стремително разплита и реже нишките на фашисткия заговор“^[1]. Жалко! Има в историята случаи, когато, за да разбереш напълно и правилно някого или нещо, са нужни най-малко месеци, а понякога и години. А особено в ония години, когато всички (или почти всички) са имали на очите си очила със сталински диоптри.

Сталин твърде скоро установява, че Ежов е обикновен пияница, човек, лишен от политическа гъвкавост и проницателност. Не отблъскват „вожда“ невероятният цинизъм на Ежов, злината и жестокостта му (често народният комисар води разпитите сам), но той не може да търпи около себе си безволев човек. А по дълбоко негово убеждение алкохолизмът е визитната картичка на безволието. Хората, които го заобикалят и които по свои лични съображения търпи — Молотов, Каганович, Жданов, Ворошилов, Андреев, Хрушчов, Поскрьобишев, Мехлис, — освен дето са му абсолютно предани, но притежават и доста силна воля, за да показват непрекъснато тая своя преданост. Например почти всеки от неговата свита има по някой арестуван свой близък роднина. Да, тъкмо той, Сталин, е наредил да ги арестуват, защото нито Ежов, нито Берия без неговата санкция биха посмели да извършат това. Ако някой от приближените му — Калинин, Молотов, Каганович, Поскрьобишев или друга високопоставена личност, закриляна от сянката на „вожда“ — се опита да защити близкия си, това означава, че не е в състояние да проявява политическа воля. А всички те знаят, че Сталин не би търпял такъв човек. Според неговите представи политическата воля е готовност да се пожертва всичко в името на предаността към него. Той никога не би допуснал да се въртят наоколо му някакви си „мухльовци“.

Но да се върнем към камшика на „господстващата личност“. Сега въпросът е друг. Трябва да бъде намерена изкупителна жертва. И Сталин отрежда тази роля на Ежов.

Когато назначава Берия за заместник на Ежов, Сталин, както винаги, преследва далечни цели. Берия фактически започва да управлява апарата на НКВД още от септември-октомври 1938 г., макар формално Ежов да не е напуснал поста си. Пред мене има няколко донесения отчети на Улрих, разгледани от военната колегия при Върховния съд на СССР и адресирани (все още без посочване на длъжността) до „комисаря на Държавна сигурност I ранг Берия“. Рапортите носят различни дати от октомври 1938 г. Все пак освободеният на 7 декември 1938 г. от задълженията на народен комисар на вътрешните работи Ежов се мярва на политическата сцена още един път, на 21 януари 1939 г., вече като народен комисар на водния транспорт — седи до Сталин на траурното събрание по случай 15 години от смъртта на Ленин. След това Ежов буквално се изпарява.

На XVIII конгрес (март 1939 г.) Ежов вече не влиза в ръководните органи на партията. Него го „взимат“, когато провежда съвещание в Народния комисариат на транспорта. Влизат бързо двама и застават до вратата. Той веднага разбира: това е краят. Животът му е нужен на Сталин! Човекът, който изпраща в небитието безброй невинни хора, в тия минути се проявява като абсолютно нищожество — пада на колене и моли за милост. Знае се, че е разстрелян, но кога, къде, въз основа на какво обвинение, не успях да науча. Впрочем думите „кога“ и „къде“ се отнасят и до хиляди и хиляди невинно пострадали.

С благословията на Сталин Берия се включва напълно в „делото“ към края на 1938 г. Първата му работа е да предприеме чистка сред „кадрите на Ежов“. Такива зловещи фигури като Фриновски, Заковски и Берман, вършещи тъмните си дела още при Ягода, са осъдени и разстреляни. Сменят ги хора на Берия от сорта на Меркулов и Кобулов, Гоглидзе и Цанави, Рухадзе и Круглов, отличаващи се с особена преданост към новия шеф.

Защо Сталин се спира на Лаврентий Павлович Берия? Познавал ли го е отблизо по-рано? Защо този човек спечелва така бързо особеното доверие на „вожда“? Как става така, че този авантюрист се изкачва за кратко време на най-високите стъпала на властта — член на Политбюро, първи заместник-председател на Министерския съвет, маршал на Съветския съюз, удостоен е дори със званието „Герой на социалистическия труд“.

За пръв път Сталин се среща с Берия някъде около 1929–1930 г. по време на лечението си в Цхалтубо. Берия, тогава началник на ГПУ в Задкавказието, осигурява охраната на „вожда“ в курорта. Сталин няколко пъти разговаря с този човек, твърде неприятен дори външно, но способен мигновено да налучква желанията му. В началото на кариерата си Берия използва познанството на жена си Нина Гегечкори (както и на брат й, участник в революцията) със Серго Орджоникидзе. Но много скоро Орджоникидзе „разпознава“ в него авантюриста и започва да се отнася крайно неодобрително и предпазливо към издигането му. Сериозна опозиция Берия среща и в лицето на много други честни болшевики, познаващи добре този кариерист. Така например сътрудникът по кадрите в органите на Държавна сигурност (ВЧК-ОГПУ-НКВД) Тите Иларионович Лордкипанидзе се опитва да отвори очите на Москва по отношение на този истински вампир. Нещата обаче свършват с това, по предложение на Сталин, че Лордкипанидзе е освободен от поста народен комисар на вътрешните работи в Задкавказието, а през 1937 г. Берия успява да отстрани човека, който знае прекалено много за него. Може да се каже без преувеличение, че целият път на Берия нагоре е постлан с многобройни невинни жертви.

На Сталин му направили впечатление похватът на Берия, властният му характер и отличното познаване на нещата в кавказките републики. Да, на Сталин са говорили (той вече не помни кой, май че секретарят на Задкавказкия краеви комитет на партията Л. Картвелишвили) за тъмното минало на Берия — връзките му с мусаватистите^[2] и дашнаките^[3] в годините на Гражданската война. Говорили са му за изключително кариеристичните наклонности на началника на ГПУ в Задкавказието. Сталин обаче смята това за положителен момент, в някои строго определени случаи такива хора винаги са „с пръст на спусъка“. Ами ето на Вишински, някогашен меншевик, подписал нареждане за арестуването на самия Ленин, а как се старае сега! Или Мехлис, също бивш меншевик, а сега няма по-предан човек от него.

На Сталин направил впечатление и публикуваният в печата и издаден в отделна книжка доклад на Берия „Към въпроса за историята на болшевишките организации в Задкавказието“, изнесен през юли 1935 г. В доклада си Берия „разобличава“ А. Енукидзе като фалшификатор на историческата истина, но главеното в него е, че доказва особената, изключителната роля на Сталин за революционното движение в Задкавказието. Разбира се, „вождът“ вижда многобройните „изсилвания“, фактическите неточности, своеволните измислици, но всичко това е направено по негово мнение с добри намерения — по-релефно да се открои историческото му място в болшевизирането на този край. Усърдието, решителността и недопускането на компромиси от страна на Берия несъмнено са му импонирали.

Сталин не е забравил, че именно той през октомври 1931 г. се застъпва за Берия да премине на партийна работа (като втори секретар на Задкавказкия краеви комитет). Пак по негово предложение Берия става след два-три месеца първи секретар. Но вярно е и това, че за да стане Берия първи секретар, се наложило да бъдат преместени от Задкавказието Картвелишвили, Орахелашвили, Яковлев и Давдарианк, които възразявали против кандидатурата му. Според Сталин за няколко години Берия е въвел „ред“ в Задкавказието. На „вожда“ му допаднало, че на всички пленуми през 1937 и 1938 г. Берия пускал сполучливи реплики в потока на собствените му размишления и изказвания. Точно помнел (а от слаба памет никога не се е оплаквал) възраженията на Берия на февруарско-мартенския пленум през 1937 г.:

„Как сте могли да вземете Варданян, когато ние го изхвърлихме от Задкавказието?“ — подметнал той на изказващия се Евдокимов, секретар на Азовско-Черноморската партийна организация. И продължил:

„Защо сте издигнали Асилов, та ние него сме го изключили от партията?“

„Изпълнявайки указанията на другаря Сталин за работа с кадрите, ние разобличихме седем членове на ЦК на Грузинската комунистическа партия и двама членове на Тбилиския градски комитет. Още през 1936 г. арестувахме 1050 троцкисти-зиновиевци.“^[4]

Вълната на репресиите едва-що започва да се надига, а Берия вече е изпреварил събитията. Сталин го слушал и сигурно си е казвал: макар да е само от няколко години на партийна работа, но си е останал чекист. Тази мисъл — да смята Берия за чекист — едва ли му се е видяла пресилена, макар че днес това може да бъде наречено чисто кощунство и нищо друго. Дзержински също е чекист, но каква пропаст разделя „рицаря на революцията“ от изрода, получил от Сталин огромна власт! Наистина, справедливостта изисква да кажа, че тогава малцина още са знаели за същинските „възможности“ на Берия. Назначаването му се свързвало пряко с постановлението на Централния комитет на ВКП(б) и Съвета на народните комисари на СССР от 17 ноември 1938 г. „Относно арестите, прокурорския надзор и воденето на следствието“. Защото три седмици след излизането на постановлението Берия става народен комисар на вътрешните работи.

След XVIII конгрес на партията са реабилитирани известен брой невинно осъдени хора. Но в сравнение с общия брой на затворените и разстреляните това е само една козметична операция. Колкото и както да е прехвърляна отговорността върху Ежов, признаването на масовите актове на беззаконие несъмнено би хвърлило сянка и върху Сталин. А това секретарят на Централния комитет не можел да допусне. Справедливостта е възстановена преди всичко по отношение на свързани с отбраната на страната хора. Не е възможно Сталин да не е разбирал, че пред прага на войната армията е силно омаломощена. По негови указания са извадени от затворите и върнати от заточение част от командирите, които въпреки всички усилия следствените органи не могли да пречупят. Освободени са също и редица учени и конструктори. Заслужава да споменел някои от тях: К. К. Рокосовски, К. А. Марецков, А. В. Горбатов, И. В. Тюленев, С. И. Богданов, Г. Н. Холостяков, А. И. Берга, А. Н. Туполев, Л. Д. Ландау, В. М. Мясишчев. Мнозина обаче, както например знаменитият С. П. Корольов, трябвало да чакат несравнимо по-дълго деня на освобождаването си (Корольов излиза на свобода едва през 1944 г.), а ония, които докрай са изтърпели всички физически и нравствени мъки, причинени от продължилата дълги години несправедливост — чак до далечния тогава XX конгрес на партията.

Макар в страната да не се е повторило такова безумие като репресиите през 1937 и 1938 г., наказателните органи не седели без „работа“. Поставени извън контрола на държавата и партията и завършващи фактически най-горе със Сталин, те остават достоен придатък дори не към култа на личността, а към тиранията на личността. Всички честни и достойни служители, пазещи традициите, оставени от Ф. Е. Дзержински, са отстранени от НКВД или са избити. По наличните данни в края на 30-те години са загинали над 23 хиляди чекисти, опитали се да възпрат лавината на насилието.

Понякога, когато се говори за злоупотребите и престъпленията в ония години, вниманието се концентрира върху личности като Ягода, Берия или като Вишински и Улрих. Не ще и дума, че тези изроди и непоправими престъпници, пример на духовно и нравствено разлагане, всъщност са античовеци. Тук всичко е ясно. По-съществен е другият въпрос: как е било възможно такива хора да заемат толкова високи постове в социалистическата държава? Трябва да кажа, че Сталиновата наказателна система, каквато е в края на 30-те години, не е можела да намери „достойни“ за нея изпълнители. Ще поясня мисълта си. Отделянето на органите на вътрешните работи от партията и народа, липсата на елементарен контрол отдолу, а дори и отгоре, рано или късно ги превръща в механизъм на тиранията на едно лице. Израждане, появило се като закономерно следствие от все по-голямото пренебрегване на елементарните демократични принципи в партията и в обществото като цяло. Тоталитарните методи на ръководство, опиращи се на бюрокрацията, винаги водят до потъпкване на законите и до използване на насилието за користни цели.

Опитват ли се все пак, макар и отделни комунисти, проявявайки мъжество и гражданско съзнание, да поставят тези въпроси пред Сталин? Всичко ли е знаел той за Берия, за този заклет авантюрист? Известни са ми някои опити да се обърне внимание на Сталин колко пагубна е бериевщината като напълно антисоциалистическо явление. Но не е било необходимо да си „отваря очите“ за престъпленията на Ежов и Берия. Знаел е за тях. Сам е санкционирал най-зловещите посегателства. Има данни, че заедно с Молотов е одобрил около четиристотин (!) списъка на лица, чиито „дела“ трябвало да бъдат разгледани само от военни съдилища. Върху тия списъци личат лаконичното „За“ и подписите на Сталин и Молотов. Списъците, в които понякога фигурират имената на неколкостотин души, Сталиновата ръка превръща с едно драсване на перото в некролози.

Присвоил си правото да се разпорежда със съдбите и живота на хиляди хора, Сталин, скрит зад изпълнители на волята му от типа на Берия, руши хуманните основи на социализма, макар че на думи върши злодеянията си тъкмо в името на хуманните ценности. Мисля, че е уместно да си припомним думите на Ф. М. Достоевски, че не е страдал, за да натори бъдещата хармония на някого със себе си, със злодейства и страдания. И най-възвишените цели никога не могат да оправдаят прилагането на неморални средства. А на Сталин винаги му е била чужда логиката на нравствената философия.

Оформил се в един свят на борба, на класови изблици, на безкомпромисен светоглед, Сталин след изминаване на определен етап от изграждането си като личност загубва напълно дори елементарните си хуманни качества, които и преди това у него са крайно оскъдни. Чужди са му състраданието, милосърдието, склонността към доброто. Думите на Л. Н. Толстой, че човек трябва да се учи на „уважение към живота“, биха му се сторили, разбира се, либералнобуржоазни. Речникът на Сталин, политическото му словно богатство е преизпълнено с думи от типа „бия“, „разгром“, „унищожаване“, „изкореняване“, „пресичане“ и други. Те доста точно отразяват острата непълноценност на неговата натура. По силата на това обстоятелство хора като Берия, за които човешкият живот няма никаква стойност, не предизвикват у него отрицателна реакция или протест.

Покойният маршал К. С. Москаленко, участвал в арестуването и съденето на Берия, разказва, че когато на 23 декември 1953 г. му обявили присъдата, този изрод започнал да пълзи на колене в краката на членовете на Специалното присъствие при Върховния съд на СССР, който заседавал в сградата на щаба на Московския военен окръг. Унизителните му молби и сълзите за помилване само подчертали колко ниско е паднало това нищожество, на което Сталин престъпно позволява да се разпорежда с живота на хиляди хора. Но както прозорливо отбелязва на времето Енгелс; „Не може да избегнеш съдбата си… неизбежните последици от собствените си постъпки“^[5]

Има подозрения, които наистина мъчно може да се проверят документално, че с остаряването на Сталин у Берия назрява намерението да узурпира властта. Не е чудно Сталин да е усещал това, защото през последната година, година и половина в отношенията между тях настъпва видимо охлаждане. Мнозина са ми разказвали за това. Много интересни неща чух от М. С. Власик, съпруга на генерал-лейтенант Н. С. Власик, бивш началник на главно управление на Министерството на държавна сигурност. Власик е бил повече от четвърт век главен телохранител на Сталин, знаел много неща, „вождът“ му имал голямо доверие. Берия не го обичал, но Сталин не му давал да го „пипне“. Все пак няколко месеца преди Сталин да умре, Берия успява да компрометира Власик, както и Поскрьобишев, и да ги отстрани от обкръжението на „вожда“. При това Власик е арестуван и осъден на 10 години затвор и заточение. Когато вече след смъртта на Сталин е освободен, с пълно убеждение твърдял, според думите на жена му, че Берия бил „помогнал“ на Сталин да умре. Тази си увереност изразил и в спомените си, които продиктувал на своята съпруга малко преди смъртта си.

В последните години от живота на „вожда“ именно Берия отстранява лекарите, грижещи се за него, а след тях Власик и Поскрьобишев, както и още неколцина от обслужващия персонал. Каквото и да е станало — умрял ли е диктаторът от собствената си смърт или с „помощта“ на Берия, страшно е да си помисли човек какво би станало с нашето отечество, ако плановете на Изрода се бяха осъществили?! Защото по онова време системата на властта е такава, че смяната на един диктатор с друг е можела да стане реалност. Това, което е невъзможно в условията на демократичност, каквато съществуваше тогава в нашата страна само на книга, става възможно в обстановка на тоталитаризъм.

Най-сетне ръководството на партията и държавата набра мъжество и прояви прозорливост — чудовището беше обезвредено. Мисля, че съществен фактор за тази смела стъпка на ръководителите е бил страхът им, че Берия няма да пропусне да си разчисти сметките с повечето от тях. (Изродът е поддържал близки отношения само с Маленков.) Всички се страхували от палача. По думите на маршал Москаленко процесът против Берия, преминал в кабинета на един от членовете на военния съвет при Московския военен окръг, е подслушван от върховното партийно ръководство в Кремъл, докъдето била прокарана специална свързочна линия. На Г. М. Маленков, Н. С. Хрушчов, В. М. Молотов, К. Е. Ворошилов, Н. А. Булганин, Л. М. Каганович, А. И. Микоян, Н. М. Шверник и на останалите била предоставена възможността да надникнат в самото дъно на злодеянията, които Сталин вършел с помощта на този изрод. Много от тях обаче са им били известни. Защото отговорността им за извършените в годините на беззаконие престъпления, ще повторя още веднъж, е също напълно очевидна.

Запазени са документални свидетелства, че хората, които са се опитвали да апелират към съвестта на Сталин и да пресекат злодействата на Берия, бързо изчезвали. Сталин оставал глух към тези призиви — палачът му върши работа. Нещо повече, Берия се превръща в неотделима „черта“ от Сталиновия портрет.

На един от пленумите на Централния комитет през 1937 г. народният комисар на здравеопазването Камински се опитва да покаже истинското лице на Берия. Но щом пленумът завършва, Камински е арестуван и скоро загива. За престъпната дейност на Берия иска да съобщи на Сталин и старият комунист Кедров. Но резултатът е арестуването и разстрелът на Кедров. Присъдата на честния болшевик е формулирана чак след разстрела. Берия бърза да премахне всеки, който познава истинското му лице.

Човекът, който по длъжност трябва да бъде предан на закона и само на закона, става олицетворение на абсолютното беззаконие и произвол. За Берия няма нищо свято. Боготвори само насилието. Човек със садистични наклонности, той често сам води разпитите, които завършват понякога трагично. Този изрод, а Сталин знае, че тъкмо такъв е неговият народен комисар на вътрешните работи, съчетава престъпните си наклонности с мания към музиката. Разказваха, че имал уникална колекция от грамофонни плочи с класическа музика; когато слушал „Прелюдия“ от Рахманинов, плачел. На историята са известни такива парадокси, те само по-пълно осветляват абсолютната нравствена пустота на душата.

Сталин, който поне на думи е ценял аскетизма и пуританството, не може да не е знаел, че Берия е и отвратителен развратник. Човекът с миниатюрното пенсне и отпуснати крайчета на устата си, което придава капризен израз на лицето му, е леденостуден. Змийските му очи почти никога не мигат. За Берия са непознати дори отделните букви от азбуката на нравствеността. Началникът на личната му охрана полковник Надорая и адютантът му полковник Саркисов са доставяли на престъпника млади жени, на които бил хвърлил око. И най-малката съпротива е заплащана с най-трагични последици както за младата жена, така и за близките й. Тази страшна подробност от облика на Изрода подчертава още веднъж диалектиката на взаимната връзка между политиката и морала. Този политически авантюрист и същевременно нравствена отрепка ще остане завинаги като едно обвинение лично против Сталин, който е допуснал издигането на такива античовеци като Берия.

Е. П. Питовранов, работил в НКВД преди войната и станал след войната началник на управление и заместник на народния комисар, ми разказва за Берия много и доста интересни неща. Питовранов остава жив само защото е пратен в затвора за „меко отношение“ към „народните врагове“. Според него Берия е не само абсолютно безнравствена, но и дълбоко аполитична личност. Мисля, казваше Питовранов, че Берия не разбираше нищо от марксизъм, нямаше и представа от Лениновите трудове. За него политиката добиваше смисъл само ако е във връзка с неговите собствени, лични цели. За Берия единствено важна беше само властта над хората. Трудно е да си обясни човек защо Берия, за когото Сталин е знаел много неща, остана толкова дълго на повърхността. Обикновено „вождът“, разсъждаваше Питовранов, стоварваше върху такива хора като него отговорността за каквито и да било несполуки, прегрешения или провали и безпощадно ги премахваше. А Берия се задържа. И не само се задържа, но и продължаваше да дискредитира социализма, закона, нашето общество. Изглежда, работата все пак е в това, че хора от сорта на Берия са допадали на Сталин заради готовността си да изпълнят всяко негово указание. Берия беше копие на Сталин в главното: в методите за използване на властта.

Важно е да се каже, че Сталин е възлагал на Берия най-деликатните задачи. Троцки, най-непримиримият личен враг на „вожда“, в края на краищата е отстранен физически не без участието на Берия. Липсата на каквито и да било принципи у Изрода скоро е почувствана от цялата Сталинова свита. Всеки от неговото обкръжение започва истински да се бои от народния комисар на вътрешните работи. Понякога Берия демонстрира в присъствието на другите членове на Политбюро особеното си отношение към Сталин, като разменя с него по няколко фрази на грузински. В такъв момент всички млъкват смутено — нищо чудно да става дума за някой от присъстващите.

По време на войната Сталин възлага на ведомството на Берия възстановяване на мостове, прокарване на железопътни клонове, разкриване на нови рудници и т.н. Всичко това се прави, разбира се, от затворниците и за възможно най-кратко време. „Бойните действия“ на Берия в годините на Великата отечествена война се ограничават фактически с две пътувания до Кавказ като член на Държавния комитет на отбраната. Първия път — през август 1942 г., а втория — през март 1943 г. Архивите свидетелстват, че и тук Берия сваля от името на Сталин неудобните му хора, разстрелва, всява страх у военните. Съпровождат го Кобулов, Мамулов, Милщейн, Пияшев, Цанава, Рухадзе, Влодзимирски, Каранадзе. Изпатили са си Тюленев, Сергацки, Петров и други военачалници. Всеки от тях е имал не само противник пред себе си, на фронта, но и коварен палач зад гърба. Телеграмите му до Сталин почти винаги играят решаваща роля при назначаванията. На 1 септември 1942 г. Берия докладва на Сталин:

„Смятам за целесъобразно за командващ Задкавказкия фронт да бъде назначен Тюленев, който при всичките си недостатъци повече ще отговаря на това назначение, отколкото Будьони. Трябва да отбележа, че във връзка с отстъпленията му авторитетът на Будьони в Кавказ е значително спаднал, а да не говорим, че поради слабата си грамотност безусловно ще провали нещата…

Берия“^[6]

Както докладвал Тюленев в Москва, в критичния момент той се обърнал към Берия за разрешение да използва значителен контингент от вътрешните войски, дислоцирани в Кавказ. „Берия се съгласи да отдели само малка част — пише Тюленев, — и то по указание на Сталин.“^[7] С намесите си народният комисар на вътрешните работи създава в щабовете обстановка на напрегнатост, нервност, подозрителност и взаимни доноси. Генерал Козлов е принуден да се оплаче на Сталин от началника на специалния отдел Рухадзе, който със знанието на Берия се опитва да оказва натиск върху ръководството на фронта при взимането на оперативни решения… Но всички такива слаби протести са игнорирани в Москва. Самото присъствие на Изрода парализира творческата мисъл на военачалниците — никой не иска да се окаже поредна негова жертва. Когато Берия си заминава, придружен от своята многобройна свита, всички въздъхват облекчено.

„Ленинградското дело“, „мингрелското дело“, „делото на лекарите“ и други такива акции са пряка проява на престъпното творчество на Берия. Бил е много силен не само защото стоял на пулта на наказателната машина, но и защото в негово разпореждане се намирала цялата система на ГУЛАГ. Когато американците хвърлиха атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, Сталин заповядва да се форсират работите в тази област. Общото ръководство е възложено на Берия. Неговите помощници Меркулов, Деканозов, Кобулов, Гоглидзе, Мешик и Волдзимирски са само послушни изпълнители на злата му воля. С техните усилия, напълно одобрени от Сталин, получават „право на съществуване“ научни и инженерно-технически лаборатории в лагерите за затворници. Интелектуалната мощ на мнозина изтъкнати учени, натикани зад правоъгълните огради на „зоните“, напрегнато търси жизненоважни решения, с които да се отговори в максимално съкратени срокове на страшното предизвикателство на съвременността. Това, че съветската атомна бомба беше създадена за много кратко време, разбира се, не е заслуга на Берия. Ако съществуваше нормално научно съзидание, волният разум непременно би се справил по-бързо с този проблем. Но Берия е вярвал само във всемогъществото на насилието. Докато старецът Кедров е вярвал в справедливостта.

Както изглеждало тогава, побеждава Берия. Но така само изглеждало. Вярата в справедливостта и хуманизма е неугасима. Надеждата за възтържествуване на тези ценности не умира заедно с човека. Ако умираше, не си струва да се живее. Ето откъс от писмото на Кедров до Централния комитет на партията, повик на неугасимата вяра:

„Обръщам се към вас за помощ от мрачната килия в лефортовския затвор. Нека стигне до ушите ви този вик на отчаяние; не оставайте глухи към този зов; вземете ме под своя защита, моля ви, помогнете да се прекрати кошмарът на тия разпити и покажете, че всичко това е било грешка.

Страдам без никаква вина. Моля ви, повярвайте ми. Времето ще докаже истината. Аз не съм агент-провокатор на царската охранка; не съм шпионин; не съм член на антисъветска организация, както ме обвиняват въз основа на доноси. Не съм виновен пред партията и правителството и за никакви други престъпления. Аз съм стар, неопетнен от нищо болшевик. Почти четирийсет години съм се борил честно в редовете на партията за благото и процъфтяването на страната…

Мъките ми стигнаха до краен предел. Здравето ми е съсипано, силите и енергията ми се стопяват, краят ми приближава. Ще умра в съветски затвор, опозорен като долен изменник, обърнал гръб на родината си — какво може да бъде по-чудовищно за един честен човек. Колко страшно е всичко това! Безгранична болка и горчивина изпълват сърцето ми! Не! Не! Това няма да стане! Това не може да стане! — извиквам аз. Нито партията, нито съветското правителство, нито народният комисар Л. П. Берия ще допуснат такава жестока и непоправима несправедливост. Аз съм твърдо убеден, че ако делото ми се разгледа спокойно и обективно, без груби ругатни, без гневни крясъци и без страшни изтезания, лесно би се доказала необосноваността на всички тези обвинения. Аз вярвам. Аз вярвам.“

Безпощадността на Берия не е знаела граници. Стотици, хиляди молби остават без отговор. Ето едно писмо, адресирано в края на войната до народния комисар на вътрешните работи:

„Л. П. Берия

От затворничката Герасимова

Александра Ивановна

Темниковски изправително-трудов лагер

февруари 1944 г.

Осъдена бях през 1937 г. на 8 години. Отговарям за мъжа си В. И. Герасимов (бивш заместник народен комисар на вътрешните работи в Азербайджан, разстрелян — б.а.). В какво е бил обвинен мъжът ми, и досега не зная. Живях с него 12 години и го познавах като изключително честен, трудолюбив човек, предан на партията и страната. Себе си аз смятам за абсолютно невинна. Нито дори с мисълта си не съм извършила престъпление. До арестуването ми съм работела от 16-годишна.

В деня на арестуването ми оставих на майка ми две малки дечица без никакви средства за съществуване. Децата растат. Нужна им е майка и помощта ми.

Моля, разгледайте делото ми, дайте ми право да живея с децата си, да работя и да ги възпитавам. През всичките тия години съм живяла в лагери и съм била уверена, че правдата и справедливостта в нашата страна ще победят лъжата и несправедливостта. Тази увереност ми е давала сили да надживея раздялата с децата ми.

Герасимова“

Към писмото е приложена справка на следователя Любимов от Азербайджанския НКВД, който е водел „делото“. „Нищо не призна. Специалното съвещание през 1939 г. остави присъдата в сила.“^[8]

Берия просто се разписва, без повече да се интересува, съгласявайки се с написаното от следователя.

Каква твърдост, мъченичество, мъжество у тази жена! „През всичките тия години съм живяла в лагери и съм била уверена, че правдата и справедливостта в нашата страна ще победят лъжата и несправедливостта…“ Ето тази свещена народна вяра помага на съветските хора да издържат. Докато има в нашето отечество такива жени като Александра Ивановна Герасимова, ще живее и вечната надежда…

Старият болшевик Кедров е прав: истината трябваше да възтържествува. Защото в крайна сметка поражението на Изрода, на едно от най-страшните чудовища в нашата история, е предопределено.