Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (4) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Февруарският пролог

Може ли бъдещето да изпраща сигнали? Кой ще ни каже? Дали това не става само в легендите, митовете, пророчествата и предсказанията? Промъкналите се до Курейка оскъдни вести раздразват въображението, предизвикват горещи спорове, разтуптяват сърцата и пробождат слепоочията. Сталин някак изведнъж усеща как иззад хоризонта се приближава едно бъдеще с неясните очертания на някаква мъглява надежда. Защото само революцията може да промени съдбата на заточеника. В обикновения живот той е обречен на живуркане. Ни професия, ни свой дом. А най-страшното за човека е, когато нийде не го чакат. Революционните тласъци стряскат Сталин. Расте надеждата и издухва някъде в дълбините на зъзнещите снежни равнини неверието, съмненията, колебанията. И самият живот е комай една вечна надежда. Щом умре и тя, човек няма повече какво да прави на тая земя…

Сигурно в навечерието на новата 1917 г. Сталин е предусещал, че отново ще се окаже в града на Нева, където преди четири години така глупаво го спипва тайната полиция на вечеринката, уредена от Петербургския комитет на болшевиките в залата на Калашниковата борса. У всички заточеници запламтява буйно копнежът им за свобода — да идат там, където нагряват буреносни събития.

Мрачният грузинец, макар и още от 1912 г. да е член на Централния комитет на партията, кооптиран в състава му на Пражката конференция на РСДРП(б), остава непопулярна личност сред заточените. Все пак завързва доста близки отношения с Каменев. На една фотография, направена в Монастирское, виждаме Сталин до него — до своя бъдещ съюзник, а после и противник. По характер Сталин е затворен и труднодостъпен. Надали ще се намери човек, пред когото да е открил с готовност душата си и да е имал с него тесни приятелски контакти. Не го е привличала пъстрата задруга от заточеници с техните очаквания, с обсъжданията на писмата и вестите, идващи отвън, със семейните им грижи, с многобройните спорове и проекти за безкласово общество, пълна справедливост и свещено равенство. Чужд му е бил, както казвали там, „аристократизмът на духа“; не току-така вече след Октомври ще нарече себе си „черноработник на революцията“. В очите на ония, които го познавали от по-рано, Сталин изглеждал само като боевик, конспиратор практик, но без голям полет на мисълта и фантазията.

Любимите книги на болшевиките от онова време са книгите за Великата френска буржоазна революция в края на XVIII век — за Парижката комуна, за 14 юли, Бастилията, Версай, Декларацията за правата на човека и гражданина, якобинците, клуба на корделиерите, Конвента, гилотинирането на Луи XVI и Мария-Антоанета, диктатурата, Робеспиер, Дантон, 9 термидор… В дългите зимни вечери под мъжделивите зайчета на свещта Сталин поглъща страница след страница омацаната донемайкъде книга „Политическа история на Френската революция“ от А. Олар, която Свердлов му дава. Вживявайки се в образите, в атмосферата, в нажежените страсти през онова отдавна отминало време, той за пръв път вниква в тайната на „онази“ революция. Дотогава не е чел почти нищо за нея. Революцията се изправя пред него ту като безмилостна фурия, ту като страшен социален ураган, помитащ всичко по пътя си. Сталин почти физически усеща трагичните последици от нерешителността на Робеспиер при разкриване на заговора. Не, той не би протакал, не би се колебал…

Докато Курейка държи заточениците, сковала ги сякаш в ледената си прегръдка, в Русия зреят невиждани дотогава събития. Безпощадният Молох вече трийсет месеца жъне кървавата си жътва от нивата на Първата световна война. Облените с тиня и кръв окопи, газовите атаки, замрелите сиви петна на войнишки фигури по бодливата тел са далече от Сталин. Но от редките съобщения той знае, че в страната рязко спада промишленото производство, надвисва глад, бързо расте недоволството на народните маси. Войната до краен предел изостря кризата в Руската империя. Назрява революционен взрив.

Буржоазията се надява да намери изход в монархическите рокади с опити да въведе демокрация от западен тип. Министерската въртележка само влошава положението на режима. За три години война се сменят четирима председатели на Министерския съвет, десетки други ръководители на държавните ведомства. А работите на фронта вървят все по-зле… На какво равнище е било ръководството на войските, може да се прецени по следния пример. Военният министър генерал А. А. Поливанов изпраща до царския дворец телеграма от фронта: „Уповавам се на непроходимите пространства, на непреодолимата кал и на милостта на божия угодник Николай, покровител на светата Рус.“

При цялата си посредственост Николай II дълго и доста изкусно лавира, търси компромиси, готов е да направи частични отстъпки на буржоазията, само и само да запази монархията. Но удря за нея съдбовният час. Председателят на последната Дума, лидерът на октябристите М. В. Родзянко, три седмици преди рухването на монархията казва на царя: „Около Вас, господарю, не е останал нито един сигурен и честен човек: всички по-добри са отстранени или са Ви напуснали, останали са само ония, които се ползвате лоша слава.“ Председателят на Думата убеждава, моли царя „да дари на народа конституция“, за да спаси престола си.^[1] Но вече нищо не може да го спаси.

Ние отново вървим към революция, пише В. И. Ленин, анализирайки политическата ситуация в страната, вслушвайки се внимателно от далечна Швейцария в нарастващия както по време на земетресение тътен на идващата революция. Първият и централен акт на февруарския пролог е събарянето на самодържавието. Заточените, между които е и Сталин, вярват във възможността за такъв крах, но не мислят, че той ще настъпи толкова скоро. Извлякъл поука от уроците на революцията през 1905 г., припомнил си подробностите от прочетената наскоро книга за Великата френска революция, Сталин разбира, че в най-близко време трябва да се случи онова, което оправдава самото им съществуване като професионални революционери.

Един от контрареволюционните дейци от онова време, В. В. Шулгин, живял почти цял век, в своите известни мемоари „Дни“ си спомня подробности за този акт. Когато по поръчение на Временния комитет на Държавната дума той заедно с А. И. Гучков пристига на 2 март 1917 г. в Псков, за да приеме отказването на царя от престола, двамата все още се надяват да спасят монархията. „Императорът — пише Шулгин — беше както винаги спокоен. След заплетената реч на Гучков Николай с монотонен глас, потискайки емоциите, произнесе:

«Аз взех решение да се откажа от престола. До три часа днес мислех, че мога да се откажа в полза на сина си Алексей… Но в оня момент променил решението си в полза на брат ми Михаил…»“

Ще направим едно отклонение.

По това време групата заточеници от Монастирское и Курейка са вече в Красноярск, Канск и Ачинск. Сталин и Каменев са в Ачинск. Посрещат възторжено известието за отказването на Николай от престола в полза на Михаил и за отказа на Михаил да приеме короната. Неочаквано за Сталин телеграмата с поздравления до Михаил „за неговото великодушие и гражданственост“ подписва и Каменев; Девет години по-късно този факт ще изплува на повърхността на едно заседание на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ). Сталин ще се постарае да използва максимално „монархическата слабост“ на Каменев. Изказването му осветява и сякаш приближава онова далечно време през февруари-март 1917 г.

„Това се случи в град Ачинск през 1917 г. — започва необикновено възбудено Сталин, — след Февруарската революция, бях заточен там заедно с другаря Каменев. Имаше банкет или митинг, не си спомням добре, и на това именно събрание неколцина граждани заедно с другаря Каменев изпратиха телеграма до Михаил Романов… (Каменев се развиква от мястото си: «Признай, че лъжеш, признай, че лъжеш!») Каменев, мълчете, че по-лошо ще стане. (Председателстващият Е. Телман призовава Каменев да спазва реда.) Телеграмата до Романов като пръв гражданин на Русия била изпратена от неколцина търговци и другаря Каменев. Научих това на другия ден лично от другаря Каменев, който се отби при мене и каза, че е сглупил. (Каменев отново от мястото си: «Лъжеш, никога нищо подобно не съм ти казвал!») Телеграмата беше напечатана във всички вестници освен в болшевишките. Ето първия факт.

Втори факт. През април имахме партийна конференция и делегатите повдигнаха въпрос, че заради тази телеграма такъв човек като Каменев в никакъв случай не бива да бъде избран в ЦК. На два пъти бяха свикани закрити заседания на болшевиките, където Ленин защитаваше другаря Каменев и едва успя да го запази като кандидат-член на ЦК. Само Ленин можеше да спаси Каменев. Аз също защитавах тогава Каменев.

И трети факт. Съвсем правилно тогава «Правда» се присъедини към текста на опровержението, което публикува другарят Каменев, тъй като това беше единственото средство да се спаси Каменев и да се предпази партията от ударите на враговете. И тъй, вие виждате, че Каменев е способен да излъже и да заблуди Коминтерна.

Още две думи. Тъй като тук другарят Каменев се опитва вече по-слабо да опровергае онова, което е факт, ще ми разрешите да събера подписи от участниците в априлската конференция, от ония, които настояваха за изключването на другаря Каменев от ЦК заради тази телеграма. (Троцки от мястото си: «Само че подписът на Ленин ще липсва.») Другарю Троцки, по-добре да си мълчите! (Троцки отново: «Не плашете, не плашете…») Вие вървите против истината, а трябва да се боите от истината. (Троцки от мястото си: «Това е Сталиновата истина, това е грубост и нелоялност.») Аз ще събера подписите, тъй като телеграмата е подписана от Каменев…“^[2]

Изпреварихме времето. Но предадохме тук спор, засягащ събития от началото на 1917 г. Дори Каменев, който смятал себе си за последователен марксист, виждал тогава във „великодушието на Михаил“ придобивка за революцията. Днес, не ще и дума, „всичко ни е ясно“ за онова вече далечно време. А тогава маневрите на царя и на буржоазията можели да натикат в задънена улица и някои членове на ЦК на партията…

Да се върнем отново към мемоарите на Шулгин. Отказването на царя от престола изразява с патетична фраза: „В същия момент аз като че ли чух как тъжно иззвънтя тристагодишният метал, ударил се в калния паваж. Петропавловската катедрала разрязваше небето с острия си връх. Отблясъците бяха кървави.

За няколко дни — продължава Шулгин — присъствах при абдикацията на двама владетели (има предвид и Михаил). Създаде се впечатление, че всички ние сме се изкачили на ешафода. На съвещанието на членовете на комитета към Държавната дума Милюков и Гучков молеха великия княз Михаил Александрович, все още запазен външно, висок, слаб, да приеме престола.

След половинчасов размисъл в съседната стая великият княз влезе, спря по средата на стаята и каза: «При тези условия не мога да приема престола, защото…»

Той не се доизказал, защото… заплакал. Така мелодраматично прекъснала династичната линия на Романовите. Изхълцвайки през сълзи заедно с царя еднодневка, Шулгин добавя със злъчен сарказъм:

«Русия сега не е монархия, но не е и република… Държавно формирование без име. А всичко започна с еврейския погром и свърши с разгрома на тристагодишната династия…»“^[3]

Патетиката на Шулгин не е просто тъга по миналото. „Предишните“ още много ще направят, за да изплуват на повърхността Краснов, Корнилов, Врангел, за да се появят доброволческата армия и многобройните войски на интервентите. В своите „Очерци за руските размирици“ А. И. Деникин си спомня, че такива монархисти като генерал Кримов предлагали „да се разчисти Петроград със силата на оръжието и, разбира се, с проливане на кръв“. Жалко, въздиша Деникин, че не се вслушахме навреме в тия съвети: „Твърде дълго се унасяхме по великденските камбани, вместо да бием веднага тревога.“^[4] Но последните два февруарски дни на 1917 г. убиват и малките им надежди да спрат революцията. Генерал Хабалов загубва окончателно властта си над частите, проагитирани от болшевиките. През нощта на 28 февруари министрите от последното царско правителство се озовават зад стените на Петропавловската крепост като арестанти. Февруарската буржоазнодемократична революция в Русия побеждава. Започва прологът на Великия Октомври.

… В далечните покрайнини хиляди политически заточеници, още преди да бъдат получени официалните документи, се готвят да заминат за Петроград, Москва, Киев, Одеса, Тифлис, Баку и другите революционни центрове. Ако историята можеше да се издигне високо в небето, тя щеше да види с безстрастните си очи как от всички краища на необхватната Русия революционерите — тези жреци в „празненството на угнетените“ — се втурват към местата, където е пламнал факелът на освобождението. Сталин с група доскорошни заточеници, сдобил се с билет за третокласен вагон, се вглежда жадно в прелитащите край прозореца огромни заснежени сибирски пространства. И през ум не му минава, че след малко повече от десет години пак ще мине оттук, но не като неизвестен „черноработник в революцията“, а вече като вожд на партия, набираща бързо сили. Отскачайки по гарите за вряла вода, той не може и да предположи, че само след година, година и половина на тая земя, както някога в Бретан, Тулон и Вандея, ще избухнат кървави метежи. Още не знае какво го чака в Петроград, с какво конкретно ще се занимава, кои от ръководителите на партията ще срещне. Унинието и тъгата оставя на брега на окования в ледена броня Енисей. Скоро ще го повлече водовъртежът на социалните и политическите събития, ще го скрие отначало под вълните и пяната на революцията, а после неочаквано ще го изхвърли в самия й епицентър.

С приближаването на Урал и следващите гари заточениците (а такива има почти във всеки вагон) са шумно посрещани по пероните. На митингите се пее „Марсилезата“, произнасят се речи, всичко изглежда приказно. Говорят сладкодумният Каменее, енергичният Свердлов и други техни съмишленици. Сталин гледа мълчаливо това неочаквано опиянение. И кой знае защо, си повтаря прочетените неотдавна думи на Максимилиан Робеспиер: „Ако не се вдигне целият народ изведнъж, свободата ще загине…“^[5] Ще се вдигне ли? Сталин не може да си отговори на този въпрос. Надява се, че Петроград ще изясни ситуацията.

В този момент вълната на буржоазната демокрация твърде много се надига. Дребната буржоазия, присъединявайки се ту към „олевелите“ капиталисти, ту към пролетариата, все по-силно разклаща лодката на държавността. Расте влечението към реформизъм. На вид главното е направено — самодържавието рухва. „Гигантската дребнобуржоазна вълна заля всичко — пише В. И. Ленин, — задуши съзнателния пролетариат не само с числеността си, но и идейно…“^[6] Гигантското социално махало се люшка от дясно на ляво и от ляво на дясно и отразява съвместното съществуване на две диктатури. Такова е изключителното своеобразие на момента, невместващо се в прокрустовото ложе на класическите схеми на буржоазнодемократичните революции. Политически израз на това уникално своеобразие става двувластието. На едно и също място, в Таврическия дворец, провеждат бурните си заседания два органа на властта. В едното крило на двореца заседава, по израза на Милюков, „играчката на властта“ — Временният комитет на Държавната дума. Тук тон дава „лявата“ буржоазия — кадетите^[7]. В другото крило се е настанил Петрорадският съвет като орган на революционната власт, ръководен от меншевиките Н. С. Чхеидзе и М. И. Скобелев и трудовика^[8] А. Ф. Керенски. В състава на Изпълнителния комитет на съвета болшевиките са малцинство. И това не е случайно. Меншевиките, които и преди февруари се подвизават легално, използват активно възможностите си. А в редовете им са мнозина видни интелектуалци, пропагандатори и теоретици на научния социализъм. По това време Ленин, признатият вожд на болшевишката партия, е още в емиграция, а Бубнов, Дзержински, Муранов, Рудзутак, Орджоникидзе, Свердлов, Сталин, Стасова и други членове на партийното ръководство са на заточение, по затворите, в каторга.

Меншевишкият състав на съвета в съгласие с членовете на Думата, „думците“, одобрява предаването на изпълнителната държавна власт в ръцете на буржоазията, представяна от Временното правителство. Церетели и Керенски наляво и надясно разтръбяват тезата, че „новото революционно правителство ще работи под контрола на съвета“, че такава е „волята на историята“. Демагогията, патосът на промените и революционната фразеология насочват общественото съзнание към поддръжка на Временното правителство. Сталин, както и мнозина други, е понесен от потока на събитията.

Правейки всичко за победата на буржоазията, Керенски иска „за всеки случай“ да запази и представителите на династията. В една от своите статии, написана вече по време на бягството му — „Заминаването на Николай II за Тоболск“, — мимолетният галеник на историята, издигнат за кратко време от събитията на самия връх на буржоазната траектория, казва: „Въпреки клюките и инсинуациите Временното правителство не само можеше, но и беше решило още в самото начало на март да изпрати царското семейство в чужбина. На 7 (20) март самият аз на заседанието на Московския съвет, отговаряйки на яростните крясъци «Смърт на царя, екзекуция за царя!»“, казах: „Докато ние сме на власт, това никога няма да стане. Временното правителство е поело отговорността за личната безопасност на царя и на неговото семейство. Това задължение ще изпълним докрай. Царят със семейството си ще бъде изпратен в странство, в Англия. Аз сам ще го заведа до Мурманск.“

„Моето изявление — пише Керенски — предизвика сред съветските кръгове в двете столици взрив от възмущение… но вече през лятото, когато оставането на царското семейство в Царское село стана съвсем невъзможно, ние, Временното правителство, получихме категоричната официална декларация (от Англия — б.а.), че преди края на войната достъпът на монарха и неговото семейство до територията на Британската империя е невъзможен.“^[9] Именно тогава царят и семейството му са изпратени в Тоболск. Решавайки наред с другото и такива задачи, Временното правителство се опитва на всяка цена да нахлузи на революцията усмирителна риза. За да запази властта си, буржоазията, както споменава самият Керенски, възнамерявала да остави народа „да се изприказва“.

По думите на В. И. Ленин в оня момент революцията завършва своя първи етап. Двувластието приспива бдителността. Официално като че ли цялата власт принадлежи на Временното правителство, което държи в ръцете си стария държавен апарат, а до него в калейдоскопа на революционното всекидневие вдига шум Петроградският съвет на работническите и селските депутати. Една до друга съжителстват две диктатури: до момента ни една от тях не може да лиши другата от атрибутите й. Но като социална двусмисленост двувластието не може да спре революционното творчество на масите. Например на 2 март 1917 г. в „Известия“ е публикувана прочутата Заповед №1. Тя провъзгласява въвеждането на демократичните начала в армията: изборност на комитетите в частите, отменяне на военните чинове и титли, поддържане на разпорежданията на властите само в случай, че са одобрени от съветите, необходимост от спазване на революционната дисциплина, изравняване на войниците и офицерите по граждански права.

… Очите на Сталин се взират жадно в калейдоскопа на събитията. Той има вече своето място в тях, но бъдещето изглежда мъгляво.

Всичко това, ще повторя, става преди идването на много от революционерите в Петроград. Ленин все още само се готви да се промъкне в разбунената Русия, Троцки ще пристигне в града на Нева в началото на май, без още окончателно да е решил с кого ще тръгне — с меншевиките или с болшевиките. Меншевиките и есерите^[10] доминират в Петроградския съвет. С тяхна помощ започва да функционира безславно правителството на „десетте капиталисти и шестте социалисти“. Керенски, Церетели, Чернов, Скобелев и другите имат една-единствена грижа: да не допуснат „революционната енергия да се изплъзне от контрола им“.

… Всички тези особености и нюанси в политическата обстановка са все още непознати на Сталин. Взирайки се със своите „хлътнали, кафяви, с жълти петна“ очи в нижещите се навън бедняшки селца, разхвърляни из гигантската шир на селската страна, той „пътува към революцията“. А къде ще отседне?

Такъв въпрос не стои пред него — у Алилуеви. През тези дълги години, ако все пак от някого получава редовно писма, то те са само от Сергей Яковлевич Алилуев, бъдещия му тъст, болшевик, влязъл в нашата история главно с това, че през драматичните юлски дни на 1917 г. укрива в дома си Ленин от преследванията на Временното правителство.

Революциите се правят не от партии. „Не Държавната дума — Дума на помешчиците и богаташите, а въстаналите работници и войници свалиха царя“^[11] — пише през март Ленин. Но начело на въстаналите трябва да бъде тяхната партия. Всички мисли на Ленин са свързани с Русия, където според неговите разбирания няма да е достатъчно да се отслужи панихида на мястото на останките от самодържавието. Нужно е да се върви по-нататък, непременно по-нататък!

До идването на Ленин особена роля изиграва Руското бюро на ЦК, в което през март са кооптирани нови членове. Сред тях е и Сталин. Бюрото утвърждава редакционния състав на „Правда“, в който влиза и той. Възстановяването на пролетарския вестник има огромно мобилизиращо значение.

Как се проявява Сталин във Февруарската, а по-късно и в Октомврийската революция? Каква е била истинската му роля? Какъв е бил в революцията — лидер, аутсайдер, статист? Анализирането на партийните документи и на други материали, както и свидетелствата на участници в събитията дават отговор на този въпрос.

Дълго време ролята на Сталин в революцията е представяна в невярна, фалшива светлина. В „Кратка биография“ се твърди, че „в този отговорен период Сталин сплотява партията за борба за прерастване на буржоазнодемократичната революция в социалистическа. Заедно с Молотов Сталин ръководи дейността на Централния комитет и на Петроградския комитет на болшевиките. В статиите на Сталин болшевиките получават принципни ръководни указания за тяхната работа“^[12]. Говори се като за вожд, лидер на революцията, заменил сякаш Ленин през този период. Както свидетелстват обаче историческите хроники, няма основания за такъв извод. Прекомерно далече е от истината. Сталин не е давал никакви „ръководни указания“. След пристигането си в Петроград той е един от многото партийни функционери. В документите от този период рядко, много рядко може да се срещне неговото име в списъците на определена група хора, изпълнявали поръчения на Централния комитет на партията. Да, в ония месеци Сталин участва във висши политически органи, но ни в един от тях не се изявява по-забележимо. Никой почти не го е познавал. Бил е незабележителен „представител на националностните покрайнини“. Не е имал абсолютно никаква популярност. Такава е истината.

Станалият бързо популярен след пристигането си Л. Д. Троцки, като описва този период от дейността на Сталин в книгата си „Февруарската революция“, отбелязва, че „положението в партията още повече се усложни към средата на март, след завръщането от заточение на Каменев и Сталин, които рязко завъртяха кормилото на официалната партийна политика надясно“. Троцки подчертава, че докато Каменев, живял заедно с Ленин години наред в емиграция, където се намирало главното огнище на теоретическата работа в партията, е израснал като публицист и оратор, то Сталин, така наричаният „практик“ без нужния „теоретически кръгозор, без широки политически интереси и без владеене на чужди езици беше неотделим от руската почва“. „Фракцията Каменев-Сталин все повече се превръщаше в ляв фланг на така наречената революционна демокрация и се приобщаваше към техниката на парламентарно-задкулисния «натиск» върху буржоазията…“^[13] Троцки обвинява Сталин в „оборончество“, което невинаги обаче е обективно. Но в разсъжденията му не може да не се доловят и верни нотки за липсата на мащабност в дооктомврийското мислене на Сталин, което понякога водело до тесен практицизъм, ограничен в рамките само на най-близката перспектива.

Февруарската революция не заварва Сталин напълно неподготвен. Въпреки продължителния период на депресия той вярвал, че революцията е неизбежна. Именно вярвал, защото за него истината била неотделима от вярата в нея. Ако една истина не може да бъде облечена в одеянията на вярата, за Сталин тя е непълноценна. В това може и да няма нищо лошо, но винаги се крие опасността от поява на догматично мислене. Вярата в програмата, в курса, в решенията, в „линиите“ винаги помагала на Сталин да остане твърд и уверен в правотата на своите действия. Дали да има, или да няма революция, не зависело от него. Но че тя ще дойде, в това никога не се съмнявал. Люшкайки се в студения вагон от Ачинск до Петроград в началото на март 1917 г., Сталин преценява падането на самодържавието като факт от неизбежността на революцията. Вярвал, изглежда, че този исторически акт ще настъпи, докато още е жив. Но неочаквано почувствал, че в делото, на което е посветил целия си живот, както и в неговата лична съдба, историята открива за него не просто един шанс, а нещо повече.