Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (25) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

„Конгресът на победителя“?

Времето около края на третото и началото на четвъртото десетилетие от нашия век е твърде трудно за Сталин. Разгромяването на „десните“ в партията осигурява като че ли спокоен живот. Генералният секретар е издигнал значително авторитета си. Доскорошните опозиционери, включително и Бухарин, търсят повод и начин да подчертаят лоялността си към него, „поумняването“ и „пълното си съгласие с генералната линия на партията“. Каменев и Зиновиев например няколко пъти се опитват да възстановят предишните си „добри“ отношения със Сталин, още веднъж отиват на вилата му да се „споразумеят“ мирно и тихо с него.

Мнозина приемат падането си от високия пост като лична трагедия. Не прави изключение и този политически дует. Каменев със своите малко повече от четирийсет години някак изведнъж повяхва, побелява и се превръща в „младолик старец“. В редките си разговори със Сталин по телефона или лично непрекъснато търси повод да му напомни предпазливо за съвместното им креене при Курейка, за това, че той, Зиновиев, и Сталин са най-близките съратници на Ленин, за драматичните събития, свързани с утвърждаването на Сталин на поста генерален секретар на XIII партиен конгрес и по-късно. Зиновиев и особено Каменев не губят надежда да се върнат в горните ешелони на партийната йерархия.

На Сталин всичко му е ясно. Реагира отчасти снизходително, отчасти покровителствено. Понякога дава дори някаква надежда на изпадналите в немилост. Но дълбоко в себе си разбира, че хората, на които е задължен до голяма степен за сегашното си положение, не само не са му нужни, но и може да се окажат опасни. Зиновиев и Каменев прекалено добре го познават. А генералният секретар не гледа с добро око на хората, които знаят за него повече, отколкото предписва официалната пропаганда. В началото на 30-те години цялото му внимание е насочено към революцията в селското стопанство, скока в индустриализацията и консолидирането на привържениците му.

Промишленото производство нараства с бързи темпове. Завършва форсирано колективизацията на селското стопанство, превърнала се в същинска национална съсипия. Приближава денят на поредния XVII конгрес на партията.

Състоялият се през януари и февруари 1934 г. конгрес е наречен от Сталиновата пропаганда „конгрес на победителите“, защото в отчетния доклад на Централния комитет самият Сталин нарича успехите На партията и страната „велики и необикновени“. Безспорно, може вече да се каже, че в началото на 1934 г. страната е направила голям скок в своето развитие. Когато преглеждах черновата на доклада, върху която е работил Сталин, направи ми впечатление, че той е редактирал най-внимателно текста, всяка страница, всяко новоредие, гледал е по-изразително да покаже преди всичко постиженията. Смятал е, че огромните жертви, понесени от народа, трябва да дадат резултати. Преписвал е отново цели страници. Искал е да докаже на партията и народа, че неговото ръководство е плодотворно, успешно и победоносно.

Сталин набляга особено на това, че за три и половина години след XVI партиен конгрес промишлеността в страната е удвоила обема на продукцията си. През няколкото последни години са създадени нови отрасли в производството — машиностроенето, автомобилната, тракторната и химическата промишленост; появяват се моторостроенето, самолетостроенето, комбайностроенето; започва производството на синтетичен каучук, азот, изкуствени влакна и т.н. Генералният секретар с гордост обявява, че са пуснати в ход хиляди нови промишлени предприятия, а сред тях и такива гиганти като Днепрогес, Магнитогорския комбинат, Кузнецкия металургичен комбинат, Уралмаш, Челябинския тракторен завод, Краматорския машиностроителен завод и много други обекти. В доклада му има (както никога) много цифри, таблици, схеми. Има какво да каже на конгреса.

Сега ние някак си свикнахме да измерваме 30-те години само с мярката за трагедии, а все пак това са били години и на невиждан ентусиазъм, саможертва, масов трудов героизъм. Трудно ни е да си представим как милиони хора, задоволявайки се често с минимума, необходим за един нормален живот, са могли да вярват, че те са истинските творци на утрешния комунистически ден, че от тяхната всеотдайност зависи не само собствената им съдба, но и съдбата на световния пролетариат. Ето няколко съобщения на „Правда“ от ония години. Сталин изчита винаги този вестник докрай, а не само тук-таме, и подчертава с молив някои материали. При това със самочувствието на „едноличен стопанин“.

„Колективен рапорт на бакинските петролодобивници, обсъден на 40 митинга от 20 хиляди петролодобивници, допълнен с 53 местни рапорта и 254 писма на работници“. В него се казва, че „нефтената петилетка с усилията на работниците и специалистите и под изпитаното ръководство на Лениновата партия е завършена за две и половина години“.

Съобщение от Магнитострой:

„На строителния участък на доменния цех се роди съвсем нов тип бригада — комплексна екскаваторна бригада на стопанска сметка. Преминаването на екскаваторите на стопанска сметка даде прекрасни резултати… Самоиздържащите се екскаватори биха световния рекорд за натоварване на машините.“

Дописка от Татария:

„Прибирането на доставките на зърно минават под лозунга за подготовка за втория общотатарски конгрес на колхозниците и завоюване на правото да включим свой представител в делегацията, която ще замине с рапорт до другаря Сталин. Да заемем първото място на общосъюзната червена дъска е най-популярният лозунг в татарските колхози.“

От днешна гледна точка можем да говорим за наивност, благодушие и огромна вяра в Сталин на милионите обикновени люде, построили за нас всичко, на което сме стъпили сега. Но е несправедливо да не се възхищаваме от неудържимия ентусиазъм на тогавашните труженици, на гордостта им за извършеното, на увереността им, че бъдещето е в техните ръце. Невижданата по силата си всеотдайност, високото гражданско съзнание, рамкирано често пъти с ритуалите на култовщината — именно те образуват оня огромен социален пълнеж, създаден от Октомври, от вярата в справедливостта, в по-доброто бъдеще. Винаги — и сега, и в идния век — трябва да си спомняме за тези хора, творци и съзидатели, които „вождът“ най-често нарича „маси“ или понякога „винтчета“.

Заедно с тия „съобщения“ по страниците на „Правда“ има и други, които предизвикват днес, когато знаем вече много неща, не само повишено внимание, но и дълбоко разбиране на подтекста на онова, за което пише тогава главният вестник в страната.

В средата на юни 1933 г. „Правда“ съобщава:

„Другарите Сталин и Ворошилов пристигнаха в Ленинград и заедно с другаря Киров още същия ден отидоха на Беломорско-Балтийския канал. След като се запознаха с работата на канала и със състоянието на хидротехническите съоръжения, заминаха през беломорското пристанище Сорока за Мурманск.“

Две седмици след като Сталин посещава „Беломорстрой“, излиза постановление на Съвета на народните комисари на СССР за откриването на Беломорско-Балтийския канал „Й. В. Сталин“ и постановление на Централния изпълнителен комитет на СССР за награждаване на отличилите се при строителството на канала. С орден „Ленин“ са наградени 8 души: Г. Г. Ягода — заместник-председател на Обединеното държавно политическо управление при Съвета на народните комисари на СССР (ОГПУ); Л. И. Коган — началник на „Беломорстрой“; М. Д. Берман — началник на Главното управление на изправително-трудовите лагери към ОГПУ; Н. А. Френкел — помощник-началник на „Беломорстрой“; Я. Д. Рапопорт — заместник-началник на „Беломорстрой“; С. Г. Фирин — началник на Беломорско-Балтийския изправително-трудов лагер; С. Я. Жук — заместник главен инженер на „Беломорстрой“; К. А. Вержбицки — заместник главен инженер на строителството[1].

На XVII партиен конгрес С. М. Киров в речта си ще спомене:

„Да се направи такъв канал за такъв кратък срок, в такова място — това е наистина героична работа и справедливостта го изисква да отдадем заслуженото на нашите чекисти, които ръководеха това дело, които извършиха буквално чудеса.“[2]

Щеше да бъде по-точно, ако беше казал, че чудесата са извършили стотиците хиляди затворници. Имало ги е достатъчно. След „разкулачването“ на повече от един милион кулашки и средняшки стопанства, след изострянето на борбата с „остатъците от експлоататорските класи“ в разпореждане на ОГПУ попада огромна сила, която ще построи не само Беломорско-Балтийския канал. Длъжностите на наградените с орден „Ленин“ са красноречиво доказателство как и кой е строил канала, носещ името на Сталин. Идеята затворниците да бъдат използвани широко в народното стопанство — а през 30-те години е голям проблем да им се осигури достатъчен фронт за работа — не е нова. Ще ви припомня, че още в средата на 20-те години Троцки, развивайки идеята си за милитаризиране на труда, съветва: „враждебните на държавата елементи трябва да се насочват масово към строителните обекти на пролетарската държава“. Както се вижда, съветът на единия от „изтъкнатите вождове“ не остава незабелязан от другия.

По-трудно е на Сталин да говори в доклада си за постиженията в селското стопанство. Да, създадени са 200 хиляди колхоза и 5 хиляди совхоза. Но селското стопанство се развива, признава той, „много пъти по-бавно от промишлеността“. Признава също, че „в действителност отчетният период беше за селското стопанство не толкова период на бърз подем и мощно ускорение, колкото период на създаване на предпоставки за такъв подем и такова ускорение в най-близко бъдеще“[3]. Докладчикът споменава и за тежкото положение в животновъдството. То май че и досега не е станало по-леко. Както не е станало по-леко и в селското стопанство изобщо.

След като в продължение на десет години след смъртта на Ленин се занимава с разгромяването на многобройните „опозиции“, Сталин най-сетне остава „без работа“. И той отбелязва това: докато на XVI конгрес бяхме принудени да довършваме привържениците на всевъзможните групировки, то на този конгрес „няма вече кого да довършваме“. Макар че веднага след тия думи, за да не отслабне, не дай си боже, бдителността, влиза в противоречие със самия себе си и казва, че „остатъците от идеологията им живеят в главите на отделни партийни членове“ и ние трябва да сме готови да ги изгоним оттам. Но Сталин рядко „бие“ по идеологията, по-често — по нейните носители. Като заявява, че страната върви към създаването на „безкласово, социалистическо общество“, той веднага прави извод, че безкласовостта може да се постигне само „чрез засилване на органите на пролетарската диктатура, чрез разширяване на класовата борба“[4].

Струва ми се, че Сталин, дълбоко убеден в универсалността на насилствените методи, в това, че диктатурата на пролетариата е преди всичко инструмент на насилието, просто не желае да види колко пагубна е тази концепция. На „конгреса на победителите“, когато по неговите думи са „практически ликвидирани остатъците на експлоататорските класи“, той призовава към по-нататъшно засилване на механизма за принуда, за укрепване на наказателните органи. Сталин не иска да признае значението на демократичната еволюция по твърде простата причина, че всяко засилване на истинското народовластие би намалило в същата степен неговите водачески възможности. Освен това по характер е авторитарна, деспотична натура, в която винаги се чувства нещо източно, идващо от далечни времена… Неслучайно през 1928 г. Бухарин нарича Сталин „Чингис хан“.

По изричното желание на генералния секретар сред 1225-те делегати се оказват и мнозина, принадлежали някога към различните групировки, фракции, „опозиции“ и „уклони“. Всички те в различна форма отдавна са се разкаяли, признали са вината си и търсят възможности отново да заслужат разположението на Сталин, сега вече неизмеримо по-силен и по-авторитетен. Не всички от „разгромените“ са безпринципни, нагаждачи. Много от тия предишни „опозиционери“ искрено се разкайват, често пъти за някои свои дребни „грехове“, за да не бъдат извън партията и защото са за курса към форсирано строителство на социализма.

Генералният секретар специално съветва Каганович да осигури преди всичко представянето в конгреса на достатъчно голяма група хора, които да посипят главите си с пепел и с това още повече да подсилят могъществото на „вожда“, останал сега вече единствен на върха на властта. Когато днес, след десетилетия, човек чете угодническите им изказвания, вижда на какво унижение са подлагани тия хора, бичуващи се като в религиозен екстаз само и само да утолят жаждата за слава на една-единствена персона. А това мнозина делегати разбират. Киров например отбелязва, че сега тези доскорошни опозиционери „се опитват да се врежат в това общо тържество, опитват се да тръгнат в крак, да запеят същата песен, да поддържат този наш подем… Ето, вземете Бухарин например. Според мене, пя като по ноти, но с престорен глас. А да не говоря за другаря Риков, за другаря Томски…“[5].

И какво все пак казват на „конгреса на победителите“ тези хора, довчера членове на Политбюро, съратници и ученици на Ленин?

Бухарин, предишният „любимец на партията“ и неин теоретик: „Сталин беше изцяло прав, когато разгроми, прилагайки блестящо маркс-ленинската (така е в текста — б.а.) диалектика, цял ред теоретични обосновки с дясна забежка, формулирани предимно от мене… Задължение на всеки член на партията е… сплотяването около другаря Сталин като персонално въплъщение на ума и волята на партията, като неин ръководител, неин теоретичен и практически вожд.“[6]

Просто да не повярва човек, че това го казва този, чиято интелектуална съвест е кристалночиста…

Риков, първият след Ленин председател на Съвета на народните комисари: „Бих искал да характеризирам ролята на другаря Сталин веднага след смъртта на Владимир Илич… За това, че като вожд и като организатор на победите ни се очерта с несравнима сила още тогава. Бих искал да характеризирам онова, с което другарят Сталин в оня период веднага и незабавно се открои от целия състав на тогавашното ръководство.“[7]

И това казва човекът, който винаги се е славел с откровеността си, с безкористието и с голямото си гражданско мъжество…

Томски, ръководител на професионалните съюзи в страната: „Длъжен съм да заявя пред партията, че само защото другарят Сталин беше най-последователният, най-изпъкващият сред учениците на Ленин, само защото другарят Сталин беше най-бдителният, виждаше най-далече, най-непоколебимо водеше партията по правилен, ленински път, защото с най-тежка ръка удряше по нас, защото беше теоретично и практически по-добре подготвен в борбата против опозиционните групировки — само с това се обясняват нападките против другаря Сталин.“[8]

И това казва човекът, известен с партийната си принципност и с умението си да я брани докрай…

Ето и една извадка от изказването на отново приетия в партията, бития и пребит Зиновиев, първия, който изрича едно до друго четирите имена Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин. „Ние сега всички знаем, че в борбата, която другарят Сталин водеше на изключително принципна основа, на изключително високо теоретично равнище, че в тази борба нямаше ни най-малка следа от каквито и да било лични моменти…“

Зиновиев нарича доклада на Сталин „доклад шедьовър“, дълго и ласкаво говори за триумфа на ръководството, триумфа на оня (подчертано от авт.), който възглави това ръководство… „Когато ме върнаха в партията първия път, казва разкайващият се Зиновиев, Сталин ми направи такава забележка: «На вас според партията вредяха и вредят дори не толкова принципните ви грешки, колкото оная прикритост по отношение на партията, която се е създала у вас в течение на редица години.» (В залата се чуват многобройни възгласи: «Правилно, правилно казано!»)“ По-нататък някогашният претендент за лидер на партията заявява: „Ние виждаме сега как най-добрите люде от челните редици на колхозното селячество бързат за Москва, за Кремъл, бързат да зърнат другаря Сталин, да го опипат с очите си, а пък ако може, и с ръце, бързат да получат от неговите уста преки указания, които искат да отнесат сред масите.“[9]

Това казва човекът, който дълги години лично познава Ленин, учи се от него, смята себе си за негов съратник. Страхът да не се окаже окончателно изхвърлен на политическото бунище кара Зиновиев да изрече всички тия унизителни думи. По същия начин потъпкват интелектуалното си достойнство и съвестта си, кадят с тамян пред „вожда“ Кчменев, Радек, Преображенски, Ломинадзе и други повалени от Сталин в „опозиционерската“ борба.

Седнал както обикновено на втория ред, Сталин поглежда с външно безразличие изкачващия се на трибуната Каменев. Спомня си, че по-рано, на конгреси, заседания на Политбюро или на други съвещания като председател Каменев винаги се е мъчел с нетърпеливи реплики да „вкара“ изказващите се в нужната посока. Веднъж, когато отношенията им са вече влошени, Каменев се опитва да прекъсне изказването на Сталин, който изброява грешките на „опозицията“: „Другарю Сталин! Какво така като че ли овци броите: първо, второ, трето… Аргументите ви не са по-умни от тия овци…“ — „Ако се има предвид — отбива бързо удара генералният секретар, — че вие сте една от тия овци…“

Седнал както обикновено на втория ред, Сталин поглежда с външно безразличие изкачващия се на трибуната Каменев. Спомня си, че по-рано, на конгреси, заседания на Политбюро или на други съвещания като председател Каменев винаги се е мъчел с нетърпеливи реплики да „вкара“ изказващите се в нужната посока. Веднъж, когато отношенията им са вече влошени, Каменев се опитва да прекъсне изказването на Сталин, който изброява грешките на „опозицията“: „Другарю Сталин! Какво така като че ли овци броите: първо, второ, трето… Аргументите ви не са по-умни от тия овци…“ — „Ако се има предвид — отбива бързо удара генералният секретар, — че вие сте една от тия овци…“

Седнал както обикновено на втория ред, Сталин поглежда с външно безразличие изкачващия се на трибуната Каменев. Спомня си, че по-рано, на конгреси, заседания на Политбюро или на други съвещания като председател Каменев винаги се е мъчел с нетърпеливи реплики да „вкара“ изказващите се в нужната посока. Веднъж, когато отношенията им са вече влошени, Каменев се опитва да прекъсне изказването на Сталин, който изброява грешките на „опозицията“: „Другарю Сталин! Какво така като че ли овци броите: първо, второ, трето… Аргументите ви не са по-умни от тия овци…“ — „Ако се има предвид — отбива бързо удара генералният секретар, — че вие сте една от тия овци…“

Какво ли ще каже сега Каменев?

А Каменев започва да се разкайва недостойно, унизително, просяшки: „Епохата, в която живеем, в която протича този конгрес, е нова епоха… тя ще влезе в историята — това е несъмнено — като епоха на Сталин, така както предхождащата я епоха влезе в историята под името епоха на Ленин, и върху всеки от нас, особено върху нас, лежи задължението по всякакъв начин, с всички сили, с цялата си енергия да противодействаме и на най-малкото разклащане на този авторитет… Искам да кажа от тази трибуна, че смятам оня Каменев, който от 1925 до 1933 г. се бореше с партията и с нейното ръководство, за политически труп, че искам да вървя напред, без да влача след себе си, казано по библейски (прощавайте) тая стара кожа… Да живее нашият, нашият вожд и командир другарят Сталин!“[10]

Сталин слуша с присвити очи припрените словоизлияния на Каменев. Дори той още не знае, че няма да изминат и три години, когато ще направи от Каменев, Зиновиев и много други не само „политически трупове“, а и физически, съвсем истински. Но че това ще е последното (пред такъв форум) изказване на Каменев, Сталин вече знае. Стига е либералничил!

Чувствайки се победител, триумфиращ, той с нескриван интерес слуша тия панегирики. Та нали не е забравил, че в разговор с Троцки Каменев го е нарекъл „свирепия дивак“, а Зиновиев в тесен кръг е измислил прякора „кървавия осетинец“; Бухарин неведнъж го жили, че не знае чужди езици; в първото издание на книгата си „Портрети и памфлети“ Радек не е намерил за него, бъдещия генерален секретар, никакви похвални думи; Преображенски, който минава за голям теоретик, през 1922 г. го е накичил с титлата „невежа“…

Дали да им отмъсти? Не, това е дребнавост, мисли си триумфаторът. Нека цялата партия се убеди, че във всички спорни въпроси, във всички дискусии, във всички преломни етапи прав е само той, Сталин! И това не го казва той, а те, неговите доскорошни опоненти. Нека от сега нататък всички знаят, че той притежава не само политическа воля и организаторски способности, което отдавна вече се признава в партията, но и особена мъдрост, прозорливост, способност да предвижда и твърда ръка… Конгрес на победителите ли? Може би конгрес на победителя?! Ако Сталин познаваше добре историята на страната, щеше да си спомни един твърде красноречив факт. След разгрома на Наполеон Сенатът решава да титулува Александър I „Благословеният“ в знак на особените му заслуги за спасяването на отечеството. Обаче Александър вежливо, но твърдо отказва.

А Сталин все чака и чака нови епитети, сравнения, тамянен дим. Но истината си е истина — никой не се сеща да каже „Заседава «конгресът на победителя»“. Какво да се прави, фантазията на хората невинаги е на висота… Но на този конгрес много неща прозвучават за пръв път. Хрушчов и Жданов например наричат Сталин „гениален вожд“, Зиновиев го причислява към класиците на научния социализъм, Киров вижда в генералния секретар „най-големия стратег в освобождаването на трудещите се в нашата страна и в целия свят“, Ворошилов казва, че като „ученик и приятел на Ленин“, той е и негов „оръженосец“. Това вече е пълна глупост: приятел и оръженосец!

Може би Сталин е мислел, че диктатурата на пролетариата трябва да има персонално олицетворение? За демокрацията не са нужни личности, облечени с особена власт, за да е демокрация. Но диктатурата на класата… По всичко личи, че е смятал за нормално ръководителят на първата в света социалистическа държава да има неограничени права. А такива, както е известно, имат само диктаторите. Като слуша изказванията на делегатите, Сталин мислено извървява чудноватия си път от „експроприатор“ до вожд на най-голямата пролетарска партия. Онова, което някога му се струвало утопия, придобива сега реални очертания; онова, което е смятал за вероятно, сега изглежда напълно осъществено; желаното става действителност. На границата между двете десетилетия Сталин е повярвал в особената си роля и призвание; с всеки следващ конгрес расте увереността му, че само той може да постигне невъзможното. Тази толкова фатална заблуда е също един от субективните източници на многото нещастия.

Уморен от лавината епитети — „мъдър“, „гениален“, „велик“, „прозорлив“, „железен“, — Сталин изслушва с особено внимание делегатите от армията. След разпалените славословия, които очаква вече от всеки оратор, Сталин е неприятно учуден от оскъдната на похвали реч на Тухачевски. Той пак се хваща за своето: започва да излага „кроежите“ си за техническа реконструкция на армията. Та нали му беше казано, че прекалено много фантазира, ама не, пак на своето… Сталин си спомня за онова дълго-предълго писмо на Тухачевски, което бе получил в началото на 30-те години. В него той изразява недоволството си от отношението на Сталин и Ворошилов към предложенията му за техническа модернизация на армията. Командващият Ленинградския военен окръг пише:

„На разширеното заседание на Революционния военен съвет на СССР Ворошилов оповести писмото Ви относно моята записка за реконструкцията на РККА. Докладът на щаба на РККА, където сте изпратили записката, изцяло ми беше неизвестен… Сега, когато се запознах, с гореспоменатия доклад, напълно разбирам възмущението Ви от фантастичността на «моите» предвиждания. Но трябва да заявя, че в доклада на щаба на РККА няма абсолютно нищо мое… Предложенията ми не са представени дори в карикатурен вид, а в прекия смисъл на думите — във формата на «записки на един луд…»“[11]

Още тогава Сталин разбира, че Тухачевски, който е в обтегнати отношения с Ворошилов, полемизира не с народния комисар, а с него, с генералния секретар. Изненадва го неприятно независимостта в разсъжденията на този военачалник, който гледа като че ли много по-далече от останалия на равнището на опита от гражданската война народен комисар. Когато става да говори Ворошилов, Сталин вече знае какво ще каже човекът, превърнал се в легенда, в декор за украса на героичното минало, защото преди да започне конгресът, народният комисар е отишъл при генералния секретар да му покаже речта си.

В нея той се е изхитрил да изнамери нов епитет: „стоманения Сталин“. И, разбира се, не спестява и възклицанията „Щом имаме такъв изпитан, мъдър и несравнимо велик вожд, какъвто е нашият Сталин“, няма да ни изплаши „никоя свинска или още по-мръсна зурла, където и да се появи…“[12]. На Сталин му прави неприятно впечатление вулгарният израз на народния комисар: „мъдър“, „велик вожд“ и наред с това някакви си „зурли“.

Не пропуска и изпитва удовлетворение от изказванията на Долорес Ибарури, Белевски, Бела Кун, Вилхелм Кнорин и други ръководители на международното комунистическо движение, че той сега е не само вожд на болшевиките, но и „вожд на световния пролетариат“. Унася се в мисли и отведнъж се сепва: ами ако всичко това му се беше присънило преди двайсет години, в Курейка, сред фученето на виелицата, какво щеше да си помисли? Че е полудял, нищо друго… „Вожд на световния пролетариат!“… Наистина, непредсказуема е човешката съдба!

Колко крехко е всичко, колко краткотрайно е в нашия бързо променящ се свят! Тази мисъл обзема изведнъж Сталин в последния ден от работата на конгреса. Толкова просто и формално изглежда вече всичко: остава само да се изберат членовете на Централния комитет и на новите органи (на мястото на Централната контролна комисия) — комисиите за партиен и държавен (съветски) контрол. Разбира се, поименният състав на ръководните органи е предварително „обсъден“ в Политбюро и като че ли всичко, цялото триумфално честване на „вожда“ върви спокойно към своя завършек. Избраната от конгреса комисия по преброяването на гласовете привършва работата си. Но изведнъж се случва нещо неочаквано. В стаята, където се оттегля Сталин, влизат възбудени и разтревожени Каганович и председателят на преброителната комисия Затонски. Но по-напред няколко думи за източника на тази информация.

В спомените си по-детайлно за работата на конгреса разказва А. И. Микоян, който е бил кандидат-член и член на Политбюро от 1926 до 1966 г. и делегат на всички партийни конгреси от X до XXIV. За този случай се споменава и в много други мемоари. В „История на КПСС“, издадена през 1962 г., се отбелязва, че „създалата се в партията ненормална обстановка предизвикваше тревога у част от комунистите, особено у старите Ленинови кадри. Мнозина делегати на конгреса, преди всичко ония от тях, които бяха запознати със «Завещанието» на В. И. Ленин, смятаха, че е дошло времето Сталин да бъде преместен от поста генерален секретар на друга работа“. Осведомен от А. Микоян (а той на свой ред е бил осведомен от старите болшевики А. Снегов, О. Шатуновска и Н. Андресян, който е член на преброителната комисия), Каганович съобщава с тревожен глас на Сталин неочакваните резултати от гласуването: от 1225 делегати трима са гласували „против“ Киров и около триста, почти една четвърт от гласувалите, „против“ Сталин. Просто не е за вярване!

Сега никой не може с точност да каже какво е отговорил генералният секретар. Но според твърдението на Микоян набързо е взето решение да се оставят „против“ Сталин, както и „против“ Киров по три гласа, а останалите бюлетини да се унищожат. Ще добавя, че по силата на създадената практика в списъците за гласуване били посочени точно толкова кандидати, колкото трябва да бъдат избрани. Изобщо, това са „избори без избор“, в които е нужно просто мнозинство на гласовете. Така че, дори и да са били взети предвид тия 300 гласа „против“, Сталин пак е щял да влезе в състава на Централния комитет и очевидно във всички случаи е щял да бъде избран за генерален секретар.[13] Но политическият резонанс след обявяването на резултатите би бил такъв, че никой не би могъл да предвиди всички последици от него. Веднага би се разбрало, че величието на „вожда“ не е непоклатимо.

Според същите източници неколцина стари болшевики научават за резултатите преди официалното им обявяване. Те предлагат на Киров да се съгласи с издигането му на поста генерален секретар. Киров не приема и уж бил разказал всичко на Сталин.

В тази неизяснена докрай драматична история има все пак няколко обективни обстоятелства, които я правят твърде правдоподобна. Преди всичко на конгреса има доста делегати, участвали по-рано в различни „опозиции“ и говорили преди лично против Сталин. Освен това мнозина от партийните работници, делегати на конгреса, имали вече случаи да изпитат на гърба си безцеремонността, грубостта и диктаторските залитания на Сталин. Но обстановката в партията вече е такава, че никой не може открито да го критикува, а камо ли да предлага преместването му от високия пост. Макар че винаги е възможно съвестта да използва своя шанс. И тия хора наистина са могли да изразят същинското си отношение към Сталин при тайното гласуване. Ако това съобщение, направено от Микоян въз основа на твърденията на групата стари болшевики, между тях и членове на преброителната комисия на XVII конгрес на партията, бъде някога напълно доказано, то ще потвърди същевременно едно от най-грозните и престъпни действия на Сталин против партията. Дори тук не говоря (това ще бъде казано в друга глава) колко трагична ще се окаже съдбата на огромното множество делегати на „конгреса на победителите“, защото след гласуването Сталин започва да вижда във всеки от тях потенциален противник.

Друга последица от тази мътна афера е острият завой на Сталин в отношенията му с Киров, който в неговите очи се превръща вече в реален съперник.

И тъй, „конгресът на победителите“ отразява големите изменения в страната в полза на социалистическото преустройство на обществото и заедно с това отбелязва нарастването на диктаторските амбиции на „вожда“. Диктатурата на пролетариата като инструмент за овладяване на властта и за изграждане на ново общество е изтълкувана от Сталин като възможност еднолично да изпълнява най-важните й функции. Сред тях той винаги поставя на първо място насилието…

Бележки

[1] Правда, 5 август 1933.

[2] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1934, с.255.

[3] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1934, с.18.

[4] Пак там, с.28.

[5] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1934, с.28.

[6] Пак там, с.253.

[7] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1934, с.211.

[8] Пак там, с.250.

[9] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1934, с. 493, 496, 497.

[10] Пак там, с 521.

[11] ЦГСА, ф.918/33987, оп.3, д.155, л.88.

[12] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков), с.115.

[13] След XVII партиен конгрес генерален секретар на ЦК на ВКП(б) не е избиран. И до края на живота му в партийните и в държавните документи Сталин е наричан генерален секретар. Впрочем това не му било и нужно — „вождът“ имал такава власт, каквато не би могъл да има един официално провъзгласен генерален секретар на ЦК на партията. — Б.а.