Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Relations, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

3.

Дина Хейгън събра с усилие листата и клонките от влажната пръст и ги натъпка в кафява найлонова торба. Оградената тераса бе очертана с декоративни тухлички. Дина бе засадила орхидеи и еленова папрат до нисък плет от иксора — явна грешка, защото цветята и зеленината се оказаха много по-неконтролируеми, отколкото бе предполагала.

Ножиците щракаха ритмично. Из въздуха се носеше мирис на влажна, наторена пръст и ухаеше на разцъфнала гардения.

Човек не би могъл да има градина, ако къщата му е в сивите и безлични югозападни предградия на Маями — той имаше заден двор. Но това беше градина, подредена с усет за цвят и форма. Веднага след като Дина, Сам и децата се нанесоха в жилището, брат й Николас, който бе собственик на оранжерия на север от Тампа, бе пристигнал от триста мили с пълен камион с обогатена градинска пръст, саксии с цветя, храсти и палмови дървета — всичките зелени и свежи. Пик бе инсталирал поливна система и скрити светлини с автоматично прекъсване.

Две години по-късно бе минал ураганът, оставяйки след себе си само зелена маса и развалини. Дори керемиденият покрив на къщата бе почти отнесен. През следващата пролет Ник се бе върнал с още по-голям камион. Градината беше засадена абсолютно по същия начин, къщата — ремонтирана.

Дина си пое дълбоко въздух и подряза едно изкривено излишно клонче. В ръката й падна снопче кървавочервени цветове. От известно време не си пиеше хапчетата. Те притъпяваха болката, но спеше прекалено много и мисълта й не беше бистра.

Днес имаше повече време, защото бе отложила часа си при лекаря. През последните четири сеанса доктор Бермън се бе ровил в миналото й, като че ли там можеше да намери някакъв ключ за обяснението на голямата й скръб. Накрая разбра, че той я води към собственото си заключение: Дина Хейгън е слаба. Слаба и снизходителна към себе си.

Сам я беше изпратил при този доктор с надеждата, че ще й помогне. Наблюдаваше я от месеци, шегуваше се с нея, държеше се като с болно дете. Понякога търпението му се изчерпваше и тогава излизаше навън и бягаше, докато се стъмни, или отиваше при щангите си и тренираше, докато капнеше.

Беше роден да понася, да бъде силен. Нейният Сам умееше да погребва нещата: да излее бетон в гроба, след това да натрупа отгоре камъни и да обърне гръб. Но Дина не можеше така и нищо, абсолютно нищо не можеше да притъпи болката й, която бе прекалено тежка, за да я понесе.

Влачейки найлоновата торба. Дина прибра един кичур коса в кока си и избърса лицето си с ръкава на ризата, която бе на Сам. Беше я вързала на кръста, платът все още носеше дъха му. Когато прекараш половината си живот в леглото с един мъж, научаваш всичко за него: мириса, гласа, усещането от тялото му, настроенията му, мислите му. Изневярата му… Преди три години й беше изменил. Дина беше достатъчно сигурна, за да го обвини, но Сам каза, че всичко е приключило. Беше отказал да назове жената, макар Дина да подозираше, че е една от юристките в службата му. Беше ги виждала по неделните партита. Красиви жени с бели зъби, лъскави коси и тънки талии, които се въртяха около Сам Хейгън. Млади женски паяци, които хващаха в мрежите си мъже на неговата възраст.

След като й се извини за причинената болка, Сам повече не отвори дума за това, сякаш такова нещо би могло да се забрави. После проблемите с Матю се задълбочиха. Много често Сам се разгневяваше дотолкова, че сигурно му бе олекнало, когато Матю напусна дома им, макар че никога не би го признал. Сам бе приел смъртта му най-леко от всички, но не можеше да се преструва, че е останал безчувствен. Понякога тя виждаше ужасната празнота, изписана на лицето му, и това я плашеше, защото не знаеше какво да направи.

Не беше се развел с нея, но я беше напуснал посвоему: когато я прегръщаше в леглото, би могъл да го прави по същия начин с всяка друга жена. Любеха се вяло, мълчаливо. Чувстваше се стара, предадена. Той й беше съпруг, но в сърцето си я беше зарязал.

Откъде водеше началото си всичко? Дина беше убедена, че всяко ужасно събитие си има причина. Веднъж се беше нахвърлила върху Сам и бе го ударила. Той беше виновен за това, което ги бе сполетяло. Прелюбодейството му бе преминало като ураган през живота им и ги беше откъснало един от друг.

— Мамо! — долетя тънкият глас на дъщеря й през двора от терасата.

Дина затвори очи с надеждата, че Мелани просто ще се прибере обратно вътре.

— Татко си дойде и вечерята е готова!

Тя й махна с ръка:

— Вие започвайте.

Мелани беше на четиринайсет и бе прекалено чувствителна. Дина често трябваше да се насилва да бъде мила с нея, макар че нямаше никаква причина да се държи хладно. Мелани беше нежна, отстъпчива. Поддържаше стаята си чиста и оценките й в училище бяха добри. Не беше красива, но не беше и безлична. От време на време Дина изпитваше съжаление към дъщеря си. Струваше й се, че несъзнателно бе прехвърлила всичко от себе си към първото дете, оставяйки толкова малко за второто. Мелани бе сянка на брат си. А Матю беше… прекрасен. Нямаше друга дума.

Може би това бе грешката. Дина знаеше за древното предупреждение: Ако се възгордееш и кажеш, че детето ти е прекрасно, боговете стават ревниви и ще ти го вземат от завист. Матю сигурно не е бил съвършен. Беше взискателен и се сърдеше, страдаше и караше и хората покрай него да страдат. И накрая се самоунищожи. Но тя наистина го обичаше. О, боже, обичаше го много!

Дали тогава причината не бе в гордостта й? Тя ли бе виновна за това? Дина стисна очи. Викът се спотаи в гърлото й. Болката беше като прокарването на трънен храст по кървящи рани, който разкъсва и все още здравата плът. Тя изпусна ножиците и се подпря с ръка на тухлената ограда.

Когато отвори очи, слънцето сияеше като червено-оранжев пламък зад дърветата. Погледна надолу и забеляза, че бе вкопчила пръсти в кръста, окачен на врата й. Беше православният кръст на баба й Севасти. Дина го бе намерила в едно чекмедже преди две седмици. Днес си го бе сложила като талисман — последна надежда.

Баба й бе пристигнала в Америка през 1921-а от семейството на етнически гърци, които имали ферма в околностите на Константинопол — сега Истанбул. Когато била на шестнайсет, един турски войник застрелял баща й и изнасилил майка й пред очите й, след това я намушкал с щика си. Тя се скрила в плевнята, стиснала брадвата на баща си. Войникът ритнал вратата и пристъпил в тъмното… и тя му разцепила черепа. Бягала и се крила три дни, гладувала и студувала, докато накрая успяла да се прехвърли в Гърция с една рибарска лодка. Измолила пари от роднините си, за да замине за Америка, без да знае какво ще прави там. На кораба се запознала с един млад мъж — Ставрос Пондакос. Докато доплават до Ню Йорк, двамата вече били женени. Заминала с него на юг, в Тарпън Спрингс — гръцка рибарска колония на западния бряг на Флорида, където той вече си бил уредил работа като гмуркач на кораб. Двамата живели дълго и имали седем деца.

Първият им син — бащата на Дина — вече беше на смъртно легло в мъчително състояние: губеше бавно разсъдъка си и изпадаше в пълна неадекватност. Сестра му — също доста възрастна — се грижеше за него в къщата на Спринг стрийт. Дина бе израснала в тази къща — два етажа с извити первази и веранда по протежение на едната стена. Под дъбовете, обрасли с испански мъх, имаше бели градински столове. Баща й беше й направил малка лодка, която най-често стоеше завързана на кея. Понякога излизаше с нея по блатистия ръкав на реката, който след много извивки се вливаше в Мексиканския залив. Дина се мразеше, задето бе напуснала този дом: като най-голяма дъщеря би трябвало тя да се грижи за Костас, но не искаше да се връща в Тарпън Спрингс. Градът беше прекалено малък и провинциален. Установяването й там щеше да прилича на изгнание.

Дина трепна от нов пристъп на болката и се изправи.

По едно време бе започнала да мисли за самоубийство. Изкушавана от тази идея, дори бе започнала да флиртува с нея.

Тогава защо не го беше направила? Не поради страх от вечни мъки заради непоправимия грях. Тя вече не се чувстваше православна християнка. Сам също нямаше никакъв отговор. Майка му — отдавна покойница — беше еврейка, но той не изповядваше никаква религия.

Можеше да нагълта хапчетата или да натисне спусъка — и какво? Нямаше дори да усети нищо. Накрая бе решила, че е много по-добре да помни и да изпитва болка, отколкото да рискува да не изпитва изобщо нищо.

Дина избърса отново челото си с ръкава на ризата, след това вдигна ножиците. Щеше да приключи с подрязването на храстите и тогава да се прибере за вечеря.

 

 

Мелани стана от масата в кухнята да провери яденето на печката. След това прекоси стаята и отново надникна през плъзгащата се стъклена врата. Майка й беше почти в края на алеята. Слънцето вече залязваше. Баща й се бе качил на горния етаж да се преоблече. Щеше да слезе след минути.

Мелани бе подредила чаши и чинии върху разтегателния плот, ленени салфетки, сгънати като ветрила, и хубавите сребърни прибори. Надяваше се да седнат да вечерят заедно. Никой вече не се хранеше в трапезарията — дори на празници. Предишната година сякаш беше в някой отминал живот. Матю бе загинал през септември и Коледата беше ужасна. Не сядаха на кухненската маса, защото бе отрупана с книжа от службата на баща й, един телевизор за поправка, който стоеше там вече месец, и куп писма. Плюс куфарчето на майка й и купчина данъчни квитанции. Майка й имаше частен секретар и собствен офис, но се беше разболяла и едва сега се връщаше на целодневна работа.

Мелани бе разчистила малко място на масата, за да си напише домашното. Отпусна се в стола си и загриза един морков. Това й беше достатъчно за ядене. Може би и малко парче от печеното, за да избегне въпроса на баща си, да не би да иска да се разболее. Училището свършваше след три седмици и всичките й приятели си купуваха бански. Полагаше грижи за тена си в задния двор, но бедрата й бяха наедрели. „Мелани, започваш да се закръгляш“, беше намекнала майка й миналата вечер.

Подпряла брадичката си с юмрук, тя четеше на глас: „Намерете стойността на X, ако стойността на функцията на X е нула“. Опря гумичката на молива си върху лист милиметрова хартия.

Матю би могъл да реши задачата, без дори да отваря учебника. Беше страхотен, докато не започна да бяга от училите. Майка й бе казала, че той има нужда от психиатър. Баща й пък — че му трябва добро военно училище. Той никога не научи за някои от нещата, които Матю правеше, като например кражбите му от магазините, защото майка им оправяше последствията сама. Мелани знаеше само защото бе подслушала един разговор между двамата. В десети клас беше изключен за пушене на наркотици и каза на сестра си, че лично ще й строши ръцете, ако някога опита и тя. След това си помислиха, че иска да се самоубива и го настаниха в болница. Той бе насочил бащиния пистолет в главата си. И след това се беше засмял пред сестра си: „Голям майтап! Трябваше само да видиш реакцията на стария“.

Мелани отбеляза на хартията десет сантиметра над пресечната точка на осите X и Y, след това отброи четири наляво.

— Мразя тези неща — измърмори тя. — Адски ги мразя!

Матю се отбиваше и й помагаше дори след като бе напуснал къщата. Не можа да завърши двегодишния колеж. По този повод баща им се разкрещя и го сграбчи за ризата. Матю се опита да му посегне, но изхвръкна с удар от стаята. След това и двамата плакаха и се прегърнаха. Но Матю се отдръпна и накрая се премести в един апартамент на Южния бряг. Стана модел. След това загина.

Намръщена, Мелани изтръска трошиците от гумата, останали по милиметровата хартия. Безполезно е, помисли си тя, абсолютно безсмислено. След вечеря щеше да се обади на някого от класа и да го попита как да я реши. В задния двор майка й се изправи и премести торбата с крак. Мелани мислеше, че ще се чувства добре, когато влезе. Обикновено се държеше нормално, но понякога ставаше абсолютна кучка. Добре поне, че вече не плачеше толкова. Всъщност от доста отдавна не си пиеше и хапчетата. Бяха й предписали лекарство, което Мелани постоянно държеше под око. Майката на едно от момичетата в класа се беше опитала да се самоубие по този начин. Но тя беше алкохоличка.

По стълбите се чуха стъпки и Мелани се обърна. Баща й влезе в кухнята по маратонки, които изглеждаха така, сякаш бе бягал с тях през най-големите локви. На врата му висеше стара хавлиена кърпа. Уплаши се, че някой може да го види. Беше със сиви наполеонки, срязани до коленете, и блуза с разпран джоб. Започваше да пуска корем. Тренираше, но без особен ефект. В семейната стая имаше фитнес уреди и на няколко таблици бе отбелязан ежедневният график, но повечето квадратчета стояха празни. Когато беше в армията, скачаше от хеликоптери и бягаше километри с тридесет и осем килограмова раница на гърба и F-16 в ръката, за което бе награден с „Кръста на Виктория“. Често разказваше за това на Матю. „Ето това е войната, сине — и същото е в живота. Трябва да бъдеш жилав“. Но когато татко им не ги наблюдаваше, Матю се споглеждаше с Мелани и повтаряше думите му само с устни, при кое го тя едва не прихваше от смях.

Той се приближи до прозореца и погледна навън.

— Нали няма да бягаш тази вечер? — попита тя.

— Мислех, но вече мръква.

— Има телешко задушено. От вчера е, но съм добавила още зеленчуци.

Той продължаваше да се взира навън.

— Как е майка ти?

— Предполагам, добре.

— Предполагаш? — Сам се обърна към нея.

— Не е ходила на лекар.

— Защо?

— Не знам. Прибра се преди четири и половина и веднага излезе навън.

Той въздъхна и оправи хавлията на врата си.

— Мисля, че вече приключва — каза Мелани. — Можем да я изчакаме.

Баща й мрачно се извърна към печката.

— Да не би да си имал тежък ден? — попита Мелани.

Той не отговори, но след малко каза:

— Изгубихме процес. Заседателите оправдаха един, обвинен в първа степен.

— О, много лошо. Какво е направил?

— Хвърлил някого от прозореца на шестия етаж. — Той завъртя към себе си учебника по математика. — Как е училището, Мел?

— Окей. — Мелани знаеше, че убийството трябва да е било кърваво и зловещо. Иначе баща й никога не говореше за делата си. — Искаш ли да сервирам?

Сам се усмихна.

— Защо не? Но нека първо да доведа майка ти.

Той захвърли хавлията на стола и излезе през плъзгащата се врата.

 

 

Когато Сам я извика. Дина вдигна поглед. По бузата й имаше кална черта. Той я избърса с палец, след това се наведе да я целуне.

Тя се усмихна и подръпна разпрания подгъв на гащите му.

— Погледни се, Сам. С тези дрехи приличаме на бездомници.

Той отмести шапката й и седна на стълбата пред къщата.

— Как мина денят?

Забеляза, че не е сложила градинските ръкавици и ноктите й са мръсни и изпочупени. Преди се гордееше със силните си красиви ръце. Но беше осъзнал, че вече всичко се разделя на преди и след.

— Цял ден имах срещи и не можах да свърша нищо. — Тя отряза едно клонче с ножиците. Живият плет бе нисък и зелен, изравнен безупречно покрай камъните, сякаш го бе подрязвала с лазерен лъч. — А при теб как мина?

— Добре.

— Днес следобед бях на църква — каза тя с тон, който предполагаше Сам да я разпита за това.

— На коя църква?

И двамата не бяха стъпвали в църква в Маями.

— „Света София“ — отвърна тя. — На връщане към къщи. Запалих една свещ за Матю. Почувствах го около себе си, Сам.

Той разглеждаше тухлите в краката си и се двоумеше дали да й предложи да влязат вътре. Беше го обвинила — и с право, — че не иска да говорят за Матю. Сам нямаше какво повече да каже за сина си.

— Подейства ми много по-добре, отколкото разговорът с доктор Бермън. Виж!

Дина се обърна с лице към Сам, както бе коленичила. На гърдите й висеше плосък сребърен кръст с три полукръга в горните три края, които му придаваха съвсем източноправославен вид. Сам не го беше виждал отдавна.

Не знаеше какво да каже.

Докато бе навела глава над ножиците, Сам забеляза колко бе посивяла косата й. Беше разделена по средата и хваната с шнола зад врата. Тъмнокафява отзад, по-сива над темето. Можеше да докосне с пръст линията, която показваше кога е умрял Матю. Беше остаряла от миналото лято. Но дори и така, все още правеше силно впечатление с тъмните си очи и пълните си червени устни, които нямаха нужда от червило.

Знаеше, че я обича, но по-различно, отколкото преди двадесет и няколко години. Бяха минали през много неща, за повечето от които не обичаше да си спомня. Неведнъж бе мислил за развод, дори беше разговарял с адвокат. По една или друга причина не се получи нищо. Децата, службата, парите…

След това Матю умря, тя се отдръпна и това го накара да се обърне към следобедните кросове.

Наблюдава я известно време, след това попита:

— Дина, нали фирмата ти има голям брой клиенти по Южния бряг?

„Джейкъбс, Рос и Рендъл“, на които фирмата й бе партньор, бяха маямският клон на счетоводна кантора с главно управление на Уолстрийт.

— Няколко. Защо?

— Какво ще кажеш за Клаус Руфини?

— Руфини? Не, не работи с нас. Не директно. Мисля, че някой в офиса прави финансово проучване на един проект, в който участва и той. Курортен център. Преди няколко месеца имаше статия в „Херълд“, не я ли видя? Искат да построят хотел и няколкостотин апартамента за прекарване на свободното време — всичките долнопробни, ако питаш мен. Имаме ли късмет, всичко ще си остане на хартия.

— Какво знаеш за Руфини?

— Роден е в Северна Италия. Мисля, че майка му е швейцарка. Баща му е собственик на корабостроителница или на металургичен завод, нещо такова. Защо се интересуваш толкова от Клаус Руфини?

— Обвинен е в сексуално насилие. Той и още двама мъже в специалната стая в един нощен клуб на Вашингтон авеню. Еди иска аз да се заема с делото.

Устните на Дина се разтегнаха в хладна усмивка. Събра няколко листа от пролуките между тухлите. И с прахосмукачка не би могло да се почисти по-добре.

— Изнасилване — каза тя. — На Южния бряг. Колко шокиращо! Ще я купят. Или ще я сплашат.

— Може би си права.

— Постоянно виждам такива хора. Правят каквото си искат и никой не ги закача.

— Срещала ли си се с Клаус Руфини?

— Някой ми го показа в един ресторант в центъра. Беше с жена си — моден дизайнер. Двамата са собственици на „Мода Руфини“.

— Какво е това?

— Сам, ти наистина си се откъснал от света в този съд. — Дина издърпа един корен. — „Мода Руфини“ е магазин за дрехи от типа на Армани и Версаче, ала не е толкова шик. Матю пробва в едно тяхно рекламно списание, но не го използваха. — Дина пусна корена в торбата. — Не е ли малко странно, че Еди възлага това дело на теб?

— Не съвсем. Аз съм единственият в службата, за когото се знае, че няма да му лиже задника. Опитва се да изгуби делото, без хората да си помислят, че се е поддал на нечий натиск.

— Така ли? — Тя вдигна вежди.

— Кметът иска делото да се провали. Еди е съгласен, че така ще се получи, но се напъва да не изглежда дупе и гащи с Делуча.

— И те оставя ти да свършиш черната работа. — Дина се засмя: — Еди е по-неискрен от теб, скъпи. Внимавай!

Не й каза за втората част от разговора: че Еди Мора Може повече да не е областен прокурор. Сам можеше да наследи поста в замяна на една малка услуга около това дело. Все още не се беше ориентирал достатъчно, искаше нещата да отлежат малко.

— Коя е жената? Предполагам, че жертвата е жена, макар че човек никога не може да бъде сигурен за тези неща.

— Модел. На седемнайсет години.

— Седемнайсет? Господи! Та тя е дете, Сам, трябва да се заемеш сериозно с това.

— Току-що ми каза, че няма начин да спечеля.

— Но все пак законът я защитава. Нали е непълнолетна?

— Това няма да помогне.

— Защо? — настоя Дина.

— Защото неподлежащото на обсъждане изнасилване предполага жертвата да е била девствена и целомъдрена — отвърна Сам. — А това момиче не е. Отишла в нощния клуб, вземала наркотици, напила се…

— И си получила заслуженото.

— Не казах това. Подчертах, че това е дело, което може би няма да спечелим. Ако заседателите не знаят как да постъпят, губим със сигурност. — Сам наблюдаваше как ножиците на Дина захапват щръкналите клонки. — Днес оправдаха Балмаседа.

Тя вдигна поглед и го изчака да продължи.

— Невинен! Бяха им необходими четири часа.

Пуснали са го на свобода, след като е убил по такъв начин момченцето?!

— Имаха повече от основателно право да се съмняват кой точно го е направил. Съдията изключи признанието му. — Сам сви дясната си ръка и започна да разтрива палеца си. — Ако им бяхме дали шанс, можеха да гласуват за втора степен. Джо Макгий — той е шеф на отдела — искаше на заседателите да се дадат указания за първа степен и аз му позволих да го направи. Съжалявам, че го оставих. Беше риск. Не биваше да залагам на една карта.

Дина се засмя нервно:

— Не си виновен ти. Балмаседа се е измъкнал. Някои хора, изглежда, просто се измъкват, не мислиш ли?

— Не всички. Иначе бих напуснал тази работа — отвърна Сам.

— Убил е дете и се е измъкнал. Колко други престъпници като Балмаседа се измъкват?

Сам внезапно се почувства уморен.

— Хайде да влизаме — каза той. — Днес искам да си легна по-рано. А ти?

Но Дина продължаваше да се взира съсредоточено в него.

— И на Клаус Руфини няма да му се случи нищо. Само не ми казвай, че момичето само си с виновно. Трима мъже и едно седемнайсетгодишно девойче! — Изражението на Дина стана още по-мрачно. — Говорил ли си с нея?

— Още не.

— Мислил ли си поне да говориш? — засмя се ехидно тя. — Разбира се, че не. Тя би трябвало да знае какво може да й се случи.

— Да, мисля да говоря с момичето — каза Сам, като се опитваше да не показва раздразнението си. — И ако се окаже чисто, ще доведа делото докрай, ако не — няма.

— Момичето от добро семейство ли е, Сам? Трябва да разбереш. Родителите й знаят ли какво й се е случило? Направо ми се иска да им се обадя лично. Би трябвало да формираме група за подкрепа. Родители на деца, чийто живот е провален от Южния бряг, какво ще кажеш?

— Дина, за бога! Матю умря, защото се напи и се блъсна с проклетия си мотор!

Тя се дръпна, сякаш я беше ударил.

— О, господи! — промълви той. — Не исках да ти кресна. Защо не влезем вътре? Мелани е приготвила вечерята.

— Сам, мислиш ли, че това е наказание за нещо?

— От кого?

— Бог. Провидение.

— Не. — Сам опря чело в двата си юмрука. — Не вярвам в това.

— Странно становище за един правист. — Ножиците щракнаха с метален звук. — Вселената си има закони, нали? А законите предполагат присъда и наказание. Знаеш го много добре.

Задъханият й глас го накара да погледне към нея. Тя плачеше. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Хайде, скъпа — каза нежно той. — Да се прибираме.

— Не съм свършила. Искам да приключа с градината, преди да се мръкне.

Сам забеляза, че палецът й е разранен от ножиците.

— Не боли — каза тя, сякаш учудена. — Не е ли смешно? Изобщо не боли.

Кръвта се стичаше по отпуснатата й ръка. Сам вече бе свалил фланелката си, уви палеца й с подгъва и го стегна.

— Дълбоко е, ще се наложи да се шие.

— Не. — Тя опита да издърпа ръката си. — Не, не искам да ходя на лекар. Не и за такова нещо. — След това опря глава на гърдите му. — Ти ще ме превържеш, Сам. Моля те!

Той я прегърна през кръста, помогна й да се изправи и я въведе вътре. Проми раната с кислородна вода и я превърза, докато Мелани наблюдаваше намръщено. После й каза, че ще я погледне сутринта и ако раната с набрала, ще трябва на всяка цена да отиде на лекар. Мелани се въртеше покрай нея, докато Дина я помоли да престане.

После си легна. Беше пила хапче и очите й се затваряха.

— Толкова грижи създавам — прошепна тя. — Горкият Сам, направо те похабих.

— Глупости. Хайде, лека нощ! — Той погали косата й, разпиляна по възглавницата.

— Тази нощ няма да сънувам — каза тя. — Когато вземам тези хапчета, не сънувам. Но през седмицата той ми се присънва всяка нощ.

— Лоши сънища?

Тя кимна:

— Много лоши. Ти сънуваш ли го понякога. Сам?

— Не. — Сам забеляза, че сребърният кръст е оставен на нощното шкафче с оплетена верижка. — Свалила си го.

— Хапчетата вършат по-добра работа. — Тя се засмя сънено: — Мисля, че имах проблясък от детството. Ще го прибереш в гардероба, нали? И да го изхвърлиш — не ме е грижа.

Той отвори чекмеджето на нощното шкафче и пусна кръста вътре.

— Сам, легни при мен.

— Разбира се, лягам си.

Той мушна ръка под врата й и я целуна по челото. След това се загледа в черното небе през прозореца, докато дишането й стана дълбоко и равномерно.

Бяха се запознали, когато Сам беше на двайсет и две. Тъкмо бе отбил военната си служба. Баща му беше починал предната година в Уинтър Хевън, където притежаваше портокалова горичка. Сам отиде да уреди някои формалности по наследството, след това се отби в Джейнсвилския университет във Флорида, за да запише нещо. Не знаеше какво точно иска да учи, но непосредствено след казармата имаше някои привилегии и достатъчно спестени пари, за да изкара четири години. Взе каталог от гишето на входа и пое през потъналия в зеленина парк на университета.

Беше със зелената си фланелка, а косата му бе съвсем късо подстригана. След него се повлякоха група хипита. С боядисани лица, мръсни и раздърпани. Един от тях беше с военно яке с лента на ръкава. Крещяха насреща му: „Колко бебета уби във Виетнам? Ей, войниче, пуска ли бомби над селата? Колко жени изнасили?“

Сам сви юмруци — чакаше ги да направят първата стъпка, искаше да я направят. Беше 1,87, тежеше деветдесет и девет килограма и бе готов да строши нечий врат. След това чу един друг глас. Отнякъде се появи тъмнокосо момиче с книги в ръка, което им викна да престанат, да го оставят на мира. Те се обърнаха и се загледаха в нея достатъчно дълго, за да спадне напрежението.

Сам тръгна след момичето и попита защо го е направила.

Тя сви рамене:

— Не беше честно, те не знаят кой си.

— Ти също. Може наистина да съм убивал хора във Виетнам. Може това да ми е харесвало.

Тогава тъмнокосата девойка спря.

— Не, не мисля, че ти е харесвало.

Сам знаеше, че не би могъл да я остави да си тръгне просто така и да изчезне в тълпата студенти.

Името й — както му каза по-късно — беше Констандина Пондакос. След това се бе разсмяла:

— За по-кратко — Дина. Окей?

 

 

Когато Сам се събуди, навън все още беше тъмно. Полежа малко в леглото, след това провеси крака, внимавайки да не събуди Дина. Заобиколи от нейната страна и придърпа одеялото върху раменете й. Тя не помръдна. Сам навлече домашните си панталони и фланелката и слезе долу да си направи кафе.

Полицейският доклад за сексуалното насилие над Алис Дънкан беше в куфарчето му. Той извади папката, остави я на кухненската маса и я разтвори. Сложи си очилата и седна. Десетте страници съдържаха сбито изложение на водещия следствието заедно с допълнителните доклади на още двама души от Отдела за престъпления към личността и на четиримата полицаи, които бяха извършили оглед на помещението. Те бяха събрали доказателства и разпитали свидетелите.

Сам отпиваше от кафето и преглеждаше доклада.

„Жертвата твърди, че Фонсека насилствено я принудил да извърши полово сношение с него и после с Ламонт. След това те държали жертвата, докато Руфини содомитствал с нея с гърлото на бутилка шампанско“.

Сам премина нататък. След огледа на помещението бяха събрани следните веществени доказателства… Гнусният списък съдържаше: дамски бикини, използван презерватив, 22 милиметров пистолет, спукана лула, две спринцовки, няколко различни наркотични средства в шишенца и найлонови торбички — на хапчета, на капсули и във вид на цигари. При влизането на полицията всеки в стаята си бе изтърсил джобовете.

Жертвата била откарана в Центъра за възстановяване на жени след насилие от една приятелка — Катлин Дорн, 35-годишна, според приложения списък на свидетелите.

Сам се взираше в името. Пое си дъх, задържа го в гърдите си и бавно го изпусна.

Последния път, когато я бе видял, Катлин Дорн беше по нефритовозелен копринен пеньоар, без нищо отдолу. Беше отишъл в апартамента й само да й каже, че повече няма да идва при нея. Връзката им бе приключила. Когато се опита да й обясни колко съжалява, Катлин бе грабнала нощната лампа от тоалетната масичка и я бе запратила по него. Беше прелетяла на сантиметри от главата му.

Сам побърза да прелисти доклада на масата, сякаш жената, чието име бе написано там, можеше да изскочи от страницата.