Барбара Паркър
Кръвни връзки (10)

9.

Когато се върна от обяда. Сам откри, че не бе успял да се свърже с Адела Рамос, защото по това време тя отивала на работа. Бе взела и брат си. Сега искаше Сам да й обясни защо заседателите са оправдали един виновен човек. Адела се бе опитала да го проумее сама, но американската система на правосъдие беше трудна за разбиране.

Иделфонсо Гарсия и Адела седяха един до друг на дивана. Джо Макгий — помощникът на Хейгън по делото — се бе настанил в един стол насреща им, Сам — на друг. Гарсия работеше като строител и му беше трудно да отдели свободно време. Беше облякъл костюм с бяла риза и вратовръзка, за да покаже на тези юристи, че и той заслужава някакво уважение.

Искаше да знае следното. След като Луис Балмаседа си беше признал, защо съдията не бе позволил да се чуе признанието му? Бил ли е подкупен съдията? Може би заседателите са признали Балмаседа за невинен, защото е американски гражданин, а Адела не е? Толкова ли малко означава за тях животът на едно четиригодишно дете?

Дебелите китки на Гарсия изпъкваха под маншетите на ризата му. С тази загоряла мускулеста ръка той би могъл да счупи тухла, но сега нежно бе хванал дланта на сестра си. Беше взел Адела да живее в неговия апартамент, защото тя не искаше да остане в жилището, където Луис Балмаседа бе убил сина й.

Вече двайсет минути Джо обясняваше процедурния правилник, според който, ако полицията допусне грешка при събиране на доказателствата, прокурорът и съдията нямат право да ги използват. Това включваше и самопризнанието.

— Никой не е бил подкупван — каза Сам. — Съдията не искаше да изключи признанието на Балмаседа, но трябваше да го направи. Този правилник е създаден да защитава гражданите от полицията и всички ние сме длъжни да го спазваме. Като прокурор понякога ужасно ми се е искало да караме по кратката процедура, повярвайте ми. Но ако го направя, това означава да наруша закона, а от мен най-много се очаква да го спазвам.

Сам говореше, но думите звучаха неубедително дори за самия него. Дори абсурдно. Карлито Рамос, племенникът на този човек и единственото дете на сестра му, беше мъртъв.

Гарсия се замисли за миг над думите му със снизхождение, долавяйки безсмислието в тях.

— Казах на вашия приятел… — той кимна към Джо, — че Луис се обажда по телефона на Адела. Когато вдигна аз, затваря. Ако се обади Адела, говори й ужасни неща. Не искам да ги казвам на английски.

Мъжът имаше силен акцент, но говореше бавно, сякаш по природа обичаше да изчаква подходящия момент и да бъде предпазлив.

— Господин Гарсия — каза Макгий, — бихте могли да смените номера. Или да си купите апарат с индикатор, за да се разбере откъде ви се обаждат. Има начини да се спрат заплахите му.

— Защо трябва да плащам заради Луис? Би трябвало полицията да го вкара в затвора. А те казват, че не могат.

— Не, господин Гарсия. Ще могат, ако докажете, че има психически тормоз, и получат съдебно нареждане. Биха могли да го вкарат в затвора, ако отправя заплахи, ако се върти около апартамента ви или ако преследва Адела… — За миг погледите на Макгий и Сам се срещнаха. Ако в този момент Балмаседа бе влязъл в стаята, всеки от двамата щеше да го размаже в стената.

Намеси се и Адела. Сега изглеждаше малко по-спокойна, отколкото преди десет дни. Беше си сложила червило и дългата й черна коса се спускаше по раменете.

— Полицаят, Робин — Сам разбра, че имаше предвид Рябин, — той идва в къща на брат ми да каже… за арестуване Луис.

— Ето какво искам да направите — каза Сам. — Обадете се направо на детектив Рябин. Кажете му, че аз съм ви изпратил. Нека изготви полицейски доклад.

— Si. Той говори същото. — Тя погледна към брат си. — Despues de salir de aqui, vamos a la policia^[1].

По лицето на Гарсия се изписа болезнено изражение. Той поклати глава.

— Познавах Луис още преди Адела. Аз го доведох при нея.

Тя го докосна по ръката.

— Shhh, Idelito. No es la culpa tuya. — Казваше му, че вината не е негова. Откъде би могъл да знае, че ще се стигне дотук?

Сам си спомни Луис Балмаседа: красив мъж, хубави дрехи, разполагащ с пари за една хубавица като Адела. Сигурно се бе влюбила в него. Но какъв ли странен инстинкт я бе карал да се примирява с издевателствата, на които я бе подлагал? Да го понася месеци наред, без да каже на никого, дори на брат си, който очевидно се грижеше добре за нея.

Адела го побутна леко с лакът и стана, оправяйки презрамката на сутиена си, след което нагласи дамската чанта на рамото си. Протегна малката си ръка към прокурорите:

— Благодаря ви, мистър Хейгън, мистър Макгий.

Гарсия не продума нищо, само отвори вратата на Адела. Джо Макгий каза, че ще ги изпрати.

След като излязоха, Сам поседя известно време в кабинета си, протегнал крака, прекалено уморен, за да се помръдне. Вече не можеше да преброи колко пъти тази сцена се повтаряше в един или друг вариант. Толкова много жертви и ненаказани престъпници. Всички, включително и той, бяха приковани към скърцащата машина, която се въртеше по навик, по инерция, без някаква разумна алтернатива. Все пак тя не буксуваше на едно място, както бе казала Дина. Не беше съвсем права и за виновните, които оставали ненаказани, макар че и това се случваше. Достатъчно често, за да направи хората цинични. Сам знаеше, че изцяло ще се прости с доверието, ако постоянно мисли за изгубените дела. В повечето случаи системата работеше добре, беше уверен в това. Печелеше почти всичките си процеси и обвиняемите биваха изпращани в затвора. Понякога потърпевшите продължаваха да поддържат връзка с него. Родители му изпращаха всяка Коледа по една вратовръзка — благодарност за това, че бе осъдил изверга, който бе изнасилил дъщеря им, след което й бе избол очите с молив. Шест вратовръзки бе получил досега и навярно още деветнайсет, ако човекът не излезете по-рано за добро поведение.

Дина бе чувала твърде много от мрачните истории. Описания на невероятни неща, които един човек би могъл да причини на тялото на друг човек. Сам знаеше, че не би трябвало да натоварва жена си с тези неща.

След четири часа щеше да отиде в кабинета на Толин, за да чуе как Франк казва на Дина същите неща, които той току-що бе казал на вуйчото на Карлито Рамос: Знам, че се чувствате зле и че системата куца, но просто няма какво да се направи. Споделям загубата ви.

Сам отиде до бюрото си, вдигна слушалката и набра номера на Франк Талин, който все още помнеше наизуст. Представи се на секретарката, чийто глас не можа да разпознае, и тя го помоли да изчака.

След това се чу гласът на Франк:

— Сам? Как я караш?

— Ами и аз не знам. Бих искал да ми кажеш какво сте обсъждали с Дина по повод някакъв процес за съзнателно причинена смърт. Съобщи ми за това днес на обяд. Не мога да твърдя, че го одобрявам.

След няколко секунди мълчание Франк промълви:

— Нямам никакво намерение да крия нещо от теб, Сам. Дина ми се обади тази сутрин и предположих, че знаеш за това.

Офисът на Франк се намираше на един ъгъл с прозорци от пода до тавана, през които се виждаше Бискайският залив. В момента Франк сигурно си бе качил краката на бюрото. Каубойски ботуши от щраусова кожа — хиляда и двеста долара.

— Това е гадна идея, Франк. Държиш ли сметка, че тя прекара по-голямата част от октомври досега в болница?

— Да, държа сметка. Не е нещо необичайно да се потърси лекарска помощ след смъртта на дете, Сам. Дина ми се струва напълно компетентна.

— Наистина е компетентна, особено сега. Двамата постигнахме някакво равновесие и ще направя всичко необходимо да продължим по този начин. Не искам жена ми да преживява повече емоционални травми…

— Сам, правя го от години — защитавам интересите на хора, изгубили любим човек. Много добре знам как се чувстваш.

— Изобщо нямаш представа какво ми е! — От другата страна Франк мълчеше. — Каза ли й, че имаме някакви основания да възбудим процес?

— Разбира се, че не. Слушай, Матю е пил в клуб, където са нямали право да го обслужват. Това е единственото, което знам. Дина се интересува какво може да бъде направено, ако изобщо може да се направи нещо. Ще говоря с нея. Мисля, че има нужда да се освободи от този проблем. Нека го направи. Ти си се справил със загубата по твой начин, тя да се справи по свой.

— Казвам ти, Франк: не искам да възбуждам процес и не искам да подхранвам някакви надежди у нея.

— Не, не. — Гласът му звучеше успокоително: — Просто ще изслушам какво има да ми каже. Това е всичко. И не настръхвай, просто я остави да говори. Ако я посъветвам да не предприема юридически действия. Дина би се почувствала много зле. Особено щом чуе от теб нещо от рода: „Аз нали ти казах“.

Сам едва не затвори.

— Знаеш ли, Сам, вярно, че професионалните ни контакти не приключиха по най-идеалния начин, но стара дружба ръжда не хваща. Всичко е наред, не се притеснявай. Ще имам грижата за Дина. Това е най-малкото, което мога да направя.

Сам си представяше как Франк Толин подписва с една ръка документите на бюрото си в същия момент, в който му обяснява какви страхотни приятели са. Докога беше това. Франк? До Виен Лок? Франк — младши лейтенант, а Сам — специалист четвърти клас. Сред гъстите гори по хълмовете извън Виен Лок взводът им бе попаднал под масиран артилерийски обстрел. Снарядите се пръскаха навсякъде и на хората бе заповядано да отстъпят. Около тях беше истински ад. Толин лежеше в едно дере, притиснал главата си с ръце, като по този начин оставяше дупка във веригата. Никой не го забеляза — освен Сам, който го извлече с колана си до Хю Нъм и го хвърли в джипа като раница. Франк никога не бе споменавал за този инцидент. И сега — какво? Благодарност след толкова години?

— Ще се видим в пет и трийсет — отвърна с голямо усилие Сам.

Чу как отсреща връзката прекъсна и затръшна слушалката. Телефонът звънна почти моментално.

— Да?

Беше Глория.

— Сам? Видях, че Адела Рамос излезе преди малко с брат си. Исках да ти напомня за Дънкан.

— Не съм забравил. — Той разтърка челото си. — Изпрати я.

— Катлин Дорн иска да говори преди това с теб. Обади се преди малко от телефона в партера. Беше много настойчива, дори груба.

Не можеше да повярва.

— Катлин Дорн? Какво иска?

— Не казва. Обясних й, че нямаш време да говориш с никой друг, но тя ме накара да обещая, че ще ти спомена за нея. — Глория изчака. — Сам? Чуваш ли ме?

— Да. Изпрати ги и двете горе. Ще изслушам първо госпожица Дорн.

Сам ги посрещна в малката чакалня пред отдела. Алис Дънкан изглеждаше, както бе очаквал: висока, мършава, арогантна, облечена с ужасен вкус. Трудно беше да се определи възрастта й. Попита може ли да се пуши. Той отговори — не.

Поведе Катлин през лабиринта от коридори на втория етаж. Вече се бе възстановил от шока от срещата им след три години. Три години, с изключение на онзи път, когато случайно я беше зърнал в Музея на изкуствата. Тогава беше приклекнал зад една преграда, докато сърцето му биеше като лудо. Нямаше представа какво може да иска сега.

Тя крачеше, почти допряла рамо до неговото, и никой от двамата не проговаряше. Сам виждаше как хората се заглеждат в нея, когато преминаваха покрай тях. Катлин имаше стилна походка: с вдигната брадичка, широка крачка, която започваше от талията, и руса коса, която се тръскаше при всяка стъпка. Беше в стегнати джинси и черен пуловер с вдигнати нагоре ръкави. Очите й бяха леко присвити и Сам усещаше напрежението от бурята, която щеше да последва.

Той затвори вратата на кабинета си.

— Седни.

Катлин хвърли чантата си на един стол.

— Какво означаваше това посрещане на долния етаж?

— Искаш ли да ми кажеш за какво става дума или трябва да отгатна?

— Дейл Финли, твоят следовател или какъвто е там, изкара акъла на Али. Каза, че си готов да я изпратиш в затвора за неверни показания. Разбирам адвокатите на обвиняемите да заплашват жертвата, но не и вие, не и обвинението.

— Давай конкретно. — Сам махна с ръка, щеше да си поприказва с Бийки Дюран, но в момента не можеше да го направи. — Какво точно каза той? И защо смяташ, че иска да сплаши госпожица Дънкан?

— О, господи, не бъди такъв ужасен сухар! — Катлин закрачи напред-назад и въздухът в кабинета сякаш се наелектризира от енергията й. — Али искаше да се махне оттук, да ви прати всички по дяволите. Това ли си бяхте наумили? Затова ли я карахте да чака половин час — да й дадете време да се откаже?

— Говори по-тихо! — каза рязко Сам.

Катлин се приближи вбесена, но се владееше.

— Чух, че нямате намерение да преследвате хората, които я нападнаха. Вярно ли е?

— Не е. Кой ти го каза?

— Един познат.

Той се наведе по-ниско.

— Искам имена, Катлин.

Тя замълча, след това присви рамене:

— Мартин Кас.

Сам се намръщи. Името му беше познато.

— Срещал съм го преди години в кабинета на Франк Толин. Каква е връзката ти с Кас?

— Плаща ми да направя рекламна брошура за един голям проект. Не негов, на Клаус Руфини е. Е, това не е ли съвпадение? Същият Руфини, когото се очаква да обвиняваш.

— А Мартин Кас? — повтори настойчиво Сам.

— О, Марти е просто въздух под налягане, но познава всички по Брега. Включително Клаус. Марти казва, че кметът убедил областния прокурор да не предявява обвинение. Мислех, че това са пълни глупости, но сега, след начина, по който ни посрещнаха долу, се чудя дали не е вярно.

Сам се беше замислил над недомлъвките й и не отговори.

Катлин изтълкува погрешно колебанието му.

— Вярно е, боже мой! Свети Самюъл се е заровил в калта като всички нас.

— Какво правиш тук, Катлин?

— Дейл Финли ме попита същото — отвърна тя.

— Сега те питам аз.

Тя го изгледа твърдо.

— Али Дънкан ми е приятелка.

— Приятелката ти се е забъркала в някои неща — каза Сам. — Опитвам се да разбера какво се е случило. Пет нари не давам дали ми вярваш или не! Ако имаш да добавиш нещо, направи го. Ако не, ще разговарям с госпожица Дънкан.

Зелените очи на Катлин просветнаха.

— Добре. Искаш факти — ето ти факти: Джордж Фонсека беше дошъл до апартамента на Али точно преди да пристигна. Тя не искаше да го пуска вътре. Предлагаше й да бъде разумна и да вземе пари, за да не свидетелства. Когато отказа, той се опита да разбие вратата. Заплаши я, че ако проговори за дрогата, която продавал, ще свърши в Евърглейдс.

— Тя обади ли се на полицията?

— Нямаше време.

— Може да се обади от кабинета ми. Ако Фонсека е направил това, което казваш, значи е извършил углавно престъпление.

Катлин се вторачи в него. Очевидно не бе очаквала подобен отговор.

— Преди да говоря с госпожица Дънкан, би било полезно да знам какво си видяла онази нощ в „Апокалипсис“.

Тя се извърна рязко. Тънката й талия бе опасана със сребърен колан. Беше поостаряла, но не забележимо. Същата малка, добре оформена долна челюст, гладка кожа и сочни устни. Леко издаден напред нос, за който му се беше оплаквала, че й се струва твърде къс.

— Ще ме викаш ли като свидетел?

— Не, ако не се наложи — отвърна той.

— Предполагам, че няма.

Тя се усмихваше. Катлин Дорн е станала като бръснач, помисли си той. После попита:

— Какво ще кажеш за инцидента в „Апокалипсис“? Алис Дънкан беше ли нападната или не?

— Тя се нарича Али. Алис не й харесва.

— Добре, Али. — Той чакаше отговора.

Катлин кимна.

— Сигурна ли си?

— Да, беше. Казах същото на полицията. Не прочете ли показанията ми?

— Всичките двайсет и пет думи. Била си там, потвърдила си, че над госпожица Дънкан е извършено сексуално насилие. Искам да го чуя от теб. Какво се случи?

Сам седна на ръба на бюрото.

Катлин го погледна отново за миг и тръгна към стената, където бяха окачени дипломите и свидетелствата му, а после се насочи към лавиците. Завъртя се бавно, сякаш искаше да свикне с всичко това. Беше обула леки платнени обувки с открити пръсти. Глезените й бяха стегнати с тънки кожени каишки. Дънките се впиваха в елегантните й крака и очертаваха бедрата й. Усещаше мириса на парфюма й, стори му се познат. Косата й блестеше в бледозлатисто.

— Очаквах по-представителен кабинет за човек с твоя пост — рече тя.

— Работя за държавата.

Тя се усмихна и се извърна с лице към него. Виждаше се извивката на гърдите й под ниското деколте на блузата, докато неприкрито оглеждаше косата му.

— Посивяла е — усмихна се тъжно той. — Наддал съм няколко килограма. Някаква друга промяна?

— Не. Изглеждаш… внушителен. Идеалният прокурор.

— Това комплимент ли е?

— Щом искаш.

Тя се приближи до прозореца и опипа с върха на показалеца една малка дупчица в стъклото.

— Какво е това? Куршум?

— Тридесет и осми калибър. Пробил е стола и се е забил в стената.

Тя се усмихна и езикът й докосна за миг равните й бели зъби.

— В теб ли са се целили?

— Не. Дойдох един понеделник сутринта преди няколко години и го заварих така. Просто поредната улична престрелка.

— Не успя ли да разбереш кой е бил?

— Не ме интересува.

— Може би има някакъв подтекст?

— Искали са да сплашат адвокатите.

— Или свидетелите ти.

Той забеляза диаманта, който проблясваше на тънка верижка на шията й. Едно време й беше казал, че на нейния тип не подхождат диаманти. Може би Франк Толин й го беше купил.

— Защо беше в „Апокалипсис“? — попита Сам, връщайки се отново на въпроса.

— Аз съм независим фотограф към едно списание — отвърна небрежно тя. — Снимам нощния живот на Маями Бийч. За съжаление не можах да фотографирам изнасилването.

— Значи негативите все още са у теб?

— Не съм ги копирала. Реших, че няма да е уместно да се публикуват. Но едва ли ще ти бъдат от голяма полза.

— Какво се случи, Катлин?

— Али е в коридора, питай нея. Вече чака достатъчно дълго.

Сам обърна един от столовете към нея.

— Предпочитам да говоря с теб.

— Ако няма да ме призоваваш като свидетел, каква разлика има…

— Искаш ли да помогнеш на приятелката си или не? — Сам се настани на стола и й направи знак да седне и тя. — Заповядай.

Тя го изгледа хладно, след което седна и кръстоса крака.

— Разкажи ми за мястото, където се случи това — продължи той. — Било в някаква стая извън главния салон?

— Горе в стаята за важни особи има нещо като ниша. Имаше голяма маса с няколко стола и чаши, бутилки с всякакви напитки по нея. Светлината бе много слаба — само един малък свещник на стената.

— Чу ли някакъв разговор между Али и някой от тримата преди инцидента?

— Разменяха си разни шеги. Но беше почти невъзможно да се чуе от силната музика на долния етаж. — Катлин го погледна. — Какво имаш предвид? Дали не е правила предложение на някого? Не, не е правила.

— Не е ли била в скута на Руфини? Целувала ли се е с него?

— Да, макар че не би трябвало и сега вече го знае. Мисля, че се опитваше да предизвика реакция у Джордж. И успя.

— Двамата поддържат ли някаква връзка? — попита Сам.

— Поддържали са, но сега вече не.

— Ти сама ли беше?

— Да.

— Пи ли?

— Не бях пияна.

— Катлин, какво пи и колко?

— Сода и лимонов сок. Не мога да работя и да пия едновременно. — Тя се засмя: — Отказала съм дори цигарите, не се ли гордееш с мен?

Той я огледа. Катлин намести кръстосаните си крака.

— Ами Али?

— Тя пи шампанско. Няколко чаши… не знам точно колко.

— Някаква дрога?

— Сам, тя не беше друсана. — Катлин затвори за миг очи и продължи: — Взела е малко кокаин в банята на долния етаж. Не ми го каза, но съм сигурна. Това беше по-рано, към полунощ. Пила някакво хапче точно преди да влезе в стаята горе. По-късно ми призна, че Джордж й го дал. Той винаги има нещо из джобовете си.

— Ти кога се качи горе?

— Към три часа.

— А тя кога влезе в нишата с Джордж?

— След около час. Пристигнахме в болницата в пет без петнайсет.

— Ти на какво разстояние се намираше от мястото, където се случи това?

Катлин огледа кабинета, за да покаже нагледно.

— От тази стена до другата, четири-пет метра.

— Добре. Какво стана след това?

Катлин прехапа леко устни, докато се съсредоточи.

— Отначало не обърнах голямо внимание. Разговарях с някого. Вече бях направила десетина-петнайсет снимки, но след това забелязах, че Клаус Руфини издърпва Маркус Ламонт и говори с него насаме. Двамата се смееха. После я видях на масата. И Джордж отгоре й. Беше тъмно, но разбрах какво правят. Виждах само отчасти, защото помежду ни имаше хора. Отначало не знаех, че я е принудил насила. След това той… Джордж… — Катлин погледна към тавана и си пое дълбоко дъх. — Джордж слезе и я държа, докато Маркус се намести между краката й.

— Ти какво видя?

— Какво би трябвало да видя? Бедрата му се движеха някъде около трийсет секунди.

— А след това? — попита тихо Сам.

— После Клаус… Клаус я обърна по корем и използва една бутилка от шампанско „Кристал“. — Тя се засмя нервно: — Как съм забелязала марката? Но наистина я забелязах. Бутилката не беше отворена. Тапата… нали знаеш… хваната е с метална тел. Али пищеше, но аз си мислех, че сигурно е от музиката, защото това не можеше да се случва наистина. Не и с хората, които познавам. И освен това никой не правеше нищо, за да го спре. — Тя отново се засмя, още по-напрегнато, оправи косата и отпусна ръка на бедрото си. — Но беше наистина. И аз… не можех да се помръдна от мястото си. Сякаш се бях вкаменила или сънувах… След това Али започна да хвърля разни предмети, Джордж й каза да се маха и аз тръгнах след нея. И тя лежеше на пода… — Гласът й затрепери: — О, господи! Аз я наблюдавах през цялото време. — Тя стисна очи. — Гадно е, толкова е гадно.

Сам стисна зъби, все така отпуснат в стола си. Заслуша се за известно време в шума от уличното движение през прозореца. Чу се сирената на линейка, която се носеше към Градската болница.

— Веднъж ти бях разказвал как видях момчето от моя взвод да умира, простреляно от един снайперист във Виетнам — заговори Сам. — Помниш ли? Катлин? — повтори, след като тя не му отговори.

Катлин вдигна глава и премигна, сякаш излизаше от тъмното. Лицето й беше бледо.

— Снайперистът се целеше, а аз го наблюдавах; след това видях как едно момче на пет метра от мен се строполи на земята. Разказвал съм ти.

Тя кимна.

— Такива неща се случват, но дълго време след това се чувствах ужасно. Не допуснах да се случи втори път.

Никога не й бе разказвал какво беше направил в лудостта си, която го бе обзела след това. Не беше казвал на никого.

— Още ли правиш снимки от улицата? — попита след кратко мълчание той. — На истинския живот, цялата мръсотия…

— Да — отвърна кратко тя.

— Преди няколко месеца името ти ми се мярна из вестниците. Имала си изложба в Музея на изкуствата.

— Заедно с цяла група местни фотографи. А ти постоянно си по вестниците. „Самюъл Хейгън, завеждащ «Тежки престъпления», отново твърди, че…“ — Катлин се засмя.

— Но иначе добре ли се справяш? — попита той.

— О, разбира се, имам работа.

Помълчаха известно време. Сам искаше да я попита как вървят нещата с Франк, но се въздържа. Наблюдаваше през прозореца как един реактивен самолет влиза в облак.

— А ти? — попита Катлин. — Ти добре ли си? Двамата с Дина… Имам предвид, след смъртта на Матю. Трябва да е било ужасно.

— Известно време, сега е по-поносимо. Мисля, че трябва да ти го кажа. Днес следобед ще ходим да говорим с Франк за процес за съзнателно причинена смърт. Той може да ти спомене. Но не очакваме да се стигне донякъде. Матю направи своя избор, както всички други.

— О, Сам, бях такава страхливка — каза тя. — Исках да ти се обадя, да дойда да те видя, каквото и да е… Но не знаех как да го направя. Писах ти три различни писма и ги смачках всичките. Никакви думи нямаше да бъдат достатъчни.

— Не мисли за това.

Катлин се беше обърнала към Сам, облегнала ръка на стола. Ноктите и бяха нелакирани и чисти. Все още носеше онзи сребърен пръстен с келтски инкрустации.

— Знаеш ли, че аз правех композита на Матю?

— Какво е това?

— Снимките, които се показват на агенциите. Нали разбираш, облечен в различни дрехи, разнообразни пози… Но освен това съм му правила и няколко студийни портретни снимки. Наистина са хубави. И ако… искате, мога да извадя копия.

— Не, имаме снимки — отвърна той и добави: — Благодаря.

— Следващия месец имам изложба в една галерия на Линкълн роуд. Мислех да покажа някои негови снимки. Ще имаш ли нещо против?

Сам се усмихна:

— Гол ли е на тях?

— Е… на няколко, но са много силни.

— Предпочитам да не ги излагаш, но това си е твоя работа. Матю правеше много неща, които не съм длъжен да одобрявам.

— Бих могла да ти разкажа за него, Сам. Той твърдеше, че двамата не сте можели да говорите много. Беше страхотно момче. Е, сигурна съм, че това го знаеш, но навярно не ти е разказвал много за живота си…

— Катлин! — Той вдигна ръка.

— Извинявай…

Сам стана.

— Да отидем да намерим госпожица Дънкан.

 

 

Имаше за какво да обвинява Катлин. Начинът, по който го бе гледала, косият й поглед си бяха чиста провокация. Сигурно бе разбрала за проблемите му с Дина с типично женската си интуиция. Но Сам никога не би я докоснал, докато тя продължаваше да се среща с Франк. И тя го знаеше. Предполагаше, че се бе опитала да провокира Франк, да го накара да ревнува. Още една причина, за да не постъпва глупаво. Но Сам работеше до късно с надеждата да я зърне и тя знаеше това.

Вдъхна парфюма й, докато излизаше в коридора, и главата му се замая от желание.

Беше напуснал офиса на Франк заради работата, която мразеше, но също така и заради Катлин Дорн. Срещна я случайно няколко пъти следващата година, държеше се приятелски, беше я канил на кафе. След това чу, че са скъсали с Франк. Една седмица по-късно позвъни на вратата й.

Катлин отвори само по дълга фланелка. Очите й се разшириха. Беше застанал на прага, без да продумва, докато тя го прегърна с една ръка през кръста и го издърпа вътре. Облада я прав до стената, хванал отдолу бедрата й с ръце, а тя бе сключила крака на кръста му. След това се озоваха на пода и той я чука и там с мощни тласъци; всичко по тях бе влажно и лепкаво. Можеше да го прави в устата, отзад, между гърдите, и още, и още… Апартаментът й миришеше на цигари, на мръсно пране и на храна за котки. Мивката бе отрупана с чинии и навсякъде бяха разпилени снимки. Ветрецът полюшваше завесите на отворения прозорец и охлаждаше потта и влагата от секса по телата им, докато лежаха задъхани на пода.

 

 

Точно в пет часа областният прокурор стоеше до библиотеката в кабинета си и имитираше нещо като акорди на пиано с дясната ръка по една от лавиците.

Сам току-що му беше обяснил защо трябва да се издадат заповеди за арестуване по делото „Дънкан“.

— Ясно, но на мен ми казаха, че не е необходимо — обърна се към него Мора.

— Заблудили са те.

— Очевидно. — Той се усмихна леко, кръглите му бузи бяха гладки и стегнати. — И кой ще ги издаде? Някой от отдела за сексуални престъпления?

— Не, аз ще ги издам. Ще свикам съвещание.

— А има ли насрочена пресконференция?

— Не още. Искаш ли да насроча?

Мора вдигна ръка:

— Не, в никакъв случай. Това е твое дело. А гаранциите за обвиняемите?

— Искам по сто хиляди за всеки от тримата. И паспорта на Руфини.

— За това ще трябва да се помисли. Екипите от телевизията вече обикалят навън. Всеки следобед — пресконференция. От пет часа, на живо. — Еди Мора заобиколи бюрото си, като почукваше по него. — Каза ли на госпожица Дънкан, че ще ги подведем под съдебна отговорност?

— Казах й, че благодаря за явяването й и че ще й се обадя.

— В такъв случай те съветвам да й кажеш, че отхвърляме обвинението.

Гласът на Сам остана нисък и равен:

— Вече казах на хората си да изготвят заповедите за арест и да намерят съдия да ги подпише.

— Преди да си се консултирал с мен!

— Какво искаш. Еди? Каза ми да се заема със случая. А сега не ти харесват резултатите.

Мора го изгледа злобно.

— Мислех, че ще бъдеш безпристрастен, но съм сгрешил. Ти използваш това дело като средство за някаква лична вендета.

— Не си далеч от истината. — Сам се облегна на стола с цялата си тежест, за да не го вдигне и го строши върху бюрото на Еди Мора. — Доста се чудих, Еди. Защо го даде на мен? Синът ми е мъртъв и би трябвало да стоя настрана от случаите по Южния бряг. Правилно ли схващам?

Еди Мора се засмя, сякаш не можеше да повярва.

— Не схващаш правилно. Това, което си мислех, Сам, беше, че с твоя опит ще разбереш — също както и аз разбирам, — че ако дадем ход на делото, ще минат шест или осем гадни месеца до един процес, който не можем да спечелим. При което ще похарчим една камара пари, ще бъдем обвинени в налагане на тормоз или в расизъм, или в политизиране, или във всичко това наведнъж, защото независимо от твоите приказки, свидетелите са абсолютно неблагонадеждни. На малката мис Дънкан ще й дойде съвсем друг акъл и изведнъж ще се окажем некомпетентни идиоти, които само търсят популярност чрез медиите! — Лицето на Еди Мора се беше зачервило от гняв.

В продължение на няколко секунди двамата се гледаха в очите. Накрая Сам каза:

— Нещо друго, Еди? Имам ангажимент в пет и трийсет.

— Не, това е.

Срещата беше приключила.

 

 

На излизане Сам остави съобщение за Юджин Рябин и двамата най-сетне успяха да се свържат по мобифоните в колите си сред натовареното движение на Флаглър стрийт.

— Кажи на шефа Мейзик, че заповедите за арест по делото „Дънкан“ са одобрени.

В слушалката се долови подсмихването на Рябин:

— Голяма услуга ми правиш.

— Няма да е ей така. — Сам влезе в един приземен гараж и смъкна прозореца, за да вземе картата от автомата на портала. — Познато ли ти е името Мартин Кас?

Последва мълчание.

— Да — недвижими имоти. Малък човек, голяма уста. Какво общо има с това?

— Още не знам точно. Виж кого познава от службата на кмета. И още нещо: госпожица Дънкан казва, че нашият италиански приятел е замесен в някакъв проект, наречен „Гранд Кариб“. Мисля, че Кас работи по рекламата. Опитай се да откриеш нещо.

Рябин отговори, че може би ще му са нужни няколко дни и че трябва да бъде почерпен една бира.

Сам паркира и изгаси двигателя. На делото „Дънкан“ щеше да се даде ход. Съвсем ясно съзнаваше, че сега всякакъв шанс да получи поста на Еди Мора вече е загубен. Беше изгубен още от мига, в който Катлин Дорн прекрачи прага на кабинета му. Освен ако можеше да открие защо областният прокурор толкова държеше случаят да се потуши.