Барбара Паркър
Кръвни връзки (29)

28.

Около три следобед в петък съдебните зали и канцелариите около тях започваха постепенно да се опразват в очакване на почивните дни. Телефоните преставаха да звънят непрекъснато и вечната блъсканица ставаше поносима.

Сам Хейгън довършваше едно искане за екстрадиция, което на всяка цена трябваше да се внесе във Федералния съд още днес — до четири и половина, когато Джо Макгий се отби да поговорят за делото Щатът срещу Руфини и Ламонт. Джо беше ходил да разговаря с Норман Сингълтъри, адвоката на Маркус Ламонт, и беше предложил условна присъда за клиента му срещу свидетелските му показания. Но засега сделката не ставаше.

Хуан Казарес видя застаналия на вратата Макгий и влезе при тях. Седна на облегалката на изтърбушения диван, отрупан с папки. Сам го слушаше, докато в същото време диктуваше на секретарката си указания за екстрадицията.

Телефонът му иззвъня и той посегна към слушалката.

— Катлин Дорн се обажда — каза секретарката. — Знам, че сте зает, но тя твърди, че става дума за информация по делото „Руфини“.

— Добре. Свържете ме. — Сам се извърна към прозореца; искаше му се да изхвърли посетителите си и да затвори вратата.

Обаждала се само да го чуе.

— Извинявай, че послъгах малко.

— Не, няма нищо. Какво става?

— Просто си мислех за теб.

— Наистина ли? — Сам се усмихна. — Цял ден само това правя.

— Лъжец! Защо не ми се обади тогава?

— Тук беше ужасно. Слушай, в момента при мен има хора. Мога ли да ти се обадя след малко, да речем, след половин час?

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Не, обещай ми! И ми кажи какво искаш да правиш с мен.

— Ей, да знаеш, че си истинска напаст! Ще говорим по-късно, става ли?

Помоли го да изчака. Последва тишина и тя каза:

— Обичам те, Сам.

— Сигурна ли си?

Катлин се засмя тихичко:

— Така ми се струва.

— Хубаво. Ще ти се обадя след малко. Внимавай!

Затвори и си помисли, че абсолютно се беше провалил с този разговор. За момент остана загледан през прозореца, после се извърна, за да довърши диктуването на секретарката — Глория.

До вратата беше застанала Лидия Ернандес. Джо Макгий обясняваше фактите около клетъчния телефон на Джордж Фонсека.

— Бил е точно на седалката до него, а изобщо не се е обадил на 911. Доктор Корсо казва, че раните не са оказали незабавен фатален ефект, така че е разполагал с известно време. Ръцете на Фонсека бяха целите в кръв. Защо тогава по телефона изобщо нямаше кръв?

Полицията беше направила справка в телефонната компания. Нямаше обаждания от телефона на Фонсека след четири следобед. Последното беше до един видеомагазин, за да се разправя за някакъв просрочен наем. Полицията беше разпитала всички, с които Фонсека бе разговарял през онзи ден, но не бяха открили нищо.

Хуан Казарес сви рамене:

— Предполагам, че се е държал за бедрото. Може би убиецът е стоял с насочен към него пистолет, докато е чакал да му изтече кръвта.

— Ти ще стоиш ли да чакаш посред бял ден, след като си произвел три изстрела с 45-и калибър? Дори и пистолетът да е бил заглушен. С всичката кръв по предното стъкло? Фонсека е бил в безсъзнание. Или отровен.

— Отровен и застрелян? — засмя се Лидия Ернандес.

— Според Корсо по всичко изглежда, че е направил някаква токсична реакция. Казва, че убиецът му е дал наркотик с някакъв примес. Разбираш ли? После на Фонсека му е прилошало. Започнал да повръща. Имал нужда от медицинска помощ, затова се е опитал да подкара колата. Или се е опитвал да вземе телефона, за да се обади на 911. И какво прави тогава убиецът?

— Застрелва го — довърши Казарес.

Телефонът отново иззвъня. Сам се прозя уморено и се завъртя със стола си, за да се обади.

— Имам работа, Глория.

— Знам, но няма да повярвате кой се обажда — отвърна тя. — Клаус Руфини.

— Не мога да разговарям с обвиняем.

— Казах му. Това е третото обаждане за пет минути.

— Боже! — прозя се той и после добави: — Добре, аз лично ще му го кажа. — Нареди на Глория да задържи Руфини на линията. — Я внимавайте сега всички, ще ми бъдете свидетели.

Останалите трима адвокати престанаха да говорят.

Сам натисна един от бутоните на уредбата върху бюрото и вдигна слушалката.

— Сам Хейгън на телефона.

Отсреща прозвуча силен глас:

— Здравейте. Тук е Клаус. Обаждам се от колата си. Искам да говоря с вас лично колкото е възможно по-скоро.

— Няма да стане — отвърна Сам. — Къде е адвокатът ви?

— Довършва си питието в ресторанта. Нали знаете колата ми? Кадилака? Реших да не ви съдя за щети. Казал бях на Джери да подаде жалба, но сега промених мнението си.

Джо Макгий се ухили, поклащайки глава. Хуан Казарес внимателно затвори вратата.

— Искам да ме слушате внимателно — каза Сам. — Включвам на запис, така че ви съветвам да затворите. — Натисна друг бутон. — Сам Хейгън на телефона. Часът е три и седемнайсет следобед, десети юни. Господин Руфини, обаждането ви се записва. Ако желаете да се свържете с прокурора по делото, кажете на адвоката си…

— Не! Трябва ми паспортът за едно кратко пътуване по работа. Тереза замина за Париж, а Маями не е добро място за прекарване на лятото. Не мога да повярвам, че ще го направите такъв голям въпрос и знам защо. Смятате, че съм убил Джордж Фонсека и онзи другия тип, модела, защото Джордж искаше пари. Обади ли ви се? Каза, че ви се бил обадил. А на мен ми заяви: „Или ми плати, или ще свидетелствам срещу теб“. Чисто изнудване. Мислите, че съм наел някого, за да го убие, нали?

— Всяка ваша дума може да бъде използвана срещу вас в съда — каза Сам.

— Нищо не съм направил! — изкрещя Руфини. — Двама души са мъртви, а сега дори в банята трябва да ходя с бодигард. Аз ли съм следващият? Преди да дойда в Маями, хората ми казваха, че е опасно място — също като Дивия запад в епохата на каубоите, но аз викам не, оставете тая работа, ама било вярно. За какво ме карате да стоя в Маями? За да ме убият?

— Господин Руфини, сега затварям телефона. — Сам посегна към апарата.

— Чакайте! Това е грешка. Не трябваше да постъпвате така! Говорете с Едуард Мора. Той знае ли какви ги вършите зад гърба му? — Сам се вцепени. — Чух по телевизията, че заминава за Вашингтон, а вие искате да заемете мястото му. Моят адвокат ми каза.

— Касетофонът работи, господин Руфини — проговори Сам.

— Не ми пука! Запишете всичко, което казвам, хич не ми пука! Всички сте лъжци, всички! Искам си паспорта. Искам да се махна оттук. Това е отвратителен град — без всякаква култура, най-скапаният от всички. Вие нищо не цените. Може би ще променя намеренията си, ще ви дам под съд заради колата, а когато съдебните заседатели разберат, че съм невинен, ще ви дам под съд и за неправомерен арест…

После Сам чу друг глас, който питаше Руфини с кого разговаря. Клаус му отвърна, че няма значение и да върви да изпие още едно. Тогава мъжът закрещя: Франко, с кого, по дяволите, говори той?… За бога! Затвори шибания телефон!

Връзката прекъсна.

Взирайки се в телефона, Хуан Казарес тихо простена:

— Мили боже!

— Копае си сам гроба с тия приказки — каза Лидия.

— Ей, чух нещо наистина гадно за Клаус Руфини — обади се Макгий. — Накарал Марти Кас да го целуне отзад. Не ви лъжа. Смъкнал си панталона и Марти Кас му целунал задника.

— И защо? — засмя се Лидия.

— Кас искал Руфини да купи някакъв имот, както разбрах.

— Не знаех, че пазарът върви толкова зле.

Сам извади лентата от касетофона.

— Къде го чу? — Вдигна поглед към Макгий.

— Един репортер от „Ню Таймс“ ми го каза. — С ръце в джобовете, Макгий се бе облегнал на рамката на вратата. — Правят разследване на държавните служители в Маями Бийч — по-специално на Хал Делуча. Изскочило им името на Руфини. Искаха да ни зададат някои въпроси.

— Още не — поклати глава Сам. Отключи едно чекмедже и пусна вътре касетата.

— И аз така му отвърнах. Делуча разправял, че почти не познава Руфини.

— Така ли? Преди два месеца щете да се скърши заради него.

В бюрото на Сам бяха заключени и снимките, направени преди четири години от Катлин Дорн при откриването на бутика на Клаудия Отеро. Хал Делуча беше там и се усмихваше срещу апарата редом с Марти Кас — човекът, който знаеше или твърдеше, че знае за всичко на Южния бряг. Детектив Джин Рябин искаше да го разпита, да види какво може да измъкне от него за областния прокурор и Клаус Руфини.

И тогава Сам ще решава какво и дали въобще да каже на Еди Мора.

Тъкмо вземаше отново документите и телефонът иззвъня. Чу се гласът на Глория Потър:

— Сам? Съжалявам, че отново те прекъсвам, но в приемната имаме малък проблем. Иделфонсо Гарсия иска да те види.

— За какво, по дяволите? — Останалите го погледнаха и Сам запуши с ръка слушалката: — Братът на Адела Рамос е отвън.

— Кой е той? — запита Лидия.

Джо Макгий се зае да й обяснява за делото на Луис Балмаседа, за малкото момченце, изхвърлено през прозореца.

— От рецепцията се канят да повикат охраната. — Глория изглеждаше разстроена.

— Кажи на Гарсия да се качи на четвъртия етаж и да попита за Виктория Дюран. Тя май проявява личен интерес.

— Не, Сам! Казва, че е извършил нещо ужасно и че иска да говори с теб, преди да го отведат в затвора.

 

 

Наистина го отведоха в затвора. Пристигнаха двама униформени служители от щатската полиция, за да поставят Гарсия под арест за предумишлено убийство. Сложиха му белезници и Сам прекоси заедно с тях улицата.

Гарсия кимна почтително, когато Сам слезе в малката приемна на отдела:

— Сега можете да направите нов процес, господин Хейгън. За мен. Току-що убих Луис Балмаседа.

Щом думите стигнаха до съзнанието му, Сам се извърна и нареди някой да извика охраната. Хората се бяха скупчили и наблюдаваха.

— Елате с мен, господин Гарсия. — После покани Казарес: — Присъедини се към нас, Хуан.

Влязоха да изчакат в залата за съвещания. Сам нареди на Гарсия да вдигне ръце. Претърси го за оръжие, не откри нищо и му каза да седне на масата. Гарсия седна. Трепереше леко и непрекъснато се прокашляше.

— Ojo por ojo, diente per diente — продума той. — Знаете ли какво означава това?

— Око за око, зъб за зъб — преведе Казарес.

— Господин Хейгън, искам да ви кажа какво направих.

— Не, аз не съм ви адвокат — не мога да ви помогна.

— Но аз дойдох да говоря с вас, да ви обясня.

— Обясни му какви са правата му, Сам — тихо изрече Казарес.

— Господин Гарсия, чуйте ме. Ще бъдете задържан. Не сте длъжен да говорите пред нас, не сте длъжен да говорите пред полицията и ако…

— Трябва да обясня — прекъсна го Гарсия.

Сам вдигна ръка.

— Ако кажете нещо, всяка дума може да бъде използвана като доказателство срещу вас. Ако желаете адвокат, такъв ще ви бъде осигурен. Това са правата ви. Разбрахте ли?

— Да — засмя се той. — Имам много права, това е добре.

Сам размени поглед с Хуан Казарес. Човекът, изглежда, не беше на себе си. Може би казваше истината. Но и бе възможно Балмаседа да е само ранен.

— Какво стана, господин Гарсия? — запита Казарес.

Изхвърлил Луис Балмаседа от един прозорец на осмия етаж. Два етажа по-високо, отколкото беше паднал Карлито Рамос, но Гарсия каза, че това било единственото място, което успял да открие, за да изпълни намеренията си. Завързал ръцете на Балмаседа и го накарал да се изкачи по стълбите с опрян в него нож. Не искал да го убива предварително. Не искал да бъде в безсъзнание. Искал да разбере какво го очаква и защо.

— Не сте виновен вие, господин Хейгън, че съдът го оправда. Толкова се ядосах, че нищичко не се случи на Луис, но грешката не беше ваша. Нямаше как да чуят признанията му, разбрах го. Разбрах и че законът разрешава само един процес. Вие ми обяснихте закона, но аз си казах: „А къде е законът за Адела? Ами за Карлито?“

Иделфонсо Гарсия вдигна загрубелите си ръце. Навел Балмаседа през прозореца и точно преди да го пусне, му казал да моли бога за милост.

Като видял сгърченото долу на улицата тяло, Гарсия за момент си помислил да се хвърли и той след него, но това щяло да бъде проява на малодушие. Освен това не искал кръвта му да се смеси с тази на убиеца. Знаел, че рано или късно полицията ще стигне до него. Затова дошъл да се предаде. И да даде опрощение на Сам Хейгън, защото наистина Луис Балмаседа сам си го бил изпросил.

 

 

Минаваше шест часът, когато Сам си спомни за Катлин. Изруга тихичко, сви в алеята пред дома си и натисна бутона за гаража. Докато вратата се отваряше, набра номера й от телефона в колата. Не отговаряше.

Сипа си питие и се качи горе да се преоблече. На минаване покрай вратата на Мелани чу отвътре силна музика. Почука.

Лицето й се показа в процепа и той попита:

— Искаш ли да вечеряш нещо? Какво ще кажеш да си поръчаме пица?

— Вече ядох. — Не беше сресана, косата й падаше в очите, а тялото й се губеше в широк гащеризон и размъкната риза.

— Мога ли да вляза за малко?

След секунда-две тя кимна. Наложи се да стъпи върху купчина дрехи, за да се добере до стола. Стаята не беше малка, но изглеждаше тясна заради страхотния безпорядък. Едната от стените беше боядисана в яркозелено. Сам не беше разбрал кога е станало. Преди месец стаята й беше сравнително подредена.

— Имаш ли нещо против да намалиш музиката?

Мелани завъртя копчето, после застана насред стаята с кръстосани ръце. Сам се почувства, сякаш му предстои кръстосан разпит. Премести някакви списания и остави чашата си на бюрото й.

— Това беше последната ти седмица в училище. Как минаха изпитите?

— Взех ги всичките — сви рамене тя.

— Това е добре. — Подпря се с ръце на коленете и огледа стаята. — Какво планираш за лятото?

— Да се мотая. Всъщност не знам.

— Може би ти се иска да заминем някъде на почивка. Само ние двамата.

— Къде?

— Ами… можем да идем за риба. — Тя го изгледа учудено. — Какво ще кажеш за Дисниленд?

— Майтапиш се, нали?

— Не. — Отпи глътка от чашата си. — Какво искаш да правиш?

— Не знам. — Тръшна се в единия ъгъл на матрака си и тялото й леко се олюля. Двамата се гледаха около минута.

— Напоследък не се виждаме често — каза накрая Сам. — Съжалявам, че така се получи. — Остави очилата си на бюрото и отново се извърна към нея. — Мелани, аз те обичам. Ако не съм ти го казвал скоро, било е пропуск от моя страна.

Тя го изгледа сериозно.

— Ще се разведете ли с мама?

Сам забави малко отговора си.

— Вероятно.

Изразът на лицето й му даде да разбере, че това не я изненадва.

— Защото имаш друга връзка?

— Така ли ти каза?

— Не, чух ви да се карате.

Сам изчака малко и тогава заговори отново:

— Не знам какво точно ще стане. Двамата с майка ти ще решим. Не искам ти за нищо да се притесняваш. Няма да се наложи да сменяш училището или каквото и да е.

— Тя говореше да се местим в Тарпън Спрингс. Аз не искам.

— Не си длъжна — отвърна той. — Както желаеш, така ще стане, обещавам ти.

Мелани заплака.

Сам стана и се приближи до нея, после неловко я потупа по гърба и се наведе да я целуне по бузата. Момичето се притисна в него и зарида. Той я целуна още веднъж.

— Хайде сега. Какво стана с голямата ми дъщеричка…

— Само мама ли може да плаче? — изхлипа тя.

— О, милата ми! И ти можеш. — Седна на ръба на матрака и силно я прегърна.

Мелани избърса очи с края на чаршафа и каза, че всичко е наред. От стереоуредбата продължаваше да звучи музика.

— Откога слушаш „Лед Цепелин“? — попита Сам.

— Това са „Ролинг Стоунс“ — дрезгаво отвърна тя.

— Хм, определено са „Лед Цепелин“. Учудваш ме. Някога знаех всяка нота от този албум.

Мелани стана да провери.

— Прав си. Този диск беше на Матю. Вземам ги, когато мама я няма. Не обича да пипам неговите неща.

— Искаш ли да говоря с нея?

— И на теб ще каже не.

— Купи си твои тогава.

— Нямам пари.

— Колко струват?

Мелани го изгледа подозрително.

— Дори не знаеш? Към петнайсет долара.

Сам леко се наведе назад, за да вземе портфейла си. Намери вътре три двайсетачки.

— Ето. Ако идеш до магазина тия дни, можеш да си купиш четири.

Мелани го прегърна през рамото.

— Тате, няма нищо.

— Добре — кимна той. — Значи не искаш пица?

— На диета съм.

— Е, може би и аз не трябва да си поръчвам.

— Може да гледаме някой филм.

Той я погледна.

— Искаш филм?

— Разбира се.

— Добре. Това можем да направим.

Сам опита да се обади на Катлин още веднъж около десет и половина, но приятелката й — собственичката на галерията, каза, че била излязла. Едва се въздържа да не попита къде. Можеше да му хрумне да отиде да я търси.

Слезе в притихналата кухня и си наля второ питие. Взе два аспирина, после доля чашата с още бърбън. И да си легне сега, няма да може да заспи. Седна във всекидневната и изгледа края на една полицейска драма. Отгоре слабо се чуваше музика. Мелани прослушваше колекцията на брат си.

Беше постъпил погрешно — да дава пари на дете ей така, без повод. Сам не знаеше от какво има нужда Мелани. Ако качествата му на адвокат се измерваха с умението му да се справя като баща, отдавна да беше загубил правата си. Но той я обичаше и тя трябваше да го знае. Току-що й го бе казал и ако се налага, ще й го повтаря всеки ден, стига това да я спаси. Да й помогне, да не й е безразлично дали ще живее, или ще умре.

Отпи от чашата си, както се беше излегнал на дивана, и се замисли, че наистина не знае какво би й отговорил, ако го попита. Какъв е смисълът? Би ли ми казал някой, моля ви, какъв, по дяволите, е смисълът? Въпросите на Матю. Задаваше ги, сякаш току-що бе установил, че целият свят е полудял. Сам си спомняше, че му бе дал някакви уклончиви отговори. Ами когато пораснеш, тогава ще разбереш, че смисълът не е в това да препускат на мотора с приятели до четири сутринта…

Сам се чудеше какво ли би направил, ако някой убие Мелани, а после някакъв тъп прокурор действа идиотски и престъпникът си тръгне ненаказан. Би могъл сам да уреди сметките, също както бе постъпил Иделфонсо Гарсия. Ако Гарсия не свърши в щатската болница, може да получи двайсет години, но да излезе след десет до дванайсет. Може би наистина беше спасил живота на Адела. Докато го слушаше как говори, на Сам му се искаше да го потупа по гърба, а не да го изпраща в затвора. Но Гарсия трябваше да бутне Балмаседа през прозореца и после да си държи устата затворена. Още по-добре, ако беше го убил по друг начин. Да постъпи с Балмаседа така, както той бе постъпил с Карлито, твърде много биеше на очи. Да беше застрелял кучия син с някой 45-калибров със заглушител. Това бе свършило работа при убийството на Чарли Съливан.

Всъщност смъртта на Съливан напълно съответстваше на тази на Луис Балмаседа. Един куршум в сърцето, а другият да пръсне красивото му лице. Да му отмъсти за това, което бе причинил на Матю. За това, че е посегнал към него.

Сам придържаше чашата върху корема си със стегнатите си пръсти. Отпи отново.

Удовлетворяваше го и как Джордж Фонсека беше храчил кръв и осрал гащите си, преди да умре. Вероятно той е бил човекът, научил Матю как да си приготви хероина, преди да си го инжектира. Вероятно му бе подхвърлил: „Голяма работа, само малко удоволствие, всички модели го правят“.

Засмя се лекичко и вдигна чашата:

— Наздраве, детектив! Прав беше, за бога! Всичко си идва на мястото. Джордж си е заслужил тона, което получи. Също и Чарли Съливан. В края на краищата сметките винаги се изчистват.

Сам довърши питието и изведнъж се вкопчи в дивана, защото стаята се завъртя пред очите му.

— О, господи! — Изправи се и впери невиждащ поглед пред себе си.

После простена високо и захвърли чашата на масичката. Тя се удари в ръба и се прекатури. Сам пое няколко пъти дълбоко въздух, отиде в кухнята, вдигна телефона и започна да набира номера. Сбърка една цифра. Натисна отново.

Николас Пондакос се обади след шестото позвъняване.

— Ник, Сам се обажда. Помислих си, че може още да си буден.

— Вече съм. Какво искаш?

От хладния му тон Сам разбра, че Дина вече е казала на семейството си какво се е случило.

— Предполагам, че Дина е отседнала в бащината си къща?

— Да, винаги отсяда там.

Сам затвори очи и се опря на стената.

— Ник, искам да те попитам нещо.

— Не, не искам да се бъркам между вас двамата. Ще затворя, докато не съм казал нещо по-грубо.

— Почакай, тя ти е сестра, но с теб не съм се карал, Ник. Нали така? — Представяше си Ник Пондакос с едрите му ръце и биреното коремче как стои и се колебае дали да затръшне телефона, или да наругае Сам Хейгън.

— Добре де, но карай по-бързо. Утре трябва да ставам рано.

— Последния път, когато Дина идва там… спомняш ли си? Третата седмица на май. На връщане беше хванала полета от Тампа за Маями. Кой ден беше? — За момент си помисли, че връзката е прекъснала. — Ник?

— Кой ден? Неделя.

Сам кимна и отново си пое дъх.

— Ти изпрати ли я на летището?

— Да, след църквата обядвахме на едно място, после я закарах до Тампа. Защо ми задаваш тези въпроси?

— Просто… чудех се за едно нещо.

— Проверяваш ли я? Нека ти кажа нещо, приятел. Не тя е тази, която трябва да се проверява.

— Окей. Лека нощ, Ник.

— Толкова време сте женени бе, хора. Мога да разбера по малко… нали знаеш, от време на време, но това не значи край на всичко. Много си ми симпатичен, Сам, но изоставиш ли сестра ми, ако зависи от мен, вечно ще се пържиш в ада.

В ухото му прозвуча рязко изщракване. Сам постави слушалката, после внимателно се отпусна на един стол пред кухненския плот, дишайки дълбоко, докато сърцето му възвърна нормалния си ритъм.

Почувства се, сякаш самият той бе оправдан.