Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Relations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Кръвни връзки

Преводач: Стоян Медникаров

Година на превод: 1997

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1997

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Красимир Димовски

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-418-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2030

История

  1. — Добавяне

27.

Тръгнал да бяга призори, Сам опита да попие потта по челото си с широката си фланелка. От влажния въздух дрехите му бяха прогизнали и залепваха по кожата. Изминал беше ден и половина, откакто се люби с Катлин Дорн — четиридесет часа, през които непрестанно бе мислил за нея. Когато спеше, я сънуваше. Не можеше да погледне телефон, без да му се прииска да го вдигне и да чуе гласа й. Беше й се обадил около единайсет миналата вечер от един магазин, като се постара разговорът да е кратък. Здравей, как си? Усещането бе толкова чисто, че не искаше да го опорочава. Преди отново да я поеме в обятията си — и това няма да е на пода в някой склад, — ще трябва да разреши проблема с Дина. Всичко ще бъде направено по най-справедлив начин. Или поне по възможно най-справедливия. Във вторник се прибра вкъщи точно преди Дина да се върне, раздираше го въодушевление и ужас. Хвърли бельото и ризата си в пералнята, взе душ и се преоблече, след това взе панталона и го сложи в колата, за да го остави на химическо чистене. Нито Дина, нито Катлин заслужаваха да бъдат лъгани; повече няма да прави така. Човек трябва да проявява малко почтеност, малко уважение.

По тревата в дворовете, покрай които минаваше, блестеше роса, по колите се бяха образували капчици. От върха на всяко листенце и борова игличка висяха сребристи капки влага. Когато наближи тяхната къща, Сам забеляза колко изоставен започва да изглежда дворът. Тревата беше окосена, защото градинарят идваше всяка седмица, но той не подрязваше храстите и цветята. Дина бе запазила това задължение за себе си. Напоследък обаче не проявяваше особен интерес. Страстта й към градинарството беше отминала и тя пак отделяше повече време на работата си в офиса, както някога. Сам приемаше това за показателно. Беше прекарал значителна част от времето, опитвайки се да предвиди как Дина ще реагира, когато й каже, че иска да я напусне. Ще се разсърди, но няма да изпадне отново в депресия. След яростния им спор по повод на Катлин Дорн преди три седмици тя му обръщаше гръб в леглото. Не я беше докосвал, но тя, изглежда, не страдаше от това.

Делото за Матю не беше стигнало доникъде, нямаше и да стигне, но поне осигури на Дина възможност да излее болката си. Сега Сам вече можеше да настоява да прекратят отношенията си с Франк Толин. Не знаеше какво точно ще каже на Франк, по беше обещал на Катлин да не споменава името й. Франк, изглежда, този случай стигна до задънена улица (само да се доближиш до Катлин — и ще те убия!), така че нека просто кажем, че е приключен.

Сам мислеше и за изборите през ноември. Никак не беше разумно да изостави жена си след двайсет и две годишен брак заради бивш модел и първостепенен свидетел в нашумял съдебен процес. По-добре да изчака — но докога? Докато се разведе? Докато положи клетва като областен прокурор? Да чака би било лицемерие, но не искаше да взема прибързани решения, без добре да обмисли всичко. Един мъж на четиридесет и шест трябва да е малко по-внимателен.

Докато подтичваше със забавено темпо по алеята, за да успокои дишането си, пред къщата им спря микробус. Той махна с ръка. Майката, която седеше вътре и чието име не си спомняше, отвърна на поздрава му. Мелани изскочи през входната врата с раница на гърба, преструвайки се, че не го забелязва. Накрая все пак му отправи нацупена усмивка, докато се качваше в микробуса.

Не знаеше как да постъпи с Мелани. Явно се намираше във възрастта, когато е нормално децата да се сърдят на родителите си — беше го чул наскоро някъде. Не се разбираше много добре и с майка си и ако поискаше да живее с него, той нямаше нищо против.

Ще трябва да се уредят някои неща… Може би Мелани и Катлин няма да си допаднат от пръв поглед, но с известни отстъпки и от двете страни нещата ще улегнат. Катлин не можеше да има собствени деца, така че може би ще обикне неговото. Що се отнася до женитбата… Сам не можеше да мисли в толкова далечна перспектива, но рано или късно въпросът щеше да излезе на дневен ред. Не можеше да живее с нея без брак. Не и ако мислеше за Мелани. Или за кариерата си. Не би могло…

Боеше се, че Дина може да стане отмъстителна — тя имаше такива наклонности. Беше обмислил наемането на адвокати за развода, споразумението за собствеността, издръжката. Ще остави къщата на Дина заедно с достатъчно пари за поддръжката. Преди смъртта на Матю тя изкарваше добри пари. Ще трябва да плаща и издръжка, но това няма да трае вечно, а само докато тя отново си стъпи на краката. Сам смяташе да намери апартамент с подходяща стая за Мелани някъде наблизо, за да не се налага да сменя училището. На всяка цена ще трябва да го назначат за областен прокурор, за да може да си позволи всичко това.

През последния ден и половина Сам се опитваше да подходи по възможност логично към цялата история — трудна задача, понеже чувствата му бяха толкова объркани. Но трябваше да има някакво решение, начин да се балансират дългът, любовта и здравият разум. Ако не е идеалното решение, то поне да е почтено.

Сам изкачи стъпалата към горния етаж, преметнал кърпа през врата. В спалнята Дина го изгледа от мястото си до скрина, където стоеше гола, само по чорапогащник. Извади сутиен от чекмеджето. На четиридесет и четири, ханшът и бюстът й вече бяха леко отпуснати, а върху бледата кожа на корема й личеше белег от цезарово сечение. Сам беше виждал тялото на жена си хиляди пъти, но сега се почувства някак неловко.

— Ще си взема душ — каза той и попи лицето си с кърпата. Мина покрай леглото и тогава забеляза куфара й, поставен в края му.

— Заминавам за Тарпън Спрингс веднага след работа — продума тя. — Нали нямаш нищо против? Вече казах на Мелани. Ще се върна в неделя.

Три неочаквани свободни дни. Но и още три дни терзания.

— Защо трябва да заминаваш тази седмица? Надявах се, че ще можем да поговорим.

Тя го погледа още малко, после откачи бяла копринена блуза от закачалката и я облече.

— Кажи ми го сега, Сам. — Закопча блузата и го изчака да заговори. Някак си беше разбрала, беше се досетила. Знам какво ти е на сърцето, беше му казала веднъж. Беше разбрала още преди него. — Същата ли е или този път някоя друга?

Сам тежко въздъхна:

— Дина, не очаквах, че ще стане така. Никога не съм искал…

— Дай да прескочим частта за това колко съжаляваш, че ми причиняваш мъка. — Влезе в отделението си за дрехи и се върна с тъмнозелен костюм.

— Добре — каза той. — Най-много от всичко искам да бъдем честни един към друг. С теб не бяхме щастливи. Започна се още преди смъртта на Матю. Преди първата ми връзка. Каза ми, че той е разбрал. Може би ако бях проговорил преди три години, ако още тогава бяхме уредили нещата между нас, днес всичко би могло да е по-различно. И сега какво? И ние ли да умрем заедно с него? Или да остареем, обърнали си гръб един на друг? Имаме дъщеря, Дина, и тя трябва да разбере, че любовта означава нещо по-различно от нашия живот.

В ъгълчетата на устните й потрепна лека усмивка.

— Само на един адвокат може да хрумне толкова изобретателно извинение за изневярата.

Сам усети как у него се надига гняв.

— И какво искаш да направя?

— Да направиш? Мисля, че решението е твое.

— Не, наше. Искаш ли да се изнеса?

— Искам да умреш от сърдечен удар. — Закопча ципа на полата си.

— Чудесно! — Той вдигна ръце и тръгна към банята. — Помисли си през уикенда. Ще говорим, като се върнеш.

— Вече мислих по въпроса — отвърна тя. Гласът й трепереше. — Затова отивам в Тарпън Спрингс. Да видя дали ще мога отново да живея там. Дали има работа за мен и добро училище за Мелани. Трябва да се махнем оттук. Сам, ела с мен.

— Не мога да постъпя така.

— Нима да станеш областен прокурор за теб е по-важно от семейството ти?

— Дина, преместването на друго място няма да оправи нещата между нас.

Изгледа го, после му обърна гръб, за да постави обеците и колието си пред огледалото. Златото проблесна върху кожата й.

— Прави каквото искаш. Аз мразя този град. Тук не би трябвало да живеят човешки същества, а само камънаци, извадени от блатата, с тънък слой тревица. Рано или късно ще мине нов ураган и всичко това ще изчезне. — Извърна се и ръцете й се отпуснаха върху ръба на скрина. — Няма значение, да става каквото ще! Можехме да прекараме добре живота си заедно, но искахме прекалено много. Толкова нависоко се целехме. А бяхме неподготвени.

— Съжалявам — продума той.

— Да, вярвам ти. — Дина обу обувки с високи токчета и се изправи. После взе сакото. — Честно казано, не знам какво да кажа на Мелани. — Очите й срещнаха неговите с изгаряща мрачна настойчивост. — Това, което стори, е грешно. Вече никой не използва такива думи, нали? Грях, порок. Вече няма вечност, няма наказание и следователно всичко е позволено.

— Не приемам нещата по този начин. Имам задължения и няма да изоставя нито теб, нито Мелани. Вземи адвокат, ако искаш. Нямам нищо против.

— О, да! — засмя се тя. — По-добре ти си намери адвокат, защото ще те накарам да си платиш за това.

Гневът започваше да клокочи в него, но Сам се сдържа.

— Има едно нещо, за което настоявам. Трябва да освободим Франк Толин. Дело и без това няма да има.

— Това ли е причината? Обади му се тогава. Много ми се иска да чуя какво ще му кажеш. — Дина вдигна куфара от леглото. — Какъв романтик си само! Тя се блазни от властта ти, скъпи. С тези жени винаги е така. Ами да, Сам Хейгън е шефът на отдела за тежки престъпления. И скоро ще стане областен прокурор. Но наистина ли смяташ, че ще те изберат с нея на врата? И какво ще ти остане след това? — Усмивката на Дина се стопи. — И на мен ми е мъчно, Сам. Мъчно ми е за всички нас.

 

 

Момичето с розовата карирана рокля изглежда много добре през визьора, помисли си Катлин. Светлината, която се процеждаше през боровете, придаваше гланц на гладката й кожа и хвърляше красиви отблясъци в кестенявите й коси. Превъртя лентата и направи още няколко снимки. Телеобективът и триножникът бяха взети под наем. Старият „Никон“ беше единственият фотоапарат, останал на Катлин, но все още го биваше за снимки на начинаещи фотомодели.

Беше на около двайсет години, висока и едра. Щеше да представя големите размери, ако я вземеха за някое ревю. Щеше да плати на Катлин стотачка плюс разходите, за да й направи няколко цветни снимки, които да показва в агенциите.

В един малък парк откъм страната на залива Катлин бе открила идеалното местенце за няколко художествени снимки. На отсрещната страна на улицата имаше порутена сграда, която, не на фокус, щеше да изглежда добре за фон. Не бяха много далеч от къщата на Паула де Марко. Катлин се чувстваше в безопасност. Досега Франк Толин не беше разбрал къде живее или пък се беше уморил да я преследва.

— Каква гледка — измърмори Али Дънкан.

— Тихо! — смъмри я Катлин и отново погледна през визьора. Али беше попитала дали може да дойде да я гледа как снима. Катлин се съгласи, но при условие че ще й помага. Липсваше й помощник, тъй като Томи Ченг имаше годишни изпити, а и без това не можеше да му плати.

Отстъпи и извика към момичето:

— Дженифър! Презрамката на сутиена ти се показва, мила. — Майката на Дженифър, която беше дошла с нея, за да се погрижи за грима и прическата, притича с карфици в ръка.

— Катлин — прошепна Али. Косата й беше прибрана под бейзболна шапка, тя продължаваше да ходи със слънчеви очила, все още инкогнито.

— Какво?

— Мисля да замина за Франция. — Катлин я погледна озадачено. — Имам предвид, че искам да замина за Франция, но нещо ще трябва да обясня на господин Хейгън. А не знам какво да му кажа и изобщо… Как ти звучи, че баща ми в Калифорния се е разболял? Или че съм умряла? Можеш ли да говориш с него? Вие сте приятели и изобщо…

— Чакай, какво приказваш? Франция?!

— Ами нещо като… получих работа. За списание „Мари Клер“. За август, струва ми се.

— Това е чудесно! Разбира се, че трябва да отидеш. Просто остави на Сам някакъв адрес, за да те открие за процеса.

— Не, не вярвам, че ще мога да се върна поне година, понеже ще съм много заета.

Катлин се вгледа подозрително в нея.

— Кой го уреди, Али?

Момичето ритна един камък съвсем по детски. Обувките й бяха от неоновозелена пластмаса.

— Тереза Руфини.

— О, не! — изстена Катлин.

— Трябва. Това е моят шанс.

— Господи! И ти им вярваш? Ще те заведат там и ще те изоставят. Използват те, не разбираш ли? — Гневът й се надигаше, но не беше насочен само срещу Али.

— Мога да се оправя! Ти не си успяла, когато си била млада, но аз мога! Какво имам тук? Нищо. Никой няма да ме вземе на работа на Южния бряг, не издържам повече да живея с майка ми, нямам никакви пари… — Простена от отчаяние и продължи: — Моля те, Катлин! Можеш ли да поговориш с него? Кажи му, че трябва да замина.

— Оправих сутиена. — Майката на Дженифър махаше към тях. — Мисля, че трябва да й направим няколко снимки седнала, какво ще кажете?

Катлин измърмори нещо и после извика:

— Разбира се, дайте й стол.

Докато Дженифър се настаняваше на сгъваемия стол, Катлин се взираше в каменистата почва, покрита с иглички.

— Не мога да лъжа вместо теб, Али.

— И без това няма никакво значение. Онова нещо се случи на мен и би трябвало аз да имам право да реша как да постъпя, окей?

— Окей! Обясни го тогава на Сам.

— Каза, че ако променя мнението си, ще ме арестува за лъжесвидетелстване!

— И би трябвало — след това, в което ни забърка. Защо не помислиш малко, Али? Тереза Руфини не желае да ти помогне. Двама души са мъртви. Това изобщо ли не те засяга?

— Те не са убили нито Съливан, нито Джордж! Беше наистина ужасно мила с мен, Катлин. Извини се Заради Клаус и всичко останало. Каза, че е бил пиян, не е искал да направи такова нещо и че ужасно съжаляват…

— А какво друго да ти каже?

Господи! — Али се завъртя нервно, после заговори по-спокойно: — Ще кажеш ли на господин Хейгън?

Майката на Дженифър отново извика:

— Мис Дорн?

Катлин уморено поклати глава:

— Не, решението е твое. — Нагласи следващия кадър през обектива, като с ръка посочваше накъде да се премести момичето. — Ще ти дам няколко съвета. Искай повече, отколкото ще приемеш, искай ги предварително, искай ги в брой и не ги профуквай. Ако бях постъпвала така, нямаше на трийсет и пет да живея от подаяния на приятели. — Очите й стрелнаха Али.

Тя кимна:

— Окей.

Гледайки през обектива. Катлин въздъхна:

— И внимавай, бебчо!

Когато снимките приключиха, Али я прегърна и потегли с взетия под наем мотопед.

Майката на Дженифър извади чековата си книжка. Катлин й напомни, че са се уговорили за плащане в брой, и жената й даде петдесет долара капаро. Катлин каза, че снимките ще са готови утре. Ще се видят в лабораторията и ще си изберат тези, които им трябват. „И носете, моля, останалата част от таксата, плюс десет долара за всяка увеличена снимка“.

Напъха парите в джоба си и започна да прибира нещата си. Как се получи така, запита се тя, че станах толкова недоверчива? Не можа да си спомни никакъв конкретен случай. По-вероятно е този цинизъм да се беше формирал като перла в мида — малко по малко.

Сега й се струваха почти смешни терзанията, през които бе преминала, за да намери кураж да застане зад Али Дънкан като свидетел на изнасилването. Да остане, за да свидетелства, въпреки че инстинктивно бе искала да забрави, че онази нощ изобщо е била в „Апокалипсис“. И в крайна сметка това нямаше никакво значение. Али щеше да замине за Париж, докато Катлин Дорн се отправяше към триетажен блок без асансьор в Гринуич Вилидж.

Али не беше споменала и Томи Ченг в плановете си. Горкият Томи — беше луд по нея. Вярвайки на думата си, Али вероятно ще му обещае, че ще пише, ще се обажда. Че ще се върне… Томи ще потъгува известно време, после ще си намери друго момиче. Някое по-вярно от Али, ако има късмет. Но на него не му е нужен късмет, той е млад.

Може би Али Дънкан го беше замислила още от самото начало, изчаквайки на Клаус Руфини да бъде предявено обвинение в углавно престъпление, преди да даде положителен отговор за сделката. Или може би й беше хрумнало в някой по-късен момент. Катлин беше разбрала, че хората живеят от един миг до друг и че дори най-искрено изречените обещания се забравят, когато възникне нещо по-належащо.

Може би хората като Али Дънкан са тези, които оцеляват. Катлин никога не успя да се научи на това докрай.

Докато крачеше през парка с торбата и триножника, тя си помисли, че киселото й настроение може да е следствие от случилото се във вторник. Да се люби със Сам… Мисълта за това сега я напрягаше. Не искаше да го мисли, опитваше се да не се главозамайва.

Беше оставила малката си тойота близо до детска площадка. Като се приближи, забеляза хартийката, затисната под чистачката. Плик за писмо, ненадписан.

Напрегнато се огледа. Виждаха се само деца и майките им. Най-близкото момченце яздеше конче на пружина. Атлетичен младеж тичаше по велосипедната алея. Мина кола. По-нататък по улицата имаше светофар, а от другата страна — магазини.

Катлин седна на предната седалка, заключи вратата и прочете бележката, написана с черно мастило върху плътна бяла хартия.

Скъпа моя, моя скъпа любов, моя миличка Кати. Бих дал всичко, което притежавам, за да те държа отново в ръцете си. Моля те, дай ми още един шанс да ти докажа…

Захвърли хартията, сякаш беше отровна.

— По дяволите, остави ме на мира! — Юмруците й се стовариха върху волана.

Грабна писмото и плика от седалката до себе си, изскочи от колата и изтича към детската площадка.

Имаше кошче за отпадъци, закачено на един бор. Катлин вдигна бележката над него, разкъса я на парченца и захвърли плика отгоре им. Огледа улицата. Не можеше да го види, но знаеше, че е някъде там.