Барбара Паркър
Кръвни връзки (6)

5.

Оливан заведе Томи Ченг в „Морското конче“ на магистралата Оушън Драйв. Беше му предложил — твърде щедро от негова страна — обяд и едно надникване зад кулисите на водещата модна индустрия. Седяха на една от дванайсетте масички на тротоара, опрели гръб о лъскавата коралова стена на хотелската тераса зад тях, и гледаха палмите и брега.

— Сьомга на скара — поръча той. — Една салата с ябълков оцет. И сок от боровинки без лед.

Погледна към Томи Ченг, седнал от лявата му страна. Момчето още четеше менюто.

— Това е за мен. Томи. Ти какво искаш?

Тъй като Томи само кимна, Съливан попита отново:

— Хамбургер с картофки?

— Добре. И една кола.

Съливан подаде двете менюта на сервитьора, след това се обърна към момчето:

— Кажи ми как беше нает от Катлин Дорн?

— Учителят ми по фотография я познава и ме препоръча, когато му се обади, че има нужда от помощник. — Томи вдигна рамене. — Не е като някой голям удар или нещо такова.

— Но все пак е нещо. Всеки започва отнякъде. Значи ти си решил да станеш моден фотограф?

— Е, все още проучвам възможностите за избор. Може би един ден ще бъда приет на работа към редакцията на някое списание.

— Доста амбициозно. — Съливан се замисли дали и той самият е бил някога толкова наивен. — Откъде си?

— Откъде ли? Дали не съм от Китай? — Томи се засмя. Имаше чисти бадемови очи с дълги мигли. — Баща ми е роден в Сан Диего.

— Още ли живееш при родителите си?

— Засега. Не ме карат да плащам наем.

Съливан се настани удобно в стола си.

— Е, чуй сега какво мога да ти кажа. Работил съм с най-добрите модни фотографи в света. Авадон, Фон Вагенхайм, Артур Елгорт, Хелмут Нютън… Ако искаш, ще ти покажа албумите си. Познавам и няколко местни фотографи. Катлин е добра, но няма голямо въображение. Но всъщност може ли някой да проявява въображение, след като работи по каталог? Научи каквото можеш от нея и се махни. И, за бога, изчезвай от Маями, ако е възможно! Тук гъмжи от бивши, посредствени, второкласни знаменитости и целият им подмазвачески антураж се влачи след тях.

— Ти какво правиш тук? — ухили се Ченг.

Ама че умно момче. Съливан не можа да сдържи усмивката си.

— Аз идвам заради слънцето, не заради хората. Автентичния светски живот на Маями вече го няма. След като се стъмни, този град става по-престъпен от Бърбън стрийт и по-безвкусен от Дейтона Бийч в ранна пролет.

Съливан прикова поглед в него, докато Ченг наведе глава.

— Мислил ли си някога да станеш модел?

— Аз?

— Имаш всички данни. Честно, не се шегувам. О, боже, виждал съм стотици млади модели. Хиляди… Повечето от тях нямат шанс. Но ти имаш. Мога да преценя, повярвай ми.

Съливан се извърна в стола, за да може да разгледа лицето на Томи.

— Точно сега подчертаните етнически черти са много на мода. Тенденцията започна още преди години в рекламите на Бентън. Хубав профил, страхотни скули, личи си китайската кръв. — Той се пресегна, свали лентата от главата на Томи и я хвърли в скута му. — Косата е малко дълга. Достатъчно си висок, добре оформена мускулатура. Азиатците излизат на снимките доста женствени, но мисля, че при теб няма да е така.

Момчето се дръпна, сякаш в следващия момент Съливан щеше да посегне към бельото му. Част от слиповете му, на шарки с мотиви от маямския ураган, се подаваха изпод късите дънкови панталони. Между зърната на гърдите му имаше по-тъмна ивица меки косми, която се губеше надолу към пъпа.

Съливан вдигна очи.

Томи се взираше в него предизвикателно.

— Аз не съм обратен, човече. Най-добре да ти го кажа директно.

— Чудесно, но какво от това? Повечето модели не са обратни, ако фактът те притеснява. От определенията не може да се разбере какъв е човекът дълбоко в същността си. Една личност е всичко това, което иска да бъде. Господи, какви лигавщини!

— Извинявай — каза момчето по-меко.

Съливан го потупа приятелски по рамото:

— Слушай, искаше от мен някакъв съвет. Не се занимавай с модна фотография, там вече е прекалено наситено. Вземи например Катлин. Тя не е без талант, но не би оцеляла, ако нямаше любовник, който да й осигурява суха пара от време на време. Той е адвокат. Нещо ново ли ти казвам? О, фотографията също е интересен бизнес, но с какво ще живееш дотогава? Ако бях на твое място, щях да опитам като модел. Не е трудно и няма да ти пречи на училището.

Томи отпи голяма глътка кола.

— Не, виждал съм как момчетата позират. Не мисля, че мога да се справя.

— Разбира се, че ще можеш. Забавно е, като на сцена. Гледай.

Съливан имаше цял репертоар пози. Демонстрира му няколко от тях. Мамещи влажни устни за реклама на одеколон; арогантност, на която държаха италианците при мъжките облекла; задъхано напрежение от реклама на джинси, където симулираше, че прелъстява шестнайсетгодишно момиче до една цистерна на нюйоркски покрив; след това синеока усмивка на невинно веселие, също като за коледна картичка.

— Страхотно! — Очите на Томи излъчваха възхита. — Много си добър.

В смеха му имаше нещо, което напомняше на Съливан за смеха на Ставрос: волен, открит, без следа от фалш. Ставрос можеше да беше мрачен, сърдит, саморазрушителен, но никога фалшив.

Съливан вдигна ръце, съзнавайки колко са грациозни и силни, и ги разпери широко — като криле. Бялата му риза „Армани“ се разтвори, откривайки всичко от врата до колана на панталоните. Съзнаваше, че хората по тротоара забавят ход, но беше свикнал с това.

— Погледни — никакви татуировки, никакви висулки по тялото ми. Никакви пластични операции, поне засега. — Той се засмя: — Макар че вече съм на трийсет и една и това няма да продължи още много, нали?

Томи сви рамене.

— Не бива да опитваш наркотици — продължи Съливан.

— Не употребявам.

Сервитьорът донесе храната.

Съливан наблюдаваше как момчето разплисква кетчуп по хамбургера. Отмествайки поглед, вдигна вилицата си и си отряза внимателно парче от печената сьомга. Беше прясна и розова, с клонче босилек отгоре.

— На осемнайсет си, нали?

Томи кимна и преглътна.

— На твоята възраст е полезно да познаваш някои от местните хора. В това отношение аз имах късмет. Спомняш ли си рекламата отпреди няколко години за един одеколон на „Поло“, където мъжът яздеше бавно по брега?

— Ти ли беше ездачът?

— Да, възложиха го на мен, понеже познавах един човек. След година вече бях направил над сто хиляди долара.

Бадемовите очи се бяха приковали в него и Съливан усети нещо като преминаване на ток от създадената за миг връзка. Най-после бе привлякъл вниманието на Томи.

Когато бе петнайсетгодишен, Чарли Съливан бе излязъл на една от поредните си обиколки за дребни кражби в Лондон — този път из „Хародс“, — където бе набелязал една копринена риза. Но го забеляза един сипаничав мъж към четиридесетте. В същия момент го мерна и магазинерът от щанда. Сграбчи го за врата, но човекът каза на магазинера да го пусне, тъй като бил чичо на това момче. Плати ризата и купи още две. Оказа се, че има къща в града с шест спални, всяка от които Съливан опозна отблизо. Благодетелят му купи дрехи, плащаше за уроци по правилна дикция и го учеше коя вилица да използва при хранене, както и много други полезни за светския живот неща. Когато стана на осемнайсет, Съливан получи инкрустирана със злато викторианска музикална кутия, продаде я за две хиляди паунда и отлетя за Бахамските острови с приятели. След три месеца парите свършиха и той тъкмо се чудеше дали да се прибере вкъщи, или да продаде сладкото си бяло дупе, когато го спаси една четиридесет и пет годишна жена от някаква нюйоркска художествена галерия, дошла на почивка. Тя го заведе до Щатите и му издейства зелена карта. Повече изисканост, повече пари, повече дрехи. Но тя обичаше да я завързват за леглото и да я бият, освен това вземаше наркотици. Съливан започна да обикаля модните агенции с няколко свои отпечатани снимки, както го бе посъветвала една от приятелките му. Изминаха пет трудни години, докато се устрои.

Погледна Томи Ченг и внезапно изпита силното желание да захвърли салфетката на масата и да се прибере вкъщи. Напоследък изневиделица го притискаше студена, сива меланхолия без абсолютно никаква причина.

Сега хлапето говореше за пари. Последва въпрос и Съливан трябваше да помисли как да му отговори.

— Не, мъжете, разбира се, не изкарваме чак толкова, колкото момичетата, но правим добро състояние. — Забеляза неизказания въпрос в погледа на Томи. — Аз печеля средно по две хиляди на ден плюс разходите в зависимост от работата. При студийните снимки е по-малко, но пак си струва. Винаги мога да си намеря работа в Германия или скандинавските страни заради цвета на косата и кожата си, но в Южна Америка не предпочитат моя тип. Странно, японците харесват руси коси. С французите се работи чудесно. Италианците не плащат така добре, но с тях е много забавно. Най-страхотното е, че виждаш много нови места. И срещаш момичета, много момичета. Имаш ли приятелка?

Момчето поклати отрицателно глава и облиза кетчупа от пръста си.

— В момента — не. Скъсах с една преди около месец.

Не се казва с „една“, кретен такъв, помисли си Съливан. Всички ли бяха такива? Не, не всички. Ставрос беше по-изтънчен, когато не се правеше на хулиган.

Как ли щеше да се справи с това? Съливан се замисли. Как щеше да изиграе тази роля? При положение че изобщо поискаше да я играе. Винаги беше интересно да не знае какво точно ще направи в следващия момент.

Толкова мъже и жени бяха идвали при него. Можеше да им каже „да“ или да ги прати на майната им — в зависимост от настроението си. Макар че настроението му нямаше голямо значение за тях самите — те продължаваха да го гледат прехласнато със същия глуповат израз на лицата.

— Не очаквай блясък — каза неочаквано Съливан. — Това е просто работа. Няма никакъв блясък и не е лесно.

— Току-що каза, че е лесно.

— Не е. Е, ще разбереш какво точно представлява, когато започнеш. Разни агенти ще ти обещават стотици долари, а няма да получиш нищо. Разни фотографи ще ти опипват задника. Ще ходиш на пробни снимки в седем сутринта, за да разбереш дали ще те наемат за модел на евтино спортно облекло към някой магазин за преоценени стоки. Нареждат те в една колона с още сто човека. Накрая влизаш, искат ти картата, художественият директор я поглежда — картата, не теб, защото ти си само нещото, което се появява на парче хартия. „Съжалявам, но не е това, което ни трябва — казва. — Следващият!“ След това отиваш на друго пресяване.

— При теб така ли беше?

— Разбира се. Да не мислиш, че някой ще те хване от улицата и ще те включи в поредната рекламна кампания на Калвин Клайн за бельо!

Томи Ченг кимаше, отхапваше големи залъци от хамбургера и се чудеше дали е готов за предизвикателството.

Вниманието на Съливан бе привлечено от изсвирването на спирачки. Един очукан червен мустанг завиваше по улицата, за да се върне обратно.

— По дяволите! — Дори не усети, че го е казал на глас, докато хлапето не го попита какво има. — Джордж Фонсека! Единият от мъжете, които изнасилиха онова момиче в „Апокалипсис“.

Мустангът спря до тротоара и шофьорът изскочи от колата. Беше с големи маратонки и грозни къси гащета, които едва скриваха гениталиите му.

Съливан изчака с напрегнати мускули. Над масата им падна сянка.

— Търсих те.

— Какво искаш, Джордж?

— Искам да знам какво си въобразяваш, че правиш!

Съливан въздъхна отегчено:

— Зададоха ми няколко въпроса в кабинета на областния прокурор и аз им казах истината.

— Това не ме радва много, човече.

— Логично е — след това, което направи.

— Какво съм направил? Лъжливо копеле!

— Махай се, Джордж! Хората се обръщат.

Джордж се огледа, след това грабна един стол и се тръсна на края на масата, готов всеки момент да скочи като навита пружина.

— Слушай, Съливан, рано или късно трябваше да поговорим. — Погледът на Джордж се спря за миг върху Томи, който се беше облегнал на стената. — Все още си бесен за Ставрос. Добре. Но какво, по дяволите, искаш от мен, човече? Това не беше по моя вина, казах ти.

— Не става дума за Ставрос. Проблемът, Джордж, е, че водата от казанчето е пусната и Клаус Руфини вече е тръгнал надолу по тръбата, а ти си просто върху същото парче тоалетна хартия.

— Ясно — процеди през зъби Джордж. — Сдушил си се с оная кучка Клаудия Отеро. Готова е да си даде дясната цица, за да изрита „Мода Руфини“ от бизнеса. Тя ли ти плати за това?

Томи се надигна, сякаш готов да избяга. Съливан го докосна по лакътя.

— Забележи, Томи, как този човек буквално се пени около устата.

— Отпиши се от живите!

— Това е оригинално. — Съливан снижи тона до шепот: — Изчезвай, Джордж! Преди да съм заритал мръсния ти задник по Оушън Драйв.

Джордж скочи и столът му отхвръкна назад на тротоара.

— Опитай се, копеле извратено! Ще ти размажа красивата устичка. Никакви удари в корема. Само в хубавите зъбки.

Един от сервитьорите вече си проправяше път между масите, следван от управителя. След тях пък пристъпваше готвачът — намръщен и с много дебел врат, — като бършеше ръце в престилката си. Съливан сложи ръце на корема си и се отпусна, видял накъде отиват нещата.

Управителят хвана Фонсека за ръката и просъска в ухото му:

— Какво правиш, Джордж? Хайде, зарежи тая работа! Не понасям такива неща.

Джордж се дръпна и се надвеси над Съливан:

— Забрави за Брега, задник такъв!

— Движение! Приключил съм с бизнеса в този град.

Той наблюдаваше как Джордж пресича вбесен улицата, влиза в червената си таратайка и потегля рязко на милиметри от един камион с регистрация от Охайо. Чу се продължително изсвирване на клаксон. Пушилката постепенно се разнесе. Управителят върна стола на мястото му.

Съливан изчака, докато ръцете му се успокоят напълно, преди да посегне към сока си.

Устата на хлапето бе останала отворена.

— Не те ли е страх, че ще ти направи нещо?

Съливан безразлично вдигна рамене:

— Мога да се справя с Джордж.

Томи се наведе към него:

— Какво е Ставрос?

— Не какво, а кой. Ставрос беше един мой приятел, който се замеси с Джордж Фонсека. Сега е мъртъв.

— Сериозно! Искаш да кажеш… че Джордж го е убил?

Съливан се вгледа изпитателно в Томи Ченг.

— Не. Ставрос загина при катастрофа с мотоциклет, но беше изминал цялата фаза от кокаина до инжекциите с хероин благодарение на Джордж. Питай Катлин, тя го познаваше.

Съливан замълча за известно време.

Любопитството на Томи Ченг не се беше изчерпало.

— Коя е Клаудия Отеро? — продължи той. Беше преместил стола си по-близо и Съливан усещаше топлината, излъчваща се от тялото му.

Той отпи още една глътка от боровинковия сок и остави чашата на масата.

— Клаудия Отеро е дизайнер от Мадрид, родена в Хавана. Има бутик на Линкълн роуд. Двете с Тереза Руфини се мразят и в червата. Клаудия има талант. Тереза пуска миналогодишната колекция на Версаче на половин цена. Точно като за Южния бряг. — После добави: — Двамата с Клаудия прекарахме известно време заедно. Срещнах я при първото си пътуване до Париж, когато бях на двайсет и две.

— Ходил си с нея? — ухили се момчето.

Съливан плъзна ръка по раменете на Томи и каза тихо:

— Не съм ходил с нея. Томи. Чуках я цяла седмица и отпред, и отзад на една яхта, собственост на Нино Серути.

— Хайде бе!

— Честна дума, още сме приятели. Всъщност и ти би могъл да се запознаеш с нея. — Съливан се спря съвсем навреме, за да не спомене за партито, което Клаудия даваше в La Voile Rouge в петък. Нямаше нищо против да заведе хлапето там, но не и преди да се е подстригало и да е придобило някои елементарни обноски. — Знаеш ли какво — продължи той. — Отбий се довечера в хотел „Колъни“. Моята агенция организира парти. Безплатно шампанско, стари приятели…

Забеляза как вълнението веднага се отрази по лицето на момчето.

— Не познавам тези хора. Не мога да се изтърся просто така.

— Познаваш мен. — Съливан говореше в ухото му. — Слушай, Томи, няма значение кой си, ако познаваш, когото трябва. Вярно, това наистина е фалшиво съществуване, но като се замислиш, какъв друг живот има?

— Предполагам, че си прав. — Томи беше слисан. В този момент на Съливан му се искаше да го тупне леко по рамото.

След това се замисли над идеята да предложи на Томи първо да се отбие в апартамента му. Можеха да отидат в хотела заедно. Нямаше ли да е по-лесно? Разбира се, че щеше да се съгласи. Момчето вече се усмихваше, замислено как да впечатли всички тези известни хора.

Внезапно по врата на Съливан премина хладна тръпка, сякаш вентилационната уредба бе издухала студен въздух от ресторанта към тротоара. Дръпна се от Томи и скръсти ръце. Меланхолията се загнездваше като мокро куче на гърдите му.

— Какво трябва да направя? — попита Томи. — Дали ще ми искат карта на входа? Мога да си намеря фалшива.

Няколко секунди Съливан се взираше в него с непоносима досада.

— Знаеш ли, ти наистина трябва да се приведеш в ред. Това е отвратително. Дъвчеш с отворена уста и имаш речник на дванайсетгодишен.

— Хей! — възкликна объркано Томи.

— Да, „хей“. Защо не вземеш да се разкараш? Върви да си играеш с твоя „Кодак“.

В следващия миг момчето скочи от масата.

— Майната ти, човече! Ти си луд!

Съливан го наблюдаваше през тълпата пешеходци по тротоара: дългата му черна коса блестеше върху голите рамене и се тръскаше при всяка стъпка. Хубави рамене… Много жалко.

Забеляза, че от съседната маса някакъв мъж го наблюдава иззад слънчевите си очила с блестящи сребърни рамки.

Съливан прикова студен поглед в тях в продължение на минута. След това обърна стола си, затвори очи и подложи лицето си на слънчевите лъчи.