Барбара Паркър
Кръвни връзки (12)

11.

Пресконференцията по повод „Щатът срещу Руфини, Ламонт и Фонсека“ започна малко преди обяд, тъкмо навреме, за да бъде отразена в обедните новини и излъчена отново във вечерните емисии. Сам Хейгън бе застанал зад цял сноп микрофони, осветен от прожекторите, с националното знаме на Съединените щати зад гърба си. Той обходи с поглед залата и отрече обвиненията в сексуално насилие да са били отправени по политически причини. Или пък това да е част от някакъв план за спиране на проекта „Гранд Кариб“. Извършено е престъпление — и обвиняемите ще бъдат изправени прел съда. Сам бе застанал заедно с още двама областни помощник-прокурори, които бе избрал за прокурорския екип: една жена от отдела за сексуални престъпления и Джо Макгий от „Углавни престъпления“.

Вътрешните хора от канцеларията на областния прокурор знаеха какво става. Едуард Мора можеше да напусне. Когото и да посочеше за свой временен заместник, наесен Сам Хейгън щеше да направи всичко възможно да заеме поста областен прокурор. Борбата започваше сега, пред обективите на тези камери.

— Мистър Хейгън, момичето е на седемнайсет години. Има ли някакви основания да се смята, че обвиняемите са го съзнавали? Представяла ли се е като по-голяма? — Местен телевизионен репортер от първия ред се беше изправил, за да може да влезе в кадър.

Сам веднага долови подтекста: Що за момиче е това?

— Не знам какво са мислели — отвърна той. — Има ли някакво значение дали изглежда на петнайсет или на двадесет и пет? — Сам изчака малко, за да подчертае следващата си мисъл: — Никой не заслужава да бъде жертва на такова жестоко насилие.

— Какво можете да ни кажете за нея?

— Ами, първо, възхитен съм от смелостта й. Тя желае да свидетелства срещу хора, които могат да окажат силно влияние върху кариерата й. Младата дама е от нашата област. Работила е като модел близо година и се надява да плати таксата си за колеж. Това е всичко, което съм подготвен да ви кажа на този етап.

Законът във Флорида забраняваше публикуване на името. Сам наричаше Али Дънкан жертвата или младата дама. Не искаше в пресата да се появяват подробност от живота й — поне засега, — макар че рано или късно медиите щяха да изкарат всичко наяве.

Един репортер от „Маями Херълд“ попита за доказателствата и Сам направи кратък преглед, като се опитваше да говори колкото е възможно по общо, без да назовава имена на свидетели.

За историята бе споменато по националните новини предния ден, но само под формата на съобщение от десет секунди по NBC. Актьорът Маркус Ламонт, заедно с още двама мъже, бил арестуван по обвинение в сексуално насилие над едно момиче — модел в някакъв нощен клуб на Маями Бийч. От забавните вечерни новини бяха помолили Сам за интервю, но той беше отказал да говори с тях. Клаус Руфини бе споменат само като съучастник, а за Джордж Фонсека въобще не стана дума.

Самият областен прокурор отсъстваше. Беше отишъл на събрание на Американо-карибската асоциация заради собствените си политически цели. Искаше да увери местните имигранти, че ще им осигури един наистина щастлив живот, в замяна, на което те да не осуетят шансовете му за Вашингтон.

— Как е влязло момичето в „Апокалипсис“, след като е на седемнайсет години? — попита някой.

— Било е вкарано от някой от управата — отвърна Сам. — Повечето клубове държат стриктно на това, но има няколко, които ни създават проблеми. — Той огледа прокурорския си екип и продължи: — Говорили сме с шефа Мейзик от полицейското управление на Маями Бийч за съвместни действия при откриването и наказването на онези собственици и управители, които не следят кой влиза или пък разрешават употребата или продажбата на наркотици. Обикновено това става в стаите за отдих или в така наречените VIP румс^[1]. Държа да подчертая, че това не е осъждане на нощния живот в Маями Бийч като цяло. Повечето от клубовете и ресторантите са чудесни места за разтоварване и общуване.

След като още няколко репортери зададоха въпросите си, Сам вдигна ръка:

— Знаете ли, това, което ме тревожи като прокурор и гражданин на окръг Дейд, е, че понякога се налага да оправдаваме неща, които в други окръзи и щатове не биха минали така безнаказано, тъй като прекалено много разчитаме на доларите на туристите. Сякаш започва да се налага мнението, че хората с много пари трябва да бъдат оправдавани. Това рефлектира най-силно върху младите хора.

След още няколко въпроса Сам погледна часовника си, извини се, че трябва да се съкрати част от времето и благодари на всички за присъствието.

За да избегне задръстените кабини на асансьорите по време на обедната почивка, Сам тръгна към партера по стълбите заедно с Джо Макгий и Лидия Ернандес. Лидия — от „Сексуални насилия“ — беше дребна млада жена с накъдрена руса коса. Докато слизаха, тя каза, че утре сутринта пред адвокатите на обвиняемите ще бъде поискано официално да се вземат кръвни проби.

— Добре — каза Джо Макгий. — Но дали ще имаме достатъчно време? Адвокатът на Фонсека каза, че ще иска да се съкрати срокът до процеса.

Когато Джо посегна към дръжката на тежката метална врата, Сам го помоли да изчака за секунда.

— Тази сутрин по телефона ми се обади Норман Сингълтъри. Каза, че Маркус вече не е толкова сигурен дали изобщо иска да се защитава.

— О, боже! — изпъшка Макгий. — Ние направо му сваляме звезди. Какво повече иска?

— Оправдателна присъда — отвърна Сам. — Не е съгласен на нищо друго. Ако го изпуснем като свидетел, някой друг може да го използва.

— Клаус Руфини — продума замислено Макгий.

— Може би.

— Кучият му син! — обади се Лидия. — Толкова ли ни е необходим Ламонт?

— Би било чудесно, ако свидетелите не ни зарежат — обади се Макгий.

— Да видим какво ще стане до първото призоваване — каза Сам. — След това ще говоря отново с Норман. Ще го заплашим с тежка присъда. Това може да промени решението на Ламонт. Или ще му осигурим съдебен имунитет и ще го принудим да свидетелства. Започваме тежка гонка, момчета и момичета.

Сам отвори вратата и тримата влязоха в коридора. След това минаха през задния вход на сградата, примижавайки от силната светлина. Вятърът извиваше върховете на дърветата и носеше хартиени боклуци по паркинга.

Джо Макгий се усмихна:

— Малко ми е жал за Маркус.

— Защо, за бога? — попита троснато Лидия.

— Ами медиите не му отделят достатъчно внимание. Сигурно вика: „Хей, искате да кажете, че не съм достатъчно голям за цялата телевизионна мрежа? Някой не иска ли да ме сложи на корицата на «Нешънъл Инкуайър»?“ — Макгий погледна към сградата на съда. — Сам, ще дойдеш ли да пием кафе?

— Не, вървете двамата, аз имам среща.

Сребристата хонда на Сам бе паркирана встрани от общия паркинг. Когато приближи, забеляза, че белокос мъж в тъмнокафяво спортно яке и плетена блуза се е надвесил над бронята. Дейл Финли! Сам не го беше виждал, откак бе казал на Бийки да го отстрани от екипа по разследването на случая „Дънкан“.

Финли се приближи с неравната си походка.

— Мен ли чакаш? — Сам извади ключовете от джоба на панталоните си.

— Хванах пресконференцията по телевизията — отвърна Финли. — Всички тези примери за подрастващото ни поколение… Много внушително беше.

Сам отвори вратата на автомобила.

— Извинявай, закъснявам за среща.

— С Джийн Рябин — усмихна се Финли и белегът на устната му побеля. — Питах секретарката ти.

— Какво искаш, Финли?

— Да престанеш с това преследване. — Рядката, ниско подстригана коса на Финли проблясваше. — Детектив Рябин — както ми бе дадено да разбера — прави разследване около Мартин Кас. Защо? Замислих се върху това. После си спомних, че господин Кас е съдружник на един бизнесмен от Италия, в момента жител на Маями Бийч. И че господин Кас бил чут да споменава, че лично помолил Хал Делуча — кмета на града — да убеди областния прокурор на Дейд да не завежда някакво дело за сексуално насилие, в което бил замесен същият този италиански бизнесмен. — Бледите очи на Финли, които следяха движението на хората по паркинга, сега се заковаха в Сам. — Знам какво си мислиш — продължи той. — Грешиш, но няма да споря с теб. Все пак помисли върху това. Ако провалиш кандидатурата му, той ще остане тук и няма да можеш да го победиш при гласуването наесен — не и в Дейд, amigo^[2].

— Махай ми се от очите, Финли — рече Сам.

— Очертава се интересен процес — каза Дейл. Той наблюдаваше как Сам си съблича сакото и го слага на закачалката зад предната седалка. — Главният прокурор задава въпроси на свидетелката, след това защитата пита свидетелката дали някога е била любовница на прокурора.

Докато Сам асимилираше думите на Дейл Финли, усети как го залива вълна от гняв и му причернява. Обърна се бавно и с огромно усилие се въздържа да не сграбчи Финли за реверите.

— Няма защо да се тревожиш, че някой може да се рови из минали неща. — Финли сви леко рамене: — Докато се разбираме.

Той се обърна и закуцука през паркинга към Областната прокуратура. Краищата на сако то му се надигаха от вятъра.

 

 

Докато чакаше Рябин, Сам бе застанал пред следственото отделение и гледаше надолу към облицованото с мраморни плочки фоайе на партера.

Вратата зад него се отвори, появи се Юджин Рябин в чиста бяла риза с френски маншети. Кобурът и полицейската му значка бяха на колана му. Той натисна копчето на асансьора.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза Рябин, произнасяйки „чякаш“ с мекия си акцент. — Разпитваме едно момиче, което казва, че мъжът, с когото се запознала предишната вечер — някакъв студент от Холандия, — я пребил. — Той сви рамене: — И туристите не си поплюват.

Качиха се на асансьора към фоайето.

— Току-що се натъкнах на Дейл Финли — рече Сам. — Знае, че се интересуваш от Марти Кас.

— Там, откъдето идвам — отвърна Рябин, — има много като Дейл Финли в полицията. Сигурно използва клещи за обработване тестисите на обвиняемите. Какво ти каза?

— Предполага, че искам да натопя Еди Мора и ме предупреди, че е по-добре да се откажа. Нека Еди заминел за Вашингтон и тогава съм щял да бъда избран през ноември.

— Мислиш ли, че Еди го е изпратил при теб?

— Не знам — отвърна Сам. — Не е в стила на Еди. Финли има причини да играе сам. Ако Еди влезе в голямата политика, Финли отново ще се включи в играта. Може да забрави мръсната работа, която сме му давали: да прибира свидетелите, да измъква показания, да изпълнява съдебните решения… Сигурно е престанал да работи за ЦРУ още преди кубинците да му строшат краката.

Зад автоматичните стъклени врати се откриваше дълга алея към улицата. По бетонните пейки под дърветата между полицейското управление и кметството бяха насядали или налягали всякакви безделници. Но ставаше все по-горещо и сега редиците им бяха оредели. Скоро слънцето щеше да размекне асфалта, да изпари локвите и Маями Бийч щеше да притихне, изнемощял в жегата. Сам си разхлаби вратовръзката, беше оставил сакото си в колата.

— Между другото Финли ми каза, че греша — обърна се той към Рябин. — Еди не би извършил политическо самоубийство заради това дело. Което означава, че иска делото да бъде претупано поради причините, които ми изтъкна: момичето лъже, свидетелите се елиминират взаимно и парите ни за процеса ще отидат на вятъра.

Рябин повдигна гъстите си вежди:

— Ти вярваш ли му?

— Бих му повярвал, ако не беше начинът, по който е постъпил с Али Дънкан. Опитал се е да я накара да се откаже, Джин. Минути преди да влезе при мен да разговаряме. Финли се е опитал да я сплаши.

Рябин повървя мълчаливо известно време. Той стигаше едва до рамото на Сам.

— Защо Еди Мора ти възложи този случай? — попита Рябин. — Това ми е най-любопитно.

Сам наблюдаваше една мулатка, докато излизаше от магазина на отсрещната страна на улицата, дърпайки малчугана си за ръка. Беше с изрусена коса, без сутиен, с мръсна бяла фланелка, стегната в кръста. Достатъчно забележимо залиташе, за да разбере, че е пияна.

— Каквито и да са причините, Еди искаше да се отърве от това дело. Мислеше, че просто ще поема формалностите и че няма да имам нищо против решението му да не се стига до процес. И че не бих искал да се ровя в живота на Южния бряг.

— Заради Матю.

— И защото пожелах поста на Еди. Наречи го подкуп, ако искаш, сега ми изглежда точно така. Еди каза, че ще ми бъде задължен. — Рябин го погледна. — А аз бях амбициозен, дори не попитах за какво точно става дума.

Изчакаха на ъгъла да преминат колите. Вашингтон авеню имаше по две ленти във всяка посока и ивица за паркиране до тротоарите. В тясната затревена площ между тях се издигаха няколко палми. За няколко години Сам стана свидетел как съседните магазини си отиват един по един: старата бръснарница бе сменена от шикозен фризьорски салон; на мястото на закусвалнята имаше ресторант, където най-евтиното блюдо струваше двайсет долара. Високите наеми смазваха старите заведения и на тяхното място изникваше верига от модерни — грозни, но функционални и печеливши с фалшивия си блясък.

— Имам един въпрос — обади се Рябин.

Автомобилният поток прекъсна и двамата пресякоха по пешеходната пътека.

— И какъв е той? — попита Сам, когато стигнаха до другия тротоар.

— Какво използва Дейл Финли, за да привлече вниманието ти?

— Знае за мен и Катлин.

Завиха на север.

— Кой му е казал?

— Не знам, Джин. Души наоколо.

— Това ли е другата причина да поемеш делото? Заради Катлин?

— Господи, не! Прочетох полицейския доклад едва след като вече бях казал на Еди, че съм съгласен да поема случая.

В очите на Рябин се прочете вина.

— Аз я разпитах в Центъра за възстановяване от сексуални насилия, където бе закарала госпожица Дънкан. Извинявай, трябваше да ти се обадя.

— Няма значение — махна с ръка Сам.

— Понякога я виждам да се разхожда с фотоапарата си. Поздравявам я и тя ме поздравява. — Рябин замълча и попита: — Не си казвал на Дина, нали?

— Не, двете се запознаха, когато още работех в офиса на Франк Толин и не исках да й разкривам нашата връзка. А и още не съм. Преживя много тежко смъртта на Матю. Представям си как ще се чувства дъщеря ми, когато някое хлапе, което го е прочело във вестника, й каже. — Сам се засмя горчиво: — Катлин също не е казвала на Франк. А сега Дина се консултира с него дали може да възбуди процес за съзнателно причинена смърт. Всичко това открива чудесни възможности да се натрие носът на някого.

Рябин кимна.

— И какво ще направи Дейл Финли?

— Нищо, ако оставя Еди Мора на мира.

— Ще го оставиш ли?

— Това би било най-разумното.

Повървяха известно време мълчаливо. Бяха решили да отидат в един бар през няколко преки, където сервираха сандвичи.

— Е? — каза Рябин. — Какво ще правиш оттук нататък? Ще оставиш ли Еди Мора да отиде във Вашингтон и да оправя престъпността на Америка вместо нас? Може би ще поработи в Белия дом, както той си знае, през следващите осем години?

— Честно казано, пет пари не давам!

Рябин пое дълбоко дъх, допирайки изпънатата си на гърдите риза.

— Трябва да се попечеш малко на Брега, Сам. Да направиш тен, да се отпуснеш.

— Ти май наистина си влюбен в това място?

— Вярно е. Като четеш вестниците, ти се струва, че Маями е по-зле и от Южен Бронкс. Но погледни: слънце, синьо небе, прекрасни млади хора… — Рябин кимна към трите момичета, които минаха покрай тях на ролкови кънки, с дълги, позлатени от загара крака и малки раници на гърбовете.

Синьо небе и слънце. Достатъчно, за да те заслепи, помисли си Сам. Палми, гола плът и един безкраен ослепителен блясък. Да поемеш по магистралата, да се изкачиш до апартамента на Катлин Дорн, да чуваш летния шум навън под прозореца от леглото й, да повярваш, че нещата могат да бъдат толкова прости.

— Още ли те интересува Мартин Кас?

— Разбира се. Кажи какво научи за него.

— Трийсет и шест годишен, роден в Куинс, баща — тромпетист във „Вечерно шоу“ с Джак Паар. Приет в колеж, но не го е завършил. Лиценз за дилър на недвижими имоти към „Тропик Риълти — Инвестмънтс“ Казват, че преди три месеца извършил някаква продажба на държавен имот. Оженил се е преди една година за германка, казва се Ута Ернст, но в момента не живее с нея. БМВ-то му, купено на старо, му е отнето миналия месец и сега е превишил кредита си в Първа обединена банка.

Сам го погледна.

— Много добре.

— Беше посредник при сделката със сградата, където живее Катлин — продължи Рябин. — Апартаментите „Инглъндър“ — Франк Толин ги купи от Ана, спомняш ли си?

Ана беше съпругата на Рябин. Преди четири години „Инглъндър“ беше нейна собственост. Беше наследила апартаментите от сестра си Ривка, която бе загинала при пожара на сградата. Още една трагедия с жените, които Рябин бе извел от Съветския съюз.

Рябин подозираше, че става дума за палеж, но без мотиви и заподозрени случаят постепенно се забрави. Франк Толин бе вложил доста пари там и по времето, когато Сам напусна офиса му, той продължаваше да се оплаква, че е допуснал голяма грешка. Лош късмет, казваше той, работа на призраци.

— Мартин Кас е координатор в административното ръководство на Маями Бийч — работата не е платена, но се създават много полезни контакти — продължи Рябин. — Познава градските съветници, кмета, шефовете на отделите. Преструва се, че има пари. Сега се опитва да стане съдружник на Клаус Руфини.

Той замълча, за да заобиколи някакъв човек, който крещеше през отворената врата на един магазин за сувенири с изложени двусмислени картички и фланелки на витрината. Косата му беше разчорлена и панталоните му се бяха смъкнали толкова ниско, че половината от ризата му беше излязла навън. В ръцете си държеше Библия с позлатени краища.

— Какво сложно има в това, приятели? Мъжът е създаден за жената, жената е създадена за мъжа. Толкова е просто, пише го в Библията. Мъжът за жената, жената за мъжа. Толкова ли е трудно да се проумее?

От магазина излезе мускулест мъжага с бръсната глава, беше с тежки работни ботуши и стегнати къси панталони от дънков плат, сцепени по краищата. Отключи велосипеда си и пое сред уличното движение.

— Ама че странен цирк — измърмори Сам.

— Знаеш ли, Сам, в този град, ако се правиш на важен и даже на малко глупав, но го правиш артистично, носиш подходящи дрехи и имаш хубав тен — хората ще ти повярват.

Сам си спомни смътно Марти Кас отпреди четири години: постоянната усмивка, веселата малка опашчица на косата, коприненото спортно яке.

— Както чувам — каза Сам, — „Гранд Кариб“ на Руфини е неговото предизвикателство към Дисни Уърлд.

— Да, нещо като остров в Карибско море — усмихна се Рябин. — Ходих в търговския им офис, който вече е построен. Казаха ми, че тук е започнало да става прекалено европейско. „Гранд Кариб“ ще бъде в стила на истинското Маями. Ще има автобуси от и до търговските алеи, корабчета за разходки по море и „Орландо“. И, разбира се, зала за казино, която рано или късно съветниците ще одобрят.

Стигнаха до мястото, където щяха да обядват.

— Руфини трябва да се е побъркал — каза Сам.

В очите на Рябин проблесна весело пламъче.

— Не! Клаус Руфини разбира много добре американската култура.

Влязоха в „Пого“ — мрачно приземно заведение с дървена ламперия, прашни прозорци и избелели цветни снимки на някогашните игри с делфини в Маями. Тук човек все още можеше да си поръча студен обяд за по-малко от два долара. В момента цивилните ченгета, които често идваха тук да хапнат, се бяха върнали по дежурствата си. Елегантна чернокожа жена, загърната с прозрачна индианска риза над банския, седеше на един от високите столове на бара и говореше по мобифона си на някакъв език, който Сам не можа да определи. На лявата й гърда бе татуирана малка светкавица.

Седнаха на една маса в дъното и си поръчаха сандвичи. Сервитьорката им донесе напитките — леден чай и бира. Вентилационната система бръмчеше монотонно в стената.

— Не бързай да предприемаш нещо. Комисията ще отхвърли „Гранд Кариб“. — Рябин извади цигара. Пламъчето от златната му запалка освети изсечените черти на лицето му.

Сам надигна бирата си:

— Наздраве! — Затвори очи и отпи няколко големи глътки, след това остави чашата на дървената маса. — Едуард Хосе Мора е следвал право в Харвард — каза той. — Това знаеше ли го?

— Не. — Цигареният дим беше обвил лицето на Рябин.

— Еди беше почти пълен отличник. — Сам протегна крака. — Аз бях някъде по средата на списъка на Флоридския университет, който между другото не е лошо училище.

Рябин отпи от ледения чай.

— Бил е чиновник във Върховния съд на Съединените щати и е взел жена, чийто баща притежава половината от захарните плантации в Куба.

— Така ли?

— И Едуард Мора, който е научил испански от Берлиц и който е толкова префърцунен, че си купува тоалетната хартия от „Брукс Брадърс“, би бил доволен да види Клаус Руфини в затвора. Така би си помислил човек.

— Така би си помислил — повтори замислено Рябин, продължавайки да пуши цигарата.

— Човек също така се чуди защо Еди Мора поддържа връзка с хора от подземния свят като Дейл Финли.

Рябин пушеше, наблюдавайки известно време Сам Хейгън. Накрая се усмихна широко и откри дупката между предните си зъби:

— Прости ми, помислих си, че ще зарежеш всичко това.

Сам отпи от бирата си.

— И аз така си бях помислил.