Барбара Паркър
Кръвни връзки (27)

26.

В сряда сутринта Сам отиде с колата до полицейското управление на Маями Бийч, за да се види с Джин Рябин. Завари го да разговаря по телефона с някаква жена, на която й бяха отмъкнали златната верижка от врата, докато подремвала край басейна на хотела. Едновременно с това Рябин ровеше с пластмасова виличка в парче шоколадов сладкиш.

Когато Сам придърпа стол насреща му, той плъзна към него няколко листа хартия: първите резултати от съдебномедицинската експертиза за Джордж Фонсека. Сам седна и си сложи очилата. Най-отгоре беше балистичната експертиза.

От стомаха и бедрото на Фонсека бяха извадени късчета от 45-калиброви куховърхи куршуми, а други парченца бяха открити във вратата откъм мястото на шофьора и по пода на колата. Куршум бе изваден и от седалката. Съвпадаха с парчетата, намерени в гърдите и главата на Чарли Съливан. И на двете местопрестъпления не бяха открити гилзи, но куршумите бяха идентифицирани като 12-грамови куховърхи „Ремингтън“. Според предназначението си тези тежки и повратливи куршуми бяха проникнали бързо вътре, а след това се бяха пръснали в тялото на жертвата.

Сам прелисти подробното описание от криминалистите. След преместването на мустанга в полицейския гараж те се бяха поровили сред отпадъците, бутилките и кутиите от бира и бяха открили останки от полиестер и плътна винилова материя — от тези, които се използват за пътни и ученически чанти. Някои от парченцата пластмаса бяха частично разтопени.

В петък Сам бе разговарял с доктор Дейвид Корсо от съдебномедицинския отдел. Той му каза, че е извадил няколко късчета черна пластмаса и полиестерни власинки от дупката в бедрото на Фонсека. На Сам му се струваше, че е много вероятно убиецът да е стрелял през някаква торбичка. При разкъсването част от разтопената пластмаса бе проникнала в раната заедно с частици от нещо, което стрелецът е използвал, за да заглуши звука — вероятно малка възглавничка, пълна с полиестерни изрезки. Ако цевта е била плътно обвита с мека материя, например хавлиена кърпа, това е могло да спре движението на затвора. Торбичката обясняваше също и липсата на гилзи на местопрестъплението. При нормална стрелба те изскачат от патронника при движението на затвора назад.

Аутопсията не даваше окончателни изводи за височината на стрелеца. Траекторията на първия куршум сочеше леко нагоре, но Съливан беше висок метър и осемдесет.

В момента Рябин обясняваше на обраната жертва от другия край на линията, че трябва да дойде в полицията, да подаде оплакване и да разгледа някои снимки. Той лично щял да се погрижи. После се усмихна над телефонната слушалка, поблагодари и каза, че често забелязват акцента му. Не, не е от Франция, от Украйна е. На Черно море. Да, много романтично.

Корковата дъска за съобщения в кабинета му беше претрупана с бележки, графици, полицейски картони, моментни снимки на заподозрени, снимки на внуците му и картички от Одеса. Под една рисунка на електрически стол бе написано: „Добре въздадената справедливост е похвална справедливост“. В другия край на стаята един от детективите пишеше на компютъра, а партньорът на Рябин — Нестор Лопес, говореше по телефона на испански.

През отворената врата се виждаше униформен сержант, седнал върху бюрото пред арестантските килии. Краката му леко се поклащаха. Сам не можеше да види човека, с когото разговаря.

— Не можеш да продължаваш с тия тъпотии. Няма вечно да си на шестнайсет. Почакай да идеш в Рейфорд. Там има едни типове, които на драго сърце ще се заемат с теб. В щатския ли искаш да отидеш, Марио?… Сигурен ли си?

Рябин най-после затвори. Погледна към малката чинийка с шоколадов сладкиш.

— Започнал е да се разваля. Някой го е забравил миналата седмица в хладилника. Вкъщи за закуска ям само грейпфрути и препечени филийки. — Усмивката раздвижи торбичките под очите му. — Ана ни е поставила и двамата на диета. Виж какви работи стават, когато човек води жена си да разглежда модни бутици.

— Голям пропуск от твоя страна, Джин, че не си й купил рокля.

Рябин кимна и преглътна още една хапка.

— Нямаше да изпитвам угризения, че го ям, ако беше по-запазен. — Заби виличката в остатъка от сладкиша и го хвърли в кошчето за боклук. После изтръска една кафява трошица от безупречно чистата си риза.

Сам посочи полицейските доклади.

— Изглежда, убиецът на Фонсека е използвал възглавничка за заглушаване.

— Вероятно. В лабораторията ще направят анализ. Може би ще успеят да ни кажат каква е била възглавничката. Някоя открадната от самолет на „Ал Италия“ при полета от Милано! Може пък да извадим късмет.

Нестор Лопес се приближи и се облегна на бюрото.

— Всичко може да се използва за заглушаване. Вестник, маслен филтър, даже грейпфрути. Веднъж намерих на пода до тялото грейпфрут. Целият бе размазан, сокът му изтекъл. После забелязах барутния нагар.

Рябин потупа по джоба за цигарите си — по навик, в сградата беше забранено да се пуши.

— Ами какво стана с резултатите от мястото, където бе застрелян Съливан? Знам, че Корсо откри онези зелени власинки от плат по задната част на главата. Открихте ли някаква пластмаса в пясъка? — запита Сам.

Лопес поклати глава:

— Не се сетихме. А сега вече… Божичко, що народ е минал за две седмици оттам. Убиецът може и да е стрелял през торбичка, но не знаем.

— Сам, ела с мен. Имам нужда от цигара. — Рябин се изправи.

Не му беше за цигарата, просто искаше да се уединят.

Миналия петък Рябин завел Ана да вечерят на Линкълн роуд. За рождения й ден естествено, но и за да посетят бутика на Клаудия Отеро. Ана, отначало смаяна, че мъжът й иска да я води в толкова скъп магазин, се съгласила да влязат, след като й обяснил намеренията си. Говорели си на руски и се престрували, че се възхищават от моделите, докато управителката на магазина — млада жена с късо подстригана коса — смъркала кокаин с приятелчетата си в задната част. Когато Рябин учтиво я повикал настрана и я помолил да му отговори на няколко въпроса, тя недотам учтиво му отказала, защото било повече от очевидно, че тези тантурести хорица на средна възраст само зяпат и просто ще й загубят времето. Тогава Рябин се усмихнал, извадил значката си и й казал, че е арестувана за притежаване на наркотици. В участъка тя станала по-сговорчива.

— Не говоря добре испански, но Лопес го бива — продължи Рябин. — Няма да ми повярваш, Сам, но той е наистина голям талант. В шест сутринта в понеделник двамата се обадихме в Испания. После във Франция. Обиколих цялата сграда и открих хора, които говорят френски и немски. Телефонните сметки ще бъдат астрономически. Във всеки случай централата на фирмата „Отеро“ се намира в Мадрид. В момента подготвям писмен доклад, който по-късно можеш да прочетеш. Но сега ще ти кажа основното. Семейството на Клаудия Отеро напуска Куба през 1961-а и заминава за Испания. През 1968-а се преместват в Ню Йорк и получават американско гражданство, но Клаудия остава в Европа. Учи изкуствознание. За кратко работи като модел, след това се жени за богат мъж, после за друг и започва да се занимава с моден дизайн. Преди десет години открива магазин в Париж, след това в Мадрид, после в Ница и така нататък. В момента има четиридесет и шест магазина в Европа, Северна и Южна Америка, повечето в курортни селища. В Япония има три. И един съвсем нов — в Куба, но отварянето му се е отложило.

— В Куба? — Сам сключи ръце над главата си и се протегна. — Защо е било отложено?

— Казват, че заради бюрократични проблеми с кубинското правителство — лукаво се усмихна Рябин.

— В Хавана има много туристи, нали? С много пари?

— О, да! Много европейци, много от източноевропейските страни, англичани и канадци. Но не и американци, разбира се, тъй като нашият Държавен департамент не ни позволява да пътуваме до Куба. Някои получават разрешение: членове на разделени семейства, журналисти и от този род, но ние с Ана трябваше да минем през Ямайка.

— Какво си правил с Ана в Куба?

— Порадвахме се на плажа и нощния живот. Отидохме, защото държавата не разрешава. — Кръглото му лице грейна в усмивка. — Сега съм американски гражданин. Сам, но ако исках да ме ограничават къде да пътувам, изобщо нямаше да напускам Съветския съюз.

— Да не си видял Амалия Мора да танцува в бар „Тропикана“?

Рябин се разсмя:

— Не, но тя се е срещнала с Клаудия Отеро миналия октомври в едно съседно курортно градче, където отсядат богати испанци. Там, по стечение на обстоятелствата, ще се намира магазинът на Клаудия, когато го отворят.

— Общността на кубинските емигранти няма да е очарована от Амалия Мора, ако разбере.

— А американското правителство няма да одобри, че Амалия Мора помага на сестра си да открие магазин в Куба. — После добави унило: — Убеден съм, но нямам доказателства.

Сам изпита нужда да стане от стола и да се поразтъпче из кабинета. Мислеше за онова, което му бе казала Катлин Дорн за света на модния бизнес. Колко е затворен и недостъпен!

— Клаус Руфини може да е знаел за Клаудия и Амалия, понеже се движи в същия кръг — каза на глас. — И жена му Тереза е моден дизайнер.

— И на мен ми мина такава мисъл — кимна Рябин.

— Но защо няма нищо в новините? Тази сутрин Руфини беше на предварителното дело. Вече можеше да е проговорил.

— Може би е твърде късно. Ти решаваш да заведеш дело, а Еди не може да те спре. Нещата излизат от контрола му. Ако сега Руфини проговори, Еди може да утежни положението му: ако не в съда, то чрез политическите си приятели. Руфини може да бъде депортиран. Така че ситуацията е патова.

— Само в случай че няма дело — отвърна Сам. — И Руфини е на ход. Съливан е мъртъв. Джордж е мъртъв. Свидетелите ми са уплашени и хич не ги виня.

Рябин продължи да седи със сключени върху корема си пръсти. Погледът му се спря върху Сам.

— Когато областният прокурор се върне, мисля, че трябва да поговориш с него. Кажи му, че полицията в Маями Бийч иска да го разпита във връзка със смъртта на Чарли Съливан и Джордж Фонсека. И двамата бяха готови да дадат свидетелски показания по дело, което той не желаеше да се завежда. Попитай за Дейл Финли, шефа на следствения му отдел, който е бивш агент на ЦРУ в Куба и който се е опитал да убеди Али Дънкан да не говори с теб. Питай за посещението на жена му в Куба и за финансовите й интереси във фирмата „Отеро“. Попитай го дали Амалия е убедила сестра си — Клаудия, да не отваря бутика си край Хавана, защото може да съсипе политическото бъдеще на Еди Мора.

Сам се изсмя:

— Искаш да се пенсионираш преждевременно ли, Джин?

— Не, имам две неразкрити убийства.

— Значи просто си вършиш работата. Шефът ти знае ли за това?

— Още не. Никой, освен теб и мен не знае. Когато ти кажеш да говоря с шефа, тогава ще му съобщя.

Сам продължи да се взира в Рябин и разбра какво искаше да направи той. Оставяше на Сам да реши дали информацията изобщо трябва да стигне до шефа Мейзик. Подаваше му сведенията за жената на Еди Мора, за да ги използва или не — както реши. Да изправи областния прокурор до стената или да го пусне да се измъкне.

Когато Еди Мора получи назначението, кариерата на Сам — целият му живот — бе погребана. Беше изиграл ролята на добрия войник, който безропотно се бе подчинил. А в случая с Али Дънкан откровено го бяха използвали. Когато на Еди Мора му бе потрябвал човек да поеме мръсотията вместо него, той се беше сетил за Сам Хейгън. Сам — попаднал в капана на собствените си амбиции.

 

 

На верандата на жилищния блок „Инглъндър“ старецът пак седеше на един от столовете под сянката. Пърлстейн, онзи с оцветената с мастило ръка. Скрипторът. Днес не хранеше птиците, просто зяпаше към улицата. Видя как Сам премина през металната врата и пое по алеята към сградата.

— Здравейте. Това е моят приятел, който някога бил евреин. Катлин я няма. Изнесе се.

Сам спря и вдигна поглед към прозорците й. Зелените растения ги нямаше. Стъклата бяха останали голи и отразяваха само дърветата и небето.

— Къде отиде?

— Замина за Ню Йорк.

— Толкова бързо?

— В събота си събра багажа. В неделя пристигна един пикал с нейни приятели, за да вземат нещата й. И ние с жена ми може да се преместим. Този блок ще го превърнат в луксозен комплекс, ще вдигнат наемите. Купили го йорданците, как ви се струва? Араби. В Маями Бийч — араби!

— Остави ли ви някакъв адрес? Телефонен номер? — Пърлстейн поклати глава. — Трябва да ви е казала къде отива — настоя Сам. — Много е важно да я открия. — Изкачи се по стъпалата.

На прозореца зад Пърлстейн се появи жена, която надничаше през стъклото. Очите й бяха вперени в Сам.

— Хари, обядът ти е готов, идвай! — Седеше в дълбоко издуто кресло, а на облегалката му се беше излегнала котка и облизваше лапички.

Пърлстейн вдигна бастуна си.

— Трябва да вървя, извинете ме.

Сам се приближи до прозореца.

— Това е котката на Катлин.

— Не — отвърна госпожа Пърлстейн. — Тази е наша. — После прогони животното от креслото.

Той пристъпи към Пърлстейн.

— Вие знаете къде е отишла.

— Хари! — Гласът на жената потрепери. — Идвай веднага, обядът ти ще изстине.

Сам видя, че жената се страхува от него; за нея той бе натрапник, дошъл да разбива врати и да заплашва безпомощните хора. Извади картата от портфейла си и я обърна към прозореца.

— Всичко е наред, госпожо Пърлстейн. Името ми е Сам Хейгън. Аз съм служител в Областната прокуратура. Катлин Дорн е свидетел по едно от делата ми и трябва да разговарям с нея.

— Вчера идва един друг мъж от вашата служба и на него казахме същото. Не знаем къде се намира.

— Какъв мъж?

— Не толкова млад. И не беше с костюм като вас.

— Белокос? Накуцващ? Как се казваше?

— Не си спомням името, но наистина куцаше. Казахме му, че не знаем къде е тя. Хари, влизай вътре!

— Само минутка — помаха с ръка към прозореца той. — В момента говоря с господин Хейгън. — С мъка се изправи от стола и тръгна към другия край на верандата. Един присмехулник изпърха с криле и кацна на червения хибискус.

Ръката, която улови китката на Сам, беше изненадващо силна.

— Мисля, че напусна заради приятеля си — изрече тихо Пърлстейн. — Той се навърташе насам и й създаваше неприятности.

— Какво искате да кажете?

— Притесняваше я. Телефонни обаждания, писма. Идваше тук, наблюдаваше. Видях го, като беше паркирал ей там, на пресечката. Миналата седмица идва и той. Пита ме къде е отишла, с кого е. Не се тревожете, не му казах, че сте идвали. Никога не съм харесвал този човек. Предупредих я: „Тоя тип не е за теб“, но… жени! Надявам се, че не се е върнала при него.

Сам сведе поглед към лицето на Пърлстейн.

— Къде отиде?

— Съжалявам. Катлин ни накара да обещаем, че няма да казваме. Ето какво ще направя. Ще й се обадя и тя може да се свърже с вас. Става ли?

Сам сви рамене:

— Аз съм приятел, господин Пърлстейн.

От прозореца жена му отново извика:

— Хари!

 

 

Рафаел Сото живееше на третия етаж в една сграда на Пайн Трий Драйв. Отвори вратата колкото да може да говори. Зад него Сам забеляза евтини мебели, разноцветни възглавнички и лампи. Чуваше се музика — някакъв суинг от четиридесетте.

Той показа картата си.

— Аз съм Сам Хейгън.

— Знам кой сте.

В коридора се разнесе миризма на свинско и чесън. Някакъв латиноамериканец, почти на годините на Сото, показа глава иззад ъгъла към кухнята.

— Rafael? Quien es?^[1]

— Nada. Un abogado del fiscal.^[2]

— Дойдох да се видя с Катлин Дорн.

— Катлин не е тук.

 

 

— А къде е, господин Сото?

— На път за Ню Йорк. Ще ми се обади, като пристигне, за да ми каже адреса си. Предполагам, че ще позвъни и във вашата служба.

— Вижте, знам, че е в града. Трябва да говоря с нея за случая на Али Дънкан. Спешно е.

— Е, ако наистина още е тук, това е нещо ново за мен.

— Можете да разговаряте или с мен, или с полицията — каза Сам. — Вие избирате.

— Извинете ме, но тъкмо обядваме.

Понечи да затвори вратата. Сам бързо пъхна рамо в отвора. Сото едва не падна и отстъпи към всекидневната. Сам вдигна ръце и се отдръпна встрани. Беше поне с двайсет килограма по-тежък от тези момчета.

— Не искам да сторя нищо лошо на никого, но трябва да разбера къде е.

Рафаел Сото свали очилата си и ги захвърли на дивана. Очите му мрачно проблясваха. Този път няма да се остави да го разиграват. Приятелят му се върна от кухнята с дълга вилица в ръка, мазна от пърженето.

— Julio, llama a la policia^[3] — нареди му Сото.

— Избягала е от Франк Толин, нали? — Сам наблюдаваше Хулио, който държеше вилицата пред себе си като насочено срещу див звяр копие, докато отстъпваше настрани, за да вдигне телефона. — Ако нещо се случи с тази жена, Сото, ти ли ще поемеш отговорността?

След секунда Рафаел извика:

— Затвори! — Хулио постави слушалката. — Бил я е — обърна се той към Сам.

— Божичко! Кога?

— Преди две седмици. Затова скъсала с него и сега се притеснява какво може да предприеме. Толкова й звънял, че се наложило да изключи телефона си. И й изпращал такива гадни писма. Неподписани, но нима може да има някакво съмнение? Казал й да се изнесе от апартамента и срязал гумите на колата й. — Рафаел Сото се приближи до дивана и вдигна очилата си. Сложи си ги и погледна право към Сам. — Може би като приятел на Франк Толин ще успеете да го убедите да я остави на мира. Наистина се боя, че може да й направи нещо лошо.

— Кажи ми къде е Катлин!

— Не е тук — отвърна Рафаел. — Беше, но си помисли, че той ще се досети за мястото. Докато тръгнем за Ню Йорк, ще остане у Паула де Марко, която има къща на Фламинго Драйв. Собственичка е на галерията, където е изложбата на Катлин. Има страхотен доберман, така че ще е сравнително в безопасност. О, господи! — плесна се с ръка по челото той. — Ще ме убие. Заклех й се в гроба на майка ми да не я издавам!

Сам отвори вратата.

— Благодаря.

— Почакайте! Ако сега идете да я търсите, няма да я намерите. На снимки е пред „Никис“ в яхтклуба. Снима джетовете.

— Джетове?

— Той се усмихна печално:

— Да, знам. Но се плаща.

 

 

Сам остави сакото си в колата и седна на една от циментовите пейки край кейовете на яхтклуб „Маями Бийч“, който гледаше към южния край на острова. „Никис“, суперлуксозният ресторант, който Сам никога не беше посещавал, заемаше горния етаж, а на долния имаше магазини. Целият комплекс бе покрит с тюркоазен покрив сред богата зеленина. Малко по-надолу по кея имаше навес, построен така, че да наподобява колиба с покрив от палмови листа, където се даваха под наем водни колела, лодки и ски джетове. Имаше три от тези яркоцветни машини, подредени отвън върху тревата. В момента всичките бяха възседнати от манекенки в изрязани бански костюми. Момичетата стояха прави, облегнати на дръжките. Две старчета, които наблюдаваха гледката отзад, се хилеха. Сам беше готов да се обзаложи, че не Катлин е дала идеята за тази поза.

Размърда се на пейката и извади носна кърпа, за да попие потта по врата си. Дори на сянка под палмовото дърво пак му бе прекалено горещо с дългия панталон, официалната риза и затворените кожени обувки. Чувстваше се неловко, тъй като всички останали бяха в свободно, пъстроцветно и доста оскъдно облекло.

Беше седнал така, че да може да я вижда и да изчака, докато приключи. Чувстваше се като някой тъп бодигард, тромав и непохватен. Тя разбра, че е там. През трийсетината метра, които ги разделяха, беше забелязал как козирката на шапката й се обръща в неговата посока. Очите й бяха скрити зад очила. Сам отиде до снекбара, взе си бира и се върна да я пие навън.

Катлин носеше къса жълта блуза и ръцете й бяха голи. Не забеляза никакви белези. Не беше забелязал нищо и миналата седмица, когато ходи в апартамента й. Но тогава тя носеше риза с дълъг ръкав, спомни си Сам. И беше силно гримирана. Замисли се защо не му беше казала и реши, че вероятно се е страхувала да не отиде да размени някоя и друга приказка с Франк по въпроса. Да постави и тримата в положение, от което нямаше да могат да се измъкнат лесно.

Най-после Катлин преметна торбата с апарата през рамо. Каза нещо на мъж с реклама на бира върху тениската си. Той държеше ключове от кола. Тя вдигна ръка и му извика да почака. След това се отправи към Сам.

Раменете й бяха загорели, а точно над линията на деколтето на яркожълтата й блуза бяха избили ситни капчици пот.

— Как разбра, че съм тук?

— Просто минавах и те видях.

— О, точно така е станало!

— Не се сърди на Рафаел. Опрях пистолет в главата му.

— И ето те тук.

Сам не беше мислил предварително какво да каже. После, съвсем неочаквано, внезапно разбра какво иска.

— Пазиш ли още онези снимки на Матю?

Тя го изгледа за момент, после отвърна:

— Прибрани са.

— Промених решението си. Бих искал да ги взема.

Качиха се в колата му и поеха на север по Алтън роуд, след като Катлин беше казала на собственика на ски джетовете под наем, че няма нужда да я кара. Извади от чантата си бутилка минерална вода и пакетче кубински сухари — дебели кръгли бисквити, извити от печенето.

— Хляб и вода — отбеляза той. — Да ти купя ли нещо за обяд?

— Не съм гладна. — Тя отхапа от една бисквита. — Това ми е достатъчно.

— Какво става между теб и Франк?

Катлин го погледна през тъмните очила.

— Нищо, разделихме се. — После се засмя. Устните й бяха чувствени, не си бе сложила червило. — Вие, адвокатите, винаги задавате такива подвеждащи въпроси. Какво искаш да разбереш всъщност? Виждаш ли се отново с Франк, Катлин? Пак ли се върна към старите си навици, Катлин? — Развъртя капачката на бутилката. — Не, господин Хейгън, не съм.

Сам спря на един светофар.

— Рафаел каза, че Франк те е бил.

— Разбрах веднага щом ми каза, че си говорил с Рафаел. Той приема нещата толкова драматично. — Отпи от водата.

— Катлин, ако ти обещая, че няма да отида в офиса на Франк и да го смеля от бой, ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не ме е удрял — въздъхна тя. — Доволен ли си?

— И не ти е нарязал гумите? — Сам усети как повишава тон. — Не ти е пращал мръсни писъмца? Не те е изгонил от апартамента?

— Не точно. Скарахме се, когато го напуснах. Той ме блъсна, аз го блъснах, покрещяхме си. Правили сме го и преди, но накрая ми писна и се махнах. А той иска да ме върне. Упорит е, как да ти обясня?

— И затова сряза гумите ти и ти изпраща мръсни писма?

— Не знам кой ми сряза гумите. Паркирам на улицата, нали така? — Свали очилата и отметна назад косата си. — Приличам ли ти на пребита? Кажи де!

Кожата й бе гладка и без следи от рани.

— Разтревожих се — продума той.

— Е, благодаря ти. — Сложи си отново очилата. — Писмата не бяха мръсни, а жалки. А от апартамента и без това щях да се изнеса. Страхувах се да живея сама след смъртта на Съливан, а после и на Джордж. Човек никога не знае. О, боже! Цялата станах в трохи. — Събра ги, като прокара длани по голите си бедра. Краката й бяха гладко обръснати с фин рус мъх около ръба на късите панталонки. — Колата ти е толкова чиста, че се боя да се возя в нея. — Натисна автоматичния бутон на прозореца и изтръска ръцете си навън.

Сам разтри нервно чело. Катлин го погледна.

— Изглеждаш уморен.

— Нищо ми няма. — Намали на Шестнайсета улица, за да свие след Линкълн роуд, която беше затворена за движение. Катлин му беше казала да я закара до галерията „Де Марко“. Приятелката й Паула й беше позволила да остави на съхранение част от нещата си в една от задните стаи.

Сега тя беше извърнала лице към прозореца.

— Сам, съжалявам за миналата седмица. Не трябваше да те гоня така.

— Остави. — Забеляза свободно място за паркиране и постави ръка на гърба на седалката, за да даде на заден ход. — Тази сутрин мина предварителното дело на Руфини и Ламонт.

— Да, знам. Али ми каза.

— Адвокатите им искат да вземат показанията ти колкото е възможно по-скоро. Нали ще си тук? Мога да приема призовката от твое име. — Двигателят продължаваше да работи. От климатика подухваше студен въздух.

Катлин се усмихна дяволито.

— Какво искаш всъщност? Снимките? Или да се увериш, че все още разполагаш със свидетел поделото на Али Дънкан?

— Разполагам ли? — Той изключи двигателя и извади ключовете.

— Онази нощ Али преживя ужасни неща. Няма да избягам в Ню Йорк и да забравя, че някога това изобщо се е случило.

— Не ме предупреди, че се изнасяш от апартамента. Какво трябваше да си помисля?

— Щях да ти се обадя. — Излезе и затръшна вратата след себе си.

Двамата тръгнаха по тясната уличка, после излязоха на Линкълн роуд пред галерията „Де Марко“, която в момента беше пуста, с изключение на един служител, който четеше списание. Катлин му каза, че трябва да вземе нещо от задната стая.

Преведе Сам покрай канцеларията, отвори опръскана с бои врата и включи осветлението. Ляната стена на тясната стаичка беше заета от метални шкафове и вертикални дървени стендове за картини и репродукции. Не бяха останали много — сезонът беше приключил. Нещата на Катлин бяха струпани в дясната част — купчина от кашони с всякакви форми и размери, взети от един супермаркет. Някога в тях е имало кутийки, бутилки, варива, хартиени изделия. Сега съдържанието им бе означено с черен флумастер. Кухненски съдове. Чаршафи и кърпи. Дрехи. Филми и фотохартия.

Когато Катлин затвори вратата, по мускулите на Сам пробягаха тръпки. В лъчите, които проникваха през малкото решетесто прозорче близо до тавана, танцуваха прашинки. Тук не проникваше никакъв звук. Огледа струпаните кашони и тъмните сенки, които те хвърляха.

— Не искам да те карам да претърсваш всичко това. Когато пристигнеш в Ню Йорк и разопаковаш багажа си, просто ми изпрати снимките по пощата.

Катлин остави чантата с апарата на пода, после шапката и очилата си върху един шкаф.

— Няма нищо, спомням си къде са. Ще ми помогнеш ли да преместя някои от тези кашони? Тежички са. Човек никога не осъзнава колко много неща има, докато не се опита да ги побере в кашони.

— Къде са мебелите?

— Някои раздадох, но повечето оставих. И без това бяха втора употреба. Нека Франк им бере грижата.

Сам премести кашоните с книги, както го помоли Катлин. Тя самата вдигна един кашон от макарони, на който сега пишеше Зимни дрехи, и се облегна назад, за да запази равновесие.

— Искало ли ти се е някога да можеш да сведеш живота си до най-необходимото? Да го събереш в един куфар или само в една чанта през рамо. Тогава ще можеш да ходиш, където и когато си поискаш. Просто да отплаваш, когато ти хрумне. — Засмя се тихичко и премести кашона с надпис Аудио видео. После огледа камарата. — Ето го. Този е.

Беше от плътно велпапе за натурална минерална вода „Зефир“. Сега имаше плътен черен надпис Копия и портрети. Разположен бе до стената, но не опираше в пода и беше закрит от светлината. Сам се огледа, сякаш някой бе влязъл през вратата.

— Сам? — попита Катлин. — Можеш ли да го измъкнеш?

— Разбира се. — Подпря се и се пресегна през разпилените по пода кашони. За разлика от повечето, този беше запечатан с лепенка. В него под дебел пласт вестници имаше десетки папки и пликове. Пръстите й бързо пробягаха по горните им ръбове, после издърпаха един бял плик. Матю Ставрос Хейгън.

Катлин се изправи и се обърна към него. Произнесе името му, но на Сам му трябваха няколко секунди, за да я чуе.

Едва тогава вдигна очи.

— Не се чувствай задължен да ги вземеш.

— Защо не?

— Може и да не ти харесат. Не са чак толкова ефектни.

Той се усмихна и протегна ръка:

— Сигурен съм, че са много хубави. Дина ще е доволна. Казах, че имаме достатъчно снимки и наистина имаме, но повечето са от детските му години. Правили сме ги през ваканциите, всъщност и на двете деца, но мисля, че нямаме портрети. Знаеш ли, Дина получи албума му от агенцията за модели, но се оплаква, че на снимките той никак не си прилича.

Катлин го погледна внимателно. Все още продължаваше да притиска плика към гърдите си.

— Може би първо трябва да ги разгледаш, преди да ги занесеш вкъщи.

— Добре. — Сам извади очилата си. Катлин му подаде илика и той се приближи до светлината, която се процеждаше през прозореца.

Имаше десетина увеличени снимки, всичките черно-бели, тридесет на четиридесет.

Интересно осветление. Голям контраст. Добър баланс, оползотворяване на излишното пространство. Катлин му беше говорила за фотографията. На какво трябва да обърне внимание. Очевидно всичките бяха направени в един и същи ден. В нейното студио — за фон служеше бяла драперия. Но не се беше опитала да скрие онова, което оставаше зад нея: бетонните стени, лампите, голия под.

Матю в чифт износени дънки, смъкнати на ханша. Разрошената му коса стигаше точно до раменете. Корем на младеж, по който всеки мускул е добре очертан. Малко косми отпред на гърдите. Сам си припомни, че веднъж Матю ги беше почернил заради реклама на някакъв бански костюм. Колко са суетни тези деца!

Крачолите на панталона бяха прекалено дълги, краищата им — разръфани. Здрави, добре оформени крака. Стоеше прав, пъхнал палци в гайките на колана.

Следващата снимка. Матю бе седнал на земята с кръстосани крака, с паднала пред лицето му коса, леко размазана от движението. Протегнати напред ръце, широко разперени длани. Татуировка точно над зърното на лявата му гръд. Сам се вгледа по-отблизо. Полумесец. Кога си я е направил, за бога? Сигурно е била прикрита с грим на снимките в албума.

После Матю, застанал неподвижен, с кръстосани пред гърдите ръце. Силни бицепси. Беше направил малко мускули през онова лято. Взираше се в обектива. Ъгловато лице, остър нос. Вече не беше красивото момче от рекламите. Годините започваха да бележат с леки бръчици широкото му чело.

За какво мислеше? Толкова бе сериозен. Не приличаше на дете, което лесно можеш да уплашиш. Мъж? И това не. Беше някъде по средата…

Сам си пое дъх, подът под него сякаш се разлюля.

Други снимки. Матю се смее. Един господ знае на какво. Усмивката изчезва, после отново се завръща, нежно изражение в очите. Хрисим. След това в профил — гъста коса, която пада на вълни върху бледата кожа. И отново с поглед в обектива. Сам докосна лицето на Матю и се изненада, че под пръстите си усеща само гладка хартия.

Лампите хвърлят светли точици в очите на момчето. Бялото пространство около него се смалява все повече. Сам потъна в снимката.

Фотоапаратът беше фокусирал толкова отблизо — всяко косъмче на тъмните му прави вежди, всяка мигла! Леко нащърбен зъб, петънце на бузата. Пълни устни, наболи косъмчета по брадата.

След известно време Сам разбра, че е седнал върху един от кашоните на Катлин. Усети как тя го побутна леко по рамото и посяга да вземе портретите. Те изчезнаха над него, чу шумолене при пъхането на хартията в плика.

После дланта й се отпусна върху косата му. Извърна се, протегна се към нея, зарови лице в бедрата й и заплака. Тя обви главата му с ръце.

— Обичах го! — Сам пое дълбоко дъх, след това още веднъж. — Каквото и да е направил Матю, каквото и да е бил или щеше да бъде, аз го обичах. А никога не му го казах.

— Той знаеше — прошепна тя. Сам поклати глава. — Да, повярвай ми, Сам, моля те! — Положи чело на главата му. — Матю ми каза. Казваше, че ти си си такъв. Дори се смееше и твърдеше, че някой ден ще разрешиш и неговия случай. Но толкова те уважаваше като баща. Като мъж.

Сам усети как нещо трепва и се руши в гърдите му. Сгърчи се от болката. Катлин коленичи, обхвана лицето му в ръце и изрече името му. Прегърна го и го целуна по очите, после по устните.

Намести се върху кашона, за да я придърпа между краката си, и тя се притисна в него.

Не успяваше да я притисне толкова плътно, колкото би искал, не успяваше да проникне в нея толкова дълбоко, колкото би желал… Тя извика, заглушавайки звука в рамото му. Кръвта забуча в ушите му и остана само усещането за нея, нейния глас и мирис. Стегната плът, после дългото, блажено и задъхано падане…

Когато най-после Сам отново отвори очи, Катлин изглеждаше като изпаднала в несвяст, с разпилени по лицето коси. Все още беше в нея. Бавно се притисна и я усети как се напряга отново.

Беше задъхана. Жълтата й блуза все още беше на нея, но запретната нагоре над едрата й гърда. Той целуна връхчето, после оправи блузката и отметна косите от лицето й.

Тя обви ръце около кръста му.

— Не, не ставай още.

— Катлин, какво ще стане, ако онзи тип влезе точно сега?

Тя тихичко се изсмя:

— Мисля, че ще бъде ужасно забавно.

— За кого?

— Подай ми една кърпа — помоли тя.

Облякоха се. После Сам постави кашоните по местата им, докато Катлин решеше косата си.

Той се постара да сложи по-тежките кашони отдолу, а целият куп да бъде по-близо до стената, за да не пречи да се минава. Докато ги нареждаше, я наблюдаваше.

— Изобщо не трябваше да те напускам, Катлин.

За момент тя спря с вдигнати ръце.

— Просто си мислех, че така постъпвам най-правилно — отново проговори Сам.

— Така беше. Ти имаше семейство, нямаше да се чувстваш щастлив.

— Сега никой от нас не е щастлив. Никой! Какво щеше да стане, ако имах куража да взема онова, което исках? Матю ме нарече лицемер. Имаше право. Може би нямаше да ми се разсърди толкова. Може би нямаше така да се самоунищожава.

— Недей, Сам. Ще откачиш, ако продължаваш да мислиш по този начин.

Той я целуна по врата.

— Искам да започна с теб отново.

Тя се усмихна и поклати глава:

— Все едно че нищо не се е случило?

— Ще трябва да поговорим.

— Добре, но не сега.

— Знам, ала кога?

— Обади ми се след ден-два. Ще ти дам номера. — Погледна белия плик върху шкафа. — Ами снимките на Матю? Предполагам, че ще е трудно да обясниш на жена ти откъде си ги взел. — Прехапа устни. — О, господи! Не исках да кажа това. — Вдигна торбата с апарата, после отново я пусна на пода. — Не знам какво да правя, Сам.

— Проблемът е повече мой, отколкото твой. — Улови я за китката. — Не искам да се тревожиш. Обичам те!

Тя го погледна.

— Не го казвай.

— Обичам те, Катлин. Искаш ли да го чуеш още веднъж?

Лицето й бе пребледняло.

— Какво ще стане с нас двамата?

— Още не знам, но постепенно всичко ще си дойде на мястото. — Притегли я по-близо до себе си. — Кога мога да те видя?

— Не веднага. И двамата имаме нужда от време, за да размислим.

Той стисна по-здраво раменете й.

— Не се връщай при Франк Толин. По-скоро ще го убия, отколкото да му позволя да те докосне отново!

— Сам! — Катлин изпитваше едновременно ужас и задоволство.

— Ако се доближи до теб, искам веднага да разбера. Чуваш ли ме, Катлин?

Тя кимна.

Сам се приближи и взе портретите на Матю. Вдигна плика, огледа го от едната страна, после от другата. Накрая каза:

— Права си. Не знам какво да кажа на Дина. Ще трябва да си помисля, да го направя по най-добрия начин за всички. — Протегна плика към Катлин: — Запази ми ги още известно време. Обещавам, че няма да е задълго.