Барбара Паркър
Кръвни връзки (16)

15.

В Пиър Парк, най-южната точка на Маями Бийч, имаше дълъг пясъчен насип покрай брега. Беше като предпазен пояс срещу морски бури. По билото му бе скована дъсчена пътека за пешеходци, а край нея бяха засадени храсти, за да предпазват от вятъра. Точно там, където храстите свършваха и склонът започваше плавно да се спуска към океана, лежеше тялото на Чарли Съливан. Двама канадци, излезли да се разходят при изгрев, помислили, че е заспал, но след това се зачудили как може да диша така — с лице, заровено в пясъка.

Сам Хейгън не беше дежурен, но детектив Юджин Рябин му звънна по телефона. Когато Сам пристигна на мястото, пече бяха опънали жълта предпазна лента на входа към пътеката и един полицай стоеше на пост. Сам показа личната си карта, промуши се под лентата и изкачи дървените стъпала. Отгоре успя да забележи групичката от около десетина цивилни и униформени служители от полицията на Маями Бийч, скупчени в полукръг. В пролуките между телата им успя да зърне захлупена по очи фигура — трупа на Чарли Съливан. Облеченото в светложълт панталон и бяла риза тяло лежеше с насочени към водата крака.

Униформени полицаи задържаха зяпачите на около петдесетина метра от мястото. Няколко туристи бяха извадили фотоапарати. Криминалисти се разхождаха бавно и събираха кутийки от сода и цигарени угарки. Двама репортери ги заснемаха с камери, а над главите им бе увиснал хеликоптерът на една от местните телевизионни станции, но не чак толкова близо, че да смущава работата.

Докато Сам слизаше по стъпалата, Рябин го забеляза и му помаха с ръка. Сам усещаше как кожените му обувки затъват в пясъка. Никой няма да успее да открие следи на такъв терен.

Слаб младолик мъж, облечен с карирана спортна риза, беше клекнал до тялото — Дейвид Корсо от отдел „Съдебна медицина“. Полицията нямаше право да пипа трупа, докато той не привършеше огледа си.

Сам застана до Рябин.

— Открихте ли вече нещо?

— Още не — поклати глава той. — Няма свидетели, никой не е съобщил в полицията, че е чул изстрел. Няма отпечатъци от стъпки, липсва оръжието. Парите и кредитните карти са още в портфейла му.

Вятърът повдигаше косите на Чарли Съливан и слънчевите лъчи им придаваха мек златист оттенък. В главата му зееше тъмночервен отвор. С гумени ръкавици доктор Корсо отметна косата и притисна палец върху раната. Сам усети как косата му настръхва. Куршумът бе преминал през целия череп, а кръвта беше попила в пясъка.

— Около раната има някаква тъкан. — Пръстите на Корсо се плъзнаха в косите на мъртвия мъж.

Подпрял ръце на коленете си, Рябин се наведе и попита:

— Тъкан ли?

— Тъкан — влакна, памучни. Бих казал — зелени. — Корсо вдигна малко късче и присви очи зад очилата си без рамки.

— Обгоряло е, вероятно от оръжието. — Слабата фигура на Корсо и дебелите му очила често караха другите да го оприличават на млад компютърен специалист, а не на ветеран с десетгодишен стаж в съдебномедицинския отдел.

— Погледни по ризата на гърба му — посочи Рябин.

Корсо успя да открие няколко парченца разкъсана тъкан с неравна форма и ги пусна в найлоново пликче. После нагъна ризата до средата на гърба, без да открие нищо повече. Кожата на Чарли Съливан изглеждаше бледа, сякаш без капчица кръв.

— Стрелецът може да е обвил дулото, за да заглуши звука — обади се един по-възрастен детектив.

Рябин каза на един от криминалистите да подаде етикетче за веществено доказателство. А също и да донесе нещо, което да подложат под главата, когато обърнат тялото. Не искаше в раната да влезе пясък.

След като подложиха парче гумиран плат под тялото, Корсо помаха на най-близкия полицай да му помогне. Беше набито момче на двайсетина години, което колебливо докосна трупа. Двамата с Корсо го издърпаха за едната ръка — вече се беше вкочанил. Челюстта и челото бяха останали невредими, виждаха се зъбите, но силно разкривени. Около устата и носа имаше някаква лигава пихтиеста маса.

— Какво са направили от човека! — изпъшка някой.

Сам пое дълбоко дъх и за няколко секунди погледа към океана. Утринните лъчи проблясваха по гребена на вълните. Приливът вече се отдръпваше, но вятърът разпръскваше пяната. Над соления мирис на Атлантическия океан се долавяше по-тежката миризма на кръв.

Когато отново погледна надолу, Сам забеляза червения кръг върху бялата риза на Чарли Съливан. Куршумът бе проникнал в гърдите му, но не беше излязъл от другата страна.

— Намерихте ли някакви гилзи? — обърна се Сам към един от криминалистите.

— Не, стрелецът вероятно е бил с револвер. Или ги е събрал, в което се съмнявам, защото нощем тук е тъмно като в рог.

Ризата — от някаква скъпа материя, както и малкият златен часовник подсказваха, че жертвата е имала пари. Една от обувките се беше изхлузила и лежеше до крака, чорапите бяха със същия светложълт цвят като панталона.

Сам беше виждал десетки трупове и те всички му изглеждаха съвсем безобидни — като заспали деца. Дори най-брутално накълцаните или пребитите изглеждаха, сякаш са преминали отвъд границата на болката в някакво състояние на върховен покой. Харесваше му да мисли, че е така.

Двама от детективите спореха над тялото дали куршумът, който все още беше в него, е обикновен или с кух връх. Един от униформените каза, че трябва да е бил куховръх, за да пръсне лицето по този начин.

— Обикновеният щеше да мине направо през него.

— Да, ама тук имаме нагар върху раната. Това означава, че дулото е било опряно в главата и газовете няма накъде да бягат — освен право в черепа. Това може да ти пръсне мозъка.

— Не забелязвам барут по ризата — отбеляза полицаят. — Когато го е улучил в гърдите, стрелецът е бил на разстояние. Повалил го е, а после му е пуснал още един в мозъка, за да е сигурен. От наркобизнеса ли е този?

— Бил е манекен.

— Сериозно?

— Да, виждал съм го из клубовете, когато съм работил нощем.

— Ако имах такова тяло, жена ми направо щеше да откачи.

— А ако сега тоя тип каже: „Къде ми е акълът?“, ще има предвид буквалния смисъл.

Някои се засмяха напрегнато.

— О, божичко! Отвратително е.

— Модел значи? Хайде бе! Тоя е педал. Някой ревнив любовник го е очистил.

— Може да се е разхождал с друго момченце.

— Да бе, но панталонът му си е на мястото.

— Правиш го с някой тип и после го застрелваш, а?

— Отдавна не съм го правил с някой тип, приятел.

— Не сте прави. Някак си не е убедителен сценарият с ревнивия любовник. Ако беше любовник, нямаше да стреля в главата му. Най-вероятно са замесени наркотици.

Някой спомена за трима пласьори, застреляни миналата седмица в Маями със завързани ръце.

Рябин запали цигара, като сви шепи около огънчето. Дръпна дълбоко и каза на Сам, че Съливан живеел от другата страна на парка, в Портофино Тауърс.

На запад се издигаха няколко високи сгради, повечето от които бяха луксозни жилищни блокове.

— Има портиер — продължи Рябин. — Той може да го е видял да излиза с някого. Ще говорим също и със съседите.

— Не става дума за убийство заради наркотици — каза Сам.

— Готов съм да се съглася — отвърна Рябин.

— Но и не е било импровизация. Познавали са се с убиеца достатъчно, за да го примами тук в тъмното.

Корсо правеше още снимки. Всички съдебни лекари разполагаха със собствена фотоапаратура, вместо да се доверяват на полицията. След като свърши, подаде апарата на един от униформените полицаи. После си сложи нов чифт ръкавици и разкопча ризата на Съливан, за да провери дали дупката в плата съответства на отвора в гърдите му.

Върху кожата се бе очертало мораво петно. Бяха го открили напълно вкочанен още преди два часа, когато на мястото беше пристигнала една от патрулните коли. Съдебният лекар не си бе направил труд изобщо да премери телесната температура за определяне времето на смъртта; очевидно не можеше да се разчита на този метод. Сам предположи, че Чарли Съливан е застрелян по някое време късно през нощта, почти нищо друго не можеше да се каже със сигурност. Аутопсията щеше да разкрие ъгъла, под който е влязъл в гърдите първият куршум. Това щеше да помогне да се определи ръстът на стрелеца, както и разстоянието.

Корсо разряза панталона със скалпел, за да провери дали има други наранявания. Прегледа ръцете на мъртвеца, погледна ноктите, след това свали часовника и бижутата. Постави всичко в найлонова кесийка и я предаде на един от детективите, който я запечата. Огледът на местопрестъплението беше приключил.

Сега полицейският фотограф правеше панорамни снимки на тълпата през мощен фотообектив. Убиец, който отрича, че е бил в града, понякога може да бъде забелязан на снимките от местопрестъплението.

Сам забеляза един мъж с къси панталони и избеляла жълта тениска, седнал на крайчеца на дървен плажен шезлонг. Стори му се познат. Строен, към трийсетте, с къса тъмна коса, очила с червени рамки и платнени маратонки. Сам се вгледа в него за момент, опитвайки се да си припомни къде го е виждал преди това, и накрая се сети. Катлин го използваше като фризьор и гримьор при повечето от модните си снимки. Беше го срещал няколко пъти в апартамента й. Рафаел… не можеше да се сети за фамилията. Начинът, по който седеше, с преплетени между коленете ръце и със забит в пясъка поглед, караше Сам да мисли, че не е дошъл тук от любопитство.

Сото! Рафаел Сото, досети се Сам.

Корсо изхлузи ръкавиците си, напъха ги в кафява кожена торбичка, а след тях прибра и фотоапарата си. Извади зелено картонче и отбеляза инструкциите за хората от моргата, които щяха да подготвят тялото за аутопсия. След това се наведе, за да върже картончето около китката на Съливан. Работата му беше приключила. Сега вече полицейският фотограф също се приближи, за да снима трупа. Скоро щеше да пристигне фургонът, за да го вдигне.

Сам съобщи на Рябин за Рафаел Сото.

Светлите подпухнали очи на Рябин се задържаха върху младия мъж, който сега стоеше прав, пъхнал ръце под мишници, сякаш му беше студено.

— Трябва да го попитаме познавал ли се е със Съливан — предложи Рябин.

— Върви ти — отвърна Сам.

Рябин закрачи по пясъка, вятърът разроши белите му коси и преметна вратовръзката над рамото му.

— Господин Хейгън! — Сам огледа тълпата и забеляза едно слабо момиче, което подскачаше, за да го забележи. Али Дънкан повдигна жълтата лента и затича по пясъка, следвана от момче с разкопчана карирана риза с къси ръкави. Имаше дълга черна коса, превързана с лента. Един от униформените полицаи им извика да спрат, но Сам му даде знак да ги пусне.

Тъмносините очи на Али Дънкан гледаха ужасено, докато надничаше към тялото на Чарли Съливан. От мястото, на което се намираха, не можеше да се види почти нищо: краката на полицаите закриваха трупа.

— Мъртъв е, нали? — Устните й се изкривиха жално. — Кой го е направил?

— Не зная. Ти как разбра за убийството?

Тя не можеше да откъсне очи от трупа.

— О, божичко! Той щеше да ми е свидетел. Може би Джордж го е убил. Или бодигардът на Клаус. — Пое тежко дъх. — Какво ще правя сега?

Сам я хвана през раменете.

— Не се паникьосвай. Това вероятно няма никаква връзка с твоя случай. Разполагаме с предостатъчно други свидетели. — Чу уверените нотки в гласа си и се запита дали момичето му вярва. — Искам да говориш с детектив Рябин, след като се освободи.

Младежът постави ръка на рамото й.

— Мога да остана. — Беше високо и добре сложено момче с азиатски черти на лицето.

— Ще бъде много мило от твоя страна — продума Али и след това се сети, че трябва да ги представи. — Господин Хейгън, това е Томи Ченг. Мой приятел.

Точно в този момент Сам мярна някаква жена с жълтеникава бейзболна шапка, която тичаше по брега, заобикаляйки отдалеч обграденото място. Кецовете й вдигнаха пръски вода сред прииждащите вълни. Франк Толин я следваше, опитвайки се да не изостава. Изпреварила го с трийсетина метра, Катлин спря до Али Дънкан.

За миг погледна Сам през очилата си.

— Дойдох веднага щом приключих. Али, къде е Рафаел?

— Говори с детектив Рябин — отвърна момичето.

— Защо?

Когато тръгна отново нагоре по склона, Сам я хвана за ръката…

— Катлин, не се намесвай.

— Защо полицията говори с него? — намръщи се тя.

Най-сетне Франк успя да стигне до тях и кимна към Сам:

— Здрасти, приятел. Какво става?

— Убийство. Някакъв манекен на име Чарли Съливан, застрелян през нощта или рано тази сутрин. Засега няма свидетели.

Юджин Рябин подаваше визитната си картичка на Рафаел Сото.

— Върви да му кажеш да не разговаря с полицията, Франк — нареди Катлин.

— Но, скъпа, аз не съм му адвокат.

Изведнъж тя хукна нататък и се промуши под преградната лента. Преметна покровителствено ръка през рамото на Рафаел Сото. Сам не можеше да долови думите, но чуваше гневните нотки в гласа й. Сото поклати глава. Юджин Рябин кимна към Катлин Дорн, почти покланяйки се, и се оттегли. Хвърли бърз поглед към Сам, а след това се върна при останалите детективи, които все още се тълпяха край тялото.

Али Дънкан се изсмя нервно:

— Рафаел не е способен да нарани абсолютно никого. — Отправи се към мястото, за да види какво става. Приятелят й я последва.

Франк Толин се обърна към Сам:

— Катлин действително има слабост да се забърква в неприятности. И тя самата не знае защо го прави.

Беше облечен в дънки, кожени ботуши и риза за сто долара.

— Ела да поговорим — предложи Сам.

Поведе Франк към водата, тук пясъкът беше по-твърд. Водна пелена, поръбена с бели въздушни мехурчета, се плъзна по склона и после отново се оттегли. Над главите им изпищя чайка, устремена срещу морския повей.

— Става дума за делото за съзнателно причинена смърт на Матю — заговори Сам. — Поискал си от Дина две хиляди долара капаро, които ти е превела в петък. Никога не го прави отново, Франк. Възнамерявам да си ги взема. Недей никога повече да постъпваш по този начин с мен.

Франк се престори на изненадан:

— Приятел, недей така!

— Не съм ти приятел, Франк.

— По-спокойно. — Вятърът играеше с косите на Франк, които все още бяха тъмни, леко прошарени. Имаше тънки устни с дълбоки гънки от двете страни и остър, издаден напред нос. Сам се питаше колко ли сила ще е нужна, за да му го разбие.

— Жена ми вярва, че ще й помогнеш. Само за това става дума — каза той.

— Казах на Дина да го обсъди с теб. Обеща да го направи.

— Трябваше да говориш с мен. Знаеш, че тя не се чувства добре.

Франк безпомощно вдигна ръце:

— Съжалявам!

Сам въздъхна и отправи поглед над морето.

— Какво си открил досега?

Една вълна се плъзна към него и Франк леко се отдръпна, по каубойските му ботуши полепна мокър пясък.

— Клубът все още съществува и собственикът е същият. Върти добър бизнес, така че, предполагам, може да плати обезщетение.

Сам се изсмя беззвучно.

— Имаше един случай… онази година, която прекарах в офиса ти. Едно момиче беше блъснато от кола, докато карало велосипед. Беше останала жива, но получи тежка психическа травма. Един от аргументите на защитата, когато съдът трябваше да определи обезщетение за щетите, беше, че момичето било разхайтено. Имала лоши оценки, лошо поведение, пушела трева, кръшкала от училище, от къщи. И всичко това, за да се докаже, че цената й в пари е твърде ниска. Няма да подложа Дина на подобно нещо. За нея слънцето и звездите угаснаха в деня, в който Матю умря, и последното нещо, от което има нужда, е банда адвокати, които да се карат колко е струвал за нея синът й. — За момент Сам се загледа в туристическия кораб, който бавно се плъзгаше по хоризонта, после тихо добави: — Направи каквото трябва, за да избегнеш процеса.

— Надявам се на споразумение — отвърна Франк. — Ако имат някаква осигуровка за съдебна отговорност, ще предявя иск. Ще платят нещо и Дина ще постигне каквото си е наумила. Това е всичко, което иска. — След това бързо добави: — Сигурно ти е тежко. Искрено съжалявам за недоразумението.

— Погрижи се за Дина. И да оставим нещата така.

Сам се обърна и тръгна нагоре по склона. Пясъкът беше проникнал в чорапите и бодеше кожата на краката му. Не си позволи да погледне към Катлин Дорн.

 

 

Сам беше паркирал колата си срещу океана, на еднопосочната улица откъм южната страна на „Пенродс Бийч Клуб“. В събота сутрин нямаше много движение. Няколко хлапета със сърфове се плъзгаха по спокойната вода в далечината. Отключи вратата и се пресегна да свали пропуска на службата към областния прокурор от предното стъкло. Тъкмо беше съблякъл сакото си, когато чу свистене на гуми.

Открит кадилак с цвят на червена захаросана ябълка, модел около 1948-а, спря рязко на кръстовището зад него. Сам забеляза масивната решетка, издутия капак и дългите заоблени брони с прагове. Колата остана неподвижна само за секунда, после зави. Гумите остро се извиха, за да вземат левия завой в тясната уличка. Слънчевите лъчи се отразиха в предното стъкло. Фаровете бяха наполовина закрити с хром.

Мъжът зад волана носеше риза с хавайски мотиви и бяла панамена шапка. Друг мъж седеше на предната седалка до него, а на задната имаше три млади жени. Когато шофьорът удари спирачките, жените политнаха напред, после, кискайки се, отново се отпуснаха върху седалката.

— Божичко! — промърмори Сам. И тогава разпозна мъжа, който караше. Последния път го беше видял в областния затвор.

Клаус Руфини му се ухили:

— Самюъл Хейгън! Така си и помислих. Виждали ли сте някога такава кола?

— Скоро не съм.

— Човекът, който ми я продаде, каза, че принадлежала на Джейн Мансфийлд — оная филмова звезда с изрусена коса и големи цици. Вярвате ли? И аз не му вярвам, но хич не ми пука. Колата е страхотна. — Потупа с ръка по седалката, тапицирана с бяла кожа. — Напълно реставрирана, като нова е.

— Така ли? Но кръглите тасове са се появили чак в края на петдесетте. Трябва да си поискате парите обратно. — Сам продължаваше да държи сакото в ръка. Ако се опиташе да отвори вратата на колата си, за да го остави на задната седалка, краят й щеше да закачи калника на кадилака. — Не бихте ли дръпнали малко колата?

Момчешкото лице на Руфини стана сериозно.

— Мога ли да ви задам един въпрос? Видели сте Чарли Съливан на мястото, където е умрял, прав ли съм?

— Адвокатът ви трябва да ви е предупредил, че не бива да разговаряте с мен.

— Също като по телевизията! Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда! — Руфини се разсмя и се извърна назад към компанията. Момичетата отново се разкискаха. Мъжът отпред само погледна през оранжевите си огледални очила. Имаше едри рамене и дебел врат. На тениската му се виждаше емблемата на „Планета Холивуд“.

Руфини обви ръка около волана.

— Носите ли оръжие?

— Не, аз не съм ченге.

— Приличате на ченге, цивилен детектив.

— Какво желаете, господин Руфини?

— Нищо. Да бъдем приятели. Някой път, когато всичко това приключи, защо да не вечеряме заедно? Ще ви разкажа за живота си. Никак не е лесен. Може да си мислите, че е така, но и аз си имам проблеми. Знаете ли какво? — Руфини се протегна между двете коли и улови Сам за китката. — Трябва да изпратите жена си и дъщеря си в „Мода Руфини“. Могат да получат тоалет по желание. По-късно, след процеса. Сега няма да е уместно.

Сам издърпа ръката си.

— Това шега ли беше?

— Някой ми каза — продължи Руфини, — че имате съпруга и дъщеря. А някога сте имали и син. Ще ми позволите ли да изразя дълбоките си съболезнования за огромната загуба? Аз също имам син, казва се Франческо, на единайсет години е, но е в Милано при майка си. Той не е син на Тереза, нали разбирате, така че не го споменавайте много-много пред нея. Но не е това, което си мислите! Бяхме женени с майка му, която е роднина на Луи Мал. Харесвате ли френските филми, господин Хейгън? Аз — не. Правят ги толкова долнокачествени и потискащи.

— Преместете колата — каза Сам. — Трябва да отворя вратата.

— Единият ми проблем — не спираше Руфини — са момичетата, които непрекъснато ме преследват. Като онова червенокосото, което разправя какво съм й бил направил. Това е лъжа. Знаете ли какво иска? Пари. Всички искат. Сега ще ме изнудва. Ще я арестувате ли, ако ви докажа, че лъже, може би с видеофилм?

Сам дръпна вратата и я отвори. Тя закачи предния калник на кадилака и остави сребриста диря върху яркочервената боя.

— Ей! — Руфини се наведе през прозореца и погледна калника, а след това Сам. — Какво правите?

— Казах ви да преместите скапаната си кола.

— Мога да ви дам под съд.

— Хайде, опитайте! — Сам се пъхна в тесния отвор, включи двигателя и хвърли поглед към Клаус Руфини, докато потегляше.