Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Relations, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

4.

Катлин Дорн бе нагласила фотоапарата, насочен на север. Към него бе прикрепен обектив с дебела леща, а цялото устройство бе поставено на триножник. И Катлин, и апаратът, и кашонът с фотографски материали се намираха под сянката на един плажен чадър. През визьора се виждаше проспект на окъпания в светлина океан, златен пясък и бели хотели — всичко това се сливаше в мъгливо синкаво кръгче. Изчаквайки сигнала, пред обектива бе застанало едно семейство — идеалният модел за семеен туризъм. Жена със сламена шапка в рокля на цветя, с провесени сандали в ръка. Мъж с панталони, тип военно десантни, навити малко над глезените, и разкопчана риза. И едно момченце на пет години по къси панталони и тениска. Всичките кестеняви, с неопределена националност.

Идеята беше, че току-що са избягали в Маями Бийч от шума и студенината на Чикаго или Ню Джърси, или Монреал, събули са си обувките и нямат повече търпение да изпитат примамливото усещане на водата по ходилата си. Тази снимка щеше да бъде изпратена за корицата на брошура за потенциалните инвеститори на един курорт, проектиран да примамва семействата от Дисни Уърлд и Юнивърсъл Студиос към красотата на залива, откъснат от мрачния, урбанизиран, престъпен Маями.

Катлин отстъпи настрани, за да даде възможност на помощника си да направи снимката. Томи Ченг учеше в местния колеж и работеше главно за да натрупа опит — единственото, което Катлин можеше да му предложи като заплащане. Беше с лента на челото, слънчеви очила, сребърни висулки, нанизани на корда около врата, бутилка вода на кръста, без риза, с широки къси панталони и кожени сандали с ремъци. Никога не беше виждала помощник-фотограф, облечен по-различно.

Томи сне капачето от обектива. Апаратът беше зареден с обикновена лента, така че трябваше да измерят осветеността и да огледат композицията от всички страни.

Допреди няколко години Катлин беше модел. Беше започнала с фотографията като хоби в Ню Йорк, но в Маями Бийч това се оказа начин за оцеляване. Получаването на тази работа беше направо удар в десетката: приятелят й познаваше човека, който отговаряше за проекта. Катлин знаеше, че е добра, но тук никой не я молеше и не й се подмазваше, както правеха с повечето известни фотографи. Двете момичета по бански, с които бе приключила снимките, се бяха изтегнали на избелелите плажни шезлонги и пушеха. Бяха си взели душ, за да измият солената вода от косите си, в служебния фургон, паркиран близо до брега. Отпиваха минерална вода от кутийки с пластмасови сламки. Катлин дочуваше откъси от оживения им разговор. Собственикът на фургона седеше в един разтегателен стол и четеше вестника си, сложил стара рибарска шапка, за да скрие голото си теме от слънцето. Детето му изпълняваше ролята на петгодишния син в семейството туристи.

Художественият продуцент — блондинка на име Ута — се суетеше излишно с полата на едно момиче — модел. Момичето й се усмихваше. Да, оближи задника на продуцентката, помисли си Катлин, всички го правят!

Томи пое надолу по брега, за да донесе един рефлектор, и мина покрай Рафаел Сото — отговорника за грима и прическите, който идваше насам.

Той спря под чадъра на Катлин и измъкна от джоба си пакет цигари. Пламъчето от запалката се отрази в големите му кръгли слънчеви очила.

— Как ти се струва косата й? — попита той. — Окъпал съм я със спрей.

Каза му, че изглежда добре. Катлин бе виждала за последен път това момиче полуголо, като модел в едно рекламно списание на някакъв бутик за дамско бельо на Южния бряг. Сега Рафаел я беше накарал да прилича на водачка на момичешки скаутски отряд от предградията.

Апаратът забръмча и започна да щрака по два кадъра в секунда. Моделите минаваха по един и същ кратък маршрут отново и отново, връщаха се, пак тръгваха, преструваха се, че изживяват незабравими мигове. Люлееха момченцето на ръце, смееха се, вдигаха врява около водата.

Продуцентката извика на мъжа да не си мокри панталоните.

Рафаел бъбреше с Катлин, докато Томи презареждаше апарата. След това тя въздъхна и надникна отново през визьора.

— Какво, по дяволите!… — Сложи длани като фуния от двете страни на устата. — Томи! — Той се озърна. — Кажи му да си свали медальона. При всяко подухване, като се отвори ризата му, се вижда.

— За всички снимки ли го носи? — засмя се Рафаел.

— По-добре, отколкото онова момиче, дето се появи с татуиран паяк на задника, та трябваше да й търсим по-дълбок бански. Помниш ли?

— Господи, да, трябваше да й слагам „Дермабленд“ с шпаклата! — Смехът му изведнъж стихна. — По дяволите!

Катлин се обърна да види какво е привлякло вниманието му. До фургона бе застанал мъж — висок, рус, в свободни маскировъчни панталони и бяла риза с навити ръкави. Катлин го позна: Чарли Съливан, един от топмоделите на „Форд“. Бе англичанин, но живееше в Щатите. Учуди се какво прави тук. На плажа Съливан обикновено лежеше полугол до някое не по-малко шокиращо женско създание, притиснал устни към шията й, а слънцето очертаваше прекрасно оформените му мускули. Беше виждала негов албум — огромно разнообразие от пози: в смокинг, в костюми от туид, в бизнес облекло, с кашмирено палто върху италиански костюм. Или само с плитки джинси и с напрегнати коремни мускули. В момента беше направил голям бум — редакторски снимки на първите страници на „Детайли“ и GQ.

Катлин хвърли поглед към Рафаел — стегнато очертани устни под големите слънчеви очила.

— Искаш ли да му кажа да се чупи? Мога да го предупредя, че снимките са фирмена тайна.

— Не, забрави за това.

Тя докосна ръката му:

— Добре ли си?

Допреди няколко месеца Рафаел живееше в една от къщите по крайбрежието, върху които Съливан имаше дял от собствеността. Поддържаше жилището чисто и дори плащаше ипотеката. Съливан се завърна от пътуването си до Лондон и го изрита. Катлин се бе опитала да предупреди Рафаел, но той си беше затворил очите пред фактите.

Тя се върна при фотоапарата. Мъжът, жената и детето изпълваха визьора. Сега момчето имаше малка рекламна шапка на „Маями Марлинс“.

Катлин опря ръка на апарата.

— Ута! Имаш ли разрешение от „Марлинс“ за шапката?

Ута сложи ръце на кръста и се затътри обратно към водата. Имаше дълги загорели крака, а голямата й руса плитка подскачаше на гърба. Направи знак на Томи да махне шапката. Момчето я хвърли към нея високо във въздуха и тя се затича да я улови. На връщане Ута зърна Съливан и протегна ръце. Катлин чу как гласът й неестествено се извисява: „Здра-ве-е-е-е-ей!“. Целунаха се леко и Съливан я прегърна през рамото.

— Ама че курва — обади се Рафаел.

— Кой по-точно?

— И двамата. Миналата вечер ги видях във „Фолия“, преплетени като змии. Интересно ми е къде ли е бил съпругът й.

— Сега Съливан е в хетеро фаза — отвърна тя. — Другата седмица може да мине на кучета или нещо подобно.

— Ако дойде насам, аз си тръгвам.

Но когато Съливан се запъти към тях. Рафаел не се помръдна. Двете момичета, които рекламираха бански костюми се повлякоха след него — едната боса, другата по плажни сандали с ремъци. Босата бе от някакво градче в Алабама, другата — мургава таитянка, за чийто баща се говореше, че избягал в Париж с голяма част от държавното съкровище на острова.

Съливан се отпусна на един дървен шезлонг на няколко метра от чадъра.

— Здравейте! — Той се усмихна, откривайки съвършените си бели зъби.

Едната от моделите се тръсна зад него.

Comment ça va, ma chérie[1]? Кога се завърна?

Той я целуна небрежно по устните.

— Преди цяла вечност — най-малко две седмици. Бях в Осло, където едва не ми замръзна задникът.

Американката го докосна по рамото с бедро.

— Чух нещо за теб.

— И какво е то?

— Че си големият бум в зимната колекция на Долче и Габана в Милано.

— Да, агентът ми се обади миналата седмица и все още съм в шок.

— И ето те тук, да нагледаш с благотворителна цел рекламните снимки за някакъв си курорт — обади се хладно Рафаел.

— Дойдох да се запозная с фризьорската ти техника.

Рафаел го изгледа изпод слънчевите си очила.

— Между другото няколко от компактдисковете ми още са у теб. Бих искал да ми ги върнеш.

— Когато кажеш. Ще ги оставя при портиера. — Съливан се усмихна.

Рафаел се обърна и пое нагоре по брега.

— Мисля, че идеята ти да дойдеш тук не е блестяща — каза Катлин. — Това разстройва Рафаел.

— Него всичко го разстройва. Всъщност дойдох, за да поговоря с теб.

— За какво?

— За случая в „Апокалипсис“ миналата седмица, за какво друго!

Таитянката седна на пясъка с кръстосани нозе и запали цигара. Ноктите на краката й бяха лакирани в червено, а на глезена й проблясваше тънка златна верижка.

— Всички говорят за това — каза тя. — Казват, че си бил там.

Съливан кимна:

— Да, за съжаление. Онази нощ нямах какво друго да правя и тъй като бях в настроение за нещо по-долнопробно, каквито са винаги партитата на Джордж Фонсека, реших да се отбия.

Американката оправи сламката в пластмасовата си чаша.

— Не мога да повярвам, че е било изнасилване. Имам предвид, че Али Дънкан е такава курва…

— Моля? — намеси се Катлин. — Тя ми е приятелка. И не е курва.

Момичето вдигна небрежно-елегантното си рамо.

— Аз също бях там — каза Катлин. — И няма да говоря за това. Съливан, ти също не би трябвало да говориш.

— Четох статията в „Ню Таймс“ — намеси се таитянката, — но оттам излиза, че всички са били пияни и че това постоянно се случва.

— О, така ли? — обади се провлечено Съливан. — Туристите ще бъдат толкова разочаровани.

— Една приятелка е била там с приятеля си — обади се другото момиче — и ми каза, че включили осветлението, спрели музиката и всички се оглеждали: „Какво има? Какво става тук?“

— Катлин — каза Съливан, — след като Али си отиде, един полицай нахълта направо в специалната стая и изкрещя: „Всички към стената! Пуснете скапаните лампи! Никой да не мърда!“ Бодигардът на Клаус се опита да го избута навън, но той измъкна пищова си и се обади за подкрепление. Нахлуха като торнадо, блокираха изходите, записаха имената. Всички бяха изумени. Никога, никога не пускай осветлението в нощен клуб. Само при вида на килима можеш да хванеш жълтеница. А Клаус Руфини междувременно си наливаше нова чаша шампанско и се усмихваше, сякаш никога не се бе забавлявал така добре. Не го арестуваха, защото… е, знаеш защо. Но чух от сигурен източник, че в момента по случая се води следствие.

Таитянката кимна, развълнувана, че се е докоснала до такава клюка.

— Полицията отдавна искаше да направи хайка в „Апокалипсис“ — каза тя. — Чух, че онази вечер са арестували много хора за дрога. Може да го затворят, защото пускат вътре прекалено млади момичета, не мислите ли?

Катлин фокусира обектива, след това размаха ръка във въздуха, за да даде знак, че е готова. Томи съобщаваше данните на фотомера:

— Единайсет… осем и седем… единайсет… Добре. Задръж на единайсет.

— Съливан, кажи ни. Какво й направиха? — каза с потаен тон американката. — Наистина ли с бутилка шампанско?

— Съжалявам, получих инструкции да не коментирам случая. Но съвсем ясно чух как Джордж каза на Клаус, че му е приготвил изненада. Имаше предвид Али, разбира се, сякаш беше някакъв ордьовър. След това Клаус му рече, че иска да види Маркус Ламонт да го направи пръв.

— Но не беше така!

— Предложи на Джордж пет хиляди долара, за да гледа как грамадният черен негър прави секс с нея. Само че го каза с такива думи, че не са за цитиране.

— О, господи! — изпищя американката. — Толкова е гадно! Пет хиляди долара? Ти лъжеш.

— Вярно е, кълна се! — Той се усети и се разсмя: — О, я стига с тези шегички!

— Лъжеш като циганин!

Катлин се извърна, докато нагласяше апарата:

— Млъквайте всички! Опитвам се да работя.

Моделите си тръгнаха и Съливан се отпусна с въздишка в шезлонга. Сключи ръце зад тила си и притвори очи. Чуваше се кикотенето на момичетата. Но след като се отдалечиха, настъпи тишина.

Катлин погледна през обектива. Момченцето ровеше в пясъка с червена пластмасова лопатка. Майката разглеждаше някаква раковина. Таткото беше приклекнал на едно коляно, прегърнал майката през рамото. Всички се усмихваха. Томи и Рафаел бяха нагласили рефлекторите, никакви излишни сенки. Идеално.

Апаратът бръмчеше и щракаше. Накрая Катлин даде знак, че лентата е свършила и Томи го презареди.

— Кое е това момче? — попита Съливан. — Има нещо азиатско в него.

— Баща му е китаец — отвърна Катлин, — а той е на осемнайсет години. Остави го на мира!

— Днес си в странно настроение! Само попитах.

Катлин измъкна бутилка вода от съда след и разви капачката. Беше решила да снима и на другата лента. За всеки случай, тъй като Мартин Кас, нает от курортния център „Гранд Кариб“ — който случайно беше съпруг на Ута, — можеше да не хареса никоя от тези. Може Марти да не си падаше по услугите, а Катлин да не се беше подмазала достатъчно искрено на Ута. Като че ли бе най-добре изобщо да не се беше захващала с тази работа.

Докато чакаше, мъжът от триото сложи ръце на устата си и извика:

— Скоро ли приключваме? Трябва да пусна една вода.

Катлин хвърли внимателно бутилката в охладителя.

— Да, това е! Готови сме.

Съливан провеси крака от шезлонга.

— Кажи на онова китайче да ни остави за две минути — обърна се той към Катлин.

— Какво има, Съливан?

— Ще свидетелстваш ли срещу Клаус Руфини, ако има процес?

— Не съм мислила за това. — Тя прибра фотоапарата в калъфа и го закопча.

— Ходила ли си в кабинета на областния прокурор?

— Не. За какво?

— Вчера ме държаха там два часа и ме разпитваха. Искаш да кажеш, че никой не ти се е обаждал? Ходих с Мирабел, познаваш я. Каза, че не е видяла много, но сигурно лъже. Така или иначе, измъкнахме се от следственото и попаднахме в сградата на съда. Господи, какво нелепо шоу! Тя не е сива и мрачна, както сигурно предполагаш. Стените са в тюркоазено, а завесите — тъмнорозови. Нещо като „Замъкът“ на Кафка. Искаха да знаят точно какво съм видял, какво съм правил в клуба тази нощ, кой друг е бил там, с кого съм отишъл, дали съм бил пиян. Сякаш аз съм обвиняемият в процеса. Никога няма да познаеш кой ръководи разпитите.

— Кой? — Катлин прибра обектива.

— Помниш ли онова момче, дето загина при мотоциклетна катастрофа миналата година? Ставрос. Не гледай с такъв празен поглед, Катлин, знаеш за кого говоря. Двамата работихте заедно по един френски каталог за спортно облекло.

Тя продължи да се взира още няколко секунди в него.

— Да, разбира се — каза накрая.

— Е, прокурорът е бащата на Ставрос. Можеш ли да повярваш? Казва се Хейгън — един дангалак с каменна физиономия, с министерска подстрижка и отвратителен син костюм. Никога не бих предположил, тъй като почти нямат прилика със Ставрос, но когато разбра, че съм модел, каза, че синът му също бил модел на Южния бряг — бил, като за покойник. Тогава го попитах кой е и той ми отговори: „Матю Хейгън, дето обикновено наричаше себе си Ставрос“. Казах му, че съм познавал сина му, че всъщност сме били приятели и че съм бил ужасно шокиран, когато е загинал, макар че по това време съм бил извън страната.

Катлин започна да прибира триножника.

— Хейгън ме попита дали бих дал показания, ако се стигне до процес, и аз му казах, че ще дам. Сигурна ли си, че не се е опитвал да се свърже с теб?

— Абсолютно.

— Интересно, ти също беше свидетел.

— Нали има теб, ти видя повече от мен. — Катлин сгъна чадъра.

Съливан тръгна след нея към колата.

— Не ми е много приятно да съм единственият. Не че ме е страх от Джордж Фонсека или от онзи черен мелез, нито даже от Клаус Руфини. Всъщност една публична изява няма да ми навреди. Но ако съм единственият надежден свидетел, ще имам усещането, че ме превъзхождат по численост.

— Съливан, от минута насам ми се струва, че у теб са започнали да се развиват някакви зачатъци на съвест. Имам предвид, че не си мръдна пръста, когато нападнаха Али.

Примижавайки на слънцето, той наведе лицето си към нейното и се усмихна.

— Нито пък ти, скъпа.

— Катлин? — Томи Ченг бе застанал на няколко метра с рефлекторите. — Готова ли си да тръгваме?

Тя се обърна.

— Разбира се. Ще ми направиш ли една услуга? Да натовариш всичко и да го закараш в студиото. — Тя грабна своя Nikon и го метна през рамото си. — И промий филмите в лабораторията.

— Къде отиваш?

— Да си получа парите за това. До скоро.

Съливан й махна с ръка:

— Чао.

 

 

Катлин пое на запад и прекоси магистралата Оушън Драйв с нейния натоварен трафик и колони туристи. След това продължи към бизнесрайона на Южния бряг. Марти Кас живееше на Джеферсън авеню. Беше казал, че ще е там. Може би този път нямаше да се наложи да обикаля като луда, докато си получи парите.

Беше си взела фотоапарата, защото винаги го носеше със себе си — един Nikon, който си беше купила на старо в Ню Йорк преди години. Можеше да се скрие зад 70 до 210 милиметровия му обектив и да снима от разстояние, без да прави впечатление. Рекламите снимки се плащаха добре, но сърцето я теглеше другаде.

Спря на Вашингтон авеню под сянката на един навес в края на пазара. Фиксира през обектива една слаба жена с посивяла коса, която се къпеше под струята на градински маркуч. Катлин я беше виждала и преди: обикновено на една от пейките близо до полицейското управление. Жената беше с червени къси панталони и брезентови чехли, а гърдите й висяха свободно под избелялата блуза. Маркучът стърчеше от вратата на едно френско бистро. Някаква кухненска помощница в бяла престилка се беше подпряла върху парапета и я чакаше да свърши, за да може да измие стълбите. Водата се разбиваше на ситни капчици и образуваше дъги в свежата мъгла. Катлин виждаше всичко толкова ясно през обектива: бялата стена, бялата престилка, боядисания в синьо парапет, червените панталони, проблясващата черна кожа на жената и сребристите пръски вода.

В мига преди да натисне копчето, тя се зачуди дали промитата и изсушена вече снимка ще отрази всичко това. Много често, докато мине през лещите и се запечата на светлочувствителната лента, светлината се променяше или се нарушаваше равновесието и се получаваше нещо като най-обикновена туристическа снимка. Понякога обаче фотосите й бяха наистина добри.

Сега жената пееше. Катлин виждаше как устните й се движат, как тънките й ръце се полюляват над главата й. Кухненската помощница захапа цигарата си и изръкопляска.

Катлин задържа пръста си върху копчето и апаратът започна да превърта и да щрака до края на лентата.

 

 

Откри апартамента на Марти Кас в една сенчеста жилищна кооперация от шейсетте години. Някой бе подновявал боядисаната в розово сграда и бе сложил хоризонтална ивица в тъмночервено под покрива, опитвайки се да й придаде артистичен вид, макар че архитектурата вече бе остаряла с няколко десетилетия.

Катлин натисна звънеца пред вратата му на първия етаж. Под шпионката имаше табелка: Мартин Кас, Недвижими имоти и инвестиране.

Тя свали шапката си и я размаха пред лицето си, за да се разхлади. От горния етаж се чу приглушен шум. Високият коридор водеше направо към разцъфналите храсти вън около фонтанчето.

Франк Толин бе убедил Марти да възложи рекламната брошура на Катлин. Франк работеше като юрист в центъра и двамата поддържаха делови връзки. Ако Марти не платеше на Катлин, Франк щеше да уреди проблема. Но тогава трябваше да го изслушва, докато й обяснява колко много е направил за нея.

Отношенията им с Франк бяха на приливи и отливи. В момента е прилив, помисли си тя. В разгара на сезона беше дошла да види какво е положението, слънцето й хареса и остана. Бяха я освободили от „Мода“ за явяване на работа пияна и нямаше пари да се прибере в Ню Йорк. Франк й беше позволил да остане в жилището му в Коконат Гроув, докато си намери апартамент. Оттогава периодично бяха заедно, но никой не говореше за брак. Франк вече се бе женил и развеждал два пъти, а на Катлин й харесваше да идва и да си отива, когато й е приятно.

Допря ухо до вратата: По дяволите! Позвъни още веднъж и се отказа. Той можеше да е на хиляда места.

Обади се в службата му и в дома му от автомата през две преки и остави телефонния си номер и на двете места. Тя също имаше мобифон и Мартин не би могъл да се оправдае, че не я е открил. Провери в няколко от близките ресторанти и две агенции за недвижими имоти. Никой не бе виждал Марти Кас.

Катлин разопакова един сандвич в движение и пое на север към Линкълн роуд. Томи Ченг имаше собствен ключ за студиото й, вече трябваше да е закарал фотографските съоръжения. Дължеше му сто долара. Това, заедно с проявяването на снимките, които току-що бяха заснели, щеше да коства всичките й налични пари, освен ако не отложеше плащането на наема за студиото с още някоя седмица. Или да вземе назаем от Франк? Поне за апартамента нямаше да се тревожи. Франк беше собственик на сградата и нямаше да позволи да му плаща наем.

Катлин спря сред тълпата на пешеходната пътека и изчака да светне зелено. В средата на следващата пресечка зърна „Апокалипсис“, който изглеждаше съвсем безобиден на дневна светлина — просто един вход, измазан с бял цимент. Навремето сградата е била синагога, което при други обстоятелства би я развеселило. Покривът от две извивки и купол бе боядисан в сребристо. Предполагаше, че евреите са напуснали Брега. Преди една година, напълно сигурна в себе си, Катлин бе заела позиция с апарата, докато семейство евреи обикаляше наоколо: бащата с черен костюм и шапка, майката в рокля от калико[2] и кърпа на главата, а след тях децата. Катлин бе изснимала цялата останала част от лентата, но когато филмът бе промит, се оказа, че кадрите са един върху друг.

Светна зелено. Катлин не се помръдна, само се взираше през слънчевите си очила в другия край на пешеходната пътека. Предстоящият разговор със Сам Хейгън не й излизаше от ума. Трябваше да седне на масата срещу него и той да я разпитва, както бе разпитвал Съливан. Това, че Сам не й се беше обадил досега, означаваше, че сигурно няма да го направи. Но ако все пак се обадеше?

Защо е била онази нощ в „Апокалипсис“? Ами правила е снимки за едно местно списание. И защо не се е противопоставила на онези мъже, не е извела приятелката си на безопасно място, не е извикала за помощ?

Защото не виждах в тъмното; след това беше прекалено късно.

Сам Хейгън, тежкият му сив поглед върху нея — сякаш имаше някакво право да я съди!

Вече се познаваха, когато започна да работи в офиса на Франк. Отначало леко се занасяше с него. Но начинът, по който я гледаше, издаваше какво иска от нея. Сам обаче не предприе нищо. По-късно, след като вече се бе върнал на старата си работа като прокурор, една нощ се появи на вратата й и тя като последна глупачка му отвори.

Накара я да повярва, че е нещастен, че ще напусне съпругата си. Но след няколко седмици внезапно й каза, че не може да я вижда повече. Това я шокира, но може би щеше да намери сили да му прости — в края на краищата си имаше семейство, — ако не беше открила, че той очаква да бъде назначен за временен областен прокурор. Едно е да изневеряваш на жена си, друго — да рискуваш кариерата си.

 

 

Случайно Катлин зърна Марти Кас да излиза от някаква банка на Линкълн роуд. Косата му беше събрана отзад на малка опашка, която бе вързал с червен ластик, носеше кожена чантичка и мобифон.

Когато се появи изневиделица пред него, той протегна ръка.

— Катлин, какво става с теб? Изглеждаш страхотно! — Усмихна й се изпод италианските си слънчеви очила.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Минах през апартамента ти. Каза да дойда да си взема чека.

— Днес? — Изглеждаше озадачен, тръгна на запад по алеята. От години движението бе спряно и сега по тихата уличка имаше само цветя и фонтани. — Събота е.

Катлин изравни крачка с него.

— Не ме интересува кой ден е, Марти. Каза, че ще си бъдеш вкъщи. Приключих снимките за брошурата на „Гранд Кариб“. Всичко е заснето. Къде е чекът?

Той вдигна рамене:

— Къде са снимките?

— Парите са за разходите по проявяването и копирането. Даде ми аванс от хиляда долара. Сега ми трябват петстотин за изкарването и отпечатването. След това ще искам останалото.

— Би трябвало да ми го кажеш отначало.

— Казах ти го.

Марти Кас изглеждаше объркан.

— Офисът на туристическия отдел днес не работи, а всички чекове трябва да минават през тях. Хей, и на мен не ми харесва това. Знаеш ли, тези момчета спъват и моите работи, Катлин. Изкараха ме на топа на устата и ми дадоха дялово участие вместо заплата. Дял от какво, питам те. Предполагаше се, че в кметството ще одобрят промяната на парцелите, но сега не знам какво става. Последните събития в „Апокалипсис“ наистина може да ги изнервят. Имам предвид, че Руфини е главната фигура в проекта.

— Горкият Клаус — каза Катлин. — Плати ми за брошурата, Марти, но без да си въобразяваш, че ще направя нещо друго за него.

Марти Кас се приближи към нея.

— Наистина ли е изнасилил онова момиче? Или тя прави театър? Каква с историята, ти беше там, нали?

— Да, но не видях нищо.

— Правилно. Но какво се случи? Между нас ще си остане.

— Не знам.

— Да. Ако бях там, и аз нямаше да знам. — Той се спря. — Слушай. Жена ми беше ли на снимките тази сутрин?

— Разбира се. Ута оформя брошурата.

— С кого пристигна?

— Слезе от служебния фургон с моделите.

Марти я изгледа през очилата, след топа бавно се усмихна.

— Минах с колата — мислех да видя как вървят снимките — и зърнах там онзи обратен модел. Извинявай, че не съм много коректен, но знаеш кого имам предвид.

— Беше дошъл да говори с мен — отвърна Катлин.

Мартин отново се усмихна.

— Да не би да защитаваш Ута, Катлин? Да не би тя да те е помолила да не ми казваш къде е била и какво е правила?

— Стига, Марти.

— Ние се разделихме. Не знам дали Ута ти е споменала за това.

— Не, не е.

— Е, добре. Този рус красавец един ден ще си получи заслуженото. — Марти отвори ципа на чантата и пусна вътре малкия телефон. — Омъжи се за мен, за да получи зелена карта.

— Марти, чекът ми — повтори Катлин.

— Смятай го уредено. — Той погледна часовника си. — О, закъснявам. Слушай, обади ми се другата седмица. — Вече се отдалечаваше. — Ще излезем заедно на обяд и ще ми покажеш снимките. Нямам търпение да ги видя, обади се.

— Ще се обадя. В понеделник сутринта, рано.

 

 

Преди четири години Катлин бе направила изложба на черно-бели декадентски снимки в една галерия на Линкълн роуд, собственост на неин приятел. Продаде три фотоса. Имаше вино, плодове и поднос с бучки сирене на клечки за зъби. Появиха се познати, целуваха я по бузите и казваха, че изложбата е удивителна. Катлин беше с тесни джинси и дънково яке и пушеше френски цигари. Чу как един моден редактор описва пролетната колекция на Карл Лагерфелд, която разглеждал в компанията на Паоло ди Нисеми. Тя познавала ли Паоло? Току-що бил открил ресторант, където предлагали страхотно тирамису.

След това Катлин бе видяла Сам Хейгън да си сгъва чадъра до вратата. Маншетите на панталоните му бяха опръскани от дъжда. Забеляза я, усмихна й се и се запъти към фотосите, окачени по стените на галерията. Сложи си очилата, светлината от тавана падаше върху раменете му. Катлин си седеше на мястото, опряла лакът в бедрото, и пушеше. Наблюдаваше го как разглежда снимките й, как се спира пред всяка.

Когато най-сетне дойде да поговори с нея, тя реши, че няма да купи нищо. Но все пак беше купил — един пуст бряг, на едрозърнеста хартия. Галерията затвори рано и отидоха в съседното заведение за по едно капучино. Когато оставяше празната си чаша на масата, тя му напомни, че все още не е казал нищо за изложбата й.

— Не разбирам много от фотография.

— Хайде, кажи си го — беше се засмяла тя. — Не ми пука. Снимките са превзети и повърхностни.

— Не, не мисля така. Защо не ми кажеш за какво се отнасят?

Лицето му беше сериозно. Наистина искаше да знае.

Под разтворения му чадър над главите им двамата минаха по цялата Линкълн роуд и обратно и Катлин му разказа какво е виждала през обектива и че това я прави по-щастлива от всичко, което е вършила досега.

Бележки

[1] Как си, скъпи? (фр.). — Б.пр.

[2] Вид памучна тъкан. — Б.пр.