Барбара Паркър
Кръвни връзки (21)

20.

В спалнята, където съквартирантката й й беше разрешила да държи дрехите си, Али ровеше в някакъв кашон, за да открие нещо за обличане. За днес имаше работа — щеше да раздава листовки на Оушън Драйв за голям прием в един от клубовете.

Широка усмивка. Здравейте! Голямо парти в „Джиър Бокс“ в четвъртък. Ще бъде забавно! Управителят я беше предупредил да не ги раздава на разни туристи или лица, ненавършили двайсет и една години — излишен разход на хартия.

Али се опитваше да не мисли за майка си, която беше във всекидневната и прибираше чаршафите и одеялата й от сгъваемия диван. В този момент гласът й прозвуча през открехнатата врата:

— Толкова време отдели, за да разговаря с мен. Беше много мил, изобщо не се държеше като адвокат. Знам, че много ще си допаднете.

Работеше в една банка. Беше си взела свободен предобед и беше пропътувала целия път до Южния бряг. Али беше забелязала, че дъхът на майка й ухае на мента, което означаваше, че вероятно вече е пийнала.

— Скъпа? Чуваш ли ме?

— Разбира се.

— Е?

— Точно сега не искам да ги съдя. Господин Хейгън каза да почакам, докато процесът приключи.

— Да почакаш? Защо, за бога, ще ти казва такова нещо, мила?

Ми-и-ла. Бяха изминали повече от двайсет години, откакто Пеги Дънкан не живееше в Чарлстън, но всеки път, щом в гласа й се появеше този лепкав провлечен говор от Южна Каролина, Али знаеше, че ще иска нещо.

— Ако сега ги съдя за щети, защитата им ще го каже на процеса. Ще изкарат, че преследвам користни цели. Така казва господин Хейгън.

— О, господин Хейгън! Него го интересува само да спечели поредното дело. Него не го е грижа за теб. И какво, ако загуби? Как след това ще убедиш заседателите в гражданския съд да ти дадат обезщетение? Точно това ми обясни господин Барнст: „Доведете това момиче при мен незабавно. Нека измъкнем обезщетение от онези момчета, докато още можем“.

Али отметна нощницата, закачена на вратата на съквартирантката й, и се огледа в огледалото. Беше облякла розово бюстие, което оставяше гол корема й. Изглеждаше добре с белите шорти, но раменете й щяха да станат на лунички. Смъкна го и нахлузи бяла тениска, която завърза на възел под гърдите си. После се преоблече с чифт зелени къси панталони, а след това си сложи наколенки.

Майка й продължаваше да говори:

— … Триста или четиристотин хиляди долара. Милион. Тези мъже имат пари. Клаус Руфини има повече пари и от самия Господ. Извинявай, че ти го казвам, мила, но ако не внимаваш, те пак ще те измамят, даже в самата съдебна зала.

Али пробваше различни шапки и накрая се спря на една с козирка и тропически мотиви, която подхождаше на червените й коси.

— Цял живот ли смяташ да останеш бедна? Да живееш както сега?

— Не, ще стана известен модел.

— О, скъпа! — Майка й въздъхна, сякаш никога не беше чувала нещо по-достойно за съжаление.

Али напъха ключовете от апартамента, портмонето, гланца за устни и слънчевите очила в малката чантичка и я закопча около кръста си. Преди да тръгне, щеше да вземе и бутилка вода от хладилника, така че да не се налага да харчи пари, когато ожаднее. Познаваше и двама сервитьори в „Букинг Тейбъл Кафе“. Те вероятно щяха да я почерпят една сода. Взе си ролерите и чифт чорапи и влезе във всекидневната, за да ги обуе.

Сега майка й беше в кухнята и бършеше печката с някакъв парцал. Носеше униформата си от банката: синя пола и бяла блуза с вратовръзка, но тя я правеше да изглежда прекалено едра. Косата й беше боядисана в червено — в същия нюанс като на Али. Закачи парцала върху крана на мивката.

— Скъпа, колко си хубава! Красива си като момичетата по списанията. Но Руфини познава всички. Каква работа ще си намериш вече тук?

— Другата седмица съм на представяне. — Али избърса стъпалата си и обу чорапите. — Каталог с ученически облекла на „Мейсис“.

— О, скъпа — каталог! Та вече е юни, сезонът приключи. И какво ще правиш това лято?

— Не знам. — Али сви рамене: — Ще раздавам листовки за тържества.

Входната врата се отвори и влезе другата й съквартирантка: русокоса манекенка от Франкфурт, която се казваше Хелга. Беше облечена с къса рокля на цветя и носеше раничка. Около единия й глезен имаше татуировка. Али й каза, че има поща за нея.

— Здравей, аз съм майката на Али — Пеги Дънкан. — Жената се усмихваше толкова широко, че се виждаха венците й. — Божичко, колко си висока!

Хелга я погледна, след това хвърли поглед към Али и влезе в стаята си, като шумолеше с писмата.

Али приключи с обуването на ролерите и вдигна поглед към майка си.

— Трябва да вървя. — Плъзна се до хладилника, за да вземе шишето с вода, закопча го в чантичката и отново се плъзна обратно, за да поеме листовките за тържеството — петстотин екземпляра с размер приблизително на пощенска картичка, отпечатани върху яркожълта хартия.

Майка й облече сакото си и го приглади върху хълбоците.

— Кажи ми колко ти плащат за тази работа?

— Десет долара на час. — Излязоха в коридора и Али пусна резето на вратата.

— Десет долара! Кълна се, че изобщо не те разбирам!

Али се държеше с една ръка за перилата и внимателно слизаше по стъпалата, които бяха облицовани с мозайка в розово, тюркоазено и бяло.

Майка й вървеше точно зад нея.

— Знаеш ли какво си мислех. Можеш да напишеш книга. Виж само хората, които направиха пари от О Джей Симпсън. Намери си някой подставен писател. Всички така правят. Хората с удоволствие ще прочетат за Маркус Ламонт. Може да излезе някой бестселър.

— Мамо, никой не се интересува от него.

— Е, може да не е чак толкова известен, но ако напишеш книга, Маркус дори може да ти помогне. Ще спечели голяма популярност.

Стъпила на тротоара, Али се завъртя назад.

— Няма да пиша за това, което направиха с мен! Дори не искам да мисля за него!

— Не е нужно да ми крещиш!

Али потегли с ролерите и майка й заприпка след нея на високите си обувки, притискайки чантата към тялото си, за да не подскача.

— Какво да предам сега на господин Барнст? Той казва, че имаш право на иск за обезщетение. Трябва да ги накараш да ти платят. Каква ще е ползата за теб, ако ги вкарат в затвора? Можеш да използваш парите, за да направиш нещо за себе си. Можеш да се запишеш в колеж.

Али заобиколи един мъж, който разхождаше кучето си.

— Моля те, мамо! Стига си вървяла след мен.

— Изгубих два часа от времето си, за да се консултирам с адвокат заради теб. Опитвам се да ти помогна. Изминах целия път дотук…

— Не ме интересува! — Али се запързаля по-бързо. — Остави ме на мира!

Като стигна до ъгъла, погледна назад и видя майка си, подпряла се на един от стълбовете на уличното осветление, а гърдите й се повдигаха и спускаха. Жената извика с все сила подир нея:

— По-добре помисли за това, глупачке! В тоя живот никой друг няма да си мръдне пръста за теб.

Али изчака да мине един автобус, слезе от тротоара и се плъзна през кръстовището.

 

 

Седнал на терасата на „Ню Кафе“ — обичайното място, където обядваше — Джордж Фонсека пиеше бира и наблюдаваше как Али Дънкан раздава жълтите хартийки на преминаващите по тротоара. Знаеше за какво са — парти в „Джиър Бокс“, което го бяха наели да организира. Но Али не знаеше.

Не го беше забелязала между туристите и редовните клиенти, които изпълниха заведението и започнаха да се настаняват по разположените една до друга маси с чадъри по тротоара. Той седна зад четири жени с английски акцент. Кожата на ръцете и бедрата им имаше цвят на сурово говеждо.

Наблюдаваше как Али се пързаля напред-назад. Ако отиде и я заговори — само да й каже: Здрасти, как я караш? — щяха да го вкарат в затвора. На делото за определяне на гаранция прокурорът Самюъл Хейгън го беше изгледал, сякаш е някаква отрепка. А след това беше казал на съдията: „Би ли обърнал внимание съдът на господин Фонсека, че всеки опит да се свърже с потърпевшата ще доведе до незабавно искане за отмяна на освобождаването под гаранция“.

Дори тук, на терасата, с въртящ се над главата му вентилатор, Джордж се потеше. Беше едва първи юни, а температурата стигаше вече над трийсет градуса. Побутна остатъците от безвкусния сандвич с печена на скара скумрия. Нямаше апетит. Алберто му се беше обадил снощи и искаше да знае дали ще му бъдат върнати парите за гаранцията. Свързал ли се е с Руфини? Къде са десетте хиляди? Джордж му бе отвърнал да не се тревожи, ще ги има следващата седмица.

Десетте хиляди плюс още една хилядарка за лихвите досега.

Джордж се беше замислил за момент дали да не се махне от Маями. Но не смяташе, че ще успее да стигне далече. Ала когато всичко това приключи, ще замине. Може да отиде в Калифорния, да започне отново. Беше чул някой да казва: Ако искаш да станеш някой, отиваш в Лос Анджелис; ако си някой, отиваш в Ню Йорк; а ако вече си бил някой, сега си в Маями.

Наклони се леко, за да погледне покрай изгорелите от слънцето англичанки. Али Дънкан се намираше на около петдесетина метра по-надолу и продължаваше да раздава листовките. В момента разговаряше с някакво момче на кънки — с червена лента на главата, без риза, с тъмен тен и дълга черна коса. Приличаше на японец. Но беше твърде висок, за да е японец. Али му се усмихваше. Джордж довърши бирата и си спомни къде е виждал момчето: обядваше в „Морското конче“ с покойния Чарли Съливан. Джордж се зачуди дали новото приятелче на Али е обратно.

Двамата прекосиха улицата, като криволичеха между колите, после се качиха на широката алея, която се виеше през Лумус Парк. Извиха покрай люлките, където млади майки люлееха децата си, след това край няколко декоративни дървета. Известно време поседяха на каменната стена, която обточваше плажа, а после момчето започна да прави демонстрации. Някой беше поставил шперплатова рампа и той се зае да се пързаля заднешком, като се преобръщаше във въздуха. На кънките изглеждаше около метър и осемдесет — осемдесет и пет. Нямаше вид на толкова як като Джордж, но сигурно беше по-бърз. Джордж си помисли, че вероятно ще успее да го повали.

Извади портативния си телефон, разгъна антената и поиска от Справки номера на канцеларията на областния прокурор.

— Свържете ме със Самюъл Хейгън, един от прокурорите ви.

Изчака, после чу женски глас, който каза:

— „Углавни престъпления“.

— Това ли е канцеларията на Самюъл Хейгън?… Той там ли е? Искам да говоря с него… Името ми няма значение. Кажете му, че се отнася за делото на Али Дънкан… Дън-кан… Не, не съм репортер… Може би свидетел, окей? Така му кажете.

Пристигна сервитьорът и разчисти масата. Джордж си поръча втора бира. После чу в слушалката мъжки глас:

— Самюъл Хейгън. Кой се обажда?

Джордж захлупи с длан слушалката, за да не се чува шумът около него.

— Обажда се човек, заинтересован от делото „Дънкан“. Имам към вас един хипотетичен въпрос… Няма значение кой съм. Ето какъв е въпросът ми: При криминално дело, когато имате повече от един обвиняем, какво става, ако решите, че можете да уговорите един от тях да свидетелства в полза на щата? Тогава предлагате ли обвинението към него да отпадне?

На другия край настъпи мълчание. След това Хейгън попита дали се обажда Джордж Фонсека.

Сега си спомни, че Хейгън беше чул гласа му на делото за гаранцията.

— Да-а… Не съм решил окончателно, но определено мисля по случая, ако можем да уредим нещо. Как стои въпросът с отпадане на обвинението?… Момент, изчакайте за секунда.

Притисна пръст към ухото си. Иззад ъгъла бяха изскочили три мотора „Харли“. Двигателите угаснаха и момчетата слязоха с неизменните ботуши, черни каски и черни тениски, на които пишеше Daytona Bike Week. Може би бяха студенти от Айова, тръгнали във ваканция.

Джордж заговори отново:

— Окей, на линия съм… Вижте, опитвам се да си изясня нещата, това е всичко. Какъв ми е проблемът?… Не, не искам да го обсъждам с адвоката си; това момче е истинска пиявица… Изслушайте ме, окей?… Защо не? Няма да кажа за този разговор… Това е само един хипотетичен въпрос на този етап, става ли?… Не, слушайте…

В ухото му се чу щракване от затворения телефон и на Джордж му се прииска да запрати своя, на отсрещния край на улицата. Неетично е да разговарям с вас. Освен това Хейгън беше казал, че ще се обади на адвоката на Джордж и ще го информира за това. И ако нещо може да бъде направено, адвокатите ще го сторят. Майната му!

За момент се загледа в русокосата жена с бански с тънки презрамки, която караше кънки по средата на платното, между колите. Стигна до мястото, където Осма улица се вливаше в Оушън Драйв, извърна се с гръб към кръстовището и рязко спря кънките си, от което задните й части се разтресоха. Шофьорите надуха клаксони и хората се заизвръщаха. Малко пълничка е, помисли си Джордж, хубави крака, но доста тлъсто дупе.

Извади от портфейла си малък бележник и го отвори. После набра номера на Клаус Руфини. Обади се една от прислужниците му. Джордж се представи, но Клаус не беше там. Поиска номера в колата или на мобифона му. Жената попита какъв е номерът на Джордж, може би щяла да успее да открие Клаус и може би той ще му се обади…

— Може би искаш да ми целунеш задника! — отвърна Джордж. — Кажи му да ми се обади.

Сервитьорът донесе бирата. Джордж заговори жените на съседната маса. Оказа се, че са от Австралия, гимназиални учителки. Най-после телефонът меко избръмча.

Беше Клаус Руфини.

— Да, имам проблем — каза Джордж. — Всъщност не. Имаме проблем. — Завъртя стола си така, че жените да не могат да го чуват. — Притискат ме във връзка с онази гаранция… Нали знаеш коя гаранция. А и адвокатът ми струва цяло състояние. Въпросът е да се възползвам от помощта ти… Двайсет хиляди… Виж. Няма да вляза в затвора, ясно ли е?… Ами да ти го начукам яко тогава!… В такъв случай нямам какво да губя, ако се призная за виновен в съда другата седмица, нали?

В телефона прозвуча някакво дълго изречение на италиански. Никак не звучеше добронамерено.

— Слушай какво, Клаус. Адвокатът ми се свърза с областния прокурор… Не, не Мора. С другия тип, Хейгън. Могат да ми предложат нещо за обвинението. Може би дори да го отменят срещу свидетелските ми показания… Защото тук съм притиснат до стената.

Клаус му каза да задържи за момент. Ако се съдеше по звуците, които се долавяха, той вероятно обядваше в някое заведение на тротоара. Може и да беше на следващата пресечка. Чу гласове, които си крещяха на италиански — женски глас, после този на Клаус, след това пак жената.

Най-сетне Руфини отново се обади. Каза, че ще изпрати някого да се свърже с Джордж в следващите ден-два.

Джордж прибра телефона и взе бирата си. Отпи няколко големи глътки, сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

През тълпата по тротоарите и преминаващите коли виждаше парка отсреща. Деца на кънки. Стар евреин с черно палто и шапка четеше вестник на сянка. Няколко туристи отиваха към плажа по бански. Остана загледан известно време, но Али Дънкан я нямаше.