Барбара Паркър
Кръвни връзки (15)

14.

В края на сезона сеансите за модни снимки в Маями често започваха още в зори, за да се избегне обедната жега. Катлин чакаше в малкото открито фоайе на хотел „Сенчъри“, за да се присъедини към кервана до снимачната площадка. Колоната се предвождаше от техническия фургон, следван от наетия линкълн, който возеше клиента и неговите хора, и едва тогава идваше ред на колата на Катлин, натъпкана с цялата й екипировка. Али Дънкан, която щеше да помага на Рафаел Сото за грима, седеше на предната седалка с фотоапарат в скута си. Следваха ги двама от манекените с колите си, а на опашката се движеше джипът на Томи Ченг. Днес предстояха последните снимки за есенния каталог на „Нарадженсет Трейдс“ — фирма за спортни облекла от Бостън. Катлин получи поръчката, защото бяха харесали работата й от предната година.

Фотоапаратът й беше разположен върху равно място на около петдесетина метра от струпаните някога тук от дренажните машини бял пясък и камънаци, които образуваха триметрова дига. Вирджиния Кей изглеждаше съвсем на място на фона на стърчащите дървета, нудисткия плаж, няколко занемарени лодки и сградите на главната пречиствателна станция на окръга. На запад, зад верижната ограда, се простираха ниски бетонни постройки. Не се долавяше никаква миризма, иначе обитателите на Фишър Айлънд щяха да нададат вой до бога. Това първокласно парче земя се намираше точно на север — великолепно оформена средиземноморска фантазия от покриви с червени керемиди и закотвени в частните пристани яхти. Зад тях оставаше невидим Маями Бийч.

Катлин разполагаше с екип от трима души: двама помощник-фотографи и Рафаел Сото. Нямаше да има проблеми със заплащането. Днес бе последният от четирите снимачни дни, по хиляда и петстотин на ден, платени авансово. Не беше кой знае какво, но за нея не бе съвсем зле. Катлин познаваше фотографи от висшата мода, които си докарваха по двайсет и пет хиляди на ден. И можеха да си позволят по дузина ленти. Но пък никога не беше виждала Ричард Авадон да се размотава край някоя пречиствателна станция, за да снима за каталог на спортно облекло.

Катлин и художественият директор стояха под чадъра й и преглеждаха част от вчерашните снимки, които бяха правили в един яхтклуб. Чу изскърцване по чакъла и вдигна глава. До колата й беше паркирал зеления си ягуар Франк Толин. Вратата се отвори и лъчите на утринното слънце проблеснаха върху повърхността й от хром и стъкло.

Събеседникът й свъси чело под козирката на червената си бейзболна шапка.

— Мой приятел е, няма да ни пречи. — Франк и преди беше идвал на снимки, но само ако е бил поканен. Нямаше представа какво търси сега тук. Преди две вечери се бяха скарали и оттогава не го беше чувала.

Франк заобиколи ягуара с чаша кафе от „Макдоналдс“ и отпи глътка, докато подпираше ботуша си върху бронята. Разбра, че трябва да остане на мястото си и се задоволи само леко да й кимне.

Катлин изпрати момчетата да проверят експонацията. Томи Ченг беше довел свой съученик от класа по фотография, за да му помага. Жан-Луи припна по каменистото възвишение със светломер в ръка; избелелите от слънцето къдрици се вееха над челото му. Двамата с Томи бяха облечени почти еднакво: без ризи, с широки къси панталони и огромни маратонки. Томи, който бе стегнал косата си с лента, за да не пада в очите му, свързваше полароида с телеобектива. Хората от фирмата и помощният персонал, чиято средна възраст бе далеч под трийсетте, разговаряха, разпръснати наоколо, в очакване на манекените.

Когато художественият директор отиде да провери нещо, Катлин прекоси улицата, за да говори с Франк.

Той допи кафето и захвърли чашката в някакви буренаци.

— Няма да се задържам много. Обещах на Марти Кас да се видим тази сутрин. — Франк се усмихна накриво и мустаците му се раздвижиха. — Ще ме притиска да продадем сградата на някакви йорданци, които открил онзи ден.

— Ами защо не?

— Ще трябва да плащаш наем за апартамента.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— О, Кати! Опитвах се да се пошегувам. Не, дойдох, за да се извиня. Недоразумението от онази вечер беше абсолютно ненужно.

Катлин се изсмя:

— Недоразумение? — Беше започнало с някаква дребна забележка за цветята, които й бе изпратил и за които тя бе пропуснала да му благодари. И беше завършило с ругатни и размяна на удари, докато накрая тя не си тръгна побесняла, подкарвайки лудо колата си от паркинга десет етажа по-долу.

Франк притвори очи за миг в знак на потвърждение.

— Беше повече от недоразумение. Заслужаваш подобаващо извинение и ето ме тук — в седем сутринта. Съжалявам. Изпълнен съм с огромно, направо галактическо съжаление. Не ми се обади, притесних се и затова снощи наминах край вас. Едва не се качих горе. Напълно детинска реакция, но исках да те видя. Все пак успях да запазя достойнството си.

Сенките под очите му издаваха умора. Имаше дълго и тясно лице, почти като на лисица. Беше еднакво слаб навсякъде, с плоска талия и с дълги крака със стегнати мускули. Веднъж му бе казала, че в него няма нищо, което да омекоти сблъсъка. Ако твърде дълго се задържат заедно, накрая може да свърши изпотрошена. Сега чувстваше, че отново иска да бъде далеч от него. Единственото й желание бе да я оставят на мира в безполово и неподвластно на годините състояние без абсолютно никакви чувства.

— В момента не мога да говоря — отвърна накрая тя.

Но Франк гледаше встрани от нея и усмихнато поклащаше глава.

От Уинибего току-що бе излязло едно от момчетата модели, обуто в сандали, моряшки шорти и спортен пуловер. Рафаел бе поставил руж на носа и бузите му, за да имитира въздействието на слънцето и вятъра в Северния Атлантик. Следвано от една от шивачките, момчето започна да се изкачва по купчината камъни. Катлин виждаше бельото му под изрязаните шорти, а изпод липсващата част на пуловера се показваше голата му кожа. Щяха да поставят последователно мостри от различни тъкани върху изрязаното. Дрехите бяха закрепени с безопасни игли.

— Това направо ще ме откаже от модните списания за мъже — заяви Франк.

— Катлин! — помаха й Томи Ченг. — Готови са да започваме.

— Трябва да вървя. Ще говорим по-късно.

— Почакай — сграбчи я за китката той. — Чуй това и си помисли. Искам да живеем заедно. — Катлин се изсмя недоверчиво. — Ще продам моя апартамент. — Стисна още по-здраво ръката й. — Ще си намерим нещо за двамата, нещо съвсем ново и неизползвано. Ние ще сме първите, които ще живеем в него.

— О, Франк, няма да се получи.

— Откъде знаеш? Не сме ли изкарвали заедно много повече от една седмица?

— Трябва да вървя.

— Помисли за това — повтори той.

Катлин отвърна само с леко поклащане на глава и забърза обратно.

Шивачката нагласи яката с карфици — устата й беше пълна с тях, — а след това заподскача обратно надолу по купчината. Катлин погледна през обектива. Вятърът рошеше косите на модела. Беше красив младеж — русокос, с вид на колежанин.

— Отпусна ли се достатъчно, Джефри? — Художественият директор обичаше да се държи по-свободно. Беше пълничък тип в избелели зелени бермуди и рекламна тениска.

Някой заразправя за новия ресторант в Москоу, който се казвал „Санта Фе“. Там пържолите не били никак зле, ако си готов да платиш петдесетачка.

— Обърни главата си малко встрани — извика, без да се изправя, Катлин. — Точно така. Окей! Страхотно. Малко по-ниско. Сега погледни към морето. — Фотоапаратът защрака. Томи Ченг смени обектива и й подаде нова лента. Жан-Луи отново изтича да провери експонацията и Катлин направи поредица снимки на вече седналия манекен, отпуснал ръка върху коляното си.

След това художественият директор даде почивка, за да използват банята във фургона.

През това време Франк се беше размотавал наоколо с ръце в джобовете.

— Тази сутрин, докато си лежах в леглото в три сутринта и се опитвах да заспя — кротко заговори Катлин, — ми хрумна, че следващия месец мога да отида до Ню Йорк с Рафаел. Той заминава за лятото и можем да пътуваме заедно.

— В Ню Йорк? И защо?

— Когато човек се задържи твърде дълго в Маями, Франк, сетивата му се притъпяват. Тук няма нищо друго, освен все едни и същи хора, които непрекъснато се срещат по едни и същи места, и единственото, за което могат да разговарят, е да се одумват един другиго. Без абсолютно никакво чувство за почтеност, опитвайки се да избегнат най-лошото, което би могло да ги сполети — скуката. Толкова съм уморена от този театър.

— Всичко е театър, скъпа. Където и да отидеш, все е театър. В Ню Йорк е дори още по-зле. Или вече си забравила?

— Мога да видя някакви изложби. Да посещавам курсове. Да разговарям с хора, които правят това, което и на мен ми се ще.

— А то е?

— Да правя истински снимки. А не да ги нагласям! — Катлин вдигна ръка към върха на каменната купчина, където се бяха появили следващите модели — две момичета в блузи с поло яка. Косите им бяха нагласени да приличат на разрошени от вятъра, сякаш са се разхождали по брега.

Без никаква нужда Катлин провери дали има резервен филм в кутията на апарата.

— Може би дори трябва да замина за няколко месеца извън Америка и да поработя като нещатен сътрудник за някоя от новите служби — продължи тя.

— Можеш да станеш военен кореспондент в Босна — предложи Франк. Катлин го изгледа втренчено, но той вдигна помирително ръце. — Мога ли да попитам как смяташ да се оправиш с парите? В Манхатън никак не е евтино.

— Познавам различни хора. Миналото лято изкарах в Маями, като почти умирах от глад. Мога да мизерствам и там.

— Нима ще те оставя да гладуваш?

— Колко ти дължа вече? — засмя се тя.

— Загубих сметката. Знаеш ли, малко ми е трудно да повярвам, скъпа, че не може да се намери никаква работа в цяла Южна Флорида.

— Работа има. Знам една търговска фирма, която иска снимки на ръководните си служители, направени в заседателната зала, за да ги помести в годишника си.

— Не плащат ли?

— На сватбите и джамборетата също плащат.

— Да, но там е скучно.

— Господи! Понякога се държиш като истинско копеле. Мисля, че сега трябва да се махаш.

За момент той остана безмълвен. Вятърът повдигаше кичур тъмни коси върху високото му чело.

— Съжалявам, но направо ме подлудяваш! Как очакваш да се чувствам? Мислиш ли, че мога да съм щастлив, като няма да си наблизо? Настръхвам от ужас при мисълта да отидеш в Ню Йорк. Може никога повече да не се върнеш у дома. — Силната слънчева светлина разкриваше всяка бръчица по лицето му. — От много време сме заедно, Кати. За хубаво или за лошо, но се задържахме заедно. Аз те обичам.

Последните думи прозвучаха шепнешком и устните му потрепнаха в несиметрична усмивка. Катлин забеляза, че са напукани. Колко си жалък и неприятен така — помисли си Катлин. — Да ми се молиш по този начин. Бих искала просто да се махнеш. Засрамена от тези си мисли, тя се вгледа в закачената върху триножника малка дъсчица, на която бяха записани указанията за следващата серия снимки.

— Няма да се заселя за постоянно там — проговори отново. — И без това не мога да издържа през зимата. А и през лятото също ще идвам — заради показанията и за процеса. Сам Хейгън каза, че ще бъда един от свидетелите. — Беше разкрила пред Франк, че е разговаряла със Сам. Но не всичко. Само че ще помогне на Али Дънкан. — Премести отражателите пет-шест метра по-надолу — извика Катлин към Томи Ченг. Видя го как подхвърля сребърните кръгове във въздуха и как ги улавя. Черните коси падаха по гърба му.

Франк седна на сгъваемо метално столче и изпъна крака.

— Сам изглежда адски добре по телевизията.

— Предполагам — сви рамене тя. В петък вечерта бяха показали откъс от пресконференцията му в новините в единайсет. Двамата с Франк го гледаха в неговата спалня, докато се събличаха след завръщането си от вечерята. Така и не стигнаха до леглото. Франк бе запитал за цветята, които й бе изпратил, и дали приема подаръците му за нещо толкова нормално, че дори не смята за нужно да му благодари.

Сега Франк седеше с преплетени зад тила си пръсти. Докосна прасеца й с върха на ботуша си.

— Знаеш ли какво прочетох тази сутрин във вестника? Еди Мора е в листата за вицепрезидент на сенатора Къркмън. Това означава, че Сам Хейгън може да бъде следващият ни областен прокурор, ако се кандидатира. Как си представяш Сам като областен прокурор?

Катлин продължи да се взира в бележките, които бе нахвърляла. Преценяваше какво да отговори.

— Смятам, че ще си върши добре работата — каза накрая тя. — Вероятно може да спечели изборите.

— Сам е страхотен тип. — Франк се протегна и дръпна ръба на късите й панталони, за да я притегли към себе си. — Помни ли те още?

— Естествено. Остави ме, Франк, работя.

Последния път двамата заедно с още една двойка — клиент и съпругата му — бяха ходили в „Палячи“, изключително шикозен ресторант в Коръл Гейбълс. Триста долара за една вечеря. Почти половината й месечен наем, ако трябваше да го плаща. Франк три пъти беше ходил до мъжката тоалетна и всеки път се завръщаше със зачервен нос. Като се прибираха, двамата се бяха скарали по този повод. Беше й казал, че е уморен и че има нужда от това. Тя тъкмо си миеше зъбите, когато Франк пусна късните новини. Долови думите канцеларията на областния прокурор и обвинение в сексуално насилие и излезе да види. На екрана беше Сам в претъпканата от светлини и народ зала. Всичко трая само няколко секунди, но достатъчно, за да проумее, че той не би могъл да се откаже от всичко това заради нея. И все пак беше очаквала, че когато Сам Хейгън я въведе в кабинета си миналия понеделник, ще прояви поне искрица интерес към нея. Та нали е мъж, а тя е привлекателна жена. Пък и някога бяха любовници… А изминалите три години не са чак толкова много време. Но не видя нищо в очите му.

— Ей, приятели! Размърдайте се! — Художественият директор се показа от фургона с бутилка вода в ръка. Трябвало да хваща самолет на обяд.

— Жан-Луи — провикна се Катлин, — трябваш ми тук, s’il te plaît^[1]! — Той незабавно припна към чадъра й. — Франк, ще трябва да те изгоня.

Двете дългокраки, загорели от слънцето момичета се заизкачваха по стръмния склон, поклащайки бедра. Едното се улови за ръката на другото, за да не се плъзне обратно. Гърбовете на блузите им бяха срязани и захванати с щипки. Снимките щяха да са от кръста нагоре, за да се видят яките на горнищата. Бяха с обути на бос крак сандали.

— Томи?

— Тук съм — отвърна той.

— Би ли отишъл да ми донесеш малко вода? — помоли го Катлин. — И много лед.

Нагласи апарата на фокус. Жан-Луи вдигна светломера и обяви експонацията. Катлин извика, че лицата на манекенките блестят твърде силно. Помощничката, която се бе отдръпнала извън обсега на апарата, пристъпи и попи част от потта по лицата им. Очевидно носеха тъмни лещи. Това им помагаше да не примижават на яркото слънце.

Директорът отново се провикна:

— Хей! Облегни се назад, за да могат да се видят копчетата на чатала.

Русокосото момиче се засмя:

— Искаш ли да ги разкопчая?

— Да бе, покажи ни малко растителност.

Стройните им фигури се очертаваха отчетливо на фона на ясното синьо небе. Задържаха се в една поза, после в друга, веднъж долепени, след това разделели. Усмихващи се към обектива, а после някъде встрани.

Художественият директор танцуваше.

— Покажете на какво сте способни, момичета. По-енергично, по-весело!

 

 

Томи Ченг изми ръцете си в банята на фургона, подсуши ги с нечия стара тениска и излезе, за да напълни бутилката с вода за Катлин.

Една от манекенките седеше пред огледалото за гримиране заедно с Рафаел Сото. Беше разтворила устни и той ги очертаваше с червило, докато погледът й бе вперен в телевизионния монитор зад седалката на шофьора. Гледаше запис на някакъв сапунен сериал. Имаше и друго момиче с къса руса коса, което четеше списание, а момчето — манекен отново се преобличаше в задната част.

Али Дънкан стоеше до масата и подсушаваше термичните ролки на Рафаел и Томи трябваше да я заобиколи, за да стигне до хладилника.

— Здрасти, как е?

Тя спря за момент сините си очи върху него. Напоследък не разговаряме много с момчетата, което бе напълно разбираемо. Навърташе се край Рафаел Сото, но то бе съвсем различно.

Томи напълни термоса на Катлин с лед и наля отгоре малко минерална вода, после отново завинти капачката. Забеляза кутията с царевични пръчици с ниско съдържание на мазнини и без сол, но предпочете шепа солени бисквитки. Фургонът приличаше на малка къща — всичко бе натъпкано на едно място. Подпря се на плота и отново погледна към Али. Червените й коси се спускаха на плитка по гърба, а около лицето й имаше ореол от изплъзнали се къдрици.

Томи се приближи до нея.

— Да не би да си новата ученичка на маестрото?

Тя само го изгледа.

— Това дете е гений — обяви Рафаел. Намигна към Али и взе от кутията с гримове голяма четка, с която започна да разнася пудра по лицето на момичето.

Томи се приближи да види какво прави.

— Защо устата й е такава кафява?

— Не е кафява, а естествена. Трябва да изглежда като обикновено момиче, за да не отнема вниманието от дрехата. Това е каталог, а не авторско представяне. — Светлината от огледалото се плъзгаше по очилата на Рафаел при всяко негово движение. — Преди няколко години бях на снимки заедно с Хелмут Нютън — само бяла кожа, черни устни и безжизнени очи. Каталозите са по-долна класа, но в нашия занаят човек работи каквото намери.

— Да, предполагам.

Тъмнокосата манекенка изучаваше отражението си в огледалото, накланяйки глава.

— Божествено е — усмихна се тя. — Рафаел, ти си велик! — Целуна въздуха край бузата му.

— Gracias.^[2] Променяме реалността, за да създадем илюзия за достоверност.

Момичето го изгледа смаяно и влезе в задната част на фургона, за да се преоблече. Момчето още не бе излязло, но Томи вече бе забелязал, че манекените не се смущават да се преобличат един пред друг.

Канеше се да тръгва, когато вратата се отвори. Беше приятелят на Катлин — Франк, който попита дали може да получи малко кафе.

— В каничката е — посочи с гребен в ръка Рафаел. — Кармен, скъпа, ела насам, mi amor^[3]. Дай да те направим красива. — Момичето на дивана се приближи и седна на стола, като разправяше за някакво момче, с което излизала. Рафаел й отвърна, че този тип е пълен негодник.

Томи лапна още една бисквитка. Сега Али прибираше използваните при гримирането гъбички в найлонова торбичка. Заговори й, така че никой друг да не може да чуе:

— Съжалявам за случилото се. Предполагам, че не желаеш да ти се напомня, но ми се искаше да ти го кажа. — Лицето му поаленя. — Е, това е.

Ръцете й спряха да се движат. Облегна се с длани върху масичката и го погледна.

— И аз исках да ти кажа нещо. Имаш трохи по горната си устна.

Той премлясна и тихичко се разсмя.

— Европейски боклуци, ако питаш мен — казваше в това време Рафаел. — Те поне си бръснат краката. Сигурно агентът им е казал. Тези момичета, особено германките, имат нужда от някой и друг съвет за личната хигиена.

Али се приближи до приятеля на Катлин.

— Извинете? Франк, нали? Господин Толин, искам да кажа… Мога ли да ви задам един въпрос като на юрист?

— Разбира се. — Франк разбъркваше захар в кафето си.

— Вчера някакъв човек дойде в апартамента ми и каза, че работел за адвокатите на Клаус Руфини и поиска да вземе показания от мен. Опитах се да се обадя на господин Хейгън, но беше събота. Казах на оня тип да се маха. Правилно ли постъпих?

Той кимна.

— Не трябва да говориш с никого, освен ако Сам Хейгън не ти каже. Обади му се утре и му кажи за случилото се.

— Да, ще се обадя. Благодаря.

Франк Толин се приближи да види как Рафаел поставя грима на момичето.

Али вдигна списанието, което то беше оставило, и след това се отпусна на една от пейките край масата.

Томи се настани насреща й.

— Хейгън… Той е прокурор.

— Да. — Главата на Али остана наведена над списанието. Носеше розова риза и тънка златна верижка. Томи виждаше как пулсира вената на врата й.

— Катлин каза, че двете сте ходили да се срещате с него. Как мина?

— Без проблеми — вдигна лице Али.

— Това е добре.

— Те се познават отдавна — продължи момичето. — Каза ми всичко за него още преди да отидем, така че нямаше проблеми. Ще трябва да се срещаме още няколко пъти, но нямам нищо против. Освен ако не поиска да се върна у дома.

— Ще го направиш ли?

— Няма начин. С майчето не се разбираме особено. А и как ще ходя на работа? Нямам кола.

— Аз имам. — Томи изяде останалите бисквитки и облиза палеца си. — Искам да кажа, ако трябва да отидеш някъде, мога да те закарам. Купих си червен джин. Предполагам, че си го видяла.

Тя само го погледна и се зае отново да чете списанието.

— Виждала ли си сина му? Онзи, дето е починал? — запита Томи.

— Да, няколко пъти. Беше хубав. Малко див, но свестен.

— Знаеш ли какво чух? — Томи искаше да спомене името на Чарли Съливан, но Рафаел беше тук. — Някой ми каза, че си падал по дрогата. Ама сериозно.

— Да, знам — отвърна Али.

— Глупав човек.

— Знам — повтори тя. — Е, и аз съм опитвала кока, но вече не. Ставрос смъркаше кока, а това е най-гадното. Отначало Джордж Фонсека го научи, после започна и с хероин.

Томи чу как изтрополи захвърлената върху масичката пред огледалото четка.

— За ваше сведение, деца — обади се Рафаел, — Ставрос не беше наркоман. Не беше чак толкова пропаднал. Беше очарователен и интелигентен младеж.

Франк Толин хапна една царевична пръчица и попита:

— Доколко се познавахте вие двамата?

Начинът, по който бе зададен въпросът, накара Рафаел да го изгледа през кръглите си очила с червени рамки. После му обърна гръб и се зае да търси нещо из кутията с гримовете.

Франк хвърли поглед към Томи и Али и напусна фургона. Чуха го да си подсвирква тихичко.

След като вратата се затвори, Рафаел продума:

— Не мога да разбера как може да го харесва. — Задържа ръка над очите на манекенката и започна да пръска косата й с лак.

Али се облегна в ъгъла със списанието в ръка.

— Значи си любителка на ролерите — отново проговори Томи.

Тя прелисти страницата.

— И как разбра?

— Видях те два-три пъти в Лумус Парк. Доста си добра. — Али го погледна над ръба на списанието. Той подреждаше бисквитките на купчинка. — Може да излезем някой път.

— Благодаря, но съм заета.

Томи усети как се изчервява.

— Не, имах предвид, можем да се срещнем там и да се попързаляме. В парка де. — Сините й очи се взираха в него. Той сви рамене и отново сведе поглед към бисквитите.

— Хората може да те одумват — каза Али.

Томи се засмя:

— Пет пари не давам! Пък и по-добре да не приказват нищо за теб.

— Понякога го правят, и то право в лицето ми.

— Ако си с мен, няма да посмеят. Няма да позволя на никого да те притеснява.

Али се разсмя:

— Е, благодаря.

Томи забеляза, че има трапчинки.

 

 

За последната серия снимки Катлин разположи апарата си близо до брега, за да осигури изглед към зеленината и червените покриви на Фишър Айлънд. Щяха да се виждат на заден план и да създават илюзията, че манекените се намират някъде в Средиземноморието.

Когато Франк й подаде водата с лед, за която бе помолила преди десетина минути, тя се огледа наоколо.

— Къде е Томи?

— Заплеснал се е с Али Дънкан.

Жан-Луи прихна:

— Божке, не вярвах, че ще събере кураж да я заговори! Обзаложихме се на петарка, че няма да посмее.

— Добре, но върви да му кажеш да си размърда задника. — Катлин отпи от водата. Още не беше горещо, но слънцето щеше да е търпимо може би месец и после нямаше да ги остави на мира чак до края на октомври. — Нямаше ли среща с Марти Кас? — обърна се тя към Франк, докато изваждаше част от лентите, току-що прибрани от Жан-Луи.

— Марти може да почака. — Франк ги взе от ръцете й и ги постави в кутията. — Искам да разбера нещо, преди да се е върнал малкият нехранимайко. Наистина ли Джордж Фонсека е давал хероин на Матю Хейгън? Али и Томи си говореха нещо такова. — Катлин го изгледа втренчено и той обясни: — Важно е за делото, което подготвям за семейство Хейгън.

— Смятах, че няма да се стигне дотам.

— Засега още не. Но ако открия ответник, който не е напуснал щата, обявил фалит и няма имунитет срещу съдебно дирене, може би ще му дам ход. Но ако Матю не само е бил пиян, но и дрогиран…

— Какво ще кажеш на Сам и Дина?

— Зависи ти какво ще ми разкриеш — отвърна Франк. — Вярно ли е или не?

— Имаше известни проблеми — замислено проговори Катлин, — но не мисля, че беше сериозно зависим, от каквото и да е. Полагаше големи усилия да не стига дотам. Но не им казвай, ако не се налага.

Томи и Жан-Луи се появиха тичешком от фургона. Томи дойде да вземе светломера, а Жан-Луи вдигна един от големите рефлектори, положени на земята до манекенките.

— Приключвайте! — почука по часовника си художественият директор. — Имам да ходя и на други места.

Катлин фокусира обектива върху младеж и момиче, облечени в еднакви анораци, и двамата усмихнати. Момичето лекичко се бе облегнало на гърдите му. Катлин натисна бутона и апаратът започна да бръмчи и щрака със скорост два кадъра в секунда. Художественият директор се приближи да види как изглеждат от нейното място и извика към манекените да променят положението си.

— Кати? Трябва да тръгвам.

— Окей. — Продължаваше да гледа през визьора и освободи механизма. — Ще ти се обадя по-късно.

— Ще говорим за онова, което те попитах преди.

— Добре.

Томи й каза да изчака за момент, защото слънцето се скри зад някакво облаче.

Франк отново се обади:

— Сигурен съм, че вече не помниш какво те попитах.

Тя се извърна и му се усмихна виновно:

— Извинявай.

— Ела да живееш с мен. Ще купя някое фантастично местенце за двамата. Ако искаш, ще можеш да си направиш и студио там.

— Ще говорим за това по-късно — отсече Катлин.

Долови с крайчеца на очите си как художественият директор се беше извърнал към фургона. Клиентът и шивачката също гледаха в тази посока, а и жената, с която разговаряха.

Катлин чу как някой плаче.

Рафаел Сото се бе подпрял на вратата на фургона. Слезе по стъпалата, измина няколко крачки и се свлече на земята.

Всички се затичаха към него. Катлин си проби път напред.

— Рафаел! — Тя приклекна до него. — Какво стана? — Вдигна очи и видя ужасената Али Дънкан, застанала на вратата.

Рафаел се притисна към рамото на Катлин.

— Мъртъв е! О, боже! Застреляли са го.

— Кого са застреляли? Моля те, Рафаел!

— Съливан — изхлипа той. — Мъртъв е. Обадих се в агенцията за работата утре и те ми казаха. Някой го е застрелял. О, боже, мъртъв е!