Барбара Паркър
Кръвни връзки (8)

7.

Юджин Рябин, детектив от отдел „Убийства“ към полицейското управление на Маями Бийч, седеше до прозореца в кабинета на Сам Хейгън и пушеше. Чакаше да го извикат от другата страна на улицата, за да даде показания по убийството на един проституираш травестит. Младият пуерториканец, наричал себе си Моник, бил удушен, докато работел между Петнадесето авеню и Колинс.

— С такова тяло би могъл да заблуди дори и теб.

Рябин беше набит мъж с бяла коса, малко над петдесетте. На умореното му лице бе изписана невероятна досада. Кожата му беше бледа и сбръчкана, с торбички под очите и със синкав оттенък там, където се бръснеше. На ръкавелите на колосаната му риза проблясваха златни копчета, а от кобура му се подаваше полуавтоматичен пистолет. Сакото му, с прилежно сгънати ръкави, беше оставено върху кутиите с папки на Сам по убийството, което щеше да се гледа след седмица.

Беше се отбил да види какво става със случая „Дънкан“. Сам му каза, че жертвата трябва да дойде в два часа днес следобед. В последното си съобщение, оставено на телефонния й секретар, след цяла седмица обаждания, я беше заплашил, че ще изпрати полиция да я доведе, ако не се яви доброволно. Сам знаеше от опит, че пострадалите, които избягват прокурора, обикновено лъжат.

Рябин се замисли за миг над това.

— Искаш ли мнението ми? Смятам, че тя не лъже.

— Била ли е прибирана някога за проституция? Пиянство и нарушаване на реда? Притежаване на наркотици? — На всеки от въпросите Рябин поклащаше отрицателно глава. — Изисках сведенията за нея от дете. Какво мислиш за нея?

— Амбициозна — каза той. — Интелигентна, но не толкова, колкото си мисли. Напуснала е дома си на шестнайсет. Завършила е вечерна гимназия, родителите й са разведени. Родена е в западните предградия на Форт Лодърдейл. Минавал ли си оттам, Сам? На такова момиче Маями Бийч сигурно би се сторил същински рай.

Преди няколко години в клуб „Дюс“, брадясал и опърпан, на четвъртата бира Рябин бе разказал на Сам как самият той е попаднал в Маями Бийч. Не бил руснак, а украинец, роден в Одеса под името Евгений Рябин. Като морско пристанище с утвърдена престъпна слава, този град предлагал определени възможности за един умен младеж. Евгений — Женя, както го наричали приятелите му, станал фардзовшчик — дребна риба на черния пазар. Въпреки това животът не бил лесен. През 1972 година, по времето, когато на евреите било разрешено да заминат за Израел със специални покани, си уредил брак с една еврейка. Платил 5000 долара за Ана Левитски от бедно семейство на интелектуалци. Веднага щом системата изплюла необходимите документи. Женя напуснал Съветския съюз заедно с годеницата си, сестра й и майка им, която била вдовица. За негова изненада трите жени му допаднали; те станали новото му семейство. Установили се близо до Голанските възвишения, където се научил да кара трактор и да стреля по сирийците.

През 1982 година тъща му, която заедно с тях се била преместила да живее в Маями Бийч, била ограбена и пребита. Починала седмица след това, заобиколена от грижите на дъщеря си и зет си. Извършителят бил престъпник, избягал от кубински затвор заедно с още дузина като него, които се установили на Южния бряг. Полицията го търсила, докато трупът му бил открит във Фламинго Парк. Предполагало се, но не могло да се докаже, че с него са се справили местните наркодилъри.

Рябин и съпругата му останали в Съединените щати заедно със сестра й. Той си променил името на Юджин, шлифовал английския си и постъпил на работа в полицията. „по-добре плажовете на Маями Бийч, отколкото пясъците на Негев — беше казал той на Сам. — Тук е страхотно, райско кътче“.

Сега Рябин наблюдаваше Сам над пламъчето от цигарата си.

— Какво ти казват свидетелите?

— Зависи на чия страна са. Ти ми представи списък на девет. Двама не са отговорили на обажданията ми. Досега съм говорил с петима други. Трима се кълнат, че не са видели нищо. Един е сигурен, че е чул госпожица Дънкан да казва, че иска да прави секс с Маркус Ламонт. Един англичанин — фотомодел — казва, че е била нападната. Говори убедено, но на мен ми се струва, че иска да натопи Руфини. Името му е Чарли Съливан. Какво ти е впечатлението от разговора с него?

— Същото. Но много хора биха искали да видят как Клаус Руфини затъва, ако ще само заради идеята.

— Какво можеш да ми кажеш за Руфини?

— Щедър човек — рече Рябин. — Миналата година изпрати доста пълни кошници на Еврейския дом. Швейцарски шоколади, вино, сирене, сладкиши. Даде на градската библиотека чек за сто хилядарки. Кметът държа реч, в която изтъкна колко сме щастливи, че Клаус Руфини живее в нашия град. А на Полицейската атлетическа лига, мисля, даде петдесет хиляди долара. По тези причини му е позволено да нарушава правилника за уличното движение и да паркира в забранени зони.

Рябин издиша пушека към отворения прозорец.

— Миналата седмица — продължи той — ходих до къщата на Руфини и говорих с него по вътрешния телефон от портала. Дълбоко е огорчен, че са го превърнали в жертва на лъжливи обвинения. Може би Алис Дънкан е поискала отмъщение, защото не се е съгласил да я наеме като модел. След това каза, че бих могъл да се обадя на адвоката му. Същото беше с Джордж Фонсека и Маркус Ламонт. Фонсека ми каза: „Ти си детектив. Действай като такъв“. Това ме кара да изпитвам носталгия по Одеса. Хората там са по-обединени.

Сам се засмя:

— Добре, заслужават да бъдат дадени под съд. — Той посочи с ръка към папките, натрупани по бюрото му, пръснати по дивана и сортирани в специални кутии по пода. — Следя лично петдесет-шейсет дела, при осем, от които ще има процеси тази седмица. Ако това се размине, няма да се разплача от мъка.

На вратата се почука, беше Джо Макгий.

— Имаш съобщение от Адела Рамос — каза той и вдигна ръка към Рябин. — Здравствуй, товарищ.^[1]

— Buenos dias^[2] — отвърна Рябин.

— Знаеш за Рамос, нали?

Рябин кимна бавно:

— Детето, което вторият му баща хвърлил през прозореца.

— Да, само че Адела Рамос, майката на детето, никога не е била женена за човека. — Макгий се обърна отново към Сам: — Обади се тази сутрин, беше извикала един съсед да превежда. Ти имаше съвещание и Глория прехвърли разговора на мен. Изглежда, на Балмаседа не му е било достатъчно оправдаването. Копелето я преследвало. Обаждал й се в службата и й казвал нещо от рода: „Кучко такава, да не си мислиш, че можеш да говориш подобни неща за мен!“ Наредих да я наблюдават, а на нея казах да не предприема нищо, докато не се успокои. Жената е в шок.

Рябин се усмихна, стиснал цигарата между устните си.

— Кажи й да си купи пистолет.

— Ще й се обадя — каза Сам. — Виж дали имаме телефона й. Джин, къде живее сега? — Рябин не се занимаваше със случая, но целият отдел знаеше за него.

— Мисля, че при брат си, който има апартамент на Осма улица, недалеч от гарата. Ще пратя някого да провери.

Макгий се спря на вратата и се обърна към Сам:

— Искаш ли да хапнем за обяд? Отиваме в Китайския ресторант.

— Днес не мога, имаме среща с жена ми в центъра.

След като вратата се затвори, Рябин попита приятелски:

— Как е Дина?

Това беше нещо повече от учтиво запитване. Рябин й беше ходил на свиждане в болницата няколко пъти. Сам не знаеше какво да отговори, освен: „По-добре е. Отново е на работа“.

Когато се обади преди половин час, Дина не каза на Сам защо има нужда да говори с него по обяд, а само, че е важно.

— Забелязвам нещо странно, Сам — рече Рябин. — Веществените доказателства все още са в стаята за лични вещи. Досега би трябвало да са изпратени в лабораторията. Проба от кръвта, от косата, от спермата. Но лейтенантът каза, че нямало смисъл, защото на делото нямало да се даде ход.

— Защо го е казал?

— И аз това те питам. — Рябин сви рамене. — Каза да съм говорел с началника, ако това не ми харесвало. Какво бих могъл да си помисля, Сам? Единствено, че началникът ще ме изпрати при шефа, освен ако още на място не ми каже да вървя по дяволите. Не съм достатъчно луд да питам шефа Мейзик откъде е излязла тази информация.

— Не е от мен — каза Сам.

— Тогава от кого?

— Пробвай с кмета. Миналата седмица Хал Делуча се обадил на Еди Мора и му казал, че иска да се приключи с това дело. Очевидно Делуча обича да покровителства важните личности в района си. Еди ми каза да не му обръщам никакво внимание, след това ме помоли да се заема внимателно със случая. — Сам разтвори ръце: — Заради чистата ми репутация, Джин. Никой не може да обвини областния прокурор, че му е бил оказан натиск да не предявява обвинение. Не бива да говориш повече така.

— Не, разбира се, че не. — Рябин се понамръщи.

Сам беше казал на Дина, че Еди вероятно ще напусне. Единственият друг човек, на когото можеше да довери подобна информация, седеше в момента срещу него. Но Сам знаеше как би могъл да погледне Рябин на това: шефът на отдела дава съгласието си за спиране на делото в замяна на поста на Еди. Не беше точно така, но то човъркаше Сам и той не можа да се сдържи да не зададе въпроса:

— Чувал ли си да се говори нещо за Еди Мора и Хал Делуча?

Рябин вдигна бистрите си сини очи.

— Какво да се говори?

— За връзки.

— Не. И двамата не ми харесват. Това достатъчно ли е в общи линии? Защо ме питаш?

— Просто от предпазливост. Ако кажа на някого от твоя отдел да не се завежда обвинение, не искам по-късно да разбера, че някой се е облагодетелствал от това.

— Кой например? Еди Мора?

— Който и да е. Комисията по туризма. Модната индустрия. Филмовата агенция на Маями. Или някой от тримата обвиняеми. — Сам се засмя и се облегна в стола си. — Колко ли мислиш, че са платили вече на Алис Дънкан да дойде тук и да ми каже, че това е било недоразумение? Не, не, мистър Хейгън, моля ви, не ме карайте да давам показания. Не исках да се стига дотук.

Рябин пусна угарката в кошчето зад Сам.

— Ами ако каже обратното?

— Хайде стига, Джин. Ще трябва да й сложа белезници, за да я докарам днес тук.

Рябин затвори долната част на прозореца с метална рамка и уличният шум заглъхна. Вдигна сакото си от купчините папки и изтръска праха от ръкава.

— Знаеш ли, Сам, когато човек отиде на Южния бряг и има пари, очаква определени неща. Маркус Ламонт и приятелите му… Отседнали са в града да снимат някакъв филм, искат да си прекарат добре и отиват на нощен клуб. Клаус Руфини също отива с приятелите си. Клубовете се претъпкват, когато всеки знае, че видните личности са там. Точно от това си изкарва хляба Джордж Фонсека. Той пълни клубовете. Собствениците му дават процент, а Фонсека дава на влиятелните личности каквото искат, за да идват в клубовете. Пиене, храна, музика. Момичета. Моделите влизат безплатно. И може би невинаги момичета. Искаш момче? Окей, имаш го. Или може би малко кокаин, за да се чувстваш добре в три сутринта? PCP^[3], стимулатор, хероин, каквото желаеш. Радвай се на гостоприемството. Това престъпление ли е? Не, това е парти. Съвсем интимно. На кого пречим? Знам, че Джордж Фонсека има приятели сред организираната престъпност. Знам, че пласира дрога по нощните клубове. Имахме специално перо безотчетни за получаване на информация от първа ръка. Лично съм виждал пълни торбички с кокаин посред бял ден. Сега не. Не ходим в клубовете. От нас се иска да преследваме хлапаците от предградията, които идват тук за джебчийство, и крадците, които се занимават с туристи.

— Джин, не мога да пусна в ход някакво дело само за да си пиша червена точка.

— Май започнах да те поучавам — рече с усмивка Рябин. — Трябваше да ми кажеш да млъкна. — Той закопча жилетката си над пистолета и си оправи маншетите.

— Добре, действай и изпрати доказателствата в лабораторията. Кажи, че аз съм ти казал. Ако имаш проблеми, обади ми се.

Дупката между предните зъби на Рябин отново се появи.

— Може би е по-добре да ги изпратим в Метро Дейд.

Полицията от Брега имаше собствен център, но системата на окръжния беше по-усложнена и определено по-сигурна. Явно Рябин беше загрижен за това.

— Където решиш — каза Сам. — Но знай, че дори да получим съдебно нареждане за вземане на проби от тримата мъже и те да съвпаднат с пробите от дрехите и ноктите на жертвата, все още има за какво да се притесняваме. Не е проблем да докажем, че са правили секс с нея. По-трудното е да докажем, че тя не им е позволявала да го правят.

Рябин се спря на вратата и се загледа в моравия мокет по коридора. След това вдигна отново очи към Сам.

— Не я съди прибързано. Знам, че не обичаш Южния бряг. Нощния живот, това, което става по партитата, това го разбирам… Но не я съди прибързано, Сам.

Юджин Рябин често говореше по заобиколен начин, така че освен прякото си значение, думите му носеха подтекст, който би могъл да се хване само от онези, които бяха запознати с контекста. Слушателят чуваше явното и едва след това — като тътен на гръмотевица след далечното проблясване на светкавицата — идваше забавеното ехо на същността.

Едва когато вече се бе облегнал на стола си и разгръщаше едно от предстоящите му дела, Сам осъзна, че Рябин бе говорил за Матю.

 

 

Малко преди обяд секретарката спря Сам пред стаичката си. Беше приготвила цял куп документи за подпис. Работното пространство на Глория беше задръстено от вътрешно архитектурните решения на многобройните й внуци. Лицата им се усмихваха от една малка снимка на бюрото.

Сам би трябвало да има собствена секретарка, но заедно с още двама адвокати използваше услугите само на Глория заради изтънелия бюджет.

— Джо Макгий ти остави телефонния номер на Адела Рамос — каза Глория.

Сам хвана химикалката по-удобно — подписът му се състоеше от двата свити инициала на имената му, завършващи с прави хоризонтални линии. Днес палецът отново го болеше.

Глория му подаде малко жълто листче с номера на Адела.

— Ето, но и Вики Дюран иска да те види.

— Нямам време. Отивам на обяд в центъра с Дина.

Сам заобиколи тапицираната преграда към другото бюро, седна в празния стол и набра номера на Адела.

Нищо не мога да направя за тази жена, помисли си той, докато слушаше сигнала „свободно“. Системата я беше прецакала. Или по-скоро една елементарна грешка на някакъв полицай. Решението, което бе взел миналата седмица, го потискаше. Трябваше да се увери, че полицията държи Луис Балмаседа под око. Реши да арестува Балмаседа за психически тормоз, ако продължи да й досажда, и да го подържи малко в килията.

— Сам.

Той вдигна поглед — беше Бийки.

Виктория Дюран заобиколи преградата и се надвеси над него — яркозелен костюм с черни копчета, кестенява коса. Сам набра отново номера и след няколко сигнала върна слушалката.

Глория бе отишла при ксерокса. Пуловерът й висеше от облегалката на стола, който Бийки извъртя, за да седне. Кръстоса забележителните си крака, лъскавите й чорапогащи блестяха от бедрото до откритите пръсти на краката.

— Имаме ли решение по делото за сексуално насилие?

— Вероятната жертва ще дойде в два часа — отвърна Сам.

— Защото на Еди непрекъснато му звънят — каза Бийки и погледна за миг към коридора. — Репортери, адвокатите на Клаус Руфини, продуцентът на Ламонт. Обясних им, че ти си поел делото. Казаха, че са те търсили, но не си отговарял.

— Щом имам какво да им кажа, веднага ще им се обадя. Засега все още разследваме случая. — Сам се изправи. — Извинявай, Вики, имам среща.

— Една минута. — Тя се пресегна да го спре. — Помолих Дейл Финли да ти помогне. Може да направи допълнителни проучвания, да събере доказателства…

Финли беше следовател към Областната прокуратура, назначен преди няколко години от Еди Мора. Дейл бе работил за ЦРУ, но беше се провалил в Хавана и прекарал няколко тежки години в затвора „Комбинадо дел Есте“. После го размениха за един кубински шпионин, заловен в Панама.

— Не си спомням да съм молил за помощ — каза Сам. — Чия беше тази идея? На Еди ли?

— Моя.

— Това не надхвърля ли служебните ти задължения. Бийки?

— Искам просто да ти помогна — троснато отвърна тя.

— И защо?

— Загрижена съм да не би това дело да се провали.

Сам я потупа по рамото.

— Благодаря ти за гласуваното доверие. Ала кажи на Дейл Финли, че нямам нужда от него.

— Той вече е отишъл при Еди — казах му, че Финли работи с теб.

— Вики, внимавай! — предупреди я Сам. — Не се бъркай в това. Ако имам нужда от Дейл Финли по някой пункт, аз ще говоря с него.

Дори под дебелия слой пудра лицето на Виктория Дюран се зачерви. Тя отметна кръстосания си крак и се изправи. Сам виждаше червеникавите лунички и леките бръчици по кожата над гърдите й.

— Казах на Еди да прехвърли делото на някой друг от отдела за сексуални престъпления — заговори съвсем ниско. — Да се гледа като нещо стандартно, каквото си е. Ако го дадем на шефа на отдела за пълнолетни, хората ще се чудят за какво е това изхвърляне. Но той ти има доверие. Затова отсякох: „Добре, нрави както знаеш, Еди“. Само че, Сам, ти го пое преди една седмица. Хората вече задават въпроси. Не превръщай делото в нещо, което не е. Знам какво мислиш за Еди — той ти отне службата. Но не удряй под пояса.

Докато сдържаше смеха си, Сам осъзна, че чувствата на Вики Дюран към областния прокурор отдавна са надхвърлили професионалното отношение. Горката жена — беше се влюбила в него.

Беше си забила пръстите в реверите на сакото му като хищна птица и не го пускаше.

— Недей, Сам. Ако провалиш шансовете му, няма да се чувстваш щастлив на неговата длъжност.

Сам се втренчи в лицето й и тя пусна реверите му. Огромният му ръст накара Вики да се блъсне в бюрото, когато отстъпи една крачка. Хейгън каза тихо:

— По-добре се надявай да те вземе със себе си, Вики.

 

 

Сам закъсня двадесет минути за срещата си с Дина. Беше избрала ресторанта на долния етаж под счетоводната й фирма. Сам влезе, приглаждайки разрошената си от вятъра коса, мина покрай управителя и отиде до масата на Дина.

Пристигна сервитьорът и той си поръча само чай с лед. Обядът на Дина бе сервиран — рибено филе на скара. Тя пече бе започнала да се храни.

— Благодаря ти, че се откъсна от службата — каза Дина.

— Извинявай, пристигнах веднага щом се освободих. Добре ли си?

— Да, добре съм. — Масленозеленият костюм правеше кожата й да изглежда по-бледа. Вероятно бе заличила кафеникавите си сенки под очите с фон дьо тен. — Мисля да отида до Тарпън Спрингс другата събота. Имаш ли нещо против?

Той се усмихна леко, опитвайки се да не показва раздразнението си.

— Дина, казах ти. Имам процес, който започва в понеделник.

— Знам — отвърна тя. — Не съм мислила да идваш с мен. Ще хвана самолета до Тампа. Ник може да ме посрещне на летището. Казва, че татко бил малко по-добре. Питал за мен.

За последен път беше ходила в Тарпън Спрингс на Великден, преди месец и половина, но не само за да види баща си. Ник беше казал на Сам, че когато Дина се прибере вкъщи, взема саксии с цветя от детската стая и ги носи на гробищата.

Сервитьорът поднесе чая в ледена чаша, по ръба й имаше тънка ивица скреж.

— Искаш ли да вземеш и Мелани? — попита Сам.

Дина отказа.

— Добре, тогава двамата ще се оправим. Можеш да тръгнеш, когато пожелаеш. Няма нужда да ми искаш разрешение.

Докато вдигаше чашата си, той забеляза как вниманието й е насочено към празния стол до него.

Сега пък какво има?

— Помолих Франк Толин за среща в пет и половина днес следобед. Франк ще ни каже дали имаме основание да възбудим съдебен процес за съзнателно причинена смърт.

Той остави внимателно чашата на масата.

— Мисля, че това е правилният термин, нали? — Дина се усмихна. — Съзнателно причинена смърт.

Най-после той асимилира значението на думите.

— Процес? Срещу кого, за бога?

— Срещу бара, където Матю е пил. Не беше навършил двайсет и една. Те са нарушили закона и трябва да им се търси отговорност. Можем да съдим и „Харли Дейвидсън“, ако е имало дефект в мотоциклета. И град Маями Бийч. Някой заинтересувал ли се е дали пътят е бил в изправност? Ами собственикът на камиона? Пресичал е улицата…

— Достатъчно! — Сам вдигна ръце. — Кога се видяхте с Франк Толин?

— Още не съм. Обадих му се тази сутрин, говорихме накратко по телефона и той каза да дойдем. Пет и трийсет е единственият му свободен час до следващата седмица.

— Не мога да повярвам…

— Имаш ли някакви резерви към Франк? Забелязала съм, че откакто напусна офиса му, никога не споменаваш името му.

— Искаш да съдим „Харли Дейвидсън“?

— Мотоциклетът все още е налице. Можем да поискаме експертиза. Елин приятел на Матю го купи и още е в гаража му.

— Забрави за това.

Тъмните й очи го стрелнаха обвиняващо.

— Дина, чуй ме. — Той сложи длан върху ръката й и усети как пръстите й потръпнаха. — Скъпа, каквото и да ти е казал Франк по телефона, ако възбудим процес, шансовете ни да спечелим, а още по-малко да покрием разходите по делото, са нищожни.

— Не ми пука за парите, въпросът е принципен. Не можем да позволим на някои хора да се измъкват ей така.

— От какво?

— От отговорността за погубването на нашия син. Каква друга беше смъртта му, ако не съзнателно причинена? И Матю не беше единственият погубен. Ами ние? Ти стана мрачен и груб. Оценките на Мелани са ужасни. Моята кариера пропадна.

— Дина, запознат съм отлично със Закона за нанасяне щети на личността…

— Но никога не си водил дело за съзнателно причинена смърт, нали?

Той заговори съвсем бавно, като подчертаваше всяка дума:

— Не искам да харчим парите, които нямаме, за възбуждане на процес и да молим заседателите да ни се даде обезщетение за катастрофа, причинена от невниманието на един деветнайсетгодишен младеж. Който е избрал да пие, който е избрал да наруши ограничението на скоростта, яхнал мощен мотоциклет за петнайсет хиляди долара в четири часа сутринта…

— Но не е избрал резултата.

Вярно, не е. Това е било просто лош късмет. Не мога да стоваря обвинението върху някой друг!

— Притесняваш се как може да изглежда отстрани, предполагам — продължи да настоява Дина. — Какво биха казали хората, ако потенциалният областен прокурор на окръг Дейд съди град Маями Бийч…

Гневният му шепот прекъсна изречението й:

— Отговорът е — не.

— Учудваш ме. Единственият ти син си отиде и това причинява у теб само почти незабележимо вълнение. Сам, наистина ли не ти пука или те е страх да признаеш, че го обичаше?

Той разклати леда в чая си, след това отпи.

— Страхотни алтернативи ми предлагаш. Или съм безчувствен негодник, или пълен страхливец. — Докато я наблюдаваше, кръвта се беше отдръпнала от лицето й и тя се сви, притискайки гърдите си с ръце. — Дина?

Тя се отдръпна от дланта му, щом посегна да я погали по бузата, и си пое дълбоко дъх. Когато заговори, гласът й беше спокоен. Дори се усмихна.

— Знаеш ли, Сам, израснала съм в семейство на християни и съм възпитана да вярвам в Бог. Това е много лесно, когато не ти се е случило нищо лошо. Е, чуй какво мисля сега: ако има Бог, той се е отегчил от нас много отдавна и вече е зает с друго. Невинните загиват, а порочните преуспяват, но не чакай Всевишният да разчисти сметките. Не знам дали има божествено правосъдие или не, но мога да ти кажа едно: най-добре е да си създадем собствено тук, на земята. Ти правиш точно това, нали, Сам? И знаеш ли какво? Нашият син е мъртъв. И смешното е, че ние също умираме, а на теб просто не ти пука.

Тя внезапно се засмя и вдигна пръст към устните си.

— Казах го: мъртъв. Обикновено думата се задържа на езика ми. Матю е мъртъв. Тялото му гние в ковчег и в това, изглежда, би трябвало да има някакъв смисъл. Той е мъртъв. Бих искала да признаеш този факт. И толкова би било хубаво, ако можеше някой да каже простичко: „Съжалявам“.

В очите й проблеснаха сълзи. Сам взе ръката й.

— Дина, недей. Мислиш, че един процес може да оправи всичко. Не е така, повярвай ми. Нека се обадя на доктор Бермън.

Усмивката отново се появи плахо на лицето й.

— Вече опитах с доктор Бермън. Пих хапчетата, които ми предписа. Молих се и на бога, в когото вече не вярвам. Мислих дали да не отида да живея в Тарпън Спрингс. Мислих дори дали не е най-добре изобщо да не живея.

— О, господи! — Сам подпря с юмрук бузата си, по която брадата вече бе започнала да набожда след бръсненето в пет и половина сутринта.

— Искам… имам нужда да взема някакво решение. Не знам какво ще стане, след като говоря с Франк, но ще отида на тази среща, независимо дали ще дойдеш с мен.

Сам си го представи: Дина, седнала на кожения фотьойл в кабинета на Франк Толин, плаче.

Бащата никога не бе проявявал съжаление, докато Матю беше жив. Беше крещял на Матю след това на Дина, задето взема неговата страна, и двамата се бяха съюзили срещу него. И все още настояваше тя да направи своя избор: съпругът или синът. Не беше честно.

— Добре — каза Сам. — Ще дойда с теб.

— Не. — Тя сгъна салфетката и я постави внимателно на масата. — Вече ми каза какво мислиш по въпроса. Довечера, ако те интересува, ще ти съобщя какво е казал Франк.

— Господи! Нали искаше да дойда? Казвам ти, че ще дойда.

По лицето й премина гняв.

— Ще бъде ли прекалено, ако те помоля да се отнасяш към мен като към съпруга, а не като към едно от многобройните си задължения!

Той остана стъписан и не можа да отговори.

За миг емоциите й бяха набрали максимална височина — като хвърлен нагоре камък, след което чертите й се отпуснаха в отчаяна гримаса.

— Обичам те, Сам.

Той кимна:

— И аз те обичам, Дина.

Тя се засмя неловко, взе чантата си от стола и я остави в скута си, загледана в позлатената закопчалка.

— Ние двамата вече едва не се изгубихме веднъж, нали? Все още не знам защо; бих искала да го поправя. Бях ужасна майка за Мелани и такова бреме за теб…

— Не говори така.

— Изгубени ли сме един за друг, Сам?

— Как бихме могли?

— Защо го усещам тогава? Сякаш си някъде другаде.

— Не съм. Тук съм, при теб.

Тъмните й гъсти ресници се вдигнаха и погледите им се срещнаха.

— Сам, моля те! Не ме лъжи! Аз съм ти съпруга от двайсет и две години. Мислиш ли, че не знам какво е в душата ти? Ако искаш, ела с мен; ако не искаш, недей. Но моля те, никога повече не ме лъжи!