Барбара Паркър
Кръвни връзки (34)

33.

Еди Мора вече не гледаше снимките. Взираше се някъде в другия край на кабинета си и потупваше с пръсти брадичката си. Ръцете му трепереха. Върху бюрото му имаше петнайсет снимки, на които ясно се виждаше как шефката на администрацията на областния прокурор паркира колата си пред Ориндж Боул посред бял ден, придружена от адвоката по криминални дела, който сега представляваше един от обвиняемите в добилия широка публичност процес за сексуално насилие. В долния десен ъгъл на всяка снимка имаше дата и час на заснемането.

Сам беше обяснил как стоят нещата.

След дълго мълчание Еди проговори:

— Е, така значи. — За момент сведе поглед. — Копия ли са?

— Задръж ги — отвърна Сам. — Има един комплект и за мен. — Дейл Финли му беше дал снимките, но негативите бе задържал за себе си. Еди го попита откъде, по дяволите, е взел тези снимки, но Сам отклони въпроса му. Знаеше, че един ден ще му се наложи да плати за това. Един ден, когато ще седи зад бюрото от гладко орехово дърво на областния прокурор, ще вдигне телефона и отсреща ще бъде Дейл Финли.

Еди събра снимките на купчинка, отвори едно чекмедже и ги пусна вътре.

— Мразя да ме използват, Еди. Така че наречи го уреждане на сметките, ако така ще се почувстваш по-добре — каза Сам.

На слепоочието на Еди отчетливо пулсираше една артерия.

— Никой не очакваше, че момичето ще издържи. Този случай трябваше да отпадне от само себе си.

— Но не стана. Изпратил си Дейл Финли да я стресне.

Еди се изсмя:

— Не, идеята беше негова.

— На следовател, който сам поема инициатива, може да се разчита. Ще го вземеш ли във Вашингтон? При положение че стигнеш дотам.

— Не, вече е изцяло твой. Сега си казваш, че няма да се ползваш от услугите му, но ще го направиш. Финли може да се окаже много полезен, добре е човек да го има край себе си. Само никога не му обръщай гръб.

— Ами Вики Дюран?

Еди протегна ръце с подчертана драматичност.

— Да, какво ще правим с Вики? Ти решавай, Сам. Скоро след като говоря с губернатора, работата ще бъде твоя и Вики ще бъде твой проблем.

— Сама си подписа молбата за напускане, като се забърка с Джери Файн.

— Ще ти дам един съвет. Опитай се да й намериш някаква работа. Нещо в областната управа, да речем. — Неочаквано Еди грабна чашката за кафе, която беше най-близо до него, и я запрати през стаята. Дръжката се отчупи от ръба на библиотеката, а чашката тупна на килима и се претърколи.

Сам погледна Еди, който наместваше копчетата на ръкавелите си. Усмивката му приличаше по-скоро на нервен спазъм.

— Знаеш ли, аз нямах нищо против, че дойдохме да живеем тук, но Амалия така и не обикна Маями. Горещото време, липсата на културен живот, нездравата политическа среда… Може и да не ми повярваш, но всичко, което постигнах, направих заради нея. Тя ме молеше да си намеря работа на друго място.

— Не, Еди. Не ти вярвам, но думите ти са израз на благородство — каза Сам и добави: — Любопитен съм за едно нещо. Руфини така и не изнесе пред пресата информацията за пътуването на Амалия до Куба дори и след като ти разреши да се образува дело срещу него. Защо?

Еди за момент прецени дали да отговори, след това каза:

— Защото беше твърде късно. Не аз образувах делото, а ти. Не можех чисто и просто да го отменя. Така че какво щеше да спечели, ако се разприказва за жена ми? Тук е само със скапаната си туристическа виза. Разбрал е, че веднъж отида ли във Вашингтон, мога да получа задника му на тепсия. Затова съдебното дирене трябваше да продължи, освен ако не успееше да помогне на Виктория Дюран да стане областен прокурор. Тя щеше да му се отплати, като по някакъв начин преустанови процеса. Той и адвокатът му са разчитали точно на това.

— Ако полицията свърже Руфини с някое от тези убийства, ще трябва да намеся името ти. Изобщо не си помисляй да настояваш да те държа настрана.

— Руфини едва ли ги е убил — отвърна Еди раздразнено. — Разбира се, смъртта на Съливан и Фонсека му дойде добре, но много по-лесно за него е да се оправи с госпожица Дънкан. И нямам предвид да я застреля. Просто да я купи. Да й даде каквото иска. Клаус Руфини би предпочел да й плати, отколкото да се изправи на процес. — Еди се усмихна лукаво. — Страхува се от теб, Сам. Хич не му се ще да се изправи лице в лице с теб в съда.

Внезапно обзет от нетърпение да си тръгне оттук, Сам стана от мястото си.

— Колко време смяташе, че ще можеш да издържиш, преди медиите да научат онова, което Клаус Руфини знае?

— Достатъчно, за да прецени сенаторът Къркмън дали то е от значение — отвърна Еди. — Обсъдихме го миналата седмица, когато с Амалия летяхме до Мичиган, за да се срещнем с него. Съветниците му казаха да не се тревожи. Средният гласоподавател не се интересува от Куба. На него не му пука, че балдъзата на кандидата за вицепрезидент инвестира в Куба. Клаудия е испански поданик — може да прави каквото си иска. Всъщност такова поведение е похвално от политическа гледна точка: да се изправи срещу емигрантската общност в Маями. Ембаргото трябваше да се вдигне преди години. Фидел Кастро щеше да си замине още след откриването на първия „Макдоналдс“ в Хавана.

— Извинявай, че го казвам. Еди, но Амалия е нарушила американските закони, като е отишла там.

— Докажи, че е ходила, тогава ще говорим.

На вратата Сам се извърна и леко се засмя:

— Господи! Такава дреболия! Нали това искаш да ми кажеш? Такава дреболия. Почти не си струва труда човек да го крие.

— И ти ще се убедиш, Сам, колко неща трябва да прикриваш, когато влезеш в този кабинет. Хората подхождат абсолютно нелогично към нещата, които смятат за важни или незначителни.

— Това притеснява ли те?

— Всъщност не. Човек привиква.

Сам още веднъж огледа кабинета.

— Ще ти бъда благодарен, ако се обадиш на губернатора колкото е възможно по-скоро. Още този следобед. Има някои промени, с които искам да започна.

Кръглото лице на Еди изглеждаше, сякаш ще се пръсне от ярост.

— Разкарай се оттук!

 

 

Беше изминала почти година, откакто Сам Хейгън за последен път бе ходил в клуб „Дюс“ с Джин Рябин, но вътре бе все така сумрачно, с мръсни вентилатори по тавана и неонови реклами на бира. На пода си бе все същият напукан линолеум и сигурно все същите картонени подложки под счупения крак на билярдната маса. Все така нямаше ключалки на вратите в тоалетната. Персоналът искаше всеки да знае, че винаги може да погледне и да види кой какво прави.

Джин Рябин влезе около шест и половина и Сам му махна с ръка. В понеделник нямаше голяма навалица.

Рябин понесе бирата си към прикрепения на стената плот от полиран шперплат до предните прозорци. Усмихваше се, разкривайки процепа между предните си зъби.

— За теб нося един сувенир, приятелю. Какво е званието? Пфу, хората уважават повече някакъв видим знак за властта ти. — И той извади от джоба на сакото си миниатюрна гилотина, която постави на плота.

Сам се усмихна.

Рябин напъха една цигара в отвора под острието, след това ловко сряза филтъра и той се търкулна на пода.

— А сега ми подай пръста си.

— Каква ще е ползата от областен прокурор без един пръст?

— Имай ми доверие! — Рябин сложи ръка на сърцето си. — Това е вълшебна гилотина. Няма да се пролее и капка кръв, ако наистина си достоен.

— Точно от това се боя — засмя се Сам и протегна лявата си ръка, докато Рябин закрепяше малкото острие в подложките. — Ако не ми беше вече третата бира, никога нямаше да ти се оставя, Джин. — Острието се спусна, изщрака и създаде впечатление, че разсича показалеца на Сам. — Не е зле.

Рябин беше доволен. Показа на Сам как острието се завърта в рамката.

— Ще ми се да го демонстрирам в мъжката тоалетна в управлението. — Остави играчката на другия край на плота и вдигна бирата за тост: — Наздоровье!^[1]

— Може би ще я изпробвам с Бийки Дюран — каза Сам.

Рябин опипа вътрешния джоб на сакото си.

— Нося също и първоначалните токсикологични резултати на Джордж Фонсека, както и писмен рапорт за последните сведения от разследването ни. — Той подаде сгънатите страници на Сам.

Резултатите от токсикологичната лаборатория бяха все още непълни, за тях щяха да са нужни още няколко седмици. Но вече бяха установили наличието на холинестеразен инхибитор в кръвта на Фонсека. Търговско название — „Паратион“. Остатъци от него бяха намерени в една от бирените бутилки на пода на мустанга. Гаден начин да умреш, помисли си Сам и си припомни мръсотията от повръщано и екскременти по тялото на Фонсека.

— Наздоровье! — вдигна и той бутилката си с бира „Хайнекен“.

Рябин се ухили и погледна дясната ръка на Сам.

— Забелязвам доста странно съвпадение. В сряда ходих да разпитвам Франк Толин в офиса му и го заварих с разцепени устни и насинено лице.

— Много лошо — продума Сам.

— За какво ставаше дума? — попита Рябин.

— За Катлин Дорн. — Сам отпи още една глътка бира. — Отидох да анулирам делото за съзнателно причинена смърт, а после си поговорихме за Катлин.

Понеже Сам не продължи, Рябин кимна към листовете върху плота:

— Вътре са и записките ми от разговора. Толин твърди, че е бил в приятелски отношения с Марти Кас, но аз не мисля така. Когато работеше с Толин, какви бяха впечатленията ти?

— Не съм разбрал за някакъв проблем, но това беше преди четири години — отвърна Сам. После се зае да чете полицейския рапорт, докато Рябин отиде да си вземе втора бира и се загледа в масата за билярд, където една беловласа жена мереше сили с облечен в кожени дрехи хлапак и с лекота го побеждаваше.

Върна се, издърпа стола и отново седна. Беше нисък и трябваше да стъпи на долната напречна пръчка, за да заеме удобна поза.

— Какво ли би могла да ми каже мис Дорн за Франк Толин и Марти Кас, ако я бях попитал?

— Нямам представа.

— Миналата седмица трябваше да дойде в управлението, но не се появи. Оставих й съобщение, но не ми се обади.

От билярдната маса се чуваше как топките се търкалят и се удрят. Следващият съперник на белокосата жена беше турист от Шотландия, който не спираше да се смее. Вероятно е взел наркотик, помисли си Сам.

Погледна отново Рябин.

— Не съм виждал Катлин от миналия четвъртък.

— И на твоите обаждания ли не отговаря?

— Не съм се обаждал.

Рябин си играеше с една цигара, но не я палеше.

— Означава ли това, че не мога да помоля ти да я попиташ какви са били отношенията между Франк Толин и Марти Кас?

— Ще го оставя на теб. — Сам допи бирата си. — Когато говориш с нея, попитай я и къде е Али Дънкан. Мисля, че може би ще ни създаде проблеми. Майка й твърди, че не знае къде е Али, но аз имам някои подозрения. Не съм много сигурен дали е мъртва, дали се крие, или Клаус й е направил предложение с печелившите числа.

— Каза ли на Еди Мора?

— Не и преди съобщението за назначаването му да излезе утре във вестниците. Може да успея да я върна, а може и да не успея. Еди беше прав, Джин. Делото е загубено. Прав беше, кучият му син!