Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Relations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Кръвни връзки

Преводач: Стоян Медникаров

Година на превод: 1997

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1997

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Красимир Димовски

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-418-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2030

История

  1. — Добавяне

32.

Щом Сам я пропусна да влезе, Катлин плъзна ръце под сакото му и ги сключи около врата му. После се надигна на пръсти, за да прошепне в ухото му:

— Нямаш представа колко силно те желая точно в този миг. Само четири дни, а ми се струват цял месец. — Знаеше, че той ще усети парфюма, който си бе сложила в асансьора. Ефирната й рокля беше бледозелена, с дълбоко деколте и плетен колан.

Сам я целуна съвсем леко, но я притисна здраво към себе си. Усещаше силата на ръцете му, които я обгръщаха, сякаш наистина бе изминал месец, откакто не се бяха виждали. Или сякаш ги очакваше година раздяла, преди да се срещнат отново. Над рамото му Катлин огледа стаята. Ужасно безлична е, помисли си тя. Но той й бе казал да дойде в хотел „Холидей Ин“ в центъра на града, така че не бе и очаквала да намери мраморна баня.

Когато я пусна, Катлин се приближи до шкафчето, за да остави чантата си. Извади кутийка солени бисквити, малко сирене, бутилка червено вино.

— Помислих, че е добре да взема нещо. Вече е почти обяд. И виж — нови свещи. — Държеше ги за шестте разноцветни стъклени поставки. Сам застана в края на двойното легло, все още напълно оправено, а и той самият беше с тъмния си костюм. Катлин постави свещите на шкафчето. — Какво има?

— Налага се да поговорим, Катлин. Съжалявам, че трябва да бъде точно тук. — Тонът му бе толкова безстрастен, че тя не можа да разчете скритите под него чувства. — Само една стая, нали? Не можах да измисля нищо по-добро. Сега никой от двама ни няма свой дом.

— Не, няма нищо. — Изведнъж Катлин забеляза дясната му ръка. Носеше ластична лента на китката и превръзка на пръстите. — Сам! Какво си направил с ръката си? — Приближи се да види по-добре.

Той извърна дланта си нагоре и се вгледа в подпухналите пръсти.

— Подредих се така в офиса на Франк Толин. Ужасно ме боли — засмя се кратко той. — Прекалено съм стар вече, за да се бия.

— Защо го удари? — Тя докосна ранената му ръка. — Какво ти каза Франк? Нещо отвратително, не се и съмнявам. Предупредих те, че така ще направи.

Сам толкова забави отговора си, че тя разбра какво ще й каже още преди думите да прозвучат от устата му. Внезапен хлад я прониза чак до мозъка на костите. Процеждащата се през пердетата светлина сякаш угасна.

— Наистина ме предупреди, че ще излъже. Казах си, че е точно така. Само една лъжа — бомба, която запрати по мен, за да отмъсти, — така че защо просто не се престоря, че не съм го чул? — Сам въздъхна. — Опитах се, Катлин.

До малката масичка край прозореца имаше два стола. Сам седна на единия и й посочи с ръка да го последва, но тя остана права. Той скръсти небрежно крака.

— Франк каза, че си спала с Матю. — Понеже Катлин не отговори, Сам продължи: — Работя като съдебен адвокат почти от двайсет години. Мислех, че по-добре умея да схващам нещата. Ти ми каза, че не бил гей. А откъде беше толкова сигурна? Спомена, че си му правила актови снимки, но това просто мина покрай ушите ми. На онези портрети, които ми показа, той не носеше нищо, освен едни дънки. Тогава не отдадох особено значение на този факт. Но начинът, по който гледаше към обектива — към теб…

Катлин сграбчи декоративните свещи от шкафчето и ги напъха обратно в чантата си, при което се чу звук от строшено стъкло. Няколко парченца се разпиляха по шкафа.

— Не съм обвиняема на някой от тъпите ти процеси. Не се намирам на подсъдимата скамейка. Как можа да го направиш? Да ме повикаш да дойда тук и да не ми кажеш, че е заради това!

Вече посягаше към дръжката на вратата, когато Сам я улови и я извърна към себе си. Тя простена и вдигна ръка към лицето си.

— Катлин, престани! Няма да те ударя. — Стисна още по-здраво лакътя й. — Ще ми кажеш какво се е случило.

— О, божичко, Сам! Има ли някакво значение?

Той я заведе да седне на края на двойното легло и се изправи над нея.

— Иска ми се да бях послушал съвета ти. Да стоя далече от Франк. Да си живея в блажено неведение. Но не го направих. Опитвам се да бъда справедлив, да разбера.

— Не. Франк ни зарази с отровата си — прошепна тя. — Той много добре те познава и знае от какво най-много ще те заболи.

— А ти за какво си мислеше, Катлин, когато спеше със сина ми? Разбра ли, че той знае за нас? Защото е знаел. Майка му ми каза. Говорихте ли двамата с Матю за това?

Тя поклати глава:

— Не ми каза, че знае за нас.

— Тогава как стана? — Сам се подпря на шкафчето. — Той беше хубав, млад. Но и ти все още си млада, нали? И си красива. Когато бях момче, и аз имах връзка с една жена, която живееше по-надолу по улицата. Грижех се за портокаловите дръвчета в градината й. Започна да излиза навън по бански и да се пече на слънцето, а един ден ме попита дали не искам да вляза да пийна нещо студено. — Сам се изсмя: — Но тя не беше спала с баща ми.

— За бога! — Катлин се извърна.

— Когато беше с Матю, мен ли желаеше всъщност? Или още ми беше толкова сърдита, че сложих край на връзката ни, та искаше да ми отмъстиш?

— Колко е просто. Да, може и тъй да е било.

— Кажи ми как се получи така, Катлин. — Върху шкафчето лежеше парченце синьо стъкло, отчупено от едната свещ. Сам го взе в ръка. — Инициативата на Матю ли беше? На неговата възраст вече имах пети разряд в армията. Още от дванайсетгодишен работех в овощната градина на баща ми. Трябваше да заработя всеки долар, който харчех. Матю имаше всичко, което поиска, и пет пари не даваше за нищо. Фактът, че ние с теб сме били заедно, надали изобщо е имал някакво значение за него. — Сам хвърли парченцето в платнената й чанта. — Но не. Може би е имало значение. Какъв по-добър начин за изява от това да се чука с жената, с която аз съм спал.

— Престани! — Катлин се изправи от леглото. — Какво ми разправяше, Сам? „Обичам те, Катлин. Имай търпение. Този път всичко ще се оправи, Катлин. Обещавам“.

— Тогава не знаех! Ти преднамерено премълча истината.

Тя се изсмя:

— И ти щеше да се отнесеш с пълно разбиране, нали?

— Синът ми — започна разгневено Сам, — единственият син, който някога ще имам, е мъртъв. Пиеше. Вземаше наркотици. Метна се на мотора си, след като е погълнал шест или осем питиета в някакъв бар. Със същия успех можеше просто да си пръсне мозъка. Затова, когато те питам — теб, Катлин, която си спала с него и се предполага, че си знаела какво е било състоянието му, — когато те питам какво, по дяволите, се опитваше да направи той, очаквам да получа отговор.

В стаята се възцари тишина, чуваше се само лекото бръмчене на климатичната инсталация под прозореца.

— Мислиш, че е искал да умре — продума Катлин.

— Не знам какво е искал.

— Беше нещастен случай.

— Това повтарях непрекъснато и аз на майка му. Няма никаква особена причина, Дина. Просто го приеми и се съвземи, скъпа. Нищо не си могла да сториш. Вината не е твоя.

Катлин седна на стола, все още леко разтреперана.

— Знаеш ли какво? И ти не си това, за което те смятах. Е, предполагам, че всички виждаме онова, което ни се иска да видим.

— Навярно е така.

Сам седна на ъгъла на леглото и отпусна ръце на коленете си. Сакото се изпъваше на раменете му. Обувките му бяха с тъпи върхове и износени подметки. Катлин се усмихна леко и извърна поглед. От бързане да дойде, беше зашила презрамката на сутиена си с неподходящ конец. Спокойно можеха през цялото време да останат напълно голи и без да пускат пердетата. По-красиво бе на свещи.

Отново погледна към Сам.

— Запознах се с Матю преди около година и половина. Не си спомням кога точно се видяхме за първи път, защото вероятно не ми е направил впечатление да е по-различен от останалите млади момчета, които работят като модели. Беше красив, но толкова много от тях са хубави. Наричаше се Ставрос. Просто така — Ставрос. Не знаех кой е. След това ме помоли да му направя цветни снимки. Довери ми, че бил чувал за работата ми и че истинското му име е Матю Хейгън. Каза, че бил от Маями и че баща му е голяма клечка в канцеларията на областния прокурор. Беше дяволски арогантен. Готова бях да му отвърна, че съм прекалено ангажирана, да намери друг да му направи снимките, но имах нужда от парите и затова ги направих. Пък и предполагам, че съм изпитвала известно любопитство към него — сина на Сам Хейгън. Виждахме се по работа; участваше в някои снимки, които правех. Или го срещах случайно на улицата. Поопознахме се. Не го възприемах сексуално. Виждала съм толкова много красиви млади мъже, че след известно време всички започват да ми изглеждат еднакви. Така или иначе, беше твърде млад. А и беше твой син. Това го поставяше отвъд чертата.

Катлин си пое дъх.

— Онова, което ме изненада тогава — но сега вече го разбирам, — беше интересът му към мен. Нищо сериозно, просто флиртуваше. Пускаше закачки и толкова. Говорехме, за каквото ни падне. Бях в модния бизнес от доста време и му давах някои напътствия. Давах му и пари назаем, обикновено ги връщаше. Разбрах, че взема кокаин, но никога не бих му позволила да носи такова нещо при мен. По-късно узнах колко зле стоят нещата и че се инжектира. Каза, че не го правел толкова често. Можел да се контролира. Това, което винаги усещах у Матю, беше гневът му. Понякога имах чувството, че е насочен срещу мен. Сега разбирам, че вероятно е било точно така. Една нощ дойде в апартамента ми пиян и толкова ядосан, че целият се тресеше. Не каза почти нищо. След това ме целуна. Отблъснах го. Беше много силен, притисна ме върху дивана и се държа доста грубо, но не исках да викам и да накарам всички да дотичат. После изведнъж си помислих за теб и всичко ми се стори толкова ужасно. Казах: „Матю, моля те! Моля те, недей!“ Той спря. Просто ей така. Изправи се и си тръгна. След два дни дойде отново, за да ми се извини. Сега разбирам, сигурно през цялото време е знаел за теб и мен. Мразел ме е. Мразел ме е и ме е желаел. Така е, истинска лудост! Всичко е било свързано с теб, с майка му и мен и с това, което според него аз бях причинила на всички вас. Но въпреки това, ние станахме приятели. Не ставаше въпрос за секс. Или може би да, в известен смисъл. И може би и двамата го знаехме, но имаше една граница, която никога не преминахме.

Катлин замълча, после продължи:

— Матю преживя тежки дни, докато работеше като модел. Беше недисциплиниран и нетърпелив. Направих му нови снимки — безплатно — и на тях изглеждаше страхотно. Получи някаква работа, но беше толкова трудно да намери пътя си в един бизнес, където наистина никой не търси нищо под повърхността. Ту се отказваше, ту отново започваше с наркотиците, пиеше. Получи и няколко добри предложения. Тогава си купи мотора. Започна да става известен. Хората взеха да търсят Ставрос. След това доста време не го видях. Някой ми каза, че се хванал със Съливан. Бях изненадана, но не много. Вероятно ти се иска да обвиниш Съливан за това, което се случи с Матю, но не би могъл, не изцяло. Всички сме съучастници в това, което става с нас. О, да. Съливан имаше отвратителни черти, но той обичаше Матю, поне доколкото Съливан можеше да обича някого. Не знам как е станало, никога не го попитах. Както ти казах, продължи съвсем кратко. Чух от някой друг, че са се скарали. Матю дойде в апартамента ми да вземе няколко копия на снимките, които му бях правила. Отново имаше проблеми, не му бяха останали никакви пари. Направих му сандвич, защото цял ден не беше ял. Пийнахме малко вино и си говорихме. Каза, че искал да се откаже. Не знаеше какво да прави. Съливан му беше казал, че никога няма да успее. „Ти си един жалък малък лигльо, Ставрос, едно безотговорно дете“. Така му беше казал. Матю не можеше да го преглътне, защото в тези думи имаше достатъчно истина, че да го наранят дълбоко. Толкова се срамуваше… Разплака се. Боже мой, сякаш всичко в него беше строшено и никога повече нямаше да се поправи!

Катлин вдигна очи към Сам.

— Да, спах с него. Направих го, защото той имаше нужда от мен и беше твой син; обичах го, защото беше част от теб, а и заради самия него. Матю… Казах му да остане известно време при мен. Остана почти две седмици. Тогава направих онези снимки. Точно преди да умре. Никога не съм срещала друг мъж, който да е толкова мил, толкова невинен, въпреки всичко, което му се беше случило. Каза, че ще се ожени за мен, когато порасне. Не е ли смешно? Смяхме се и двамата. После рече, че по-скоро може би ще остане мой верен приятел завинаги. Говорихме за теб. Толкова много искаше да си доволен от него. Да спечели уважението ти и ти да разбереш колко много те обича. Но никога не спомена за теб и мен, Сам. Би било жестоко, а той не беше такъв. Искаш да ти кажа, че е бил нехранимайко, че се е провалил и че е щял да умре каквото и да беше станало. Че не си загубил кой знае какво. Това ли искаш? Ти ми довери, че е бил изгубен още преди години. Не, беше си тук през цялото време. Ти си този, който е бил изгубен. Той не избра смъртта. Не умря заради мен или Съливан, или теб, или майка си, или защото е разочаровал теб или себе си. Умря, защото е карал прекалено бързо мотора си. Беше щастлив, Сам. Щеше да се оправи. Това видя и ти на портретите. Това исках да знаеш и затова ти ги показах. Беше щастлив.

Катлин поседя известно време, като подръпваше връзките на декоративния възел в края на колана си. Вслушваше се в шума на колите по улицата.

Докато тя говореше, Сам бе станал и се бе опрял до стената с кръстосани ръце.

Накрая я погледна. Очите му изглеждаха празни, сякаш бе потънал в тях и после напълно изчезнал.

— След около седмица заминавам — отново продума Катлин. — Рафаел ще ми помага при шофирането.

— Какво ще правиш?

— Все нещо ще излезе. — Тя прекоси стаята, за да вземе чантата си. — Знаеш ли, чудна работа. Не ми е останало нищо друго, освен един фотоапарат и кола на сто и петдесет хиляди километра, но за първи път от години знам, че ще се оправя.

— Това е добре — кимна той.

— Ами ти. Сам?

Не се помръдна от мястото си, облегнал се на стената.

— Аз? — усмихна се. — И аз ще се оправя.