Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Relations, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

13.

Сам Хейгън ускори леко темпото, но дишането му оставаше равномерно. Бягаше под просветляващото небе по обичайния маршрут от четири мили — в голям правоъгълник около квартала, в който живееше. Наричаха го Брукууд[1], но наоколо нямаше нито потоци, нито гора. Само един равен терен, с улици без тротоари и стандартни къщи, които струваха по двеста-триста хиляди долара. С пусти прозорци и дворове в този ранен час. Само неделният вестник бе пуснат зад вратите на алеите за колите. Щеше да има статия със снимки за Еди Мора. Някой във Вашингтон бе издал преждевременно, че Мора е избран от мичиганския сенатор Фил Къркмън за вицепрезидент в неговата кандидатпрезидентска двойка. Едуард Хосе Мора — малко млад според наблюдателите, но надежден вицепрезидент и в двете листи за предстоящата кампания.

Сам вдишваше влажния въздух и се опитваше да се съсредоточи в терена пред себе си. Имаше еластична превръзка на лявото си коляно и по еднокилограмова тежест на китките.

Като дете, когато бягаше през портокаловата горичка на баща си или по пистата преди тренировките по футбол, темпото му беше много по-бързо, а кръвта кипеше радостно във вените му. Нямаше много радост в сегашното бягане, в бавното тупане по асфалта, но ако не го правеше, усещаше някаква смътна незадоволеност от себе си.

Беше се събудил преди разсъмване — не беше свикнал да спи сам. Дина беше в Тарпън Спрингс при баща си. Беше се обадила вчера сутринта да каже, че е пътувала добре. Обаждането се беше превърнало в семейна традиция, когато някой пътуваше извън града. Сам я беше попитал как е Костас. „Отиде за риба на пристанището. Посрещни ме на летището в неделя следобед, в четири и трийсет“. След това беше затворила тъкмо когато той се канеше да каже: „Нека старецът да хване няколко и за мен“.

Все още бе разгневена, задето Сам бе реагирал така грубо, когато изтегли две хиляди долара от общите им спестявания. Не го беше попитала, просто бе занесла парите в брой на Франк Толин в петък като депозит. След това, докато си приготвяше багажа за пътуването, каза на Сам. Той се беше вбесил, заплаши, че ще се обади на Франк и ще си ги иска обратно. А Дина само го беше изгледала спокойно и го бе предупредила да не го прави. „Нима предпочиташ да плащам на доктор Бермън и да купувам лекарствата му? То е по-лесно, нали?“

Трябваше да признае, че състоянието й наистина се бе подобрило, ако гневът би могъл да се приеме за излизане от депресията.

Миналия понеделник следобед Франк Толин й бе обяснил колко е трудно да се води процес за съзнателно причинена смърт в случай като техния. Градът, който поддържаше улиците и заведенията, имаше съдебен имунитет. „Чичо Анди“ — барът, където бе пил Матю — все още беше в бизнеса, но имаха ли достатъчно средства да поемат разноските или да гарантират, че могат да платят? И дори мотоциклетът на Матю, който беше почти нов, да е имал някакъв дефект, дали този дефект е бил от значение за катастрофата? Но Дина беше непреклонна и Франк обеща да погледне мотора. Изобщо не бе споменал, че иска две хиляди долара капаро.

А това най-много беше вбесило Сам. Ако не от професионална етика, то поне от добро възпитание Франк би трябвало да обсъди паричните въпроси с бащата на покойния, преди да поиска от майката две хиляди долара. Сам си мислеше, че Франк го прави като услуга.

Единственото, което му налагаше някакви задръжки, беше съзнанието, че отчасти и той има вина: беше дал ясно да се разбере, че с това се е заела Дина, а не той. Беше отишъл с нея само първия път. Не искаше да вижда отново този офис, където не бе успял в частната адвокатска практика. Не искаше също така да вижда и Катлин Дорн, ако се случеше да се отбие. Представяше си как биха изглеждали двамата с Дина, седнали на дивана, докато Франк им обяснява какво трябва да направят, а в това време нахълта Катлин.

Сам заобиколи няколко бора и пое срещу слънцето. Стволове все още лежаха на земята, повалени от урагана. Наоколо бе обрасло с храсти. Той си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. След това повтори още веднъж, и още веднъж, за да неутрализира острата болка вдясно. Чудеше се дали е достигнал възрастта, когато човек може, както си върви, да се просне на тротоара на половин миля от дома си. Понякога му се струваше, че това ще е добре дошло.

Той протегна ръце, усещайки тежестите на китките си, докато мускулите го заболяха.

Откакто се появи последния път в кабинета му, Катлин Дорн отново бе започнала да се появява в мислите му. Това, че Дейл Финли знаеше за тях, го караше да беснее в безсилен гняв. Чувстваше се уязвим, хванат в лъжа, с която вече е скъсал. Не бяха предпазливи преди три години, Финли беше разбрал, а можеше да разберат и други хора.

Сам беше решил, ако Катлин се явеше като свидетел, въпросите да задава някой друг от прокурорския екип. Но тя можеше да подпише клетвена декларация, че не е видяла нищо. Много свидетели се отказваха, защото възмущението от престъплението не трае толкова дълго, когато потърпевшият е някой друг. Свидетелят започваше да се замисля дали наистина е толкова наложително да се явява в съда. Катлин би могла да получи предложение за работа в някое реномирано модно списание в Италия. Ако не се погрижеше за себе си сама, кой щеше да го направи? Лоялността беше отлетяла от Южния бряг.

Беше изчезнала отвсякъде.

Преди време Катлин бе замахнала към бузата на Сам, без да успее да го удари, после се опита да го отмести от себе си. Той бе притиснал китките й към леглото.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Не искам да го чувам това: „Колко много те обичам“. После ще ми кажеш, че си мислил да се разведеш. Не разваляй всичко, разбра ли?

Той се засмя изненадано:

— На никого ли нямаш доверие?

 

 

Когато Сам пое по-бавно по алеята в двора си, дишайки през устата, с ръце на хълбоците, мускулите на краката му трепереха. Шортите и фланелката му бяха мокри от пот. Извади неделния вестник от пощенската кутия и влезе вътре да си вземе душ и да се преоблече.

Преди да слезе да си направи кафе, надникна в стаята на дъщеря си. Щорите бяха спуснати и в полумрака различи очертанията на Мелани — с разпиляна по възглавницата коса и протегната, отпусната в съня ръка. На килима лежеше едно мече, на което половината козина отдавна липсваше. Вече е четиринайсетгодишна, а все още спи с мечето си, помисли Сам и затвори тихо вратата.

Преди три години никое от децата не знаеше колко малко му трябваше да избяга от къщи, да вземе това, което можеше да се събере в колата, да остави бележка на Дина, да плаща издръжка за нея и децата… Сега отново беше жив, стегнат, задъхан, кръвта пулсираше в тялото му. Ако не можеше да живее честно, открито, тогава какъв беше смисълът?

Малко оставаше да прескочи границата, но не бе могъл да го направи. Винаги бе смятал, че на този свят има някакви норми. Искаше децата му да знаят, че не е като родителите на някои от приятелите им: онези възрастни, които позволяваха всичко и не изискваха нищо; които пиеха и вземаха свръхдози; които казваха на децата си колко тъжно и гнило нещо е животът; които хленчеха, но бързо свикваха с мисълта, че чедата им са изоставени.

Матю никога не разбра за изневярата на баща си, но беше чул гневните гласове зад вратата на спалнята. Беше видял майка си да обръща гръб в ледено мълчание. Беше виждал Сам да се прибира късно след работа, да си обува маратонките и да излиза отново. Матю бе понасял мъчително тези неназовани грехове.

Мелани, ако изобщо бе разбрала, не го преживяваше. Винаги беше склонна да прости, много по-невъзмутима и спокойна. Тя бе тази, която събра парчетата от стъклото на задната врата, след като брат й, шестнайсетгодишен, се бе върнал пиян веднъж призори. Сам го беше сграбчил за якето и двамата се бяха спънали и разбили остъклената врата, докато Дина седеше на пода в кухнята и плачеше.

Миналата нощ Сам се беше събудил от някакъв шум в стаята на Матю. Навъсен и сърдит, бе заварил Мелани да разглежда снимките и документите, които майка й бе подредила в папки за Франк Толин.

Сам й беше наредил веднага да си легне.

Наблюдава я как тръгна покорно по коридора — едно закръглено момиче в широка синя нощница. В края на коридора тя се обърна и го погледна: „Лека нощ, татко“.

Сам се почувства неловко, че се е отнесъл така грубо и отиде на пръсти до вратата й, готов да почука, но не знаеше какво, по дяволите, трябва да й каже! Върна се по коридора до стаята на Матю да угаси лампата.

По указанията на Франк Толин Дина бе подредила бележниците на Матю, училищните тетрадки, снимките, рисунките с цветни моливи и саморъчно изработените картички за 8-и март, заключенията на психолозите му — една тъжна ексхумация на спомените. Сам отказа да участва в това. Изпитваше някакъв ужас, който не можеше да си обясни. Дина го беше изправила до стената с две изречения: „Предпочиташ да вярваш, че е нещастен случай. Така ти е по-удобно, нали?“

Ако този процес за съзнателно причинена смърт изобщо се възбудеше, Франк Толин щеше да пресъздаде Матю Ставрос Хейгън такъв, какъвто никога не е бил в реалния живот. Може би наистина бе имал някои проблеми, но кой от съвременните тийнейджъри не бе преживявал различни кризи? Защитата нямаше да се осмели да настройва заседателите, като се рови в душите на родителите на покойния, които щяха да седят един до друг, хванати за ръце, и да избърсват от време на време сълзите си. Като последен аргумент Франк може би щеше да покаже на заседателите серия от снимки в рамки. Синът на господин и госпожа Хейгън при раждането, на две години, на пет, на десет… Ето го в скаутска униформа, а тук — във футболния отбор. Тук пък щастливото семейство е на почивка в Колорадо. Но последната рамка ще бъде празна. Франк ще мине бавно покрай заседателите, като я държи пред себе си. Какво мислите за скръбта на родителите, дами и господа, докато гледате тази празна рамка?

Любовта, измерена в количество. Скръбта, превърната в пари. Колкото по-дълбока скръб, толкова по-високо обезщетение. Докато седеше в кабинета на Франк Толин със стиснати зъби. Сам си мислеше колко отвратителна е цялата тази идея.

Той посегна да изгаси лампата до вратата на Матювата стая, но в следващия миг отпусна ръката си. Тъмносин килим, единично легло, шкаф, бюро и библиотека. Дина бе свалила зловещите плакати, но всичко останало в стаята беше както преди година и половина, когато Матю бе излязъл оттук за последен път. Сега на пода имаше няколко отворени кутии и купчини папки и пликове на леглото.

Сам винаги се изпълваше с гняв, когато надникваше в тази стая и хаосът го удряше в лицето. Захвърлени дрехи, бирена бутилка на перваза, разпилени училищни тетрадки по бюрото. Видео и стереоуредба за три хиляди долара, компактдискове, разпилени по пода. Бас китара и усилвател, използвани един месец, след това зарязани…

Виждаше Матю, застанал разгърден в средата на стаята, как се смее с разкривено и блеснало от сълзи лице, насочил дулото на служебния му колт в слепоочието си: „Хей, не се притеснявай, сега ще си издухам мозъка, татко. Дето изобщо го нямам, помниш ли?“

 

 

Сам беше на двадесет години, когато се върна вкъщи с военния самолет, за да види баща си — Луис Хейгън — за последен път. Старецът, станал кожа и кости, лежеше в белите чаршафи с хлътнал корем и подут черен дроб, а очите му бяха жълти и мътни. На Сам започна да му се гади, макар че там, откъдето идваше, бе виждал много по-ужасни неща.

Старецът немощно се извърна, за да види кой е дошъл.

— Хей, Сами — чу се изтънелият глас на умиращия. — Това е моето момче. — Сестрата, която се грижеше за него, се огледа и се усмихна. — По дяволите — каза Луис, — не е ли красавец?

Родителите на Сам се бяха развели още преди синът им да проходи. Живя с майка си — по баща Лили Хърш — при по-голямата й леля в Боро Парк, Бруклин. Когато беше на десет години, майка му почина и никой не искаше да го вземе при себе си.

Съседите се отбиваха да споделят колко е тъжно и ужасно без Лили. Сам седеше с леля си и вече порасналите й деца на пейката в двора, безчувствен от скръб, докато роднините си шепнеха в кухнята. Невъзможно е, казваха те, да го дадем на баща му — позора на Лили, човека, за когото никой не споменаваше. Майка му бе отишла на екскурзия в Маями Бийч с родителите си. Красива жена, но почти на тридесет години. Кой знае как се бяха запознали, но трябваше да се оженят. Това, разбира се, не продължи дълго. Лили се прибра при родителите си с момчето и се грижеше за домакинството, докато те починаха. След това и тя… А сега? Кой щеше да го вземе? Тихо момче, не биеше на очи. Лили имаше застраховка, това можеше да помогне.

Вторите братовчеди на Сам се взираха в него от другата страна на стаята и се подритваха с лъскавите си обувки, с което даваха да се разбере становището им по въпроса. Три дни по-късно се появи Луис Хейгън с прекалено тънко палто за Ню Йорк през ноември. Беше грамаден мъж с широко лице — позастарял вариант на образа от черно-бялата снимка, която Сам беше видял случайно в едно от чекмеджетата в гардероба на майка си. След смъртта й снимката беше изчезнала и той се страхуваше да попита къде се е дянала.

Зад затворената врата на стаята до антрето се чуваха оживени разговори. Сетне прераснаха в гневни и заплашителни викове. Накрая Луис Хейгън хвърли торбичката на Сам в багажника на колата си и му каза, че заминавал в Уинтър Хевън.

— Знаеш ли къде е това, дечко?

Сам беше поклатил отрицателно глава.

— Във Флорида.

Луис караше форд с подвижен покрив и червена тапицерия, на който и двете брони дрънчаха. Гумите избуксуваха и изсвириха, преди да потеглят, и Сам гледа назад, докато завиха зад ъгъла и къщата се скри от погледа му. Баща му запали цигара. Имаше много лунички, ръцете му бяха загорели от слънцето.

— Съжалявам за майка ти. Беше ми изпратила твоя снимка. Би трябвало да ти пиша… И за това съжалявам.

Спряха край един мотел в Ню Джърси и взеха някаква жена на име Фей, която бе правила компания на Луис Хейгън по пътя му за насам. Трябваха им два дни, докато стигнат до Флорида, защото през нощта бяха спрели при роднините на Фей в Северна Каролина. До Джорджия гюрукът на колата вече беше смъкнат и Сам си беше съблякъл палтото. На втората нощ спа, завит с одеяло, на задната седалка. Слушаше вятъра, виещ наоколо, и виждаше как пръстите на Фей са се забили в косата на баща му, чуваше я да пее с радиото. Телефонните жици покрай пътя се издигаха и отпускаха от силния вятър, а луната грееше над главите им. Минаха години, преди Сам да разбере, че застраховката „Живот“ на майка му е била близо петдесет хиляди долара и че Луис ги е профукал всичките.

На разсъмване влязоха в занемарен двор с бетонни отливки и къща в стил ранчо. Зад нея се простираше горичка — наредени в редици храстовидни дървета и тежки зелени цитрусови плодове. Почвата беше мръсносива и песъчлива. Луис Хейгън се изхранваше от продажбата на портокалите, мандарините и грейпфрутите. Ако реколтата беше лоша, занимаваше се с ремонт на автомобили. Пиеше и не можеше да задържи жена покрай себе си. Всяка година губеше все повече и повече от насажденията си заради болести по дърветата или измръзване. Беше груб и жесток — не по характер, а просто защото животът го бе направил такъв.

В училище Сам беше тормозен заради акцента, срамежливостта си и тромавостта си. Накрая Луис Хейгън си свали каиша и го наби. Не можеше да понася хора, които хленчат. Ако Сам отново се прибереше вкъщи насинен, без да е смазал от бой момчето, което му е посегнало, пак щеше да играе каишът. Докато завърши гимназия, говорът на Сам не се различаваше от този на местните жители и никой не смееше да го докосне. Мускулите на ръцете и краката му бяха набъбнали от постоянното качване и слизане по стълбите с чувалите с плодове. По ръцете му имаше мазоли, тръните бяха разранили дланите му. Също както и приятели те му, Сам се научи да борави с пистолет и с пушка 22-и калибър. Научи се да кара и взе изпитите за шофьор на четиринайсет години, като се справяше чудесно по неравния терен между портокаловите дървета. Подстригваше се късо и играеше като нападател в „Блу Девилс“ на Уинтър Хевън. Беше високо момче — 1,82, тежеше деветдесет килограма, но това още не бе достатъчно, за да излезе срещу Луис. Сам можеше да бъде отличник, но учеше колкото да остане в училищния отбор. Нямаше смисъл да продължава образованието си, някой ден щеше да стане собственик на горичката.

Луис се притесняваше от комунистите. Ненавиждаше антивоенните демонстранти и принудителната расова интеграция и от яд все по-често се напиваше, въпреки че в Уинтър Хевън нямаше хипита и негрите бяха без претенции. Пиеше, за да облекчал болката от шрапнела, който все още бил в тялото му. Показваше на Сам военните си отличия и дори му позволяваше да държи един лугер, който бе взел от убит германски войник.

Ипотекира горичката, след това продължи да се напива и не беше в състояние да плаша редовно вноските. Понякога на Сам му се събираха по трийсет часа непрекъсната работа на студения януарски вятър, налагаше се самичък да извозва продукцията, да наема берачи, да ги надзирава и да се държи грубо с тях. Едва не си провали последната година в училище, но накрая успя да изплати ипотеката. На пролетта Луис отново ипотекира имота. Когато Сам започна да псува и изхвърли една преполовена бутилка Jack Daniel’s на двора, Луис скочи насреща му. Сам го събори с един удар. Луис се изправи, като плюеше кръв, и удари Сам в корема. Продължиха в същия дух, докато Сам усети, че баща му може да умре, ако не престанат. Спря пръв. Но от този момент Луис повери имението на Сам, който тогава беше на седемнайсет.

През лятото на 1967-а Кени Дейвис, който през последния сезон игра ляв бек към „Блу Девилс“, бе взет в армията. През февруари изпратиха тялото му в стоманен ковчег и дадоха на майка му едно сгънато знаме. На погребението някой произнесе реч за патриотизма, след което последва салют от двадесет и един изстрела. Същата нощ Сам и още четири момчета от отбора се напиха, а на сутринта отидоха с колата до новобранската служба в Тампа и се записаха доброволци, готови да заминат след кратка военна подготовка. Луис поклати глава и му каза да внимава.

Във Виетнам беше по-горещо дори от Централна Флорида. И по-влажно. Сам тичаше сред пушеците през обрасли и заплетени джунгли с един автомат M-16, два колана с муниции, ръчен гранатомет и половин дузина осколочни гранати. Промушваше се през телени заграждения с голи ръце. Изкачваше се под дъжда по покрити с червена кал хълмове. И след като видя как лейтенантът, който говореше по радиото до него, залитна с червена дупка в окото и задната половина на главата му се отдели окървавена; и след като видя стотиците самотни раници, натоварени на същите камиони, които бяха докарали невинните войници, Сам разбра, че вече не е същият. Веднъж взводът му се натъкна на партизански отряд извън джунглата. Сам изпразни два пълнителя в тънките стени на една колиба и след това влезе вътре. Мушна ботуша си под надупченото тяло и го обърна. Беше едно момче на около тринайсет — знаеше го, когато натисна спусъка, но не можеше да спре.

Няколко месеца по-късно Луис постъпи в болница за последен път и Сам си тръгна спешно. Беше в униформа с три нашивки и кръст за храброст, а на лявото му рамо бе пришита емблемата на 101-и Въздушнодесантен — „Скриминг Ийгълс“. Ботушите и коланът му светеха.

Луис се бе усмихнал: леко разтегляне на побелелите устни над прогнилите зъби. „По дяволите! Погледнете това момче! Не е ли съвсем различно?“ Той вдигна изсъхналата си пожълтяла ръка да го погали по лицето. Сам едва бе успял да не се размекне. Издърпа един стол, седна до баща си и му каза, че войната вероятно скоро ще приключи. Не оставяли северновиетнамците да си отдъхнат, почти ги били изтикали отвъд демилитаризираната зона и скоро всички момчета щели да се приберат по домовете.

Бележки

[1] Гора с потоци, от brock — поток, и wood — гора. — Б.пр.