Емил Лазаров
Сто капки (4)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Петър

Целият си живот посветих на екологията. Ходех по експедиции, спях в палатки сред природата, хранех се с планктон и живеех без електричество по бреговете на реките. Знаех всичко за птиците; за размножаването на костенурките карета-карета на гръцките острови в Йонийско море, знаех какво се прави при ухапване от скорпион. Сътрудничех с почти всички академии на науките по света, имах много фотоапарати, обективи, фотографски чанти, камери, предаватели. Знаех всички трикове как незабелязано да поставя фотоапарат с обектив и статив някъде в пустинята и тихо да изчезна. После само наблюдавам и очаквам драматично развитие на ситуацията.

Всъщност аз съм един наблюдател на природата, най-вече на птиците. Харесва ми и да се прехранвам така — доста от моите сполучливи снимки са публикувани в списанията по света. Една моя фото серия — за умиращ папагал — спечели конкурса на годината и даже получи първа награда на списание Animal Word.

Този папагал си го донесох от Африка. Всъщност бяха два, много рядък вид. Бяха ми подарък. Дадох последния си аспирин, сигурно на повече от пет години, на стенещ и почти полумъртъв негър от едно африканско племе, който вероятно никога в живота си не е пил лекарства. След малко той се съвзе и после съвсем се свести. Вечерта в моя чест направиха тържество. За тях аз бях Големия Спасител, Великия Алтруист. Истината беше, че ми е все едно дали в Африка негрите ще намалеят с един, по-скоро щеше да ми бъде интересно да заснема цялото развитие на болестта и да го публикувам в списанието.

На фона на безмилостното слънце щеше да се получи един невероятен сериал за мизерията в Африка.

Тогава донесох папагалите вкъщи.

Големият син, Петър, е наркоман. Непоправим. (Когато беше малък му викахме Петър Първи, Петър Велики, много се смееше).

Съпругата ми Никол трудно понася това.

Аз нямах време за сина си, пътувах с фотоапарата по целия свят, Никол пък решаваше световните проблеми. Нейният шеф Егон, тотален работохолик, въобще не разбираше от жени. Даваше на Никол много работа и тя, горката, до среднощ му изготвяше отчети, а при командировките му подготвяше материалите и изказванията. И въпреки че ние добре се грижехме за семейството — възпитателки, учителки, бавачки — Петър се превърна в мълчалив наркоман.

Бях на Северния полюс да снимам пингвини, когато се обади моя приятел Дани и ми каза, че натоварил Петър на автобуса и го изпратил да се лекува в комуна за наркомани. Зарадвах се, беше ми омръзнало да го гледам как често виси дрогиран на перилата на балкона. Никол престана да ми говори. Само плачеше, все повече се затваряше в работата си и изготвяше за Егон нови и нови отчети.

Сега ми се обади, че шефа й има проблем с някакво птиченце (не разбрах какъв проблем, каза само, че май си говори с него? Явно се е побъркал, това оръжие му се отразява зле).

— По-добре си ела вкъщи — й казах аз — ще хапнем вкусна пица с вино, а след това може и секс да си направим.

Аз практикувам Моя Секс. Неотразим, бърз и неотнемащ много от моята енергия. На Никол й харесва, стигат й два пъти седмично, което прави общо около четири минути, а през останалото време спокойно може да си подготвя отчетите за очевидно полуделия Егон и да печели пари за лечението на Петър Велики.

Със сина си не общувам, въпреки че цял живот съм си мечтал да имам момче и да го посветя в света на фотографията и орнитологията. Когато беше малък му донесох тези папагали, които той наричаше „папухи“.

Веднъж по-красивият папагал се разболя, кихаше и после смешно се оглеждаше на всички страни. Снимах го по цели дни. А Петър Велики плачеше, непрекъснато ме молеше да спася „папуха“ или да му помогна, нали знам как. Пък аз никога не съм имал своя птичка или такъв смешно говорещ папагал и не знаех нищо за отглеждането им.

Аз само снимах: ако спасявах, какво щях да снимам после? Снимам драмите на птици, змии и други животинки. Аз не ги убивам, нито ги спасявам — обяснявах на Петър Велики, аз само ги наблюдавам и фотографирам.

Папагалът умря и оттогава сина ми престана да говори с мен.

Веднъж ме изложи и в редакцията, защото полицията го доведе дрогиран и той счупи една кристална фигурка на птиченце — тъкмо имах посещение от списание Animal Word и получавах наградата за сериала „Смъртта на папагала“.

Тази статуетка, моята награда, сега е залепена и сложена във витрината вкъщи. С Петър не сме се виждали от месеци, добре че моя приятел Дани се зае с него и го изпрати в комуна.

Не знам. Къде и кой всъщност е моят син?