Емил Лазаров
Сто капки (13) (Виртуална импресия)

Егон

Измих птичето, хвърлих изцапаното сако и взех ново, изсуших си косата, отворих бутилка уиски, сипах си чашка и си пуснах диск. Изведнъж се вцепених с чашата в ръка, защото там, на диска, Пол Маккартни пееше песничката за Джени Рен. Знаех всичките песни на Пол и тази също, разбира се, но никога не бях й обръщал специално внимание, а сега ситуацията беше толкова аналогична — седя си с едно птиче със счупено крило, на което искам да помогна, дори да го науча и да пее. В окото ми се появи и една сълза (Сълза? Аз? Откога? Пол? Джени? Аз да плача? Не. Да?).

Довечера летя до пустинята, където ме очакват министри и няколко генерали, а аз тук си слушам Пол, стария чичко с неговия меланхоличен и сантиментален текст за птичето на име Джени? То би запяло също като другите, но когато отвори човката си не може да издаде дори звук, защото заобикалящия ни свят бил развален и лош.

Ами другите птичета, на тях това пречи ли им? Пеят ли пеят, въпреки че има войни, бизнес, мърсотия? А точно на Джени Рен това й пречи и не може да пропее?? Защо е така? Седях на пода, гледах малкото птиче, което си почиваше на моята масичка, без да обръща внимание на моите документи и техническа документация. Изведнъж разбрах какво ми липсва и защо често изпитвам чувството за неудовлетвореност.

Въпреки езиците, които знаех, работата, която вършех, живота, който водех, имах чувството за празнота. Трябваше веднага да изляза навън, вън от своя голям кабинет.

Взех птичето в ръка и излязох в коридора.