Емил Лазаров
Сто капки (35)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 6 гласа)

Петър

Най-интересното е, че и в своите очи и аз вече бях един от тях, един от Рентклуб. Станах зависим от интернетния начин на живот в Рентклуб. Общувахме по цели нощи, имаше сълзи, смях, секс, любов и ревност. Вече бях част от тази общност, не само наблюдател, а герой от бъдещия филм на Дани. Този начин на живот във виртуалната глутница ме съсипваше повече от продължителните пътувания по света.

По цели нощи и понякога през деня гледах в монитора, което промени изцяло режима ми. Бях в състояние на полусън. В интернет начинът на изразяване е доста различен. Диалектът в нета се превърна в мой език, понякога и в магазина говорех без граматични правила или със съкращения. Псевдодумите като йеп, ноп, ок, нн, йй, уоу, уау, ае, ко са неразделна част от моя речник, когато, пребледнял и със зачервени очи, купувах в магазинчето мляно кафе, а после бързах за вкъщи и към компютъра, понеже на монитора бях написал „ммт, каф куп иначе нанам,!“ и не исках да пропусна нещо „много важно“. Часове наред гледах в една точка в тъмното помещение и мислено си пусках кадри от камерките. Виртуалността навлезе в моя живот, вече не различавах границата между реалното и виртуалното. Случи се това, за което Дани ме упрекваше, че не съм направил със сина си: разбрах какво става с него, когато взема наркотици.

Според Дани трябваше да опитам наркотика с него, заедно, да бъда със сина си и в най-тежките му моменти. Сега обаче аз съм човек, зависим от интернет, почувствах го с цялото си същество: не може да спреш, наистина е като наркотик. Виртуално така се сближихме, че изведнъж всички от общността не можем един без друг, разговаряхме по цели нощи, но всъщност за нищо. Обсъждахме взаимоотношенията си, понякога измислени или нереални. Често пъти Никол недоверчиво гледаше как със слушалки на ушите и пред екрана се заливам от смях или обяснявам някому нещо и говоря в празното пространство.

Веднъж, ама бях съвсем заплеснат в монитора, видях Никол в рамката на вратата по нощница. Помислих я за дух. Започнах да ръкомахам и да крещя „махни се!“. Прогонвах я, собствената си жена, уплаших се от истинския човек заради разговора за нищо с виртуалния дух от Рентклуб.

Виртуалната жена от Рентклуб всъщност имаше същата нощница като съпругата ми — синя, раирана, с голямо деколте и аз втренчено гледах на монитора провисналите гърди на непознатата калинка от Рентклуб, вместо истинските твърди и красиви гърди на Никол.

Още на другия ден отидох при Дани.

— Край. Писна ми. Работя съвестно повече от година и нещо. Материалът, който съм направил, ще ми стигне за години напред, ако това изобщо бъде моята тема.

— Нека заснемем финалната сцена, да я направим веднага в кръчмата — истинска среща на всички от Рентклуб.

Рената се зае с организацията. Дойдоха всички, както и аз с лекарката. Дани снимаше, в началото обясни, че ще се мотае наоколо с камерата, но ние да се общуваме нормално, той няма да ни пречи.

Ние обаче се забавлявахме така, че не се забавлявахме. Изобщо. Тишина. Или всички се срамувахме, или не умеехме да общуваме истински. Или нямаше какво да си кажем. Калинките на Рената бяха със своите виртуални почитатели, които обаче нямаха какво да им кажат, виртуалните любовни драми не се състояха в реалността, беше тихо. Ако някой си говореше с някого, това беше за глупости. Докторката ни наблюдаваше с интерес, изненадана от нашия език.

Когато я изпращах до вкъщи, тя ми каза:

— Недей да ходиш повече там, много се вживяваш. Докторите не се вживяват така в съдбите на пациентите си, трябва да се пазят, за да могат да помагат и на други. Иначе това е типичен пример от учебниците — загуба на комуникация и асоциализация. Препоръчвам ви групова психотерапия.

Дани беше ентусиазиран:

— Не можех и да си мечтая за по-добър край. Заснемането е направено в документален стил, ще бъде истинска бомба. Отчуждаването, нереалното, типажите на Фелини, истинско попадение, при това без никаква подготовка. Петдесет мълчаливци, които до вчера си говореха, викаха и се показваха в Рентклуб, днес дружно мълчаха и не знаеха какво да правят.

Записах се в едногодишен курс по психотерапия.

Моите пациенти ще бъдат прелетните палави нощни птички.