Емил Лазаров
Сто капки (8)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Лили

Здравей, Егоне.

Това е първото ми писмо до Теб. Рядко пиша, и затова не знам как да започна, как да го формулирам. Затова ще Ти пиша така, както го чувствам.

Не исках да ходя с Теб, да те обичам, да започна нещо. Когато Те видях за пръв път, бях гола, безпомощна, свита до стативите. Бях почти на двадесет и пет, но изглеждах на двадесет, че и на по-малко. Това бе и една от причините да ме вземат да позирам веднага, след като се записах. Трябваше им съвсем младо момиче. Първият ден в академията си мислех, че ще ми правят портрет. Имам правилни черти, Ти самия ми каза, че имам лицето на актрисата от „Флашданс“. Че имам дълбоки тъмнокафяви очи, бездънни като маслини. Тогава нямах никакво самочувствие, но ми трябваха пари да си плащам наема.

Не съм Ти казвала, че напуснах родното си градче набързо. Бях на около тринадесет.

Родителите ми бяха учители, много уважавани и известни. Помня, че винаги се подготвяха старателно всеки ден, четяха материалите, обсъждаха какво и как ще преподават, след това говореха и пред огледалото. А аз, понеже бях на шест и още не ходех на училище, седях до масата, след това до леглото, после в кухнята, и си играех на разсеяна, след това на добра, после на непослушна тяхна ученичка. На брат ми му беше по-лесно, защото той винаги играеше нехранимайкото и нашите го гонеха из стаята, за да го накажат или му даваха допълнителни домашни или го изключваха от училище. Те тренираха с нас, това беше някакъв семеен ритуал, те се учеха на нас и така от обикновени начални учители се издигнаха до директори на училището.

Двамата бяха директори, когато аз бях в началното училище. Учението ми вървеше, знаех учебниците наизуст, личаха си годините тренировки вкъщи. По това време брат ми учеше в средното училище. Виждах го рядко, защото за него бях безинтересна и скучна. Той използваше, че родителите ни отсъстваха от къщи по цели дни, дори в събота и неделя бяха заети с екскурзии и различни мероприятия, и имаше достатъчно време да излиза навън.

Нашите нямаха време за мен. Един ден, когато дядо и баба ни дойдоха на гости, те видяха как седя сама на масата и се подготвям за училище (тогава бях на девет), при това с гласа на майка си нареждам какво да правя и аз го правя, после играя татко, как той ме хвали. Обута бях в чехлите на татко и облечена в пуловера на мама. Тогава дядо отвори плоското шише, което носеше във вътрешния джоб на сакото си, изпи го на един дъх, мълчаливо извади цигара (все още усещам миризмата на цигари по неговия посивял мустак, евтин тютюн) и написа на цигарената кутия, че ме вземат и ще живея у тях, и така както си бях облечена и обута, ме взе и заминахме.

Попаднах в друг свят, света на козите, овците, чистия въздух, кучето Бруто и котката Мия. В този свят се ставаше рано сутрин. Преди да отида на училище успявах да помогна за прасетата, почиствах част от пода и се грижех за зайците. Дядо пушеше мълчаливо, никога не забравяше да ми даде виолетови бонбони за училище (а баба му се караше, защото после не си изяждах голямата филия хляб с мас и лук, която тя ми приготвяше и не изпивах козето мляко, което и без това изливах в тоалетната — и досега си мисля, че това е козя пикня, нали ги знам козите). После ме повдигаше, погалваше и винаги казваше:

— Внимавай и дано не те изпита учителката, коза такава! — и ми намигаше съзаклятнически.

Отдалече го виждах, как още от сутринта надига шишенцето, което носи в джоба си (винаги казваше — Аз никога не изпивам литър на ден, аз пия по пет малки шишенца, а едното е само двеста грама…).

Нашите бяха доволни, че съм при баба и дядо, и продължаваха да директорстват. Виждахме се на някои училищни излети, когато ме взимаха със себе си, но и тогава бях сама, защото те бяха твърде заети със своята работа. Организираха различни мероприятия, смееха се с колегите и наказваха учениците си. А аз си играех самичка или седях на пейката и казвах, че тук много ми харесва. Така казвах и на баба, че е хубаво, че ходя на излети, защото така опознавам света. На дядо не казвах нищо, той дори не ме питаше, само ме погалваше и след всеки излет ме водеше в местния ресторант. Това дори не беше ресторант, а барака, където всички го познаваха, там всеки познаваше всеки и той им казваше:

— Момчета, доведох със себе си моята принцеса, така че внимавайте с приказките, нека всеки вземе със себе си внуци, внучки, правнуци, правнучки, затваряме заведението и аз плащам всичко!

Това беше село, малко селце, така че през зимата идваха около пет деца, а през лятото според това кой е там и кой е на гости от съседните села, но на всички им беше приятно, даваха ни козе мляко, с какао и захар. Като шейка сега в „Макдоналд“. Или shake? Дядо почина, когато ме вдигна на ръце малко преди Великден, каза ми:

— Внимавай, да не те изпита днес тая коза, баба такава — и падна заедно с мен.

Помислих, че това е поредният му номер, смеех се и го дърпах за мустака.

След Великден започнах училище в града при родителите си. Нямам много спомени от този период, но учението ми вървеше. Когато бях на тринадесет, пак беше преди Великден, почувствах, че тялото ми се променя, започнах да се наблюдавам как изглеждам (бях прегърбена, с къси и криви крака). Наблюдавах гърдите си, бяха пораснали, но по-малки от на другите, защо? Имам и косъмчета над устните, трябва ли да се бръсна? Като мъж? За бога, имам косъмчета и по бедрата, между краката също съм обрасла…

Веднъж излязох да изхвърля боклука, по жълти шорти, хавлиени, такава беше модата, и с тениска без ръкави, кафява. Аз съм смугла, чернокоса, обличам се в кафяво, защото ако нося ярки цветове изглеждам като перуанка. Съседът беше в мазето, на възраст като баща ми, не знам точно на колко беше.

— Лили, ти си като шоколадче!

Той се засмя, а аз се изчервих цялата.

— Ела, ще ти покажа нещо.

И аз отидох, нали сме съседи, но сърцето ми биеше силно. Бях любопитна и чувствах топлина по цялото си тяло. Не ми беше несимпатичен.

За мен това беше шок, не знаех, че боли толкова, по този въпрос не бях чела нищо. Срамувах се да питам майка, приятелки нямах, те ми се смееха, че разбирам само от кози и не ходя по дискотеки. През цялото време държах в ръката си кошчето за отпадъци. После той ме хвана за брадичката, погледна ме в очите и каза:

— Това е нашата тайна, утре пак по същото време, шоколадче Лили!

И така с кошчето за отпадъци, по къси жълти шорти, хавлиени, такава беше модата, вървях пеша и вървях и вървях, докато открих, че съм далеч от нашето градче.

Повече никога не се върнах у дома. Нашите ме търсиха и ме намериха чак в дома за деца. Не исках да се връщам при тях и останах там. Нямах приятелки, не вярвах на мъжете, но обичах понякога да отида с някого на кафе, после да си легна с него на фона на хубава музика, а понякога даже можеше и да си поговорим. Завърших висше, специалност физика на твърдото тяло, което естествено предизвикваше много усмивки, и всеки, на който го казвах, се хилеше.

Срамувах се от висшето, което съм завършила.

Срамувах се, че съм дребна, че си влача краката, като ходя, срамувах се от късите си крака, по които имах стрии, тъй като постоянно отслабвах, защото се срамувах и от това, че съм дебела, срамувах се за косъмчетата и че съм смугла, чернокоса. Ти казваше красива, но аз имах и имам косъмчета навсякъде по тялото, цял живот си бръсна краката, с оцет и захар, адски боли.

Срамувам се, че като поръчам бутилка вино сама си наливам, а Ти си казвал много пъти, че не понасяш жени, които си сипват сами. За това са мъжете, ако не друго, поне да им налеят винце в чашата, така казваш Ти.

Срамувам се, че като хвана бутилката не спирам, докато не я изпия, и после изпадам в неприятни пиянски състояния. А Ти си ми казвал, че съм мила, когато съм пияна.

Срамувам се, че когато преподавам по физика на тялото, която обичам, всички гледат в моето тяло. Ти си ми казвал, че притежавам конструктивен начин на преподаване и от него много си научил.

Срамувам се, че знам малко чужди езици и имам лошо произношение. Ти веднага намери и ми показа на картата областта, където говорят с този мой акцент.

Срамувам се, че се срамувам да бъда гола. Никога не съм ходила на нудистки плаж, а Ти и Никол ходите редовно, даже играете волейбол. Просто се срамувам.

А когато се запознах с Теб, бях гола. Беше ми толкова неловко, не знаех, че не си художник. От художник и лекар не би трябвало да се срамувам. Когато измерваше пропорциите ми с молива, естествено изпъчих нагоре гърдите си, изпънах се, за да изглеждам по-добре, но другите веднага се развикаха да остана в същото положение.

Дори не помня как започнахме да се любим. Ти имаше красивата, образована Никол, никога не бих си и помислила, че мога да я изместя от Твоето подсъзнание, от Твоето сърце, дори и не се опитах. Наричахме нашето правене на любов експерименти, но всъщност експериментите бяха за мен, Ти ме учеше на всичко. Много пъти си казвах, че съм гадна, не разбирах и Теб, защо го правиш. Страдах дали не е от съжаление — но Ти не знаеше за мен това, което написах сега. Ти ми казваше, че съм красива и че Ти харесвам.

Ти винаги беше разсеян, внимателен, наблюдателен, но егоистичен. Дори не ревнуваше, когато започнах да ходя с Виктор, който ме обичаше, а на мен ми беше напълно безразличен. Когато ти се ожени за Марта (никога не съм мислела, че държиш на нея) целия мой свят се сгромоляса. Открих, че Те обичам лудо, но не умея да воювам, дори не мога да се боря за Тебе — срамувам се.

Обаче знам защо толкова Те обичам — Ти сигурно си единствения човек, от когото не се срамувах.

Ти ме видя гола. Напълно гола.

Обичам Те.

Сбогом.

Лили.