Емил Лазаров
Сто капки (38) (Виртуална импресия)

Джени

Горях от нетърпение. Чувствах се като ученичка на първа среща с момче. Хубаво ми е и същевременно малко се страхувах от тази среща, изнервена съм. Всекидневното писане е едно, ама да разговаряме по цял ден и по цяла нощ? Очи в очи? Какво ли щеше да се получи? Дали нямаше да се разочароваме взаимно? Дали не беше по-добре да си останем във виртуалния свят?

Въпреки всичко чувствах все по-силна потребност да го видя, да бъда за миг с него. Вече стъпвах здраво на земята, вкъщи цари спокойствие и мир, разбирахме се със съпруга ми и прогонихме продължителната криза. Случи се точно това, което Егон ми каза в началото на нашето познанство — с неговата помощ се научих да живея. Егон не ревнуваше съпруга ми, за разлика от всички любовници, които съм имала и които всъщност ме откъсваха от брака и децата. Напротив, правеше всичко, за да се сближа със съпруга си, и аз вече се чувствам щастлива у дома.

Знаех, че го прави от любов към мен. Между нас съществуваше най-висшата степен на любовта — да отдадеш любовта си на обичания човек, който да е щастлив, и с цената на това, че ще дава своята любов другиму.

Това е знак за най-чисто и истинско чувство, което в миналото ми липсваше.

През тези години (май минаха пет години? не може да бъде!) много съм се променила. Дори не мога да си спомня предишния си начин на мислене. Станах нов човек, с друга стойностна система, друг поглед на света. Исках да му кажа всичко това.

Изведнъж видях Егон. Стоеше до своето малко самолетче на ливадата в сребърен комбинезон. Навсякъде имаше маси, отрупани със сандвичи, салати, тропически плодове, шоколади и бонбони (Тук ме усетиха добре, май ще изям всичко, като няма хляб, ям шоколад и торти, като краля Слънце), но какво виждат очите ми? Леща, хммм, това сигурно е някаква шега, лещата нека те да си я ядат, аз не, от нея се подувам.

Когато го видях, ми се прииска да се скрия под тези маси. Да се скрия и да изчакам да излети. Бях като щраус, който заравя главата си в пясъка. Като щраус? Това казваше и Егон в началото, когато бях на дъното:

ПРОБЛЕМИТЕ ТРЯБВА ДА СЕ РЕШАВАТ, НЕ БЪДИ КАТО ЩРАУСА ДА ЗАРАВЯШ ГЛАВАТА СИ В ПЯСЪКА, КОГАТО СИ ЗЛЕ!

НО АЗ НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛА ЩРАУС, му написах веднага.

АЗ СЪЩО, отговори той.

Помислих си, че и той е нервен, сигурно и той ще се скрие под масата и там ще се срещнем, и никой няма да ни види. Дори и синът ми.

А той пък веднага отиде да разглежда самолета отблизо. До кабината, при Егон, стоеше симпатичен, жизнерадостен, харизматичен господин. С побелели къдрави коси, с камера през рамо и много ремъчета и обективи. Слушаше Егон, който му обясняваше нещо.

Егон се усмихваше. Беше същият, както на първата ни среща, само малко по-уморен. Ръцете му бяха изцапани с масло, сигурно нещо е поправял.

Май се изчервих, боже, ако ме видеше сега дъщеря ми, на която давах съвети — никога не се изчервявай, когато си с момче, бъди изправена, горе главата и никога не тичай след мъж и автобус, ще дойде следващият! В този момент Егон вдигна глава, очите му се проясниха и се затича към мен.

А аз? Тичах като полудяла, летях към него през тези сто крачки, следващата моя стотица, летях към своя приятел, брат, партньор, мъж, не виртуален, а истински сега, към моя Егон! Виках така, както ми казваше да го правя по времето, когато бях на дъното и не знаех коя съм, с кръгове под очите и без живот: КОГАТО СИ ИЗНЕРВЕНА, ОТИДИ В ГОРАТА, ПРЕГЪРНИ ДЪРВО И ВИКАЙ, ДОКАТО ТИ ОЛЕКНЕ!

Но сега, сега летях и виках, но от щастие. Бях щастлива, че го виждам, щастлива, че съм тук, щастлива, че е тук.

Когато бяхме близо един до друг, се хвърлих към него и той ме прегърна през кръста.

— Джени, най-после! Радвам се, че те виждам, че си тук, че те има, Джени! — след това ме прегърна и нежно ме целуна.

— Хмм, хмм — се чу около нас. Забравих за сина си, който ни гледаше учудено.

— Добър ден, господин сенаторе, аз съм Егон, Егон М. на вашите услуги — каза Егон и ме пусна.

— Бонд, Джеймс Бонд, аз съм СИНатор, а не сенатор — каза синът ми.

И тримата се засмяхме.

— Елате да ви запозная с Дани, единствения и най-добрия режисьор, когото познавам! — каза Егон и прегърна и сина ми.

Отстрани изглеждахме като едно семейство на неделен излет.

— Здрасти, аз съм Дани, страшилището за мъжете на всички известни актриси, най-великият режисьор сред летците и най-великият летец сред режисьорите. Това чудо май наистина ще полети нагоре, нали Егоне? А ти си Джени, нали? Чух за твоята поща, следващият ми филм може да бъде за теб, имам вече идея! Днес летя за пръв път, и после ще видите как Данилио се развихря! А ти си нейният син, нали? Ела да ти покажа моите обективи! — Извика сина ми при самолета и там нещо му обясняваше.

Бяхме сами с Егон.

— Егоне, искам да ти кажа толкова неща…

— Псссст, тихо, не разваляй всичко с думи, ясно ми е. Ти промени моя живот, Джени.

— Ти също мен, и то много, Егоне. За мене ти си брат, баща, любовник, съпруг, партньор. Открих, че много те обичам, но не искам да съм причина за някакъв обрат в моя и твоя живот, това е сложно, разбираш ли…

— Щастлив съм, че те има, Джени. Исках да ти дам част от себе си, ти също ми даде част от тебе, дори без да живеем заедно, без да сме изяли заедно кило сол, както казват в Близкия изток…

— Но двамата изписахме стотици страници, разменихме си стотици хиляди съобщения. По сто пъти всеки ден се сещам за тебе, а ти сто пъти седмично ми помагаш да реша някакъв проблем…

— Джени, а аз за пръв път в живота си казах на някого, че го обичам, и това си ти. За пръв път го почувствах, не съм го очаквал. Ти ми направи този подарък. Вече можеш сама да летиш в този живот, аз само ще гледам. Знам, че няма да счупиш крилата си!

— Това раздяла ли е? Напускаш ли ме?

— Разбира се, че не, само искам да разбереш колко съм радостен, че стигнахме толкова далеч, че продължаваш сама и предаваш своето щастие по-нататък на другите!

Погледна ме изпитателно:

— Имаш много красива, прозрачна бяла блузка, под която нямаш нищо — засия той. Аз виждам, че ме наблюдава с удоволствие и ме харесва — и на тази красива бяла блузка има няколко черни петна от качествено самолетно масло, сигурно от прегръдката ми.

— Егон на старта, Егон да се готви! — прозвуча по високоговорителя. Целуна ме още веднъж, набързо.

— Братко, бъди внимателен!

— Не се страхувай, сестричке, вземи си от масите шоколад, но не го изяждай целия, остави и за статистите! — намигна ми той, нали ме познаваше.

Петър В., както бе написано на столчето му, сигурно се грижи за техниката, около него имаше три камери, Дани също носеше най-малко три. И това ми било нискобюджетен филм?

Дани влезна в кабината на самолета с явно нежелание, Егон вече беше вътре. Търсеше ме с поглед. Когато ме видя, постави ръка на ухото си, сякаш държи телефон и говори по него. Сочеше към мен, все едно че разговаряме двамата, а след това изпъна ръката си хоризонтално и с другата чукаше по нея.

Все едно пише съобщение. Своето последно съобщение.

Така ще го запомня завинаги, с ръка на клавиатурата на телефона. С дълбоки и внимателни очи, търсещи моите очи…

Уби ми се. Убиха ми го.