Емил Лазаров
Сто капки (16)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Джени и Егон

Влязох последна поред, дори мислех да се откажа.

— Джени, Джени Н., представих се аз.

— Бонд, Джеймс Бонд, отвърна ми той и двамата се засмяхме.

— Егон, Егон М., каза ми истината след това — нали бях видяла името му на вратата.

Не разбирах добре какво ме пита на чуждите езици, говореше много бързо. С него се чувствах в безопасност. Както никога досега в присъствието на мъж. Беше ми хубаво, спокойно и комфортно, имах чувството, че го познавам отнякъде. Попита ме дали зная тази песничка на Пол, за птичето, каза ми после. От друго поколение съм и точно Пол не е от моята кръвна група, но щом чух песента, тя ме заинтригува. „Like so many girls, Jenny Wren could sing“. Гледах малкото птиче, гледах Егон, втренчения му поглед и знаех, че иска да му помогне. Не знае как, но иска. Не знае защо, аз също не зная, но иска да му помогне и това бе най-важното.

Обичам природата, пролетта, разцъфналите дървета, хиацинтите, които миришат така хубаво, разноцветните лалета и люляка, особено люляка, и сред лилавите му цветове накацали птиченца — малки, с червена перушина, като това. Попитах го:

 

 

— Нали не сте маркетингова фирма?

 

 

— Не сме — изненадах се да чуя своя отговор.

Казах истината, за пръв път в живота си, и то на непознато момиче, което не издържа конкурса и можеше да ни издаде навсякъде.

— Не зная защо ви го казвам, никога и на никого не съм го казвал, но ние сме… — и говорех и обяснявах, с какво се занимаваме, къде пътувам, кому продавам оръжие и къде, просто й казах всичко. Ако сега имаше някой от секретна секция, отдавна да съм мъртъв продавач на оръжие. Тя ме гледаше, не беше обезпокоена. Беше интуитивна и бързо се ориентираше в обстановката, след което търсеше и намираше решение, погледна ме и се засмя. Усмивката й беше хубава, ако го беше направила по-рано, сигурно бих й разказал всичко и за любовниците си.

— Жената, с която разговаряхте преди малко нали не е вашата съпруга, а любовница?

 

 

Интересно ми беше да го наблюдавам, той се вкамени и трудно се контролираше.

— Как разбрахте? Никому не съм казвал и си мисля, че не се издавам така лесно.

Харесваше ми. През цялото време беше откровен с мен, в ръката си държеше малко птиче, което се стараеше да гали. Птичето не разбираше, но това му харесваше. Взех го, малко му подухах крилцето, пипнах перчемчето му, пъхнах малкия си пръст в човчицата, а то стръвно ме клъвна. Казах:

— Това птиче никога няма да пее. Както казва Пол, само ако света се оправи. Светът никога няма да се оправи, знам това, и на мен също не ми харесва.

 

 

… И тя започна да ми разказва живота си. Как се омъжила рано, как веднага имали деца и как не успяла да завърши образованието си, как се обичали, как й завиждали за съпруга, как…

… И му разказах как той ми изневери за пръв път, как после и аз му изневерих, как след това си изневерявахме взаимно, а пък заедно си изневерявахме с други двойки и как вече не знаех къде съм и коя съм…

… И тя ми каза, че има любовник, и още един и друг, че много пъти дори не знае какво, с кого и кога и защо прави това. Видях как цялата се разтрепери, докато ми разказваше, каза ми, че нощем не може да спи, защото не знае какво ще прави като се събуди на следващата сутрин…

… И му разказах неща, който не съм казвала на никого; как вкъщи и навсякъде се усмихвам, но в себе си съм нервна, за лошия съвет на майка ми за костюма и как обичам сестра си, която ме криеше от съпруга ми, когато бях с поредния си любовник…

… И че тя обожава сина си, иска да е с него, сина й също има нужда от нея, а когато се отчуждили със съпруга си, тя започнала да сърфира из нета, в разни сайтове за запознанства, за безкрайните чатове с мъже, после за срещите с непознати хора, после за изследванията, дали не се е заразила с нещо, и всичко това ми разказваше с такава невинна красива усмивка, че аз много пъти трябваше да се пощипвам дали не сънувам, че тя държи в ръка птичето и ми разказва абсолютно всичко за себе си…

… И му разказах и за съпруга си, как случайно попаднах на него в сайт за запознанства, писахме си два месеца, той ми пишеше, че е мускулест блондин, аз пък, че съм едрогърда брюнетка, изоставена от мъжа си, и как, когато се зърнахме на камерите, които бяхме пуснали за пръв път, той — в нашата спалня, а аз — в кухнята, отвратени от себе си излязохме и се сблъскахме в коридора, където го видях: той — отвратителен, чернокос, а пък аз червенокоса, с кръгове под очите. Защото тогава не спях по цели нощи, пиех и се напивах и не знаех какво по-нататък… Защото живеех с него, но бях сама… Защото не знаех коя съм… Защото по това време имах и любовник, който ме използваше само за секс, пък аз си внушавах, че използвам аз него… Защото стигнах дъното… Дъното на пропастта и по-надолу нямаше накъде да отида…

… И тя ми разказваше за съпруга си, как изобщо не общуват, как всеки живее собствен живот и как в леглото рядко са заедно, дори въобще, как няма смисъл.

— Защо правиш така, защо се отчуждаваш, защо любовници, защо с други двойки? Не е ли това душевна инсуфициенция?

— А ти защо правиш така? За какво са тези оръжия? Защо убиваш? Какво означава инсуфициенция? Аха, недостатъчност, ами какво ще кажеш за твоята работа? Това не е ли също инсуфи… Как беше?

Засмяхме се.

— Виж какво? — Оставих официалностите. Сякаш я познавах от рождението си, сякаш заедно сме тичали по двора и сме учили английски в основното училище.

— Аз те виждам по различен начин, не така както се описа сама.

— Но ти изобщо не ме познаваш, аз съм объркана и фактически няма за какво да говорим, зарежи ме. Само исках да ти разкажа за живота си. Светът е идиотски и никакво пеене на птички няма да се състои. Дай ми птичето, аз мога да се грижа за него. То никога няма да пее, защото е от такъв вид, Пол не ги разбира тези работи. Ти си го намерил в калта, но когато крилото му оздравее и отново полети, ще видиш, че пак ще падне в калта, това е неговият свят. Попадне ли веднъж в калта, ще падне пак, такива са законите на природата.

— Но аз ще извадя теб от калта, ще видиш. Ще те науча да пееш, щом птичето не може. Ще махнем заедно слоевете, така както се бели глава лук, люспа след люспа, и един хубав ден, когато станеш каквато си била в началото на живота си, ще почнеш да пееш. Пол е написал тази песен всъщност за теб, Джени Н. От дъното можеш да се отблъснеш само нагоре, да опитаме заедно, ако искаш.

— Когато се бели лук, много се плаче — делово и поетично отбеляза тя.

Отново се засмяхме. С изненада установих, че през цялото време докато разговаряхме и седяхме на пода, а гърбовете ни бяха опрени на радиатора, тя в едната си ръка държеше птичето, а другата й ръка държах аз. Егон, който след час отлиташе някъде в Африка да продава оръжие за милиони. Целунах я по челото, тя потърси моите устни и нежно ги целуна. Каза ми:

— Досега никому не съм се доверявала така, с теб се чувствам прекрасно.

 

 

За пръв път в живота ми, някой ме слушаше, мислех си аз.

 

 

Тя беше красива. С очи на незабравка, кафяво-червени коси, фина кожа и хубава, чистосърдечна, нежна усмивка, обезоръжаваща.

А аз сега излитах, за да въоръжавам негрите някъде в пустинята. Но преди това получих и първия есемес:

 

 

„БРАТКО, С ТЕБ СЪМ, ДРЪЖ СЕ И ВНИМАВАЙ ТАМ ДА НЕ ТЕ ИЗЯДАТ ☺, ОБИЧАМ ТЕ, ПИШИ МИ. ТВОЯ ДЖЕНИ“.