Емил Лазаров
Сто капки (2)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Егон

Съзрях го до задния вход.

Работя в стъкления небостъргач, гордостта на нашия град. Тротоарът и всичко наоколо бе така чисто, че се боях да стъпвам по него, за да не го изцапам със своите обувки, които бяха винаги чисти и лъснати, а между нас казано — и много скъпи, не всеки имаше обувки като моите.

Аз съм съветник, съветник по важни дела — международните взаимоотношения. Прекратяването, потушаването и разпалването на конфликтите в районите с повишено напрежение изисква огромни усилия от всички. Имам цял щаб от служители и безброй безплатни самолетни билети от много самолетни компании, с които съм прелетял хиляди мили. Долитам точно до мястото на конфликта и със съответните хора се опитвам да го разреша. Само ще кажа, че това хич не е лесно, не става въпрос за разговори, които се провеждат в сладкарница на чаша кафе и сладки, където потупвайки се по рамената „си поделяме тортата на света“. Срещите провеждаме не само в президентски дворци и правителствени резиденции, но и по барове и други заведения, а веднъж даже и в една сладкарница, тъй като министърката (забравих на коя държава) трябваше да вземе със себе си и дъщеричката си — нямало кой да я гледа.

Говоря няколко езика, бързо научавам нови, без проблем обяснявам на всички участници, какво би се случило ако да, или какво ако не, или дали да не организираме организирането на организацията на организираните органи. Бързо се ориентирам и знам кога е моментът да предложа подходящата серия оръжия — автомати, пушки, ножове, самолети, танкове — според региона и финансовите възможности на участниците. Обикновено постигам успех, което се отразява на банковите ми сметки, носи радост на жена ми, и поддържа моето обществено положение на високо ниво.

Занимавам се с тази работа не заради парите, патриотизма или славата. Искам да помагам. От детските си години. На десет бях любимецът на старите хора, защото им купувах хляб и им помагах да пресекат улицата. Вече не помня всички хора, на които съм помогнал в пубертета, но това ме оформи като човек и след завършване на училище попадах все там, където трябваше да се помага. С времето разбрах, че да помогнеш на едни означава да навредиш на други, но това не ме отказваше, така че под аплодисментите на моите началници и звъна на бижутата на жена ми, продължавах да летя и да помагам, да продавам оръжие, да заплашвам и да хваля, да давам подкупи и да вземам подкупи, да потушавам разпалващите се и да разпалвам затихващите конфликти.

Колата ми беше зад ъгъла на сградата, валеше, нямах чадър, но си помислих, че довечера летя до пустинята, там вали веднъж годишно, така че защо пък сега да не се разходя в дъжда. В задния двор никога не съм бил. Освен чували по земята и някакви стари канцеларски стелажи и маси, имаше голяма неасфалтирана площадка. След време на това място ще построят малка сграда, помислих си. Сега там бе кал. От дъжда, а може би, защото никой не забелязва тази разкопана и мръсна част, там се бе образувала многогодишна кал, което никак не подхождаше на нашия град, пък на нашата сграда въобще.

И там го видях — малко птиче със счупено крило. Беше цялото в кал, опитваше се да не движи счупеното и с много смешни движения на другото крило искаше да се измъкне от калта. Така обаче се въртеше в кръг и все повече затъваше в нея. Аз не съм орнитолог, не разбирам от птици и като градско чедо в детството си не съм ходил през ваканциите на село, нямаше и при кого.

В този момент птичето ме погледна, беше с разрошен цветен перчем, изглеждаше голо, не издаваше никакъв звук, което ме учуди (птичетата пеят, за това са създадени, нали?), а като погледнах едното му око и след това и другото, защото то по смешен начин и с последни сили се обръщаше към мен, ми стана ясно — иска да му помогна. Стана ми ясно и нещо друго — аз исках да му помогна. Не го разбрах много, както и моето желание, но бях сигурен — ще го извадя от калта, ще го измия и след като му се оправи крилцето, ще го науча да лети и си казах — ще го науча и да пее.

Да.

Ще го науча да пее, това малко, мълчаливо птиче, намерено в калта със счупено крило. Защо да не пее като другите? Дори и по-добре?

Свалих сакото, запретнах крачолите на панталона, натопих скъпите си обувки в калта, хванах птичето заедно с малко от калта, за да не го нараня, и го завих в сакото си.

Валеше. Силно.