Емил Лазаров
Сто капки (21)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Петър

Срещнах първата си съпруга, Рената. Беше в инвалидна количка. Нищо не е останало от онази моя красива и предизвикателна жена. Остаряла. Вътрешно. И парализирана външно. Цял живот е имала проблеми със ставите. Постоянно се оплакваше, после й откриха прогресивен артрит и след поредното неуспешно лечение остана на инвалидна количка.

Сигурно е от начина й на живот. Откакто я познавам, винаги е имала много партньори, повечето случайни. Не промени начина си на говорене. Леко вулгарен. Понякога и повече. Симпатично весела, със специално чувство за хумор.

Как изобщо съм живял с тази жена? По онова време бях обхванат от съчувствие, емпатия и желание да помагам на всеки. Исках да помогна и на нея, накрая разбрах, че това е излишно. Мястото й беше там, сред своите. Ние бяхме твърде различни. Познавах нейната среда и не се чувствах добре там. Не знаех правилата в тази среда. Излязох от нея сам, гнусеше ме. Разбира се, това не беше добре за Рената, която пак пропадна и завърши зле — на инвалидна количка, победена от своя живот. Избягах от нея, от нашите приятелки, от нейните колежки. Избягах от себе си, превърнах се в наблюдател.

Наблюдател на съдби.

За съжаление това се отрази и на семейството ми. Вече не давах нищо от себе си. Дори на Никол, с която правех двеминутен Мой Секс, егоистичен, без усилие, студен, а и защо не? Пазех се.

С дъщеря си не общувах много, не разбирах женския й свят, ревнувах бъдещите й познати и затова по-добре си мълчах. Със сина си винаги съм бил приятел. Но след като той стана наркоман престанах да общувам и с него. Напълно. Струваше ми много усилия, правех се на строг, но дълбоко в себе си бях същия. Същият както преди, прекалено чувствителен. Само черупката ми, както казваше Дани, моята черупка беше много твърда. Като на костенурките карета-карета. Непробиваема за чувства.

Когато разбрах, че и дъщеря ми Ева е в комуната, за да помогне на Петър, малко си поплаках, сам, в тоалетната, да не ме види Никол.

Човекът има сто лица, най-малко сто. Едно от тях беше моето лице на безчувствен ловец на кадри. Само че по този начин аз се пазех, криех своята уязвимост. Веднага щом разбрах, че дъщеря ми е в комуната, за да помогне на сина ми, телефонирах на директора и преведох по сметката им немалка сума. Помолих го, да наглежда дъщеря ми, тя е непълнолетна. На Никол не казах нищо.

Докато живеех заедно с децата, не им обръщах много внимание. Понякога даже не знаех дали са вкъщи. Когато Петър порасна, нещо се скъса. Малкото къдраво русокосо момче, винаги в настроение и общително, се превърна в затворен мълчалив чувствителен мъж, чиито мисли понякога бяха твърде близки до тези на детето.

Интересно нещо е човекът: как има потребност да ражда, да възпитава, да дава всичко от себе си на децата, да се ядосва с тях, да са му дошли до гуша, да не им обръща внимание или прекалено да се грижи за тях. Когато децата му са малки, той иска да е сам, да си прави своите неща, хобита или само да си чете. Но дойде ли момента и децата си отидат, настъпва огромна самота. Тишина.

Чуваш само своите стъпки в жилището с мраморен под. Чудовищен мавзолей, в него собствената ти мумия. Чувствам се като препарирана птица, сокол без крила.

У дома беше празно.

Една събота излязох с Рената на чашка.