Емил Лазаров
Сто капки (25)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Егон

Не ми се е случвало досега да мисля толкова за някого по време на командировка. В началото беше много силно. Бяхме невероятно свързани помежду си. Помня деня, когато заминах. Бях в Африка, на сложни преговори, но първото, което направих, бе да взема телефона и да напиша съобщение на Джени. Наистина се интересувах как се е прибрала от конкурса вкъщи. Веднага получих отговора й и установих, че в един момент мислим еднакво и пишем за едни и същи неща. Тя ми пишеше имейли и съобщения, аз също й пишех имейли и съобщения.

Чувствах се особено, защото й пишех за абсолютно всичко, и истината. Често бяхме като скачени съдове, където нивото на течността в единия спада, за да се повиши това в другия. Мислех за нея повече, отколкото за работата си, отколкото за себе си. Тя беше моя приятелка, партньорка, любима, любовница, сестра. Част от мен. Пътувах по света и пред очите ми винаги беше Джени, малкото птиче, което трябва да се научи да лети и да пее. Тя беше чувствителна и добра, търсеше интересен и динамичен живот, но без да разбере и без да се усети, се беше загубила и отдалечила от себе си. Всичко това се дължеше на скуката, на стереотипа, на неинформираността и на желанието да живее като по филмите, а не по собствен сценарий. Водехме дълги разговори, познавах я вече по-добре и от себе си.

Аз продавах оръжие и така влияех върху съдбата на хиляди хора. Но не ги виждах като съвкупност от много съдби, като множество от малки частици, а като едно цяло, на което давах мощ и сила, за да воюва с друго цяло. При Джени беше точно обратното и за пръв път аз исках да й дам мощ, сила, ентусиазъм, за да си повярва и да може да се бори.

За себе си. За своето място под слънцето. Много ми се искаше да си вярва повече и да се опознае.

Способен бях да й дам всичко от себе си, всичко, което си мислех, че ще й помогне, за да се намери. За да може да лети. И евентуално да запее.

Какво й пречеше да запее, да се научи и да покаже чудесно пеене? Лошият свят? Той никога няма да се оправи, за някого лошото е добро и обратното.

Сигурно ни пречи нещо в самите нас.

Така си мисля.

Празни приказки, каза ми тя, и не беше далеч от истината. Осъзнах, че през цялото време, докато решавах „проблемите на света“ и печелех пари за държавата, Джени си оставаше същата и на същото място — у дома, в жилището между четирите стени, сама с мислите си, без работа и в скучна връзка.

Мислехме много един за друг и това беше странно. Не беше любовна връзка. А потребност, имахме нужда един от друг, търсехме се и по цял ден си пишехме. От сутринта. Понякога в ранно утро след безсънна нощ намирах на телефона си съобщение:

ДОБРО УТРО, БРАТКО, ЖЕЛАЯ ТИ ХУБАВ ДЕН, С ТЕБ СЪМ! Много пъти, късно вечер или през нощта, съм пращал съобщения, в които описвах подробно какво съм правил през деня. От всяко местенце, където ходех, й изпращах снимки. По този начин исках тя да пътува с мен или и сама, поне във фантазията си, виртуално.

Исках да й дам част от моя свят. Мислех си, че това е начин, как да намериш себе си: като видиш от съвсем близко и друг свят, друг начин на живот, и дори това да не е алтернатива на живота ти, това е определен вариант да знаеш, че не си сам, че животът може да се живее и другояче, не казвам, че точно по моя начин, но различно.

Не че моят начин беше много лесен.

Никол ме гледаше невярващо, когато й казах, че нямам време за нея. Сигурно си мислеше, че имам друга любовница, но тя ме познава толкова, че да не задава въпроси.

— Какво стана с онова птиче? — попита ме веднъж, след около половин година.

— Джени ли? Друга е вече, съвсем се промени — намери себе си, чуваме се всеки ден, опитва се да подреди живота си — казах истината.

Никол ме изгледа многозначително и продължително и попита:

— Той с нея ли е?

— Да, не са се развели. Сигурно ще започнат отново, ще опитат заедно, за нея е важно да има опора — и като видях удивлението в нейните очи, добавих:

— Нещо съм разсеян, мислех си, че питаш за сестра ми; птичето е там, свободно си лети у тях, засега не иска навън, за да не падне пак в калта!

— Да спасиш един човек, понякога е по-трудно от спасяването на стотици хиляди, но да нараниш един човек, е по-лесно, отколкото да навредиш на стотици хиляди.

След дългите разговори с Джени разбрах, че както аз й помагам да намери себе си, така и тя помага на мен.

Да намеря себе си. След толкова години.