Емил Лазаров
Сто капки (30)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Джени

Колко ли години минаха? Промених се напълно. Три? Изтекоха като вода. Когато смяташ в години, е малко, но в дни? В нощи?

Странно чувство е да си някой, да имаш свое мнение и да го отстояваш. Вече не си спомням за постоянните си нервност, несигурност и нерешителност, които изпитвах, дори и когато пазарувах в магазина. Щастлива бях. Всеки ден за мен беше важен, толкова се радвах от началото му, че от нетърпение се будех още през нощта.

Естествено, първата ми работа беше да напиша съобщение на Егон или да разбера дали той не е станал преди мен и не ме е изпреварил и написал пръв. Пишехме си всяка сутрин или през деня, иначе не можехме да заспим вечер. Толкова години, толкова дни, толкова нощи. Вече не се анализирахме така, защото се познавахме добре.

Това е голямо приятелство, чудесна връзка, партньорство, каквато почти не съществува между мъжа и жената. Хора, които си казват всичко, имат нужда един от друг и малко се и ревнуват; мислят за себе си повече, отколкото е здравословно, понякога имат и мечти, и представи за общ живот. Никому никога не съм казала толкова за себе си. Дори и на себе си, си мислех понякога. Мога да му доверя всичко и знам, че ще получа съвет или мнение, което понякога звучи доста твърдо и остро, но ми помага в конкретната ситуация. За разлика от всичките ми предишни връзки — това взаимоотношение ме изпълва, чувствам се обичана, въпреки че помежду ни няма физическа връзка. Въпреки че сме се виждали само веднъж. Въпреки че това е против всички правила.

След толкова разговори с Егон, след толкова съобщения и разговори по телефона знаех със сигурност, че не можеш да избягаш от себе си, че живееш със себе си, че си това, което си ти самата, което имаш вътре в себе си и че съжителството със самия себе си понякога е по-трудно, отколкото с когото и да е друг. Но по-красиво от многото безименни любовници.

Вече знам, че нося в себе си чувството на щастие, че трябва да го желая и го давам на себе си, на Джени Н.

Джени Н. от градчето, където всички се познават и заспиват след края на сериала по телевизията.

Защото обичам себе си. А щом се обичам, няма да направя нещо, от което да се срамувам или да имам неприятно чувство пред огледалото. Толкова беше просто, когато го разбрах. Но без Егон нямаше да го разбера. Отвори ми очите, за да чуя сърцето си. Научих се да живея за себе си, да се радвам и да понасям настроенията си, когато вали или когато всичко е безсмислено. Винаги има изход, винаги има хепиенд, а дори когато няма, си го измислях сама. Много пъти, след като гледах някой тъжен филм по телевизията, който свършва някак си и на който всички мои приятелки плачеха, на следващия ден аз им разказвах друг, щастлив край.

Паметта ми вече е много по-добра, моят зет все се чудеше, решавам много судоку, дори намерих сили да уча нови езици. За да изненадам Егон. Ако се видим някога край реката и полегнем на тревата, аз нарочно ще го изпитам, той сигурно ще падне в реката от изненада.

И понеже съм в хармония със себе си, въведох в ред и всичките си връзки. Любовниците вече не са ми интересни, нямахме какво да си кажем, а понеже се подобри и връзката ни със съпруга ми, даже не са ми и нужни. С мъжа ми проведохме дълги разговори, той разбра многото грешки, които е допускал, и сега всяка събота сутрин намирам букет цветя във вазата. В началото си мислех, че цветята са от Егон. Той ми казваше да подредя дома си така, че все едно в него живеем ние двамата, да има радост, топлина, цветя, уважение, любов. С моя съпруг вече не сме толкова влюбени, голямата страстна любов изчезна още в началото, но сега изчезна и отчуждението, което ни съпровождаше толкова години. Сега сме един до друг, стремим се да живеем заедно.

Егон искрено желаеше това подобрение на отношенията в моето семейство, често ме питаше за тях и мислеше, че това е единственият ми път. Знаеше, че семейството означава много за мен и е причината за проблемите ми. Самата аз знаех твърде малко за Марта, жената на Егон, но не разпитвах за подробности. По-интересно ми беше да го питам за любовниците, за неговите връзки на младини. Сигурно, защото повече се вживявах в ролята на любовница. Познавах това чувство. Той ми разказваше с подробности за хората, които не познавах, за Никол, истинска фурия, за Лили, която се самоубила, за своите многобройни познанства от пътуванията. Непрекъснато снимаше местата, които посещаваше, така се изпълни и моята мечта — да пътуваме заедно, поне виртуално, видях целия свят, пред мен се отвори нов хоризонт.

Стъпих здраво на краката си. Над мен има пространство и въздух. Аз летя и летя и съм Джени, Джени Ен, която е щастлива, щастлива в себе си, и искам да дам това щастие на другите, които не са го изпитвали. Аз съм като малкото птиче, което живее у нас. Моите криле са Егон.

Научи ме да пея.