Емил Лазаров
Сто капки (17)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Никол

Погледнах набързо към новите кандидатки за секретарки на Егон. Конкурсът се провеждаше всяка година и всеки път наблюдавах кандидатките и търсех евентуалната си конкуренция. Не се страхувах, че Егон ще е много активен в желанието да си намери нова любовница, тъй като бе прекалено зает с работата си и нито имаше енергия, нито нужда да си търси любовница. Той беше професионалист, шеф и не можеше да си позволи това. Страхувах се обаче от секретарка, която ще тръгне да го сваля. Затова на теста при мен успех постигаше тази, която нямаше шанс при Егон или тази, която наистина бе много образована, дискретна и тиха, като Алис, например. Много пъти съм си мислела, че тя знае за нас с Егон, но никога не го е казвала. Никога ли? Не знам.

Кандидатките естествено бяха облечени в строгите черни костюмчета, които виждаме на конкурсите всяка година. Разгледах ги, днес всички бяха почти еднакви. Косите с шнола, черни чанти и костюмчета с бяла блузка. Направи ми впечатление една чернокоска, за която вече знам, че при мен няма да мине. Имаше по-хубави гърди от моите, едни наперени, дръзки, предизвикателни. А моите не са за изхвърляне, не са като на връстничките ми — с гърди набожни, които са паднали до колената, а спортни, които подскачат сами, не и като „настръхналите от студ“ на Марта — тя вместо гърди има само настръхнали зърна, защото с годините гърдите й се смалиха съвсем. Какво ли ги прави Егон, не знам. Моите — бяха си тамън, ама точно. Хубави. Но не така хубави като на тази, чернокосата, затова ще я скъсам със сигурност. Забелязах и една ефектна блондинка, но тя сигурно не знае езици, и май това е всичко, друга конкуренция не виждам. Егон днес пътува за пустинята, което означава, че той няма време и решението ще вземам аз.

Ето той идва с последната кандидатка, тази с червените коси, тя няма шанс, сигурно не знае езици. Забелязах, че върви след него, нещо необичайно в нашата фирма, където дамите вървят пред мъжа. В ръката си тя държи измокреното птиче, и слава богу, защото вече си мислех, че Егон ще го отнесе на чернокожите. Но какво става? Той я прегръща и целува? Днес Егон съвсем се е побъркал, най-напред това птиче, сега целувки в службата, дали тя не е негова роднина?

— Запознай се със сестра ми, Джени — каза той.

— Здрасти Джени, аз съм Никол — въздъхнах с облекчение. Чакай сега, ама той е едно дете и цял живот си мечтаеше за сестра, да не би майка му, преподавател във ВУЗ, да е направила нещо с някой студент? Тази сестра е по-млада, с червени коси, хм. Добре поне, че взе онова птиче, но сега няма да го мисля повече, оставям за после, не ми пука. Главното е, че тя си тръгва, него друг път ще го разпитвам, сега е важно да не забрави нещо — документация, листа, макети, фактури, лаптопа, моливи — той е страшно разсеян, веднъж бе на съвещание без писалка, но нали е умен, запомнил всичко и на следващия ден се изказа по памет, и даже постигна по-висока цена.

— Какво ти става днес, какво правеше с онова птиче?

— Нищо особено, исках само да го науча да пее — отвърна ми той.

— Откога разбираш от тези неща? Вкъщи имам специалист, но дори той не ги спасява, не ги учи да пеят, а ти защо ще го учиш да пее? Ти, който пътуваш днес за пустинята, където на нищо неподозиращите местни птици и камили и негърчета ще занесеш оръжия за няколко милиона? Та нали тези твои оръжия ще убият хиляди птичета, хиляди негри, и точно ти ще учиш това птиче да пее?

— Разбира се, че не, сестра ми казва, че това птиче не може да пее и каквото и да правя отново ще падне в калта. Не умее да пее, защото света не му позволява, за това пее в песента си Пол.

— Ти откога имаш сестра? — попитах хладно аз.

— От днес — отвърна сериозно той и май не се майтапеше. Сигурно е преуморен от работа.

— Желая ти лек път и да не объркаш основните страни в конфликта, за да не изпаднем в неловко състояние.

— Слушай Никол, понякога си мисля, че в глобален мащаб върша работата си честно и добре, изпълнявам своята мисия. Но на местно ниво, в микросвета? Там е това птиче, което не умее да лети, не умее да пее, що за живот е това? И защо да не направим света по-добър, като научим птичето да лети и да пее? Какво от това, че ти Никол, правиш успешни продажби, че повишаваш стандарта в нашата страна, че регулираш валутните курсове на борсата, какво от това, след като сина ти Петър се провали в живота? Кой ще се грижи за него? Защо ти не го опази? Твоят микросвят е повреден, ти също никога няма да пееш, какво от това, че според нашите началници участваш в подобряването на света?

— Не аз съм виновна, че със сина ми стана така, а съпруга ми Петър. Не помогна на любимия глупав папагал на сина си и той стана наркоман. Напук на баща си. Протестът на синчето в пубертета, който го превърна в непоправим наркоман.

— Къде е той?

— Дори не знам, в комуна, не съм ходила; не зная как е, какво яде, какво пие, какво прави. Знам само, че трябва да работя много, за да плащам скъпата метадонова програма, абстинентното лечение, защото той трябва да извърви своя път. Микросвят, макросвят, всичко рухна заради един папагал, заради глупавата птица, която Петър домъкна някъде от Африка.

— Заради вас, не заради папагала. Синът ви не е искал да бъде като вас.

— Ти мен ме познаваш, но мъжа ми не, а той беше чувствителен човек, обичаше хората и много им помагаше. Такъв беше, но после се промени.

— Аз не съм се променял. Като млад много помагах на хората, на всеки човек, а след дълги години учене започнах „да помагам на човечеството“ по всички правила. Всъщност оръжията, които продавам, са за отбрана, а печалбата отива в държавната хазна, така помагам на страната. Помагам с разум, със своите познания. Но на отделния човек вече не помагах. Сега обаче реших да помогна, по човешки, със сърце, така, както трябваше да правя цял живот.

— И как? — запитах аз.

— С любов — отвърна той, и с това ме убеди, че е преуморен или сигурно вече е изпуснал нещата от контрол.