Емил Лазаров
Сто капки (18)

(Виртуална импресия)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Дани

Винаги съм казвал, на жена ми и на приятелите — цял живот мога да ям само леща, все ми е едно. Важното е да има изкуство или филм и някакво раздвижване на интелекта. А иначе съм известен гастроном. С удоволствие опитвам различни специалитети. С жена ми или в компания с удоволствие посещаваме някои любими или новооткрити ресторанти, и там менюто се превръща в моята любима книга. Цяла нощ хапваме специалитети и се забавляваме. Притежавам изтънчен вкус, вечерята е истински концерт за зъби, език и небце. Най-голямата ми радост обаче е филмът, който нося в главата си, особено магията по неговото създаване, магията на творчеството.

Това прекрасно чувство не може да се опише с думи. Когато не се страхувам от белия лист, когато пренеса върху него мислите си, когато творбата ме води напред и аз си припомням, измислям, спекулирам и при това се смея, плача, крещя, тогава мога по цели дни да не излизам навън, нищо да не ям, с никого да не разговарям, да бъда сам.

Не допускам никого до това свое състояние и понеже умея да готвя само леща, си сварявам една. Разбира се, това е лещата на гастронома, никой не може да прави такава. Разкрих рецептата на жена си няколко пъти, но тя така и не успя да направи леща като моята. Първо трябва да сложите лука, след това сварявате лещата, но да не бъде съвсем разварена, после слагате червен пипер и… Но какво правя, за бога, нали нямаше да издавам патента си, това просто е моята леща, и когато творя, си я хапвам, сам. Обичам да я приготвям в промишлени количества, тенджерата е на масата, аз пиша и рисувам и играя на ужким и едновременно с това ям своята специална леща. Никого не пускам в света на творческия си процес, в работилницата си за идеи, в моята фабрика за творчество, там пуснах само Петър, Петър Велики.

Той вече беше на твърди наркотици, вече година или две беше преминал от марихуана на твърда дрога. Не знаех как да се справя, прочетох много по този въпрос в интернет, и в книгите, и реших да го допусна в моя свят.

Нямаше къде да спи, май се боеше да си отиде вкъщи, и аз го поканих в моето ателие. Тъкмо измислях сценарий за една реклама, беше ми безинтересно, но нали от нещо трябва да се живее. Рекламите ги пиша през деня, това е бизнес, а в нощите създавам своите сценарии, които сигурно никой никога няма да заснеме, но аз се забавлявах. Петър само се оглеждаше и се усмихваше със своята възпитана и леко виновна усмивка, беше в началото на безнадеждния си път към дрогата, така че засега беше добре. Обяснявах му как се пише сценарий, как се пишат бележки под черта, след това и за книгата на режисьора, как да скрива завръзката и да си играе с търпението и любопитството на зрителя. Петър ме слушаше с интерес. После му дадох списания, книги, цялата литература, с която разполагах с едничката идея поне за малко да забрави за наркотиците. Не беше много гладен, но като опита моята леща, изяде всичко, облиза се и каза:

— Това е бомба, вкъщи такава не съм ял, как се прави? Сам ли я приготвяш?

Изненада ме много, у тях имаха прислужнички, които готвеха или вземаха готова храна, а той хареса моята леща. Казах му рецептата. Тайната рецепта. На следващия ден я сготви той, не беше както трябва, но аз го похвалих. Цел месец след това той готвеше леща, но вкусна, вече я приготвяше по-добре от мен, и заедно с това премина обучение в моя университет — последователно му предавах цялата специална подготовка, която можеше да получи в най-добрите училища, предадох му всичките си знания, своето разбиране за изкуство, своя опит. Знам, че най-важното е да се прави нещо, по цели дни, така животът има смисъл, така човек не изпада в бездействие. В по-късното бездействие на Петър.

Това беше особен период, в който му помагах да намери себе си, да се откаже от наркотиците, но му помагах и да си намери малки количества дрога, защото признаците на абстиненцията бяха страшни. Много пъти го виждах как е вперил празен поглед в една точка или как трепери от студ пред вратата на ателието ми. Но забелязах, че добре напредва в овладяването на занаята. Притежаваше ясна филмова мисъл, и при разговорите ни, когато си фантазирахме или развивахме сценария и възможните решения, често той бе по-изобретателния, по-бързо реагиращия от мен. Когато главата му беше чиста.

Един ден, усетих, че Петър е чист, седнахме пред камината, под часовника на моя дядо. Сипах си от любимото вино, напалих камината и му казах:

— Искаш ли да чуеш една невероятна история? Запомни я, че може някога да ти потрябва.

Моят дядо беше резбар, обичаше своя занаят. Когато изрязваше нещо, обикновено си подсвиркаше арии от опери, Риголето и Спарафучиле. Със сълзи на очи пееше „Смей се палячо“ или „Севилския бръснар“. Всички в квартала го обичаха и всеки го познаваше. Измайстори красиви шахматни фигури и голяма кутия за шах, и понеже беше добър шахматист, научи всички съседски деца да играят шах. Много пъти губеше нарочно, за да не се откажат те, а когато станаха добри и започнаха да го побеждават, смешно се ядосваше. Веднъж, когато играел шах с деца от улицата, го арестували — била Втората световна война, дядо беше евреин. Затворили го в едно помещение с други хора, които също чакали да ги отведат в концентрационния лагер Освиенцим. През цялото време дядо мислел как да спаси дървения шах, произведението на живота си. И когато в това помещение влезнал случайно сина на стопаните на къщата, където били затворени, той го помолил да скрие шаха. Дядо искал да остави спомен от себе си. Момчето му обещало, а дядо му подарил единственото, което имал — джобен часовник с инициалите Н.Б.

Война, почти никакво снабдяване с храни, така че за ядене имало само картофена супа или парче хляб, а за празниците леща, ако намериш. Когато чистел лещата, моя дядо винаги казвал:

— Ние сме като тази леща, много сме, всички отиваме нанякъде, но всяко зърно, всяко зрънце има своята форма, почти същата, но различна, и въпреки това всяко зрънце е много важно.

Една нощ чули тропот на обувки и вик, дядо си помислил, че идват за тях. Светнала лампата и в помещението влетяла стопанката, крещяла и сочела нагоре. Малкият й двумесечен син се задавил с нещо и почти не дишал.

Дядо бързо изтичал на горния етаж, взел детето на ръце, изнесъл го навън, обърнал го с краката нагоре, друснал го и от него изпаднало зрънце от леща. Когато най-после чули плача на детето, той доволно и радостно се огледал наоколо.

Дошъл военен патрул — никой нямал право да излиза от къщата. Претърсили целия дом и взели шаха на дядо, произведението на живота му.

Но дядо бил щастлив — нали спасил един човешки живот.

Сутринта отново се чул тропот на обувки, шум и вик. Дядо и другите от стаята станали, мълчаливо се прегърнали и започнали да се обличат. Изведнъж вратата се отворила, влязла разплаканата стопанка и се разкрещяла от щастие:

— Има Бог, Бог съществува, няма значение чий е този Бог, ваш, наш, но съществува. Отмениха заминаването, няма да пътувате за Освиенцим!

Било девети март, транспортът на смъртта не потеглил.

Година по-късно дядо живеел някъде под наем. Новата власт му взела всичко, жилище, магазин, изсушения дървен материал и резбарските инструменти. Нямал нито материал, нито с какво да го обработва. На девети март вратата внезапно се отворила и влязъл големия син на стопанката. Той носел голяма кутия.

Отворил я, вътре бил красиво резбования часовник на дядо, същия, който сега виси над камината. Дядо мълчаливо прегърнал момчето, а то извадило джобен часовник с инициалите Н.Б. и по него настроило стенния часовник.

Скоро след това дядо почина. Баща ми редовно навиваше часовника, почистваше го и се грижеше за него. Часовникът изоставаше, но звънеше, имаше свой специален режим.

Баща ми никога не премести стрелките на часовника, за да го свери, важното беше да звъни. Казваше ми:

— Ако часовника не звъни, все едно не съм жив. Да ми напомня за времето, когато хората се жертваха един за друг, когато не бяха чак толкова образовани, но се обичаха истински.

— Този часовник — казваше баща ми — изостава с два-три часа и най-малко с петдесет години.

После, когато той лежеше болен, часовника навивах аз, аз, който също съм роден на девети март. Синът, който обичаше баща си, но и много работеше и невинаги успяваше да го навести, за да навива часовника всеки ден. И в същия ден, когато часовникът за пръв път не звъня, защото не успях да го навия навреме, баща ми почина.

Спокойно и с глава обърната към часовника.

 

 

Тази история носех непрекъснато в главата си. Тя беше твърде лична за мен и не съм я разказвал на никого, освен на Петър Велики.

Бях напълно съсипан, когато той открадна часовника и го продаде.

Все едно че ме уби.