Ейприлин Пайк
Криле (9)

Девет

На следващия ден Лоръл беше като отнесена. Не й се искаше да повярва на нито една дума на Тамани, но не можеше да спре да мисли за чутото. Нима всичко това е възможно? Ядосваше се на себе си, че става смешна, като взема думите на непознатото момче на сериозно.

Дейвид на няколко пъти се опита да я догони в коридора, но тя успяваше да се шмугне в някоя класна стая преди той да я настигне. В часа по биология обаче нямаше как да му се изплъзне.

Той побърза да заеме обичайното си място до нея.

— Какво има? Да не би да се разраства? — прошепна Дейвид преди тя да успее да се извърне.

Лоръл поклати глава, а косата й падна като стена помежду им.

Дейвид придърпа стола си към нейния, докато останалата част от класа шумно заемаше местата си.

— Лоръл, трябва да ми кажеш. Ще се побъркаш, ако държиш всичко в себе си.

— Не мога… — гласът й се задави, а в очите й напираха сълзи. — Точно сега ме мога да говоря.

Дейвид кимна.

— Искаш ли да поговорим след училище? — прошепна той, докато господин Джеймс започваше урока.

Лоръл кимна и се опита да изтрие сълзите си, без да привлича внимание. Дейвид я погали по крака под чина и започна да пише в тетрадката си. На Лоръл й се щеше той да запише повече неща, за да може по-късно тя да ги препише.

Денят се точеше, а в главата на Лоръл се въртеше все едно и също. От една страна се упрекваше, че обеща да сподели с Дейвид, а след това я обземаше чувство на облекчение, че все пак има с кого да сподели. Не беше сигурна откъде да започне. Нима може небрежно да каже: „Ей, знаеш ли, аз май съм митологично същество?“

Но не съм, каза си Лоръл, това е глупаво! Въпреки това и сама себе си не можеше да убеди напълно.

След училище двамата с Дейвид тръгнаха пеша към тях. Дейвид изглежда разбра, че тя не е готова да говори, затова вървяха и мълчаха.

Той внимателно й помогна да се прехвърли през оградата в задния двор, а ръцете му съзнателно избягваха да докосват гърба й. Протегна ръце да я поеме от оградата и не я пусна, дори след като тя стъпи на земята.

На Лоръл й се прииска да се свие на гърдите му и да забрави всички тези глупости. Но знаеше, че е невъзможно. Той я гледаше, без да мигне, докато тя не навря ръце в джобовете си и не си наложи да се извърне настрани.

— От тук — Дейвид тръгна напред.

Упътиха се към двете дървета с увити един в друг стволове.

Лоръл погледна към балдахина от листа над главите им. Октомври бе нашарил листата в прекрасни цветове — по края бяха оранжеви или червени, но в средата зеленото все още се бореше да остане. По някои клони жълтите и кафеникави тонове бяха взели превес. Гората бе красива в есенната си премяна, но на Лоръл й стана мъчно за зеленото, което губи битката с топлите есенни нюанси.

А нейното цвете? Дали и то ще умре бавно като тези листа? А дали ще боли? Тази мисъл изпълни сърцето й със страх. Но дори и да боли, по-добре да изтърпи болката, ако наистина ще се отърве от това нещо. Тамани обаче каза, че догодина ще порасне ново цвете. Лоръл се надяваше повечето от нещата, които й каза, да са истина. А останалата част… дори не й се искаше да си мисли за тях.

Въпреки това, мислите й постоянно се връщаха натам. И въпреки че не искаше да си признае, не беше само заради нещата, които Тамани й каза, беше и заради самия него. Той събуждаше у нея чувства, които никога преди не бе изпитвала. Изпитваше остро желание да бъде с него, без дори да го познава — никога преди не бе изпитвала подобно нещо. Беше вълнуващо и хубаво, но и малко плашещо. Някаква част от нея отказваше да й се подчини. Не беше сигурна дали това й харесва или не.

Тамани беше толкова… може би „красив“ е правилната дума? Какъвто и да беше, със сигурност не можеше да откъсне очи от него. А дали това не бе някакъв мираж? Или супер реалистичен сън?

Лоръл погледна китката си, откъдето вчера изтри блестящия прашец. Няма спор — прашецът бе съвсем истински. Когато се прибра у дома, откри тънка ивица от него и по дънките си. След като прашецът е истински, значи и Тамани не е измислица.

 

 

А и не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че го е виждала преди. Той също се държеше така, сякаш я познава. Но откъде я познава? Всичко това замайваше главата й.

— Е, какво стана вчера? — попита Дейвид щом преплетените дървета се появиха пред очите им.

Лоръл въздъхна дълбоко, осъзнавайки колко глупаво изглежда всичко. Но вече се бе съгласила да говори с Дейвид.

— Всичко е толкова абсурдно, Дейвид, че просто не знам какво става. Чувствам се ужасно глупаво.

— Има ли нещо общо с… хм… с цветето?

— Може би да, не съм сигурна — отвърна Лоръл. Двамата продължиха да крачат към дърветата. — Само в случай че всичко, което чух, е истина, а аз не мога да повярвам… Започвам да мисля, че съм си измислила всичко това, като в сън, в който не помня кога съм заспала…

— В думите ти няма никакъв смисъл.

— Смисъл… — изрече Лоръл и се усмихна криво. — Щом чуеш какво ми каза той, ще видиш, че съвсем няма никакъв смисъл.

— Кой какво ти каза?

Лоръл спря да крачи и се облегна на дървото.

— Срещнах един човек в гората при нашата къща. По-скоро момче. — Почти мъж, помисли тя, но не го каза гласно. — Каза, че живее там.

— На вашата земя?

— Да.

— Какво мислят родителите ти по въпроса?

Лоръл поклати глава.

— Те не са го виждали.

— Ти сама ли беше, когато го срещна?

Лоръл кимна.

— Странно момче, което се разхожда съвсем само? Имала си късмет, че не ти се е случило нищо лошо. — Дейвид замълча за секунда, след това попита тихо: — Нали не те нарани?

Лоръл категорично поклати глава.

— Не е каквото си мислиш — за момент в нея оживя споменът за приятното усещане, докато седеше с Тамани на изпъстрената със слънчеви петна поляна. — Чувствах се в безопасност. Бях в безопасност! Той… той ме познава. Не знам как и откъде. Той видя цветето на гърба ми и изобщо не се изненада. Каза, че е плоден цвят.

— Плоден цвят?

— Каза също, че цветето ще се махне. Това е единствената част от разговора, за която се надявам и се моля да е истина.

— Кой е той? Каза ли?

— Каза, че името му е Тамани.

В мига, в който го произнесе, й се прииска да си прехапе езика. Името сякаш излъчваше магия. Щом го каза на глас, отново я обзе онова странно усещане — в корема й запърхаха пеперуди. Образът му нахлу в съзнанието й и изтласка всичко останало — дълбокият му поглед, чаровната му усмивка, спокойствието, което я обзе, когато той докосна ръката й — всичко отново се върна ярко и осезаемо…

— Тамани? — гласът на Дейвид я върна в реалността. — Странно име.

Лоръл кимна и с мъка изостави мислите си, за да се върне в настоящето.

— Какво друго каза?

— Каза, че е от моя вид — затова знаел за цветето.

— От твоя вид? Какво значи това?

Лоръл се засмя нервно.

— Това е толкова глупаво. Каза… каза, че съм цвете, че съм растение…

— Растение!?

— Да, но това е нелепо.

Дейвид замълча и се замисли.

— Нещо друго каза ли?

— Нещо друго? Това малко ли е според теб? Той каза, че съм мутирало цвете, Дейвид! Но аз не съм растение! Не съм! — добави тя. Искаше й се сама себе си да убеди в това.

Дейвид се плъзна по ствола на дървото, седна на земята и забарабани с пръсти по коленете си.

— Това обяснява доста неща… — изрече той колебливо.

— О, моля те, Дейвид! Не започвай и ти!

— Не каза ли още нещо? — попита Дейвид, без да обръща внимание на забележката й.

Лоръл се обърна и зачовърка кората на дървото, на което се бе облегнала.

— Нареди още няколко безумни измислици — отговори тя, без да се обръща.

Дейвид стана и тръгна към нея. Изчака я да вдигне поглед към него.

— Ако са само измислици, защо тогава си толкова разстроена?

— Защото… защото беше толкова глупаво.

— Лоръл!

Очите й се стрелнаха към неговите.

— Какво каза’?

— Тъпо е… Той каза, че съм… просто ще се изсмееш.

— Няма да се смея. Какво каза, че си?

Тя въздъхна дълбоко, а раменете й се приведоха напред:

— Каза, че съм елфа — прошепна Лоръл.

Дейвид замълча за момент. После протегна ръка, разтвори пръсти и се вгледа в разстоянието между палеца и показалеца си — приблизително около седем сантиметра.

— Елфа? — изрече той със съмнение.

— Е, очевидно съм малко по-голяма от това — подсмихна се Лоръл.

Дейвид се засмя.

— Какво? — гласът й прозвуча по-остро, отколкото й се искаше, но тя не се извини.

— Това просто… е, изглежда има смисъл във всичко това.

Лоръл сложи ръка на кръста си.

— Някакво странно момче твърди, че съм митично създание и за теб това има смисъл!?

На свой ред Дейвид се изчерви и сви рамене:

— Хм, ако трябва да посоча човек, който ми прилича на елф, това ще си ти.

Лоръл очакваше, след като разкаже на Дейвид, той да се изсмее и да й каже, че това са глупости. Вярваше, че точно така ще реагира. Но вместо това, той като че ли повярва. Лоръл усети как се изпълва с гняв.

— Сега вече можем ли да си ходим? — попита тя ядосано, обърна се и закрачи по пътеката.

— Почакай! — Дейвид се затича след нея. — Не ти ли е любопитно?

— Не, Дейвид — отсече тя, — не ми е! Ще ми се да си ида у дома, да заспя и като се събудя, всичко да е минало като лош сън — цветето, подутината на гърба ми, дори училището. Ето това ми се иска! — Лоръл се обърна, без да му даде възможност да каже каквото и да било и затича по първата пътечка, която се изпречи пред очите й. Не я интересуваше къде води. Просто трябваше да се махне.

— Лоръл, кое те плаши повече? — провикна се след нея Дейвид. — Това, че той е прав или това, че може би греши?

* * *

Лоръл тича по целия път към вкъщи. Щом зърна дома си, спря запъхтяна на улицата, за да си поеме дъх и да се успокои, преди да поеме по криволичещата алея към къщата.

Дните ставаха по-къси и слънцето вече залязваше. Тя се свлече пред входната врата и прегърна с ръце коленете си. Облаците бяха обагрени в пурпурно и блестящо оранжево. Лоръл обичаше тези магични моменти от деня. Новата им къща имаше голям панорамен прозорец, който гледаше на запад и заедно с майка й често съзерцаваха залезите. Играта на цветовете в облаците, които като в калейдоскоп се променяха от пурпурно към бледолилаво, а последните лъчи на умиращото слънце искряха в огненооранжево, направо я омагьосваше.

Но тази вечер красотата на залеза не я привличаше.

Лоръл се загледа към двора с дряновите дървета, подредени в редица покрай алеята. Според Тамани, тя беше по-близо до тези дървета, отколкото до родителите си, които я чакаха от другата страна на вратата.

Лоръл погледна краката си. Без да съзнава бе събула чехлите си и бе заровила пръсти в рохката почва на цветната леха. Пое бързо и рязко дъх, за да възпре пристъпа на паника, отри краката си един в друг, за да почисти пръстта и обу чехлите си. Какво ли ще стане, ако отиде в задния двор, ако зарови крака в наторената почва и вдигне ръце към небето? Дали кожата й ще се превърне в кора на дърво? Дали пък няма да разцъфтят още цветчета — едно от гърдите й, а друго от главата й?

Тази мисъл я потресе.

На външен вид Тамани изглеждаше нормално. Ако и той е същият като нея, значи ли, че и тя няма да се промени? Все още не беше сигурна дали може да се вярва на казаното от него.

Зад входната врата на къщата се чу шум. Лоръл скочи на крака и се обърна в мига, в който главата на баща й се показа.

— Стори ми се, че чух някого — каза той с усмивка. — Какво правиш?

Лоръл се замисли какво би я накарало да не влезе, а да седне на прага.

— Гледах залеза — издума тя с изкуствена усмивка.

Баща й въздъхна и се облегна на рамката на вратата.

— Красив е нали?

Лоръл кимна и се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— През последните няколко седмици си много мълчалива, Лоръл. Наред ли е всичко? — попита нежно той.

— Просто съм натоварена в училище — излъга Лоръл. — По-трудно е, отколкото очаквах.

Баща й излезе при нея и седна на най-горното стъпало.

— Справяш ли се?

— Да, но просто ми отнема повече време.

Той се усмихна и я прегърна. Лоръл се скова, но баща й изглежда не забеляза това, не забеляза дори, че по-тънък от милиметър шал дели ръката му от нежните цветни листчета.

— Е, за теб имаме много праскови, които да те снабдяват с енергия — каза той и зъбите му бялнаха в усмивка.

— Благодаря, татко.

— Влизай, когато си готова — каза той. — Почти е време за вечеря.

— Татко?

— Да?

— Бях ли… по-различна от другите деца, когато бях малка?

Той се спря и я погледна.

— Какво имаш предвид?

За миг реши да му се довери, но бързо промени намерението си. Първо искаше да разбере какво знае той.

— Например начинът, по който се храня. Другите деца не се хранят като мен. Всички ме смятат за странна.

— Да, храниш се различно. Не познавам човек, който да яде повече плодове и зеленчуци от теб, но смятам, че това е здравословно и е добре за теб. Не си имала проблеми, нали?

Лоръл поклати глава.

— Някога била ли съм на лекар?

— Разбира се. Веднага след като те осиновихме, у дома дойде педиатър, за да те прегледа и да види какво е здравословното ти състояние. — Той спря за момент. — Всъщност това е странна история. Той те прегледа и всичко беше наред, освен че кракът ти не реагира, когато той те удари по коляното с малкото си чукче, за да провери рефлексите си. Лекарят се притесни, но аз не смятах, че е нещо сериозно. След това той извади стетоскопа да те преслуша и тогава се случи нещо странно. Движеше слушалката по гърба ти и по гърдичките ти, а лицето му ставаше все по-удивено. Попитах го какво има и той каза да повикам майка ти, защото искал да говори и с двама ни. Отидох да я викна и когато се върнахме, той вече си прибираше нещата. Усмихна се и каза, че си в перфектно здраве.

— Ами какво го е учудило тогава?

— И аз го попитах същото, но той ми отвърна, че не знае за какво говоря. Тази случка изобщо не подобри мнението на майка ти за докторите. Седмици наред повтаряше какъв побъркан доктор бил дошъл.

— И изобщо нищо не открихте?

Баща й сви рамене.

— Не мисля, че изобщо ти имаше нещо. Може би слушалката му е била счупена. После е разбрал грешката си, но не е искал да изглежда некадърен и се е опитал да го прикрие. Докторите не обичат да признават грешките си. — Той погледна Лоръл. — Но защо ме разпитваш? Да не би да искаш да те заведем на лекар? Ако искаш, веднага ще го направим.

Лоръл поклати глава. Това бе последното нещо, което искаше.

— Не, не искам.

— Добре ли си?

Лоръл се усмихна:

— Да, така мисля.

— Сигурна ли си? — попита баща й с благ, но настойчив тон.

Тя кимна:

— Добре съм.

— Добре — той се изправи и натисна дръжката на вратата. — А, между другото, тази сутрин получихме офертата от Барнс.

— Супер! — каза Лоръл и се загледа във вече потъмняващия хоризонт — Дано по-скоро да я купи.

Изобщо нямам желание повече да стъпя там, каза си тя наум.