Ейприлин Пайк
Криле (8)

Осем

Когато пристигнаха, косата на Лоръл бе така разрошена, че й трябваше поне година, за да я среши, но си струваше удоволствието от четиридесет и пет минутното пътешествие с откритата кола и вятърът, който брулеше лицето й. Свърнаха по дългата алея и Лоръл затаи дъх, щом завиха покрай дърветата и къщата се показа пред погледа им.

Неочаквана носталгия обзе Лоръл при вида на стария им дом. Дървената къща не бе голяма, но носеше очарованието на нещо старинно. Тя бе потънала в кръг плътна зелена трева като в гнездо. Заобикаляше я ниска паянтова ограда. Лоръл често тъгуваше за къщата откакто се преместиха, но никога не бе изпитвала такава силна мъка, както сега, когато я видя за пръв път от четири месеца насам. Бе живяла в тази къща и на тази земя цели дванадесет години. Познаваше всяка виеща се пътечка из голямата гора зад нея. Часове наред бе бродила по тях. Не че й се искаше да се върнат и отново да заживеят тук, но не й се искаше и да се разделя с тази къща.

Родителите й се захванаха да разтоварват гребла, лопати, кофи и принадлежности за чистене. Лоръл измъкна китарата от задната седалка, а майка й се засмя.

— Харесва ми, че искаш да свириш на тази стара китара.

— Защо?

— Напомня ми за времето, когато аз свирех на нея в Бъркли — тя се усмихна към бащата на Лоръл. — Когато се видяхме за първи път — такива хипита бяхме!

Лоръл изгледа дългата плитка на майка си и сандалите „Биркенсток^[1]“ на краката на баща си и се засмя:

— Че вие и сега сте си хипита!

— О, това е нищо! Навремето бяхме истински хипита.

Майка й мушна ръка в ръката на баща й и двамата нежно преплетоха пръсти.

— Носех тази китара по седящите протести. Свирех „Няма да ни помръднат^[2]“, а всички наоколо пееха колкото им глас държи. Спомняш ли си?

Баща й се усмихна и поклати глава.

— Добрите стари дни — изрече той с лека ирония.

— О, беше весело!

— Щом казваш — отстъпи баща й и се наведе да я целуне.

— Може ли да се поразходя наоколо? — попита Лоръл като прехвърли каиша на китарата през рамо. — Ще се върна след малко, за да помогна.

— Разбира се — отвърна майка й, докато ровеше из багажника.

— До скоро! — Лоръл вече вървеше към гората зад къщата.

Това бе смесена гора — от широколистни и елови дървета, които хвърляха сенки по меката шума, застлала земята. Повечето стъбла бяха покрити с тъмнозелен мъх, който скриваше грубата им кора. Където и да погледнеш беше зелено. Сутринта бе паднал лек дъждец, а сега грееше слънце, което превръщаше милионите водни капчици в искрящи миниатюрни сфери, проблясващи като лъскави смарагди. Пътечките криволичеха между дърветата и Лоръл тръгна по една от тях.

Лесно й бе да си представи, че върви по свещена земя — сред руините на огромна древна катедрала, съществувала векове преди изобщо да се появят хората. Усмихна се при вида на обрасло с мъх клонче, осветено от тънък слънчев лъч. Докосна клончето с ръка и блестящите водни капчици се изтърколиха по пръстите й, улавяйки светлината докато падаха на земята.

Когато вече не можеха да я видят от къщата, Лоръл премести китарата отпред и развърза шала. С въздишка на облекчение повдигна ризата, за да пусне на свобода цветните листенца. Беше ги държала вързани целия ден и сега като ги освободи, те бяха сякаш напълно изтръпнали. Листенцата се протягаха бавно и боляха като схванати мускули.

Лоръл продължи надолу по покритата с листа пътечка. Дочу в далечината ромоленето на потока и тръгна натам. След няколко минути стигна до него и седна на голям крайречен камък. Изрита чехлите си и потопи стъпала в хладната вода.

Харесваше този поток. Водата беше толкова бистра и прозрачна, че се виждаше дъното и човек можеше да наблюдава как рибите се щурат насам-натам. Целият пейзаж приличаше на пощенска картичка.

Лоръл взе няколко акорда от любимата си песен на Сара Маклахан. Затананика под нос, а ароматът на цветето я обгърна цялата.

Едва бе свършила първия куплет, когато шумолене от лявата й страна я накара да подскочи. Заслуша се внимателно и й се стори, че чува тих шепот.

— Мамо? — викна тя колебливо. — Татко?

Опря китарата до едно дърво и се захвана да развързва шала, увит около китката й. Най-добре щеше да е, ако скрие листенцата преди родителите й да ги видят.

Още се мъчеше с възела на дългия копринен шал на китката, когато отново чу шумолене, по-силно от първото. Очите й се стрелнаха към мястото, откъдето идваше шумът.

— Ехо?

Лоръл прегъна внимателно нежните листенца и ги заувива около кръста си. Тъкмо да ги скрие с шала, когато иззад дънера на едно дърво се появи фигура на младеж. Сякаш някой насила бе изтикал младежа напред. За секунда той направи ядна гримаса към дървото, но в следващия миг лицето му бе обърнато към Лоръл и една неочаквана топлина изпълни погледа му.

— Здравей! — каза той с усмивка.

Лоръл ахна и се опита да отстъпи, но кракът й се препъна в един корен и тя политна назад, а листенцата се разлетяха около нея. Лоръл опита да се задържи, но не успя и се просна на земята. Вече бе късно да крие каквото и да било листенцата се разлистиха в пълната си прелест.

— Не, недей! О, мила, извинявай! Да ти помогна? — предложи непознатият.

Лоръл погледна нагоре и погледът й се спря в тъмнозелените очи, някак прекалено искрящи, за да са истински. Лицето на младежа се приближи до нея, докато тя се опитваше да се изправи.

Той й подаде ръка:

— Наистина съжалявам. Ние… аз, вдигнах малко шум. Мислех, че си ме чула — усмихна се мъжът смутено. — Явно съм сгрешил.

Лицето му бе като извадено от картина — скулите му бяха очертани ясно, а кожата му бе гладка и с приятен тен, който би стоял по добре на някой плаж в Лос Анджелис, отколкото в хладната, обрасла с мъх гора. Косата му бе гъста и черна, също като веждите и миглите, които обрамчваха загрижения му поглед. Косата му бе дълга и някак влажна — сякаш се е оставил да го накваси лек дъждец. Някак бе успял да боядиса само корените в зелено — същото зелено като искрящото на очите му. Имаше нежна и мила усмивка, която накара дъха на Лоръл да секне. Трябваха й няколко секунди, за да си възвърне отново гласа.

— Кой си ти?

Той се спря и я заразглежда със странен, но твърд и решителен поглед.

— Е? — осмели се да попита отново Лоръл.

— Не ме познаваш, така ли? — попита той.

Лоръл замълча. Имаше чувството, че го познава. Имаше някакъв спомен — някъде из ъглите на съзнанието й, но колкото повече се опитваше да го улови, той толкова по-бързо й се изплъзваше.

— А трябва ли? — гласът й бе предпазлив.

Изпитателният взор изчезна от лицето на новодошлия толкова бързо, колкото се бе появил. Непознатият се засмя меко и някак тъжно. Гласът му се отрази от дънерите на дърветата и прозвуча повече като глас на птица, отколкото на човек.

— Аз съм Тамани — все още държеше ръката си протегната, за да й помогне да се изправи. — Ако ти харесва, можеш да ме наричаш Там.

Лоръл едва сега осъзна, че все още лежи на влажната земя и изведнъж се притесни. Не пое ръката му, изправи се рязко и съвсем забрави да придържа листенцата на цветето. С тежка въздишка придърпа ризата надолу и цяла потрепери, когато цветът се прилепи смачкан до кожата на гърба й.

— Не се притеснявай — каза Тамани. — Ще стоя надалеч от цветето ти. — Той се усмихна и тя остана с чувството, че не е разбрала някаква шега. — Знам чии листенца мога да събирам и чии не. — Той пое дълбоко въздух. — Мммм! По невероятния начин, по който миришеш, съдя, че листенцата са извън моя досег. — Той повдигна вежда. — Поне засега.

Тамани протегна ръка към нея. Лоръл стоеше като закована и не можеше да помръдне. Тамани махна няколко листа от косата й и внимателно я изгледа отгоре до долу.

— Нищо ти няма! Няма счупени листенца или стъбълца.

— За какво говориш? — попита тя като се опитваше да прикрие стърчащите изпод края на ризата й листенца.

— Не мислиш ли, че е малко късно за това?

Тя го изгледа гневно:

— Ти какво правиш тук?

— Аз живея тук.

— Не живееш тук — каза тя малко объркано. — Това е моя земя.

— Така ли?

Лоръл съвсем се обърка.

— Добре де, на родителите ми е! — Тя продължаваше да стиска здраво края на ризата си. — А ти… ти не си добре дошъл тук!

Как така очите му са толкова невъзможно наситено зелени? Контактни лещи, твърдо заключи Лоръл за себе си.

— Наистина ли?

Очите й се разшириха, след като той приближи още една крачка. Лицето му бе така самоуверено, усмивката така заразителна, че тя не успяваше да им устои. Беше сигурна, че никога досега не е срещала човек като него и все пак имаше чувството, че го познава.

— Кой си ти? — повтори Лоръл.

— Вече ти казах — аз съм Тамани.

Тя поклати глава.

— Кой си ти всъщност?

Тамани допря пръст до устните й.

— Шшт, всичко с времето си. Ела с мен!

Той я хвана за ръка и я поведе навътре в гората. Другата й ръка сякаш независимо от самата нея повдигна ризата. Листенцата бавно се изправиха и се разпериха на гърба й в цялата си прелест. Тамани погледна назад.

— Така определено е по-добре, нали?

Лоръл успя само да кимне. Разумът й бе замъглен и въпреки че някъде дълбоко в съзнанието й се въртеше мисълта, че изобщо не трябва да се забърква във всичко това, случващото се в момента ни най-малко не я тревожеше. Всичко, което имаше значение, бе да последва младежа със сияйната усмивка.

Гората стана по-рядка, листата над главите им вече бяха достатъчно рехави, за да пропуснат снопове слънчеви лъчи, които чертаеха светли кръгове върху тревата, осеяна с малки участъци пухкав зелен мъх. Тамани се отпусна на тревата и посочи да седне срещу него.

Лоръл само гледаше в захлас. Зелено-черната му коса падаше на дълги кичури над челото почти до очите му. Беше облечен в свободна бяла риза с вид на домашнотъкана и с подобни кафеникави панталони, пристегнати с връзки над колената. Определено бяха старовремски, но на него му седяха някак модерно, каквото бе и цялото му излъчване. Бе с боси крака, но дори острите борови иглички и счупените пръчки по пътеката изглежда не му пречеха. Беше с около петнадесетина сантиметра по-висок от нея и се придвижваше с котешка грация, каквато тя никога не бе забелязвала в друго човешко същество.

Лоръл се настани на земята със скръстени крака и го погледна с очакване. Странното желание да го последва бе започнало да намалява, а на негово място си пробиваше път смущението.

 

 

— Доста ни изплаши като избяга така.

В гласа му се долавяше лек акцент, не съвсем британски, по-скоро ирландски.

— Как като избягах? — попита Лоръл като се опитваше да изчисти съзнанието си.

— Ами беше си тук и на следващия ден вече те нямаше. Къде беше? Вече бях започнал да се паникьосвам.

— Да се паникьосваш? — беше прекалено озадачена, за да може да спори или да пита нещо повече.

— Каза ли на някого за това? — попита той и посочи зад рамото й.

Тя поклати глава.

— Не. Всъщност — да. Казах на приятеля ми Дейвид.

Лицето на Тамани се изопна в непроницаема маска.

— Само приятел?

Разсъдъкът на Лоръл бавно се връщаше на мястото си.

— Да… не… Не мисля, че това ти влиза в работата! — сопна се тя, но някак тихо и внимателно.

В ъгълчетата на очите на Тамани се очертаха тънки линийки и само за момент на Лоръл й се стори, че прочете в тях сянка на страх. Но той се изтегна върху тревата и меката му усмивка се завърна. Може би си е въобразила.

— Може би не — той завъртя из пръстите си стръкче трева. — Но родителите ти не знаят, нали?

Лоръл поклати глава и в този миг започна да осъзнава абсурдността на ситуацията.

— Не… да… може би… Всъщност аз изобщо не бива да съм тук — каза тя рязко и се изправи на крака. — Не върви след мен.

— Чакай! — каза Тамани, а в гласа му прозвуча паника.

Тя бутна една ниско спускаща се клонка.

— Махай се!

— Имам отговори! — провикна се Тамани.

Лоръл спря и се обърна назад. Тамани се бе изправил на едно коляно, а очите му я умоляваха да остане.

— Имам отговори за всичките ти въпроси. За цветето и… за всичко останало.

Тя бавно се обърна, без да е сигурна, че може да му има доверие.

— Ще ти кажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза той, а гласът му сега бе станал по-тих.

Лоръл направи две крачки към него и Тамани се успокои.

— Но стой там, където си — Лоръл посочи към далечната част на поляната. — А аз ще седна тук. Не желая повече да ме докосваш.

Тамани въздъхна.

— Добре!

Лоръл отново седна на тревата, но остана напрегната и нащрек, готова всеки миг да побегне.

— Е, добре. Казвай!

— Цвете е.

— Ще се махне ли?

— Сега е мой ред: къде отиде?

— Кресънт сити… Ще се махне ли? — повтори тя с по-остър глас.

— За съжаление, да. — Той въздъхна тъжно. — Колко жалко!

— Сигурен ли си, че се маха? — попита Лоръл сякаш не можеше да повярва на тази добра новина.

— Разбира се. Ще разцъфнеш отново догодина, но като всички цветя и то няма да трае вечно.

— Откъде знаеш това?

— Отново е мой ред. Колко далече е този Кресънт сити?

Тя сви рамене.

— Седемдесет-осемдесет километра. Там някъде.

— В каква посока?

— Мой ред е! Откъде знаеш за тези неща?

— Аз съм като теб. От един вид сме.

— Тогава къде е твоето?

Тамани се засмя:

— Аз не цъфтя.

— Каза, че сме от един вид. Ако е така, то и ти трябва да имаш цвете.

Тамани се облегна на едно коляно.

— Но също така съм и момче, ако не си забелязала.

Лоръл усети, че дишането й се учестява. Много добре знаеше, че е момче.

— В каква посока? — повтори той.

— На север. Нямаш ли си карта?

Той се усмихна:

— Това ли е въпросът ти?

— Не! — каза Лоръл и ядно изгледа Тамани, който не спираше да се смее. Усети как истинският й въпрос напира да бъде зададен, но самата тя се страхува от отговора. Най-сетне тя преглътна и попита тихо:

— Да не би да се превръщам в цвете?

Тамани понечи да се засмее, но усмивката се спря на края на устните му.

— Не — каза той нежно.

Лоръл почувства как по цялото й тяло пробяга чувство на облекчение.

— Ти винаги си била цвете.

— Моля!? — продума тя. — Какво искаш да кажеш?

— Ти си растение. Не си човешко същество и никога не си била. Разцъфването е само най-очевидното доказателство — думите на Тамани звучаха далеч по-спокойно, отколкото бе уместно според Лоръл.

— Растение!? — Лоръл дори и не се опита да прикрие недоверието в гласа си.

— Да. Разбира се, не какво да е растение. Най-високо еволюиралото в природата на тази планета. — Той се наклони напред, а зелените му очи искряха. — Лоръл, ти си елфа.

Долната челюст на Лоръл увисна, щом осъзна в каква глупава ситуация е попаднала. Беше се оставила да я подведе едно красиво лице, което я подмами навътре в гората, дори беше започнала да се връзва на небивалите му твърдения. Тя се изправи, а очите й искряха от ярост.

— Почакай! — каза Тамани, спусна се напред и я сграбчи за китката. — Не си тръгвай още! Искам да знам какво се канят да направят родителите ти с тази земя.

Лоръл измъкна китката си:

— Искам да си тръгнеш! — просъска тя. — Ако още веднъж те видя наоколо, ще извикам полиция! — Обърна се и се затича като задърпа обратно ризата надолу върху листенцата.

Той извика подире й:

— Лоръл, трябва да знам! Лоръл!

Лоръл затича още по-бързо. Нищо вече не изглеждаше по-важно, отколкото да увеличи разстоянието между себе си и Тамани — тази странна персона, която разбуни толкова много емоции в нея. Когато стигна до мястото, на което беше преди да последва Тамани в гората, спря за няколко мига, за да увие листенцата около кръста си и да ги скрие под шала. Взе китарата и прехвърли презрамката й през рамо. Когато го направи, върху ръката й падна сноп слънчеви лъчи. Спря се и протегна ръка. Китката й блестеше, покрита с миниатюрните частички на някаква блещукаща пудра. Супер! Ядоса се Лоръл. Дори се е отбелязал с някакви остатъци върху мен. Какъв глупашки номер!

Щом зърна къщата, тя спря, а гърдите й се надигаха и спускаха учестено. Отново погледна към китката си и я изпълни яд. Затърка блестящата пудра, докато изчезна и последната следа от нея.