Ейприлин Пайк
Криле (4)

Четири

В събота сутринта Лоръл се събуди при изгрев-слънце. Тя винаги ставаше рано. Обикновено се събуждаше около час по-рано от родителите си. Така, преди да се затвори часове наред в училище, успяваше да се поразходи, да се порадва на първите слънчеви лъчи и на вятъра, галещ бузите й…

Тя облече набързо една рокля без ръкави, взе старата китара на майка си от кутията зад вратата и се измъкна тихо навън, за да се порадва на прохладната чистота на ранното утро. Късният септември бе прогонил ясните утрини и вместо тях бе донесъл мъгла, която се стелеше от океана и висеше над града чак до ранния следобед.

Лоръл тръгна по пътеката, която криволичеше през задния двор. Въпреки малкия размер на къщата, парцелът бе доста голям. Родителите й често обсъждаха как някой хубав ден ще се разширят. В двора растяха няколко дървета, които хвърляха сянка върху стените на къщата. Близо месец Лоръл и майка й садиха цветя и пълзящи растения, които сега като в рамка ограждаха дома им.

Къщата им беше насред редица от други къщи, но задният им двор опираше в гората, подобно на повечето дворове в Кренстън Сити. Лоръл обикновено се разхождаше по някои от малките полянки или към дола на рекичката, която течеше наблизо.

Тя се отправи към реката и седна на брега. Потопи крака в хладните й води, които сутрин винаги бяха сякаш по-чисти и прозрачни. Водните насекоми и комарите още не бяха излезли и наоколо цареше успокояваща тишина.

Лоръл подпря китарата на коляно и подръпна струните й. Случайните акорди постепенно оформиха нещо като мелодия. Беше й приятно да изпълва пространството с музика.

Преди три години случайно откри старата китара на майка си на тавана. Инструментът се нуждаеше от нови струни и основна настройка. Лоръл успя да убеди майка си да оправят китарата и започна да се учи да свири. Един ден майка й каза, че й подарява китарата, но Лоръл продължаваше да мисли за нея като за китарата на майка си. Така беше някак по-романтично — китарата бе не просто китара, а нещо като старо наследства.

Някакво насекомо кацна на рамото й и запълзя назад по гърба й. Лоръл с досада го цапна. Внезапно пръстите й напипаха нещо. Опъна ръка назад и малко по-надолу. Нещото още си беше там — кръгла подутинка, достатъчно голяма, за да се напипа под кожата. Изви глава, но не можа да види нищо. Отново опипа подутинката с пръсти, опитвайки се да разбере какво е това. Най-сетне се отказа, стана и тръгна към къщата, за да потърси огледало.

Щом се прибра, Лоръл отиде право в банята. Заключи вратата и се изправи срещу огледалото. Завъртя се няколко пъти насам-натам, докато накрая успя да види гърба си. Дръпна горнището на роклята си и започна да търси подутинката. Най-накрая я съзря — беше точно между плешките — малко издадено кръгче, което почти се сливаше с кожата наоколо. Беше едва забележимо, но със сигурност беше там. Натисна подутинката — не болеше, но допирът я дразнеше. Приличаше на пъпка. „Няма що!“, помисли Лоръл с крива физиономия.

Лоръл чу тихите стъпки на майка си по коридора и надникна от банята.

— Мамо?

— В кухнята съм — отвърна майка й, като сподави една прозявка.

Лоръл последва гласа й.

— Имам някаква подутина на гърба. Можеш ли да погледнеш? — тя се обърна с гръб.

Майка й лекичко натисна с пръст подутинката.

— Просто пъпка — каза тя.

— И аз си помислих същото — отвърна Лоръл и придърпа обратно презрамката на роклята си.

— Но ти всъщност нямаш пъпки! — Майка й се поколеба за момент и после попита: — Имаш ли вече… е, знаеш какво?

Лоръл бързо поклати глава.

— Това е просто една пъпка — гласът й прозвуча пресилено равнодушно, а усмивката й изкуствено замръзна на устните й. — Част от пубертета, както често ми повтаряш.

Лоръл се обърна и излетя от стаята, преди майка й да успее да попита още нещо.

Качи се в стаята си, седна на леглото и продължи да опипва малката пъпчица. Тази първа пъпка я накара да се почувства нормална по странен начин. Тя сякаш постави началото на някакъв вид ритуал на прехода. Досега пубертетът й не протичаше точно така, както го описваха в книгите. До момента никога не бе имала пъпки и въпреки че гърдите и бедрата й наедряха, дори малко по-рано отколкото се очакваше, на петнадесет и половина години тя все още нямаше месечен цикъл.

Когато станеше дума за това, майка й обикновено свиваше рамене и казваше, че не може със сигурност да се твърди дали това не е семейна черта, тъй като не познават биологичната й майка. Но Лоръл знаеше, че майка й се тревожи за нейното развитие.

Тя облече обичайната блузка с дълбоко деколте и джинсите и започна да сресва косата си, за да я върже на конска опашка. След това се сети за онези дразнещи недостатъци, които виждаше по гърбовете на някои момичета и реши да остави косата си пусната — за всеки случай, ако пъпката вземе, че се превърне в нещо още по-грозно. Не дай си боже това да се случи, докато е на гости на Дейвид. Би било истински гадно!

Лоръл слезе по стълбите, пътьом грабна една ябълка и извика за довиждане на майка си. Почти стигна до дома на Дейвид, когато зърна на отсрещния тротоар Челси, която правеше своя сутрешен джогинг. Лоръл й махна за поздрав.

— Здрасти — отвърна й Челси и щом се усмихна къдриците около лицето й сякаш станаха по-светли.

— Привет! — отвърна Лоръл с усмивка. — Не знаех, че тичаш сутрин.

— Крос в пресечена местност. Обикновено тренирам с отбора, но съботите са само мои. Ти какво правиш?

— Тръгнала съм към Дейвид — каза Лоръл. — Ще учим заедно.

Челси се засмя.

— Е, добре дошла във фен клуба на Дейвид Лоусън. Аз съм президентът, но пък ти може да си ковчежника.

— Не е това, което си мислиш — защити се Лоръл, без да е сигурна, че казва истината. — Ние просто ще учим. В понеделник имам тест по биология, на който със сигурност ще се проваля, ако някой не ми помогне.

— Къщата му е точно зад ъгъла. Ще те изпратя до тях.

Завиха зад ъгъла и чуха шума на косачката за трева. Дейвид работеше и не ги забеляза. Двете момичета се приближиха и застанаха на края на моравата.

Той буташе косачката през гъстата трева. Беше облечен само с джинси, а на краката му имаше стари обувки за тенис. Гърдите и ръцете му бяха жилести, с релефни издължени мускули, кожата му беше загоряла от слънцето и под меката утринна светлина по нея проблясваха фини капчици пот.

Лоръл застина с втренчен поглед. Разбира се, бе виждала момчета да тичат нагоре-надолу без фланелки, но сега бе различно. Видя как ръцете на Дейвид се напрегнаха, когато машината срещна някакво препятствие в тревата и той трябваше да натисне по-силно, за да продължи. Тя усети как нещо в гърдите й се стяга.

— Помислих, че съм умряла и съм попаднала в рая — прошепна Челси, без да си дава труд да крие възхищението в очите си.

Дейвид сякаш усети, че го наблюдават, вдигна очи и срещна очите на Лоръл. Тя бързо спусна погледа си към краката му. Челси дори не мигна. Когато Лоръл отново вдигна очи, Дейвид нахлузваше фланелката си през глава:

— Здравейте, момичета! Много рано сте станали.

— Рано ли? — изненада се Лоръл, все пак беше почти девет часа. — О, забравих да се обадя! — добави притеснено тя.

Дейвид сви рамене.

— Няма проблем! Аз и без това вече съм станал — усмихна се той и посочи към машината за косене.

— Е, трябва да бягам — рече Челси и бързо учести дишането си. — В буквалния смисъл на думата трябва да бягам. — После се обърна, така че само Лоръл да вижда лицето й и направи физиономия: — Еха! — помаха и на двамата и спринтира надолу по улицата.

Дейвид цъкна с език и поклати глава, докато гледаше Челси да се отдалечава. След това се обърна към Лоръл и посочи към къщата.

— Биологията ни чака!

 

 

След теста в понеделник Дейвид попита Лоръл:

— Е, как беше, ама честно?

Лоръл се усмихна:

— Бива, не беше чак толкова зле, но благодарение на твоята помощ.

В събота учиха около три часа, а в неделя вечерта говориха още час по телефона. Е, не че телефонният разговор имаше нещо общо с биологията, но може би все пак научи нещо по осмоза — осмоза по телефона.

Дейвид се поколеба за секунда, а после каза:

— Можем да го правим редовно… Имам предвид да учим заедно.

— Да — Лоръл хареса идеята за още съвместни „учебни“ сесии. — Следващия път може да дойдеш у дома — предложи тя.

— Супер!

Когато сутрешните им часове свършиха, навън валеше и затова отидоха в една малка беседка. Почти никой не идваше да се храни тук, защото нямаше маса, а и подът не бе от цимент, но Лоръл харесваше неравната трева, която май винаги беше леко влажна, въпреки покрива.

Обикновено когато валеше, по-голямата част от групичката оставаше в училището, но днес Дейвид, Челси и едно момче на име Райън също решиха да обядват навън.

Дейвид и Райън се замерваха с парченца хляб, а Челси остроумно коментираше пропуснатите цели, ударите и непохватността на играчите, които постоянно изпращаха парченца хляб в зрителите.

— Е, това вече беше нарочно! — каза Челси, като извади една коричка от деколтето си и я хвърли обратно към момчетата.

— Не! Беше абсолютна случайност! — защити се Райън. — Ти сама каза, че не мога да уцеля това, което съм си набелязал.

— Тогава трябва да започнеш да се целиш в мен, за да съм сигурна, че съм в безопасност! — отсече Челси. После въздъхна и се обърна към Лоръл: — Не съм създадена да живея в Северна Калифорния! През лятото косата ми е хубава, но падне ли малко дъжд и… превръща се в ето това.

Челси имаше дълга кестенява коса със светлокафяви кичури, която падаше на букли по гърба й. През топлите слънчеви дни къдрици й бяха меки като коприна, но когато навън застудееше те ставаха твърди и непокорни. А през половината време тук беше студено и влажно. Очите на Челси бяха светлосиви и напомняха на Лоръл за цвета на океана в мига, когато слънцето се кани да изгрее.

— На мен ми харесва — успокои я Лоръл.

— Това е защото косата не е твоя. Всеки ден й слагам специални шампоани и балсами, за да я разреша. — Челси погледна Лоръл и докосна правата й гладка коса. — Много е приятна на допир. Ти какво използваш?

— Каквото ми падне.

— Хм — Челси още веднъж пипна косата й, — използваш ли балсам без измиване? Това обикновено действа добре на моята коса.

Лоръл въздъхна шумно.

— Всъщност… нищо не ползвам. Какъвто и да е балсам прави косата ми лъщяща и имам чувство, че е мазна. Като сложа шампоан, той пък я нрави твърде суха, дори и най-овлажняващите…

— Значи просто не си миеш косата!? — Челси трудно смилаше казаното от Лоръл.

— Много добре я измивам, но само с вода. Всъщност косата ми си е чиста.

— И не използваш никакъв шампоан!?

Лоръл поклати глава в очакване на още някой скептичен коментар, но Челси само промърмори:

— Късметлийка — и се обърна да си довърши обяда.

Същата вечер Лоръл старателно разгледа косата си. Дали трябва да я мие с шампоан? Но косата й си изглеждаше съвсем наред, Лоръл се обърна с гръб към огледалото, попипа и натисна подутината. В събота сутринта тя бе съвсем мъничка, а в неделя вече бе станала забележимо по-голяма. „По дяволите тази първа пъпка“ — измърмори тя към собственото си отражение.

 

 

На следващата сутрин Лоръл се събуди от тъп сърбеж между плешките. Опита се да не изпада в паника и забърза към банята. Обърна се така, че да види гърба си в огледалото. Подутината бе по-голяма от монета от 25 цента! Това определено не беше пъпка от акне. Лоръл пипна внимателно подутината и лекото докосване на пръстите й предизвика дразнене, което се разнесе по целия й гръб. В паниката си тя хукна към стаята на родителите си със запретната до гърди нощница. Вдигна ръка да почука, но се спря и няколко пъти пое дълбоко дъх.

Лоръл внезапно осъзна, че седи полугола насред коридора и изведнъж се почувства много глупаво. Какво си мисли, че прави? Засрамена до смърт, тя отстъпи от вратата на спалнята на родителите си и се отправи бавно към банята. Затвори вратата колкото се може по-тихо. Обърна отново гръб към огледалото и заоглежда подутината. Изви се, за да я разгледа от различни ъгли, докато не се убеди, че наистина с толкова голяма, колкото я видя първия път.

Лоръл израсна с разбирането, че човешкото тяло най-добре знае как да се справи. Ако бъде оставено само на себе си, в повечето случаи то се оправя. И двамата й родители живееха така. Никога не ходеха на лекар, нито пък взимаха лекарства.

— Това е просто една изключително голяма пъпка. Ще си мине сама — каза Лоръл на отражението си в огледалото, а тонът й прозвуча точно като този на майка й.

Тя се поразрови в чекмеджето и извади кутийката с мехлема, който майка й всяка година приготвяше от розмарин, лавандула, масло от чаено дърво и бог знае още какво. Употребяваше го за всичко.

Със сигурност този мехлем нямаше да й навреди. Лоръл гребна от мазилото с блага миризма и започна да го втрива по гърба си. От допира на пръстите й и от лекото парене, което причиняваше маслото от чаено дърво, гърбът й пламна. Всяко докосване я дразнеше. Лоръл съблече бързо нощницата и с рамене, прилепени до стената, крадешком се отправи към стаята си.

Шмугна се вътре и извади от гардероба широка бейзболна фланелка с ръкави. Повечето й блузки щяха да скрият подутината, но въпреки това Лоръл не искаше да рискува. Ами ако стане още по-голяма, докато е на училище? По-добре да е скрита под широка свободна блуза. Подутината сърбеше всеки път, щом нещо я допреше — дългата й коса, фланелката и разбира се пръстите й, когато за пореден път опипваше неравността по гърба си само за да си докаже, че не си въобразява. Щом заслиза по стълбите имаше усещането, че всеки нерв в тялото й е свързан с тази подутина.

В четвъртък Лоръл вече бе напълно убедена, че каквото и да е това нещо на гърба й, то със сигурност не е пъпка. Не само, че през последните два дни продължи да расте, ами сякаш растеше още по-бързо. Тази сутрин нещото бе голямо колкото топка за голф.

Лоръл слезе за закуска твърдо решена да сподели с родителите си за подутината. По едно време дори си пое дъх и отвори уста да каже, но в последната секунда се смути и вместо това помоли баща си да й подаде парче пъпеш.

Под широките тениски, които носеше последните дни и под пуснатата й коса, никой не забеляза подутината, но бе само въпрос на време и това да се случи, особено ако нещото стане още по-голямо. Ако, повтаряше си Лоръл, ако стане по-голямо. Може би мехлема на мама ще свърши работа.

Вече три дни се мажеше с мехлема, но нямаше никакъв резултат. В крайна сметка, ако някакво нещо по тялото ти става толкова голямо и то с тази скорост, едва ли е нещо, с което невинното масло от чаено дърво може да се справи, нали? А дали тази подутина не е тумор? Лоръл бе чела за хора с тумор на гръбначния стълб. Тя пое рязко дъх. Да, много е възможно подутината да е тумор.

— Хей, чуваш ли ме изобщо? — гласът на Челси се вряза сред мислите на Лоръл и тя извърна глава към приятелката си.

— Моля?

Челси се разсмя.

— Да, явно не ме чуваш. — След това я попита по-тихо: — Добре ли си? Изглеждаш някак отнесена…

Лоръл се взря за момент в приятелката си и се опита да се сети кой беше следващият й час.

— Добре съм — отвърна нервно. — Просто се бях замислила.

Челси я изгледа с недоверие.

— Добре — повдигна вежди тя.

Внезапно зад гърба им се появи Дейвид. В мига, в който Челси се упъти към своя час, Лоръл забърза напред и се опита да се измъкне от компанията на Дейвид, но той се протегна и я спря.

— Закъде си се разбързала, Лоури? Има още цели три минути до звънеца.

— Не ме наричай така! — заяде се тя.

Дейвид зяпна и не каза нищо повече. Двамата стояха мълчаливо един срещу друг, а тълпи от ученици ги заобикаляха с гневни забележки. Лоръл потърси в ума си думи, с които да се извини, но какво можеше да каже? Прощавай, Дейвид, нервите ми са опънати, защото може би имам тумор? Вместо това тя изстреля троснато:

— Не харесвам прякори!

Дейвид залепи една смела усмивка на лицето си:

— Не знаех, извинявай! — Той притеснено прокара пръсти през косата си. — Ти да не би… — гласът му се провлече и той явно промени решението си. — Хайде, ще те изпратя до твоята стая.

Сега вече Лоръл се почувства неловко, вървейки до него. Когато стигнаха до класната стая се обърна и му махна:

— До скоро!

— Лоръл?

Тя се обърна.

— Какво ще правиш в събота?

Лоръл се поколеба за миг. През последните дни си мислеше, че с Дейвид отново могат да правят нещо заедно през уикенда. И до тази сутрин се чудеше как да го попита по някакъв небрежен начин. Но в крайна сметка това май не беше много добра идея.

— Мислех дали групичката да не се съберем и да си направим пикник, може дори да си напалим огън на открито. Знам едно страхотно място на плажа. Челси каза, че ще дойде, ще дойдат също Райън, Моли и Джо. Още няколко души може би…

Храна, пясък и димящ огън. Нито едно от тези неща не звучи добре.

— Малко е студено, така че няма да можем да поплуваме, но… знаеш. Все някого напъхват във водата. Забавно е!

Изкуствената усмивка на Лоръл се стопи. Ненавиждаше допира на солената вода по кожата си. Дори и след като си вземе душ, все още усещаше солта — сякаш се просмукваше в порите й. Последният път, когато плува в океана, а това бе преди доста години, се чувстваше отпаднала и уморена дни след това. Пък и в бански нямаше никакъв начин да скрие подутината.

Лоръл потръпна при мисълта колко голяма ще стане подутината след два дни, ако продължи да расте със същото темпо. Дори и да иска, няма как да отиде.

— Дейвид, аз… — така не й се отказваше. — Не мога.

— Защо не можеш? — попита Дейвид.

Можеше да каже, че ще работи в книжарницата — доскоро наистина прекарваше доста време там и помагаше на баща си, но не можеше да излъже. Не и Дейвид.

— Просто не мога — измърмори тя и се шмугна през вратата на класната стая, без да каже довиждане.

В петък сутринта подутината имаше размер на топка за софтбол. Нямаше съмнение, че е тумор. Лоръл дори не си направи труда да иде до банята да я разгледа. Чувстваше я и знаеше, че нито една тениска вече не може да я скрие.

Лоръл дълго се рови из гардероба, докато откри една по-ефирна и широка блуза, която поне прикриваше подутината. Изчака в стаята си докато стана време заучилите и само извика „Добро утро“ и „Довиждане“ на родителите си.

Денят се точеше безкрайно бавно. Подутината я сърбеше през цялото време, а не само при допир. Лоръл не можеше да мисли за нищо друго, освен за този натрапчив сърбеж. По време на обедната почивка не говори с никого от приятелите си. Чувстваше се зле от това, че ги игнорира, но гърбът така я сърбеше, че не можеше да се концентрира върху каквото и да било.

До края на часовете тя успя да отговори четири пъти грешно на въпросите, които й поставяха. Накрая сеньора Мартинес й зададе изключително лесен въпрос, с който се опитваше да й даде шанс да оправи положението, но със същия успех учителката можеше да й говори и на суахили. Веднага щом би звънеца, Лоръл скочи от мястото си и се озова на вратата преди всички. И най-вече преди сеньора Мартинес да може да я попита за причината за лошото й представяне днес.

Видя Дейвид и Челси да си говорят пред шкафчето на Челси и бързо се обърна и се отправи към задния изход с надеждата, че нито един от двамата няма да я види. Успя да се измъкне незабелязано от училището и тръгна напосоки през футболното игрище — не беше съвсем сигурна къде да отиде във все още непознатия град. Ами ако имам рак? Мислеше си Лоръл. Ракът не минава от само себе си. Може би трябва да кажа на мама.

— В понеделник — каза си едва чуто Лоръл под нос, докато хладният въздух развяваше косата й. — Ако не се махне до понеделник, ще кажа на нашите.

Насочи се към трибуните. Заизкачва се по тях, а краката й отекваха тежко по всяко метално стъпало, докато не стигна последния, най-висок ред. Облегна се на перилата и впери поглед към хоризонта през върховете на близките дървета. Беше високо над града и внезапно се почувства изолирана и отделена от света. Всъщност точно това искаше.

Зад гърба й се чуха стъпки. Обърна се и видя смутеното лице на Дейвид.

— Здрасти — каза той.

Лоръл замълча. Вътре в нея облекчението и раздразнението водеха битка. В крайна сметка облекчението победи.

Дейвид посочи пейката до нея и попита:

— Искаш ли да седнем?

Известно време Лоръл не мръдна, след това седна на пейката и потупа мястото до себе си с крехка усмивка на устните. Дейвид седна предпазливо, сякаш не вярваше много на тази покана.

— Нямах намерение да те преследвам — каза той като се наведе напред и опря лакти на коленете си. — Мислех да те изчакам долу, но… — Той сви рамене. — Но какво да кажа… Нямах търпение.

Лоръл продължаваше да мълчи. Дълго време седяха в мълчание.

— Добре ли си? — гласът на Дейвид бе неестествено висок.

Лоръл усети как в очите й напират горещи сълзи, но се насили с мигане да ги върне обратно.

— Ще се оправя.

— Цяла седмица си толкова мълчалива.

— Съжалявам.

— Аз ли… направил ли съм нещо?

Лоръл рязко вдигна глава.

— Ти!? Не, Дейвид, ти… ти си страхотен! — Обзе я чувство за вина и се насили да се усмихне. — Просто имах лош ден, това е всичко. През уикенда ще се оправя. В понеделник ще бъда добре, обещавам.

Дейвид кимна и тишината отново надвисна над тях, тежка и неловка. След това той прочисти гърло:

— Може ли да те изпратя до вас?

Лоръл поклати глава.

— Ще постоя тук известно време. Ще се оправя — додаде тя.

— Но… — той не продължи. Просто кимна, стана и се приготви да си върви. После се обърна: — Ако имаш нужда от нещо, знаеш ми телефона, нали?

Лоръл кимна. Знаеше го наизуст.

— Е, добре — той пристъпваше от единия крак на другия. — Сега те оставям.

Малко преди Дейвид се скрие от погледа й, Лоръл извика:

— Дейвид?

Но когато той се обърна към нея с открито и прямо лице, Лоръл загуби кураж.

— Приятно прекарване утре — каза тя някак вяло.

Лицето му леко помръкна, но той кимна и продължи.

Вечерта Лоръл седна пред огледалото в банята и се втренчи в гърба си. Докато мажеше обилно цялото място с мехлема на майка си, по лицето й се стичаха сълзи. Мехлемът не беше помогнал досега и логиката казваше, че едва ли ще помогне тепърва, но все трябваше да опита нещо.