Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криле (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Ейприлин Пайк

Заглавие: Криле

Преводач: Савена Златкиче

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: PRO BOOK

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Раленкова

Художник: Михаела Найденова

Коректор: Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-07-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5099

История

  1. — Добавяне

Петнадесет

Беше четири следобед, когато Лоръл остави колелото в гаража. Беше минало твърде много време, за да може да го оправдае само е учене. Отвори входната врата и се приготви да посрещне упреците на родителите си.

Баща й бе задрямал на дивана и тихичко похъркваше. Ослуша се за майка си и чу подрънкване на бутилки от кухнята.

— Мамо? — повика тя и сви към кухнята.

— Ето те и теб! С Дейвид трябва да сте свършили доста бързо последната страница. Едва преди половин час се обадих.

— Ъм, да. Беше по-лесно, отколкото предполагах — отговори бързо тя.

— Как мина ученето? Дейвид е добро момче.

Лоръл кимна, но умът й въобще не беше при Дейвид, а на седемдесет километра от него, ако трябва да сме точни.

— Вие двамата да не би…?

— Какво? — Лоръл се опита да се концентрира върху това, което питаше майка й.

— Ами прекарвате много време в дома му, помислих си да не би вие двамата да сте… станали двойка?

— Не зная — отвърна откровено Лоръл. — Може би.

— Само… Знам, че майката на Дейвид работи много, та ти и Дейвид прекарвате много време сами. Лесно е нещата да излязат извън контрол, когато сте в празна къща двамата заедно.

— Ще внимавам, мамо — каза Лоръл през кисела гримаса.

— Зная, но съм майка и все пак трябва да го кажа — усмихна се майка й. — Помни, въпреки че все още нямаш цикъл, това не значи задължително, че не можеш да забременееш.

— Мамо!

— Просто напомням.

Лоръл се сети за думите на Тамани: „Опрашването е за размножаване, сексът е просто за забавление.“ Зачуди се какво ли ще каже майка й, ако й кажеше, че не може да забременее и че цикълът й никога няма да дойде, че за нея сексът е само секс, без последствия. Ако има нещо, което може да каже, за да я стъписа, то е именно това. Но все още самата тя се опитваше да го проумее.

— Мамо — започна Лоръл несигурно, — искам да поговоря с теб за земята ни. Собственост е на твоето семейство от толкова дълго време. Живяхме там през целия ми живот. — Лоръл наведе глава, щом се сети за истинския си произход, за тайния си дом. — Доколкото си спомням поне. — Очите й неочаквано се напълниха със сълзи, когато погледна отново към майка си. — Това е най-магичното място на света! Ще ми се да не го продаваш!

Майка й се вгледа в нея и дълго остана така.

— Господин Барнс ни предлага доста пари, Лоръл. Ще има пари за всички неща, които искаш да имаш, но напоследък не можем да си позволим.

— Но какво ще стане, ако не я продадеш. Всичко наред ли ще е?

Майка й въздъхна.

— Сега бизнесът на баща ти върви, но няма гаранции, че това ще е все така. — Майка й опря лакти на барплота. — Още дълго ще трябва да живеем със свит семеен бюджет, Лоръл. Не ми харесва да живея в лишения. Не само на теб се налага да се отказваш от доста неща.

Лоръл замълча за миг. Всичко това изглеждаше колосално трудна задача за едно петнадесетгодишно момиче. „При все че, добави на себе си наум, аз не съм обикновено момиче.“ Тази мисъл й подейства като спасителен пояс и тя каза:

— Можеш ли поне да го обмислиш, мамо? Да речем, за една седмица? — добави Лоръл, когато майка й стисна устни.

— Трябва да подпишем документите в сряда.

— Една седмица? Моля те! Просто кажи на господин Барнс, че ти е необходима една седмица! И ако наистина премислиш и след седмица вземеш решение, няма да те занимавам никога повече с този въпрос.

Майка й я погледна скептично.

— Моля те!

Лицето й се отпусна.

— Надявам се, господин Барнс да не анулира офертата си, ако отсроча със седмица.

Лоръл отиде от другата страна на плота и прегърна майка си.

— Благодаря ти! — прошепна тя. — Това означава много!

 

 

— Значи не ти е казал кой знае какво.

Дейвид стоеше на стол до бара в кухнята у тях.

Майка му беше излязла на среща, така че той и Лоръл разполагаха с цялата къща тази вечер. Дейвид ядеше претоплено на микровълновата печка ядене от вчера, а Лоръл драскаше в една тетрадка и се опитваше да се разсее от миризмата.

— Каза ми достатъчно — рече отбранително тя. — Май искаше да ми каже и още, но не му беше разрешено да го стори. Дори мога да кажа, че това явно го дразнеше.

— Звучи странно.

— Той определено е различен и то не само по външност. — Лоръл спря по средата на една спирала и погледна нагоре, сякаш за да извика спомена. — Толкова е емоционален и отдаден. Всичко, което чувства — добро или лошо, изглежда някак по-силно и заразително. — Лоръл продължи да драска в тетрадката. — Приисква ти се да чувстваш това, което и той чувства, но няма как да го следваш, чувствата му се менят толкова бързо. Сигурно е изморително да си толкова страстен.

Тялото й настръхна, когато откри точната дума за него. Страстен!

— Е, вие двамата сега нещо като приятели ли сте?

— Не зная.

Истината бе, че тя знаеше, че Тамани я желае. И въпреки че се опитваше да потисне чувствата си, тя изпитваше същото към него.

Сега седеше тук и се чувстваше неловко, че прекарва вечерта си с Дейвид, след като през деня е била с Тамани. Или пък се чувстваше неловко, защото прекара деня с Тамани. Трудно бе да се каже със сигурност.

Посегна да докосне пръстена, който Тамани й даде закачен на тънка сребърна верижка. Правеше това поне за стотен път днес. Това докосване й даваше усещането, че е с него. За краткото й посещение двамата бяха станали много повече от приятели. Думата приятел звучеше твърде незначително, твърде безхарактерно, за да опише връзката, която имаха помежду си. Беше нещо повече дори от това да имат връзка. Не можеше да го каже на Дейвид. Беше трудно да се обясни дори на неутрален слушател, а Дейвид съвсем не беше неутрален. Ако имаше и най-малка идея за бурята от емоции, които изпитваше към Тамани, щеше да изпита ужасна ревност.

Това не означаваше, че не харесва Дейвид. Смяташе го за най-добрия си приятел и понякога за нещо повече. Дейвид бе всичко, което Тамани не беше — спокоен, уравновесен и логичен. Чувствата й към него не бяха хаотична буря, а спокойно и силно течение. Той бе твърдата почва в живота й по начин, по който Тамани никога не би могъл да бъде. Две отделни половини, които никога не могат да станат едно цяло.

Най-накрая Дейвид привърши вечерята си и Лоръл бутна настрани тетрадката, за да го погледне в лицето:

— Благодаря ти, че ме покри! Между другото никога и не съм си помисляла, че майка ми ще тръгне да ти звъни.

Дейвид сви рамене.

— Нямало те е дълго време, а тя знае, че не си падаш много по биологията.

— Четох разни работи този следобед — каза Лоръл. — Нали знаеш, за това как растенията поглъщат въглеродния диоксид от въздуха и след това изпускат кислород?

— Да, именно заради това трябва да пазим горите и растителността.

— Значи, не е логично да ми трябва да дишам кислород.

— Значи смяташ, че дишаш въглероден диоксид?

— И издишам кислород, да.

— Намирам го за логично.

— Мисля си — започна бавно Лоръл, — че бихме могли да направим един опит.

Дейвид я погледна озадачено.

— Какъв опит?

— Хм, ами въздухът не е нещо, което можеш да наблюдаваш под микроскоп, така че единственият начин да се каже дали дишам въглероден диоксид, е да видим дали мога да го правя без проблем.

Дейвид се опита да разбере накъде бие Лоръл.

— И как предлагаш да го направим? — попита с колеблива усмивка в ъгъла на устните си.

— Мислех си за нещо като дишане уста в уста. Само че ще го направим така: ще издишаш в устата ми и след това, без да си поемаш въздух, аз ще издишам в твоята уста. — Лоръл погледна към него за секунда, после продължи: — Не си длъжен да го правиш. Просто ми хрумна тази идея.

— Впечатлен съм — каза Дейвид. — Учиш по биология съвсем сама?

Лоръл извъртя очи, но се усмихна.

— Гугъл е мой приятел.

Дейвид изсумтя, но се опита да го прикрие с покашляне. Лоръл го погледна обвинително.

— Има логика — каза Дейвид. — Нека опитаме.

Дейвид се завъртя към нея докато коленете им не се докоснаха.

— Първо ти поеми дъх и го задръж за десет секунди, за да могат дробовете ти да го превърнат във въглероден диоксид. След това го издишай в устата ми и аз ще го вдишам. След това аз ще изчакам десет секунди и ще го издишам обратно в твоята уста, става ли?

Дейвид кимна.

Звучеше доста просто. Не беше трудно, освен онази част с дишането уста в уста. Но тя можеше да се справи с това все пак.

Гръдният кош на Дейвид се разшири докато си поемаше въздух до краен предел и лицето му се изчерви, докато го задържаше в белите дробове без никакво издишване.

След десетина секунди той направи жест към нея и се наведе напред, а очите му фиксираха устата й. Тя се насили да се концентрира, наведе се напред и посрещна устните му. Отначало устните им се допряха нежно и Лоръл почти се разтрепери, докато вдиша от него голяма глътка въздух. След това Дейвид се притисна още по-силно в нея и издиша в устата й. Тя остави дробовете й да се изпълнят.

Той се изтегли назад и Лоръл направи грешката да погледне очите му. Усмихна се, но после й се наложи да извие поглед, докато преброи до десет. В следващия момент, той все още оттеглен назад, постави нежно ръка върху рамото й.

Този път Лоръл го срещна в средата на разстоянието помежду им, без каквото и да е колебание. Устата му се долепи до нейната и той съвсем леко отвори устни. Тя издиша целия въздух от дробовете си обратно в устата му и почувства как той го вдиша. Той се задържа така още миг преди да се отдръпне назад.

— Еха! — Той издиша и прекара пръсти през косата си. — Еха! Това е изумително! Главата ми леко се замая. Мисля, че ти, Лоръл, издишваш почти чист кислород.

— Няма да паднеш от стола, нали? — тя постави длани върху колената си.

— Добре съм — каза Дейвид и задиша бавно. — Само ми дай още няколко секунди. — Той протегна ръце и постави длани върху нейните, все още опрени върху колената й. Тя вдигна поглед и го видя как се усмихва.

— Какво му е толкова смешното?

— Извинявай — каза Дейвид и отново се изчерви. — Просто имаш много сладък вкус.

— Какво имаш предвид под сладък?

Той още веднъж облиза долната си устна.

— Имаш вкус на мед.

— Мед?

— Да. Мислех, че ще се побъркам в оня ден… е, знаеш за кой ден говоря. Но днес е същото. Устата ти наистина е сладка. — Спря за миг, после се усмихна. — Не като мед, като нектар. Това трябва да е.

— Супер! Значи сега ще трябва да се обяснявам на всеки, с когото се целувам до края на живота си, в случай че това не си ти или… или друг елф.

Замалко да каже името на Тамани. Пръстите пробягаха по пръстенчето на врата й.

Дейвид повдигна рамене:

— Тогава не целувай друг, освен мен.

— Дейвид…

— Просто предлагам очевидното решение — каза той и вдигна ръце, сякаш да се защити.

Лоръл се засмя.

— Мисля, че това ще ми помогне да не бъда едно от онези момичета, които се целуват с всеки, който им падне пред очите.

Дейвид поклати глава:

— Никога няма да си такава. Ти се прекалено нежна и чувствителна — ще се притесняваш да не разбиеш сърцата на момчетата, с които се целуваш.

Лоръл не беше сигурна дали това е комплимент, но думите на Дейвид я трогнаха.

— Ами, може би трябва да ти благодаря…

— Какво е това? — той посочи верижката на врата й. — Все си играеш с него.

Лоръл пусна пръстенчето от вътрешната страна на блузата си. То бе нещо като талисман и предаваше мислите й на Тамани. Дали Тамани е знаел за това, преди да й го даде? Лоръл се изненада, че тази мисъл не я дразни.

— Това е пръстен.

Дейвид я изгледа изненадано:

— Тамани ти е дал пръстен?

— Не е това, което си мислиш. Това е пръстен за бебе елф. Всички елфи получават такива, когато се появят на бял свят.

И въпреки импулса си да запази пръстена в тайна, тя издърпа верижката и показа на Дейвид малкото кръгче.

— Наистина с красиво — призна неохотно той. — Защо ти го е дал?

Лоръл се опита да подмине въпроса.

— Не знам, просто държеше да го взема.

Дейвид дълго време гледа пръстена, преди да го пусне.