Ейприлин Пайк
Криле (5)

Пет

Съботата настъпи с хладно утро и с лека мъгла, която слънцето щеше да разсее до обяд. Лоръл си помисли, че всеки един от групата на днешния пикник има стопроцентов шанс да се гмурне или да бъде бутнат в хладните води на океана и почувства облекчение, че отказа да отиде. Излежаваше се в леглото и наблюдаваше изгрева в преливащи се нюанси на розово, оранжево и меко синьо. Повечето хора оценяват красотата на залезите, но според Лоръл изгревите наистина ти вземаха дъха. Тя се протегна и седна в леглото, като все още гледаше през прозореца. Помисли си за големия брой хора в този малък град, които проспиваха невероятните изгреви. Баща й например бе един от тях. Беше известен с това, че обича да си поспива и рядко ставаше преди обяд в събота, или както на шега я наричаше „спибота“.

Тази мисъл я разсмя, но реалността бързо я върна на земята. Лоръл попипа с пръсти гърба си и очите й се разшириха. Леко потрепери, докато опипа мястото и с другата ръка, сякаш се опитваше да се убеди в това, което усещаше.

Подутината я нямаше. Но на нейно място имаше нещо друго. Нещо дълго, изящно и хладно. И много по-голямо от подутината.

За първи път се ядоса, че не е от момичетата, които имат огледало в стаята си. Лоръл изви глава като се опитваше да види какво има на гърба си, но успя да зърне само заоблените краища на нещо бяло. Отметна тънкия чаршаф и се втурна към вратата. Отвори я тихо. Чу баща си да хърка, но майка й понякога ставаше по-рано и затова трябваше да бъде много внимателна. Лоръл остави вратата широко отворена като за пръв път в живота си с благодарност оцени благодатта на добре смазаните панти и тръгна по коридора с гръб, опрян в стената. Като че ли това щеше с нещо да помогне.

Ръцете й трепереха, докато затваряше вратата на банята и едва успя да се справи с ключалката. Щом чу езичето на резето да щраква, Лоръл най-сетне си пое дъх. Изтощена и изплашена, тя опря глава на вратата и се опита да се успокои. Пръстите й напипаха ключа на лампата и тя го щракна. Лоръл пое дълбоко дъх, прогони тъмните петна от погледа си и пристъпи решително към огледалото.

Дори не й се наложи да се извърта с гръб, за да види какво е станало.

Над двете й рамене стърчаха някакви синкавобели неща с издължена форма. За момент Лоръл беше като хипнотизирана, втренчена с широко отворени очи в бледите неща. Бяха вцепеняващо красиви — твърде красиви, за да може да ги опише с думи.

Обърна се бавно, за да може да ги разгледа по-добре. От мястото, където се намираше подутината, излизаха подобни на листа на цвете образувания, които оформяха на гърба й нещо като звезда с множество леко овални лъча. Две от тях, бяха по-дълги от останалите и падаха ефирно над всяко едно от раменете й, а надолу стигаха чак до кръста й. Бяха дълги над тридесетина сантиметра и широки колкото дланта й. По-малките — дълги около двадесет сантиметра, спираловидно се завъртаха от центъра и запълваха останалото място. Имаше дори няколко малки зелени листенца, там, където огромното цвете бе свързано с кожата й.

Цялото това съцветие в центъра бе тъмносиньо, към средата изсветляваше до нежно небесносиньо, а по краищата ставаше чисто бяло. Краища бяха леко накъдрени и приличаха на цветчетата на африканската виолетка, която майка й се опитваше да отглежда в кухнята. Имаше поне двадесет подобни нежни образувания, подобни на цветни листенца. Всъщност май бяха повече.

Лоръл обърна лице към огледалото и се взря в отражението си. Не можеше да отлепи очи от пърхащите листенца, които сякаш се носеха около главата й. Почти приличаха на криле.

Силно чукане по вратата я извади от транса й.

— Готова ли си вече? — чу се съненият глас на майка й.

Лоръл с ужас се взря в огромните бели неща и ноктите се впиха в дланите й. Наистина бяха красиви, но нима имаше на света друг човек, от чийто гръб да израства огромно цвете? Това беше десет, не — стотици пъти, по-зле от подутината. Сега как да скрие всичко това?

Може пък листенцата просто да окапят някой ден. Тя дръпна силно едно от продълговатите образувания. По гърба й плъзна остра болка. Лоръл прехапа устни, за да не извика. Но въпреки това една леко стенание се изплъзна от устата й.

— Лоръл, добре ли си? — попита притеснено майка й от другата страна на вратата.

Лоръл пое дълбоко въздух няколко пъти — болката постепенно заглъхна.

— Добре съм — отвърна тя, но гласът й леко трепереше. — Минутка, мамо!

Трескаво заоглежда банята за нещо, което може да скрие израстъка на гърба й. Дантелената й нощничка със сигурност не можеше да го направи. Лоръл грабна огромна хавлиена кърпа, наметна я върху раменете си и я уви около себе си. След бърз поглед в огледалото, за да види дали случайно не стърчат гигантски венчелистчета, тя отвори вратата и се усмихна сковано на майка си.

— Извинявай, че се забавих!

Майка й премигна учудено.

— Да не си вземала душ? Не чух водата да тече.

— Бях бърза — колебливо рече Лоръл, — а и не си мих косата — добави тя.

Но майка й не обърна особено внимание на обясненията й.

— Слез долу като се облечеш, ще ти направя нещо за закуска — каза тя все още сънена. — Изглежда се задава един прекрасен ден.

Лоръл заобиколи внимателно майка си и се гмурна в сигурността на собствената си стая. Нямаше ключ за вратата, затова мушна един стол под дръжката, както бе виждала да правят по филмите. Погледна с недоверие странното приспособление — едва ли щеше да попречи някому да влезе, но пък не можеше да измисли нищо по-добро. Отметна кърпата от раменете си и отново заоглежда поомачканите венчелистчета. Доста се бяха поразрошили, но това не й причиняваше болка. Тя издърпа едно по-дълго венчелистче през рамо и започна да го оглежда. Огромната подутина беше ужасно неприятна, но какво щеше да прави сега с това?

Помириса странното образувание. Излъчваше аромат на цвят на плодно дръвче, само че по-силно. Доста по-силно! Почти задушаващата миризма започна да изпълва стаята. Добре поне, че това огромно нещо не мирише лошо! Може да каже на майка си, че има нов парфюм или нещо такова.

Лоръл вдъхна отново силния аромат. Нямаше да е лошо да може наистина да открие подобен аромат в някоя парфюмерия.

Но в мига, в който осъзна сериозността на ситуацията, стаята се завъртя пред очите й. Нещо тежко сякаш притисна гърдите й и не й даваше да диша. Какво да прави сега!? Най-важното е да се опита да скрие тези странни неща, които стърчаха от гърба й!

Лоръл отвори гардероба и затършува сред нещата си в опит да открие нещо, което би скрило огромното цвете на гърба й. Но когато през август си купуваше дрехи, със сигурност не бе мислила, че трябва да скрива нещо. Гардеробът й бе пълен с леки тънки блузки и летни роклички. Едва ли някоя от тях бе правена, с цел да скрие нещо, Лоръл грабна няколко по-плътни и широки блузи и след като огледа коридора притича бързо до банята. Щом затвори врата с разтуптяно сърце, се зарече, че още днес ще отиде в някой магазин и ще купи огледало за стаята си.

В първата блуза изобщо не успя да побере огромното цвете на гърба. Обърна гръб към огледалото и се вгледа в цветето. Трябва да има някакъв друг начин. Хвана колкото можа повече дълги бели листенца и се опита да ги увие около раменете си. Не стана особено добре. Освен това нямаше никакво намерение да носи дрехи с ръкави през останала част от живота си — независимо от това колко й остава да живее.

Реши да издърпа листата надолу под ръцете си и да ги увие около кръста си. Така беше по-добре. Много по-добре! Взе от закачалката един дълъг копринен шал и го уви около кръста си, като внимателно прилепи листенцата към тялото си. След това закопча панталона си върху шала. Не я болеше, но имаше чувството, че нещо я ограничава и задушава. Но все пак бе по-добре, отколкото нищо. Избра си лека блузка в пасторален стил и я облече върху шала. После, притеснена и изплашена, се завъртя, за да се огледа в огледалото.

Ако имаше навика да говори сама на себе си би казала, че е успяла да направи доста впечатляващо прикритие. Платът на блузата беше релефен и никой не би могъл да предположи, че отдолу има нещо. Дори в профил издутината на гърба й бе едва забележима, а ако си пусне косата, никой нищо няма да забележи. Един малък проблем бе решен.

Оставаха още стотици по-големи.

Знаеше, че пубертетът е странен период. Промени в настроението, обезобразяващо лицето акне, дори цикъл, който не спира с месеци все пак са в реда на нещата. Но да ти порасне огромно цвете на гърба — това вече минаваше всички граници! Това беше нещо, което може да се види само в някой евтин хорър. Дори и да реши да сподели с някого, кой ще й повярва? Никога, дори и в най-лошите си кошмари не можеше да предвиди подобно нещо. И това нещо щеше да съсипе живота и бъдещето й.

Изведнъж й стана прекалено горещо в банята. Тук бе прекадено тясно, прекалено тъмно, прекалено… всичко! В отчаяното си желание да се махне час по-скоро от къщата, Лоръл профуча през кухнята, грабна кутийка безалкохолно и се насочи към задната врата.

— На разходка ли отиваш?

— Да, мамо — отговори Лоръл, без да се обръща.

— Приятна да е!

Лоръл издаде неясен звук изпод нос.

Тръгна по пътечката към гората, без да обръща внимание на окъпаната в роса зеленина наоколо. На запад все още имаше лека мъгла, която протягаше език откъм океана, но небето беше синьо и ясно, а слънцето бавно и царствено се издигаше от изток. Наистина, очертаваше се един прекрасен ден… Имаше чувството, че майката природа си устройва шега с нея. Нейният живот бе съсипан, а от всичко наоколо струеше красота, като че ли само и само да й направи напук.

Лоръл се промъкна зад голяма група дървета, които я скриваха както от пътя, така и от тяхната къща, но това не й се стори достатъчно спокойно място. Продължи да върви.

След няколко минути спря и се ослуша. Не се чуваше нищо. Беше сама. Издърпа задната част на блузата си нагоре и отвърза стегнатия шал. От устните й се откъсна дълбока въздишка на облекчение, щом листенцата отскочиха като камшичета и заеха първоначалната си позиция на гърба й. Имаше чувството, че току-що са освободени от малка и тясна кутийка.

Един слънчев лъч се провря между дърветата и се плъзна по тялото й. На тревата пред нея се очерта сянката й — огромна пеперуда с ефирни криле. Опита се да раздвижи крилообразните неща, но въпреки че сега вече ги усещаше (усещаше как всяка частица от тях се къпе в слънчевите лъчи), тя явно не можеше да ги контролира. Онова, което ти разбива живота, не би трябвало да изглежда така красиво.

Лоръл остана взряна в сянката си дълго време. Чудеше се какво да прави. Дали да каже на родителите си? Беше си обещала да им каже за подутината в понеделник, ако не се махне.

Е да, ама тя се махна!

Лоръл издърпа една от най-дългите лентички над рамото си и прокара пръсти по нея. Не болеше. Може би все пак това нещо ще се махне от само себе си, помисли си тя в изблик на оптимизъм. Майка й винаги казваше така. Рано или късно повечето неща се оправят от само себе си. Може би… може би всичко ще бъде наред.

Наред? Думата сякаш изпълни главата й и се заудря в черепа й.

На гърба ми расте огромно цвете! Как може всичко да е наред?

И докато емоциите й кипяха като бурно море, мислите й се концентрираха върху Дейвид. Може би той ще й помогне някак да проумее всичко това. Всичко, което й се случва, трябва да има някакво научно обяснение. Дейвид има микроскоп, бил добър, ако се съди по думите му. Може би, ако разгледа под него късче от странното цвете, ще успее да й каже какво е то. А дори и да й каже, че си няма и представа какво може да е цялото това нещо, не би била в по-окаяно положение, отколкото е в момента.

Уви отново шала около цветето и се забърза към къщи. Щом влезе, почти налетя на баща си, който сякаш изпълваше кухнята.

— Татко! — стреснато каза тя.

Нервите й — опънати до крайност, се изпънаха още повече.

Той се наведе, целуна я по челото и каза:

— Добро утро, красавице!

После я прегърна през рамо, а Лоръл нервно си пое дъх, надявайки се, че баща й няма да усети листенцата под блузата. Все пак той рядко забелязваше каквото и да било преди втората си чаша кафе.

— Защо си станал толкова рамо? — в гласа й се долавяше леко треперене.

Той изпъшка:

— Трябва да отворя магазина. Мади има нужда от почивен ден.

— Ясно — каза безучастно Лоръл, като се опита да не вижда в тази промяна от обичайния ритъм на нещата някаква лоша поличба.

Баща й понечи да издърпа ръката си, когато изведнъж спря и подуши въздуха над раменете й. Лоръл замръзна.

— Ухаеш прекрасно! Би трябвало по-често да слагаш този парфюм.

Лоръл кимна като се молеше очите й да не изскочат от орбитите си и нежно се освободи от прегръдката му. После побърза да грабне телефона и се завтече нагоре по стълбите.

В стаята си дълго време гледа втренчено телефона, преди пръстите й да успеят да наберат номера на Дейвид. Той вдигна след първото позвъняване.

— Ало?

— Привет! — бързо каза тя, като си наложи да не затваря.

— Здрасти, Лоръл! Как си?

Секундите започнаха да се нижат една след друга.

— Лоръл?

— Да?

— Ти ми позвъни.

Отново тишина.

— Може ли да намина? — успя най-сетне да продума тя.

— Ммм, разбира се. Кога?

— Веднага?