Ейприлин Пайк
Криле (2)

Две

Звънецът оповести края на часа по биология и Лоръл побърза да набута ужасния учебник колкото се може по-дълбоко в раницата.

— Е, как мина ден втори?

Лоръл вдигна поглед и видя Дейвид, седнал с лице към нея на стола пред нейния чин в лабораторията.

— Добре.

Поне бе успяла да чуе името си още от първия път при проверката на присъстващите във всички часове досега.

— Готова ли си?

Лоръл се опита да се усмихне, но устата й не се подчини. Вчера, когато се съгласи да обядва с Дейвид и приятелите му, й изглеждаше добра идея. Но сега мисълта да се срещне с цяла група напълно непознати хора, я караше да се гърчи от притеснение.

— Да — каза тя, но осъзна, че тонът й не беше особено убедителен.

— Сигурна ли си? Не си длъжна да го правиш.

— Да, сигурна съм — произнесе бързо тя. — Нека само да си събера нещата.

Лоръл бавно заприбира тетрадката и моливите си. Когато изтърва един на земята, Дейвид го вдигна и й го подаде. Тя понечи да го вземе от ръката му, но той не го пусна, докато тя не го погледна в очите.

— Няма да те ухапят — каза той със сериозен тон. — Обещавам!

Дейвид не престана да приказва докато не влязоха в столовата. Той махна към групичка в дъното на една от дългите тесни маси.

— Хайде — каза той и сложи ръка на гърба й.

Стори й се странно някой да я докосва така, но и необичайно успокояващо. Той я насочваше през претъпканата столова между масите, а след това пусна ръката си, когато стигнаха до въпросната маса.

— Привет, момчета! Това е Лоръл.

Дейвид посочваше към всеки един поотделно и произнасяше по едно име, но след пет секунди Лоръл вече не бе в състояние да повтори и едно от тях. Тя седна на празното място до Дейвид и се опита да улови късчета от разговора, който се водеше около нея. Разсеяно извади кутийка безалкохолно, салатата си от ягоди и спанак и половинка праскова в сок, които майка й беше опаковала сутринта.

— Салата? Днес има лазаня, а ти ядеш салата?

Лоръл вдигна поглед и видя пред себе си момиче с къдрава кестенява коса, което държеше в ръце препълнен поднос с училищен обяд. Дейвид бързо взе думата, прекъсвайки какъвто и да е възможен отговор от страна на Лоръл:

— Лоръл е веганка, много стриктна вегетарианка.

Момичето погледна надолу към малката половинка праскова и повдигна вежди.

— Това ми прилича на нещо повече от веганство. Веганите не ядат ли, да речем, хляб?

Усмивката на Лоръл беше доста притеснена:

— Някои ядат.

Дейвид извъртя очи.

— Тази особа, която те разпитва, между другото, е Челси. Здрасти, Челс.

— Изглеждаш сякаш си на някакъв вид мегастрога диета — каза Челси, без да обърне внимание на поздрава на Дейвид.

— Не точно, просто такава храна харесвам.

Лоръл видя как погледът на Челси се върна обратно върху салатата и усети още куп надигащи се въпроси, които трябваше да бъдат прекъснати. Май щеше да е по-добре да даде някакво обяснение, отколкото да отговори на поне двадесет въпроса.

— Храносмилателната ми система не понася много добре нормалната храна — рече тя. — Всичко, освен чисти плодове и зеленчуци ме поболява.

— Това е странно, че кой би могъл да живее само на зеленяци? Била ли си на лекар за това? Защото…

— Челси! — Гласът на Дейвид бе остър, макар и тих.

Лоръл се зачуди дали някой друг, освен тях тримата на масата бе го чул.

Сивите очи на Челси леко се разшириха.

— О, съжалявам! — тя се усмихна и цялото й лице грейна.

Лоръл съвсем непринудено й върна усмивката.

— Радвам се да се запознаем — каза Челси. След това се зае със собственото си ядене и не погледна повече към храната на Лоръл.

Обедната почивка бе дълга едва двадесет и осем минути — доста кратко време по всякакви стандарта, но днес изглежда се бе проточила завинаги. Столовата беше твърде малка, гласовете рикошираха в стените като топчета за пинг-понг и нараняваха ушите й. Чувстваше се така сякаш всички непрекъснато крещяха. Неколцина от приятелите на Дейвид се опитаха да я въвлекат в разговорите си, но Лоръл не успяваше да се концентрира докато температурата в помещението изглежда се покачваше с всяка изминала минута. Не можеше да разбере защо никой от останалите не забелязва нищо.

Беше се облякла с нормална тениска тази сутрин, защото вчера с деколтираната блузка се чувстваше не на място. Но сега й се струваше, че яката се качва все по-високо и по-високо по врата й, сякаш е с поло. Тясно поло при това. Когато звънецът най-сетне би, тя се усмихна, взе си довиждане, но побърза да излезе преди Дейвид да я догони.

Отправи се бързешком към тоалетната, пусна чантата си на пода близо до перваза и подаде лицето си навън. Вдъхна от хладния чист въздух с аромат на сол и подръпна предницата на фланелката си в опит да допусне колкото се може повече бриз до тялото си. Лекото гадене, което бе изпълнило стомаха й по време на обеда започна да изчезва и тя успя да напусне тоалетната точно навреме, за да не закъснее за следващия час.

След училище тръгна бавно към дома. Слънцето и свежия въздух я ободриха и премахнаха напълно чувството за гадене. Въпреки всичко, когато избираше дрехите си на следващата сутрин, отново посегна към блузка с отворено деколте.

В началото на часа по биология Дейвид седна до нея.

— Нещо против? — попита той.

Лоръл поклати глава:

— Момичето, което обикновено стои тук, през цялото време драска сърца за някого, наречен Стив. Малко разсейващо е.

Дейвид се засмя:

— Може би за Стив Танър. Той е адски популярен.

— Май всеки си пада по онзи, който бие на очи — тя извади учебника си и го отвори на страницата, която господин Джеймс бе написал на дъската.

— Искаш ли отново да обядваш с мен днес? И с моите приятели — добави той колебливо.

Лоръл се поколеба. Допускаше, че може би ще я попита, но все още не беше намерила начин да му отговори, без да го обиди. Харесваше го много. Харесваше и приятелите му, поне онази част от тях, които можа да чуе в глъчката.

— По-скоро не — започна тя, — аз…

— Заради Челси ли? Не искаше да те накара да се чувстваш неудобно, просто е прекалено откровена във всичко. Всъщност е доста свежарско, свикнеш ли й веднъж.

— Не, не е заради нея — приятелите ти наистина са симпатични. Но не мога… не мога да понасям тази столова. И ако се налага по цял ден да бъда на затворено, то поне трябва да обядвам навън. Мисля, че след свободата на домашното обучение през всичките тези десет години ми е трудно да се пригодя така бързо.

— Тогава ще имаш ли нещо против ние да дойдем да ядем с теб навън?

Лоръл замълча и заслуша началото на урока за филактерията.

— Би било добре — отвърна тя най-сетне шепнешком.

Когато звънецът иззвъня, Дейвид каза:

— Ще те намеря на същото място. Ще ида да кажа на останалите, че и те могат да дойдат, ако искат.

Докато обяда приключи, Лоръл запомни имената поне на половината от групата и дори успя да се включи в няколко разговора. Челси и Дейвид бяха заедно с нея в следващия час и естествено и тримата се отправиха към класната стая. Дейвид пусна една шега по адрес на господин Джеймс и смехът на Лоръл отекна в целия коридор. Само след три дни училището започваше да става по-познато, тя не се чувстваше вече така загубена и дори тълпата, която в понеделник изглеждаше толкова потискаща, днес вече бе поносима. За пръв път откак напусна Орик, Лоръл се почувства у дома.