Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криле (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Ейприлин Пайк

Заглавие: Криле

Преводач: Савена Златкиче

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: PRO BOOK

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Раленкова

Художник: Михаела Найденова

Коректор: Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-07-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5099

История

  1. — Добавяне

Осемнадесет

Въпреки оптимистичните думи на Дейвид, седмиците станаха две, а бащата на Лоръл все още не оздравяваше. Лоръл се движеше като призрак и почти не говореше с никого, освен с Мади, с Дейвид и с Челси, които често минаваха през книжарницата, за да си побъбрят. Все още не успяваха да впрегнат Челси да помага — тя си беше родена за шеф, по нейните собствени думи, но пък Лоръл се чувстваше по-добре в компанията на двамата си приятели.

Верен на думите си, Дейвид реши да работи в книжарницата докато бащата на Лоръл се прибере у дома. Лоръл се чувстваше неудобно — времето напредваше, а Дейвид продължаваше да работи без пари. Колкото пъти спореха за това, толкова пъти Лоръл не успя да се наложи.

Прекарваха следобедите в приказки докато нареждаха книгите или пък бършеха праха от полиците и понякога дори Лоръл забравяше да мисли за баща си. Но това никога не продължаваше дълго. Сега, след като го бяха прехвърлили в другата болница, тя не можеше да ходи и да го вижда всеки ден. Но в мига, в който Дейвид си взе книжката, той й предложи да я кара дотам на всеки два или три дни.

Първия ден, след като взе книжка, той закара Лоръл и Челси до Брукингс. Въпреки че Лоръл се бе вкопчила в предпазния колан с побелели от стискане кокалчета на ръцете, а Челси не спря да изнася лекции всеки път, когато той превишаваше скоростта, пътешествието приключи успешно.

Лоръл носеше диви цветя, набрани от двора им. Надяваше се, че този спомен за дома ще предизвика в баща й желание по-скоро да се върне. Той беше много слаб и едва успя да задържи очите си отворени за няколко минути, за да каже здравей и да я прегърне. След това отново потъна в забравата на морфина.

Това бе последният път, когато Лоръл видя баща си буден. Съвсем скоро след това лекарите започнаха да го държат упоен през цялото време, за да не чувства постоянната болка, която дори морфина не можеше да премахне напълно. Лоръл тайно се радваше. Беше по-лесно да го гледа заспал. Изглеждаше толкова спокоен. Когато беше буден, тя виждаше болката, която той се опитва да скрие, а слабостта му още повече биеше на очи. Когато беше заспал бе по-добре.

В лабораторията бяха изолирали отрова в кръвта му, но такава, каквато докторите никога не бяха срещали преди и затова бяха напълно безпомощни. Опитаха всичко, инжектираха в тялото му всякакви химикали, които смятаха, че могат да помогнат и в опитите си да разградят отровата, го бяха превърнали в човешки вариант на морско свинче. Нищо обаче не даваше резултат. Тялото му ставаше все по-слабо, а преди два дни докторите повикаха майка й, за да я информират, че въпреки че ще продължат да опитват, ако не успеят да отстранят отровата от кръвта му, въпрос на малко време е органите му един по един да престанат да функционират.

Господин Барнс започна да се обажда всяка вечер, но това не му помагаше особено. В продължение на една седмица Лоръл успяваше да го накара да затвори като му казваше, че майка й не е у дома, но след известно време той вече не приемаше този отговор. След като два пъти я разпита най-обстойно, Лоръл престана да вдига и остави секретаря да отговаря. Вдигаше слушалката само когато я търсеха Челси или Дейвид.

На майка си изобщо не каза за обажданията на господин Барнс. Чувстваше се виновна, че всяка вечер изтрива съобщенията — поне по две на ден, но бе обещала на Тамани да направи всичко, което е по силите й.

Беше странно именно в този момент да мисли за Тамани. Срещата с него сякаш бе част от един друг живот. Образът постепенно започна да се превръща в сън — бляскава личност, която принадлежеше на един пищен и великолепен свят, породен само от факта, че взе на сериозно идеята, че самата тя е елфа. Нищо от това не беше важно в момента. По едно време реши да иде да го види, но дори и да можеше да го направи, какво можеше да стори той? Привлекателността му със сигурност нямаше да помогне на баща й. Беше обещала на Тамани да го информира, ако имотът е в опасност, но докато триеше съобщенията на господин Барнс, всичко щеше да е наред. Напоследък Лоръл се опитваше изобщо да не мисли за Тамани.

Един ден, когато се прибираше от книжарницата, още преди да отключи вратата Лоръл чу силното иззвъняване на телефона. Стигна до телефона при шестото позвъняване. От отсрещната страна се чу гласа на майка й.

— Здравей, мамо. Как е татко днес? — попита Лоръл.

Слушалката мълчеше.

— Мамо?

Лоръл чу как майка й си поема дъх. Гласът й дойде сякаш някъде от много далече:

— Току-що говорих с доктор Хансен — каза тя. — Баща ти има признаци на сърдечна слабост. Дават му по-малко от седмица…

 

 

Дейвид мълчеше докато караше по смрачаващата се магистрала. Лоръл успя да го хване по мобилния малко преди да се прибере и той настоя да я закара до Брукингс още същата нощ, вместо да чакат до сутринта. Лоръл остави прозореца от нейната страна отворен и въпреки че Дейвид сигурно зъзнеше от вятъра на късната есен, не каза и дума. Усещаше как очите му често прескачат върху нея, понякога дори протягаше ръка, за да я погали, но не обелваше и дума.

Оставиха колата на паркинга на Медицинския център в Брукингс. Дейвид хвана Лоръл за ръка и двамата поеха по добре познатия път към стаята на баща й. Лоръл леко почука на отворената врата и провря шава през завесата, която преграждаше рамката на вратата. Майка й седеше на малката маса с някакъв мъж, който беше с гръб, но тя махна на Лоръл и Дейвид да влязат.

Лоръл веднага позна този човек. Раменете му бяха широки и изпълваха ризата, която не бе точно по негов размер. Присъствието му обтегна нервите й до краен предел. Беше господин Барнс.

Лоръл опря гръб в стената и кръстоса ръце пред гърдите си. Майка й продължаваше разговора си с Барнс. Тя се усмихваше и кимаше и въпреки че Лоръл не чуваше какво казва Барнс, майка й продължаваше да повтаря: „О, да!“ и „Разбира се!“ и да кима ентусиазирано с глава. Лоръл присви очи и продължи да наблюдава как майка й се усмихва и кима — подписваше документите без дори да хвърли поглед какво пише в тях. Това никак не бе в стила й!

Майка й не харесваше договори, не обичаше „правните изпълнения“ като цяло, както сама ги наричаше. Винаги четеше и препрочиташе много внимателно всеки формуляр и споразумение, винаги зачертаваше по нещо, преди да подпише. А сега Лоръл я виждаше как подписва около осем листа, без да прочете и дума.

През цялото време Барнс дори не погледна към Лоръл и Дейвид.

Майка й подписа още няколко документа. Барнс подреди книжата, даде единия екземпляр от книжата на майка й, а останалите пъхна в куфарчето си. Щом ключалките на куфарчето му щракнаха, Лоръл усети как лицето й пламва и стисна силно ръката на Дейвид.

Барнс и майка й си подадоха ръцете. Едрият мъж едва сега се обърна и очите му срещнаха очите на Лоръл. На лицето му се появи сатанинска усмивка, която накара Лоръл да потръпне.

— Лоръл — произнесе той с глас, в който прозвучаха нотки на фалшива любезност, — току-що питах за теб. Изглежда съобщенията, които оставих на телефонния секретар, не са стигнали до теб.

В гласа на Барнс се долови преиграно оплакване. Лоръл стисна зъби и ужас изпълни гърдите й.

Барнс сви рамене и лицето му придоби самодоволен вид:

— За щастие успях да намеря майка ти и сега всичко е наред.

Лоръл не каза нищо, но очите й го стрелнаха ядно. Искаше й се да бяха пристигнали час по-рано. Тогава биха могли… какво? Не знаеше, но й се щеше да можеше да разбере.

— Беше ми приятно да се видим, Лоръл — Барнс хвърли бърз поглед към майка й, която все още се усмихваше. — Дъщеря ви е… — той спря и протегна ръка към лицето на Лоръл. Тя се опита да отстъпи назад, но нямаше накъде. Извъртя глава, но въпреки това той успя да прекара грубите си пръсти по бузата й — … много красива — довърши той.

Лоръл въздъхна с облекчение, когато завесата се затвори зад гърба на Барнс. В този миг осъзна, че през цялото време така силно бе стискала ръката на Дейвид, че пръстите му бяха побелели.

Лоръл скръцна със зъби.

— Той какво правеше тук, мамо? — попита тя с леко треперене в гласа.

Майка й се взираше в пердето, което все още се поклащаше след излизането на Барнс.

— Моля? — попита тя, като се обърна към Лоръл и Дейвид. — О, хм…

Тя се върна при масата и започна да подрежда документите.

— Дойде да оправим документите за продажбата на имота в Орик.

— Мамо, ти обеща да помислиш!

— Така и направих! Но очевидно ти бе решила да помислиш вместо мен — каза тя и изгледа многозначително Лоръл. — Отсега нататък искам да ми предаваш съобщенията, които са за мен, ясно ли е?

Лоръл сведе поглед към земята.

— Да, мамо — каза тихичко тя.

Майка й сведе поглед към листовете на масата и прокара пръст по краищата им.

— Всъщност, бях решила, че щом искаш да запазим собствеността в семейството, така и трябва да направим.

Сърцето на Лоръл се изпълни с надежда. Може би все пак не е късно!

— Но — продължи майка й — това вече е невъзможно. — Тя замълча за миг, след това проговори с тих глас:

— Барнс се появи тук и вдигна цената на офертата. — Вдигна глава и срещна очите на Лоръл. — Не можех да не я приема, Лоръл!

Стомахът на Лоръл изведнъж се сви, не можеше да си поеме дъх — в този миг осъзна, че губи земята, губи и Тамани.

— Мамо, не можеш да я продадеш! — почти изкрещя Лоръл.

Очите на майка й станаха стоманени. Тя хвърли бърз поглед към леглото на баща й, след това направи две крачки, сграбчи рамото на Лоръл и я дръпна гневно към себе си. Лоръл усети как ръката й изтръпва от силното стискане. Майка й никога не се беше държала толкова грубо с нея!

— Вече не става дума само за теб, Лоръл! Не мога да държа нещо толкова ценно, само защото ти го харесваш. В живота нещата не стават така! — Лицето на майка й излъчваше напрежение, а чертите й се бяха изострили.

Лоръл замълча и остави майка си да излее гнева си и натрупаното през последните седмици напрежение. До този момент тя се бе държала твърдо като скала, но кой би могъл да понесе този стрес така дълго, без да си изпусне нервите.

— Прощавай! — прошепна Лоръл. — Не трябваше да крещя!

Майка й пое дълбоко въздух и я погледна. Лицето й бавно се отпусна, а очите й се изпълниха със сълзи. Тя опря гръб в стената и бавно се плъзна към пода. Сълзите неудържимо се търкаляха по бузите й.

Лоръл пое дълбоко дъх, седна до майка си и я прегърна през кръста. Беше странно да утешава майка си.

— Нараних ли те? — попита майка й през сълзи.

— Не — излъга Лоръл.

— Наистина, Лоръл, бях решила да се откажа от продажбата. Но нямам избор в момента. Потънали сме в дългове, заради болничните сметки.

— Нямаме ли застраховка?

Майка й поклати глава.

— Никога не сме мислили, че ще ни потрябват. Но след всички изследвания и болничния престой… натрупаха се огромни суми.

— Няма ли друг вариант?

— И аз бих искала да има. Колкото и да напрягам мозъка си, не виждам откъде от друго място можем да вземем пари. Имаме две възможности — или земята, или книжарницата. Ако трябва да сме честни, земята струва много повече от книжарницата. Използвах всички възможности за кредити, само и само баща ти да остане тук колкото е възможно по-дълго. Нито една банка повече няма да ни отпусне заем.

Тя се обърна към Лоръл:

— Трябва да се отнесем трезво към ситуацията. Истината е… — тя спря и сълзите отново нахлуха в очите й. — Баща ти може и да не се събуди. Никога! Трябва да мисля за бъдещето ни. Магазинът е единственият ни източник на средства. Но дори баща ти да се събуди и да оздравее, няма как да можем да се оправим от този финансов удар, без да продадем нещо. Знаеш колко много обича баща ти този магазин — какво друго според теб бих могла да направя?

На Лоръл й се щеше да не гледа тъжните кафяви очи на майка си, но не успя да избегне погледа й. Изгони Тамани от ума си и се опита да мисли трезво. Стегна се и бавно кимна:

— Трябва да продадеш земята.

Лицето на майка й беше изтощено, очите й — измъчени. Вдигна ръка и докосна бузата на Лоръл.

— Благодаря ти за разбирането! Би ми се искало да имам друг избор, но нямам, Лоръл! Господин Барнс ще дойде отново утре сутринта с още някои документи за финализиране на продажбата. Ще уреди колкото се може по-бързо таксите по продажбата и застраховките и, ако всичко е наред, парите ще са в сметката ни до една седмица.

— Седмица? — всичко бе станало толкова бързо.

Майка й кимна.

Лоръл се поколеба, но рече:

— Държеше се много странно докато той беше тук. Изглеждаше толкова доволна и се съгласяваше с всичко казано от него.

Майка й сви рамене:

— Предполагам, че съм си сложила служебната физиономия. Не искам нищо да попречи на тази продажба. Господин Барнс предложи достатъчно, за да се покрият болничните сметки, а и ще ни остане нещо отгоре. — Тя въздъхна. — Не знам какво знае той, но искам да продам, докато цената е висока.

— Но ти подписа всичко, което той ти сложи на масата — продължи Лоръл. — Дори не го прочете.

Майка й кимна тъжно.

— Знам, но няма време за това. Искам да се възползвам от офертата, докато е още на масата. Ако отново се поколебая, може да реши, че сме прекалено придирчиви и изобщо да се откаже от сделката.

— Да, мисля, че това обяснява нещата — каза Лоръл, — но…

— Стига толкова, моля те, Лоръл! Точно сега не мога да споря с теб! — Майка й хвана Лоръл за ръката. — Трябва да ми повярваш, че правя най-доброто, което мога. Става ли?

Лоръл кимна неохотно.

Майка й се надигна от пода и изтри и последните сълзи от лицето си. Подаде ръка на Лоръл, за да й помогне да стане и я прегърна.

— Ще се справим! — обеща й тя. — Каквото и да се случи, ще намерим начин да се справим!

Когато се върнаха в стаята на баща й, очите на Лоръл отново се спряха на мястото, където бе седял Барнс. Не беше в стила й да мрази някого толкова силно, без дори да го познава. Но дори само при мисълта да седне в същия стол, на който бе седял Барнс, я побиваха тръпки. Отиде до масата и вдигна визитката му.

Джеремая Барнс, посредник.

Отдолу бе написан адресът му.

Всичко изглеждаше законно и нормално, но това не бе достатъчно на Лоръл. Тя мушна картичката в задния джоб и застана до Дейвид.

— Гладен ли си, Дейвид? — попита Лоръл като го погледна многозначително.

Той обаче не схвана намека:

— Не съвсем.

Тя се приближи до него и дръпна блузата му.

— Мамо, с Дейвид ще отидем да хапнем. Ще се върнем след няколко часа.

Майка й я погледна малко стреснато:

— Почти минава девет.

— Дейвид е гладен — отвърна Лоръл.

— Дори умирам от глад — съгласи се Дейвид, който най-сетне схвана какво става.

— И ме докара дотук, а утре е на училище — добави Лоръл.

Майката на Лоръл ги изгледа подозрително за няколко секунди, след това отново се обърна към спящия си съпруг.

— Не се лъжете с храната в кафенето — предупреди ги тя.

* * *

— Защо отново минаваме оттук? — попита Дейвид, след като вече почти час обикаляха в търсене на правилното място в града.

— Дейвид, има нещо нередно около този човек. Усещам го!

— Да, но да се промъкваме в офиса му и да надзъртаме по прозорците… Това ми идва малко в повече.

— Добре де, какво очакваш да направя? Да му се обадя и да го попитам защо ме побиват тръпки щом го видя ли? Няма да стане! — промърмори Лоръл.

— А какво ще кажеш на ченгетата, когато ни арестуват? — саркастично попита Дейвид.

— Хайде стига, де! — скастри го Лоръл. — Само ще пообиколим около офиса, ще надникнем в няколко прозореца да видим дали всичко изглежда нормално или не. — Спря за малко и додаде — А пък ако са оставили отворен някой прозорец, е, вината не е моя.

— Ти си напълно побъркана!

— Може и така да е, но и ти си с мен.

Дейвид изви очи.

— Ето това е „Морска скала“ — каза изведнъж Лоръл. — Загаси фаровете.

Дейвид въздъхна отчаяно, но отби и изключи фаровете. Двамата се промъкнаха крадешком до края на една улица без изход и се озоваха пред полуразрушена къща, строена някъде около 1900-та година.

— Това е — прошепна Лоръл, като хвърли последен поглед върху визитката.

Дейвид вдигна глава към внушителната сграда.

— Изобщо не прилича на офис на агенция за недвижими имоти. Прилича на изоставена стара сграда.

— Значи шансът да бъдем заловени е по-малък! Хайде!

Дейвид опъна якето си, хвана ръката на Лоръл и двамата се запромъкваха към ъгъла на къщата. От време на време надзъртаха през прозорците. Нощта бе тъмна, а лунният сърп — тънък, но въпреки това Лоръл се боеше, че светлосинята й фланелка лесно може да я издаде. Прищя й се да не бе оставяла черното си яке в колата. Но ако сега се върне да го вземе, може и да не й стигне куража да продължи.

Къщата беше огромна. Разгръщаше се в няколко по-нови пристройки, които стояха като закачени към основната сграда. Лоръл и Дейвид надзърнаха в прозорците на първия етаж и видяха няколко масивни сенчести очертания в тъмните стаи.

— Стари мебели — каза убедено Дейвид. — По всичко изглежда, че къщата е празна. Няма начин някой реално да върти бизнес оттук — продължи той. — Защо тогава е посочил този адрес на визитката си?

— Защото крие нещо — отвърна Лоръл също шепнешком. — Сигурна съм!

— Лоръл, не смяташ ли, че всичко това надхвърля нашите възможности. Не е ли по-добре да се върнем в болницата и от там да се обадим в полицията?

— И какво ще им кажем? Че някакъв си посредник е дал фалшив адрес на визитката си? Това не е престъпление.

— Да кажем на майка ти тогава.

Лоръл поклати глава:

— Тя отчаяно се нуждае от тези пари. Пък и я видя как се държи с този Барнс. Сякаш я е хипнотизирал! Само се хилеше и се съгласяваше с всичко, което казва той. Никога не съм я виждала да се държи така. И кой знае какво има във всички документи, които подписа.

Лоръл надзърна зад ъгъла на една особено уродлива пристройка и махна на Дейвид:

— Виждам светлина.

Дейвид побърза да отиде при нея. Почти в края на къщата през едно прозорче се процеждаше слаба светлина. Лоръл потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Дейвид.

— Нервна съм.

— Промени ли намерението си?

— Не, разбира се!

Лоръл се запромъква напред, като се опитваше да избягва разхвърляните из двора боклуци. Прозорецът беше разположен ниско, така че можеха да надзърнат през него. Лоръл и Дейвид се притаиха от двете му страни. От вътрешната страна имаше спуснати щори, но бяха доста проядени и лесно можеше да се вижда през тях. Отвътре се чуваха гласове и движение. За съжаление не можеха да разберат какво се говори през затворените прозорци. Лоръл пое няколко пъти въздух, за да се успокои, след това погледна през прозореца.

Веднага позна Джеремая Барнс с внушителната му фигура и странното му лице. Седеше зад една маса и оправяше някакви документи. Може би това бяха книжата, които утре сутринта ще занесе на майка й. В стаята имаше още двама мъже, които стояха един до друг и играеха дартс. И ако Барнс беше непривлекателен на вид, то тези двамата бяха истински уроди. Кожите им висяха по лицата, сякаш не бяха правилно окачени, а устните им бяха изкривени в някакви особени зловещи усмивки. На единия лицето му беше покрито с белези и обезцветени петна, едното му око бе почти бяло, а другото — черно. Другият имаше светлочервеникава коса, растяща на странни снопове, които дори шапката му не можеше да прикрие.

— Лоръл! — Дейвид й махна да отиде при него. Тя се приведе, за да не я видят от стаята, и се промъкна при него. — Какво е това, по дяволите?

В другия ъгъл на стаята се виждаше нещо, което приличаше на полуживотно, получовек. Съществото беше здраво завързано с верига. Лицето му беше като от уродливи буци плът, събрани на едно място по някакво случайно хрумване на природата. От твърде издадена напред челюст се подаваха големи криви зъби. Насред лицето се виждаше ужасяваща цицина, която сигурно беше нос. В съществото имаше нещо, което напомняше на човек и Лоръл видя, че парцаливи части от дрехи бяха увити около раменете му и около корема. Но нашийника на врата му придаваше вид на странен домашен любимец. Гърбатата твар се бе отпуснала върху мръсен дюшек и очевидно спеше.

Пръстите на Лоръл се впиха в рамката на прозореца докато изучаваше съществото. Дъхът й излизаше на пресекулки и по някакъв странен начин не можеше да отвърне поглед встрани. И точно когато вече си мислеше, че е събрала кураж да отмести глава, едно синьо око се отвори и срещна погледа й.